Нора Робъртс
Стъпки от огън (4)

3.

Не отне няколко дни. Полицията дойде още на другия ден и отведе господин Пасторели. Рина видя това със собствените си очи, докато се прибираше вкъщи с най-добрата си приятелка от втори клас — Джина Риверо.

Двете спряха на ъгъла, където беше „Сирико“. И полицаите, и пожарникарите бяха оградили мястото с жълти ленти и предупредителни знаци.

— Изглежда толкова самотно — прошепна Рина.

Джина сложи ръка на рамото й, изразявайки съчувствието си.

— Мама каза, че всички ще запалим свещи преди литургията в неделя за цялото ви семейство.

— Това е много хубаво. Отец Бастильо дойде да ни види вкъщи. Наговори един куп глупости за силата, която трябва да проявяваме в тежки моменти и че пътищата Божии били неведоми.

— Така е — отвърна набожно Джина и докосна с ръка разпятието, което носеше на врата си.

— Мисля, че да се палят свещи и да се молим, е хубаво, но още по-хубаво е да се действа. Да се разследва, например. И да се открие защо, а също и кой го е направил, и този човек да бъде наказан. Ако само седиш и се молиш, нищо няма да стане.

— Какво говориш! Това е богохулство — прошепна Джина и се огледа страхливо наоколо да не би някой ангел господен да я порази.

Рина само сви рамене. Не разбираше как може да бъде богохулство да кажеш каквото мислиш. Но неслучайно по-големият брат на Джина, Франк напоследък я наричаше сестра Мери.

— Инспектор Джон и двама детективи вършат такава работа. Разпитват и търсят доказателства. И тогава научаваш истината. По-добре е, ако я знаеш. По-добре е да направиш нещо. Ще ми се да бях оказала съпротива, когато Джоуи Пасторели ме събори на земята и ме ритна. Но бях толкова уплашена, че не можех да се бия.

— Той е по-голям от теб — успокои я Джина, като я прегърна със свободната си ръка през кръста. — Освен това е подъл. И гаден. Франк казва, че е един малък побойник, който се нуждае от хубав тупаник по дупето.

— Спокойно можеш да кажеш задник, Джина. Магарето си е магаре^[1] и това го има дори в Библията. Я виж, това са инспекторите по палежите.

Тя ги позна, а също и колата им. Сега бяха облечени с костюми и вратовръзки като бизнесмени. Но ги бе видяла в работни комбинезони и шлемове, когато работеха вътре в „Сирико“.

Бяха дошли у тях и бяха говорили с нея също като инспектор Мингър. А когато сега ги видя да излизат от колата си и да тръгват към къщата на Пасторели, почувства как я залива вълна от напрежение и възбуда.

— Отиват в къщата на Джоуи!

— Те говориха и с моя баща. Той излезе да погледне какво става в пицарията, затова говориха и с него.

— Шшшт! Виж! — Рина прегърна Джина през кръста и двете се скриха зад ъгъла, когато госпожа Пасторели отвори външната врата. — Тя не иска да ги пусне вътре.

— Защо не?

Трябваше й цялата сила на волята, за да не каже на приятелката си защо, затова само поклати глава.

— Виж, показват й някаква хартия.

— Изглежда уплашена. Ето, влизат вътре.

— Ще трябва да почакаме — нареди Рина. — Ще почакаме и ще видим. — Тя отиде и седна на тротоара между паркираните коли. — Можем да чакаме ето тук.

— Трябваше да се приберем направо у вас.

— Но сега е различно! Ако искаш, иди да кажеш на татко. — Тя погледна нагоре към Джина. — Върви и му кажи. Аз ще остана и ще гледам какво става.

Приятелката й се отдалечи по тротоара, а Рина остана седнала, с очи, вперени в завесите, които и днес бяха спуснати.

След малко баща й дойде и тя се изправи…

Първата мисъл на Гиб, когато срещна погледа на дъщеря си, бе, че срещу него вече не стои дете. Уж беше невръстна, но в очите й бе спотаена някаква ледена жестокост, която не бе детска, а на възрастен.

— Тя се опита да не ги допусне вътре, но те й показаха някаква хартия. Мисля, че беше заповед за обиск, както в „Маями Вайс“^[2]. Така че трябваше да ги пусне.

Баща й хвана ръката й в своята.

— Би трябвало да те изпратя вкъщи. Ето какво трябва да сторя, защото ти нямаш още дванадесет и не бива да участваш в такива неща.

— Но няма да го направиш.

— Не, няма. — Той въздъхна. — Майка ти се справя с нещата така, както тя си знае. Има своята вяра и темперамент, своето твърдо като скала чувство и удивителното си сърце. Фран има вяра и доброта. Тя вярва, че хората се раждат добри. Това означава, че е по-естествено да бъдат добри, отколкото лоши.

— Но те не са.

— Не. Не всички. Бела точно сега е силно заинтересувана единствено и само от себе си. Като вървящ съд, пълен с чувства и дали хората са добри или лоши, за нея не е важно, въобще не я засяга. Ксандър, той има най-слънчевия характер. Едно щастливо момче, което дори не помни кавгите.

— Той дойде да ми помогне, когато Джоуи ме събори на земята. Дори го прогони, нищо, че е само на девет и половина.

— Това също е в природата му. Брат ти иска да помага, особено ако някой е бил наранен.

— Защото прилича на теб.

— Приятно ми е да го чуя. А ти, мое съкровище? — Гиб се наведе и целуна пръстите й. — Ти най-много приличаш на майка си. Но притежаваш и нещо допълнително, което си е лично твое. Твоята любопитна природа. Разглобяваш всичко, не само за да видиш как работи, но и как е направено. Когато беше бебе, не бе достатъчно да ти се каже да не пипаш нещо. Ти трябваше да го пипнеш, за да видиш какво ще стане, да го почувстваш. За теб никога не е достатъчно да ти се каже. Искаш сама да видиш и разбереш всичко.

Рина облегна главата си върху рамото му. Горещината беше плътна, тежка и сънлива. Някъде далеч изтътна гръмотевица. Искаше й се да има някаква тайна, нещо дълбоко, тъмно и много лично, което да може да сподели с баща си. В този момент знаеше, че може да му каже всичко.

От другата страна на улицата вратата на къщата се отвори. Детективите изведоха господин Пасторели, като стояха от двете му страни. Той носеше джинси и мръсна бяла тениска. Главата му бе наведена, сякаш беше объркан, но Рина успя да зърне извивката на челюстта и гримасата на устата му. Затова си и помисли — не, това не беше объркване, а ярост.

Единият от детективите носеше голям червен тенекиен съд, а другият пластмасова торба.

Госпожа Пасторели плачеше, като хълцаше високо на прага. Държеше яркожълта кърпа за съдове и бе заровила лицето си в нея. Беше обута с бели гуменки и връзката на лявата не бе завързана.

Хората отново наизлизаха от къщите си, за да гледат. Старият господин Фалко седна на стълбите си по червени шорти, мършавите му бели крака почти се сливаха с камъка. Госпожа Ди Салво спря на тротоара с малкото си момченце Кристофър. То ближеше гроздова пръчка^[3]. Тя изглеждаше така слънчева, така пурпурна. Всичко бе ярко и прекалено отчетливо под блестящата слънчева светлина.

Беше абсолютно тихо. Толкова тихо, че Рина можеше да долови дрезгавите вдишвания, които госпожа Пасторели правеше между хлипанията си.

Единият от детективите отвори задната врата на колата, а другият сложи ръка върху главата на господин Пасторели и го бутна вътре. Те поставиха червения тенекиен съд — това беше туба за бензин, едва сега осъзна Рина и зелената пластмасова торба в багажника.

Единият детектив с тъмната коса и брада като стърнище, заради която приличаше на Сони Крокет^[4], каза нещо на другия, после прекоси улицата.

— Господин Хейл?

— Да, детектив Умберио.

— Арестувахме Пасторели по подозрение в палеж. Ще го отведем в ареста. Взехме и някои доказателства, които открихме в бараката му.

— Той призна ли си?

Умберио се усмихна.

— Все още не, но с онова, което имаме, се обзалагам, че бързо ще пропее. Ще ви съобщим. — Хвърли поглед към госпожа Пасторели, която стоеше на прага и продължаваше да хлипа в жълтата кърпа. — Окото й е насинено до черно, а тя плаче за него. Всякакви ги има.

След това отдаде чест с два пръста, допрени до челото и се върна при колата. Когато влезе вътре, тя потегли и се отдалечи от бордюра. И в този момент Джоуи изскочи от къщата.

Беше облечен като баща си — с джинси и тениска, посивяла от многото пране и недостатъчното избелване. Затича се и закрещя след полицейската кола, като изричаше ужасни думи. И плачеше, забеляза с леко свиване на сърцето Рина. Плачеше за баща си и тичаше след колата, като размахваше юмруци.

— Да си вървим у дома, скъпа — промърмори Гиб.

Рина тръгна към къщи, хванала бащината ръка. Все още чуваше ужасните думи и викове на Джоуи, който тичаше след своя баща.

 

 

Новините се разпространиха със скоростта на светлината. Приличаха на пожар със собствени въздушни ями и хваната в тях топлина, която избухваше в мига, в който влезеше в контакт с въздуха. Гневът — като запалителен фитил, пренасяше пламъците през квартала, от къща на къща, от магазин на магазин, по улиците, тротоарите и парковете.

Завесите в къщата на Пасторели останаха плътно спуснати, сякаш тънката материя можеше да послужи като щит.

На Рина й се струваше, че собственият й дом бе непрекъснато отворен. Съседите се стичаха у тях денонощно с покрити чинии с храна, със съчувствие и подкрепа. И с клюки.

„Знаете ли, че не може да си плати гаранцията?“

„Тя дори не дойде на литургията в неделя.“

„Представяте ли си! Майк от бензиностанцията «Суноко» му продал бензина!“

„Моят братовчед е адвокат и каза, че могат да го осъдят за предумишлено убийство.“

В допълнение към клюките и слуховете най-често повтаряното изявление бе: „Знаех си аз, че този човек не е читав.“

Дядо й и баба й се върнаха, като шофираха през целия път от Бар Харбър в Мейн. Паркираха на алеята на вуйчо Сал в Бел Бър, защото той беше най-големият от синовете им и имаше най-голяма къща.

Всички заедно отидоха в „Сирико“, за да огледат щетите — вуйчовците, лелите и част от братовчедите. Приличаше на парад, само дето нямаше официални костюми, нито музика. Някои от съседите също излязоха, но застанаха встрани от уважение.

Дядо й беше стар, но як и силен. Тези думи Рина чуваше най-често, когато го описваха. Косата му беше бяла като облак, такива бяха и гъстите му мустаци. Имаше голям корем и широки рамене. Обичаше да носи ризи за голф с алигаторче на джобчето. Днес ризата му беше червена.

До него баба й изглеждаше мъничка, крехка и криеше очите си зад слънчеви очила.

Проведоха се много разговори, както на английски, така и на италиански. На италиански говореше главно вуйчо Сал. Мама твърдеше, че той се мислел за по италианец от маникотите^[5].

Рина видя как вуйчо Лари — на когото казваха Лоренцо, когато искаха да го дразнят, сложи ръка на рамото на майка й и как тя вдигна своята, за да я хване. Той беше най-спокойният и най-младият от нейните вуйчовци.

Вуйчо Джио се обърна и с очите си направо проби дупки в спуснатите пердета на Пасторели. Имаше буйна, гореща кръв и тя го чу да мърмори нещо на италиански, което й прозвуча като проклятие. Или заплаха. Но вуйчо Пол — Паоло, поклати глава. Той беше най-сериозният.

Дядо й дълго време не каза нищо. Рина се чудеше какво ли мисли. Дали си спомняше времето, когато косата му не е била бяла и коремът му не е бил толкова голям. Когато двамата с баба й са правели пици и са поставили първия спечелен долар в рамка на стената?

Може би си спомняше как са живели на горния етаж — още преди мама да се роди, или как веднъж кметът на Балтимор дошъл да обядва в „Сирико“. Или когато вуйчо Лари счупил едно стъкло и порязал ръката си, а доктор Тривани спрял да яде своите патладжани с пармезан, за да го заведе в кабинета си малко по-надолу по улицата и да зашие раната.

Знаеше безкрайно много истории за онези стари времена. Обичаше да ги слуша, дори да ги бе чувала много пъти и преди. Може би дядо й си спомняше тези истории.

Рина се промъкна между братовчедите и лелите си и пъхна ръката си в неговата.

— Много съжалявам, дядо.

Пръстите му стиснаха нейните и за голяма изненада на всички той бутна едно от огражденията встрани. Сърцето й биеше бързо, когато я поведе по стъпалата. Видя изгорялото черно дърво, локвите мръсна вода. Седалката на един от високите столове беше се стопила в чудновата форма. Навсякъде имаше следи от обгоряло, а подът бе набръчкан и на мехурчета там, където не бе напълно изгорял.

За свое удивление забеляза, че струята вода беше направила вдлъбнатини в стената, сякаш е била изстреляна от оръдие. Нямаше и следа от свежите цветове, нито от бутилките със свещи и покапал по тях разноцветен восък, нито от красивите картини на стените, нарисувани от ръката на майка й.

— Виждам духове тук, Катарина. Добри духове. Пожарът не ги е уплашил, нито прогонил. Гибсън? — Когато се обърна, баща й също премина през отвора в ограждението. — Имаш ли застраховка?

— Да. Вече бяха тук на оглед. Няма да има проблеми.

— Искаш ли да използваш застраховката, за да възстановиш ресторанта?

— Няма две мнения по този въпрос. Ще бъдем в състояние да започнем още утре.

— Как искаш да започнеш?

Вуйчо Сал понечи да каже нещо — защото винаги имаше мнение за всичко, но дядо вдигна пръст. Той беше единственият, който можеше, поне според майката на Рина, да накара вуйчо Сал да преглътне думите си и да замълчи.

— Гибсън и Бианка притежават „Сирико“. Те трябва да решат какво да бъде направено и как. Искам да чуя какво може да стори семейството, за да помогне.

— Бианка и аз притежаваме „Сирико“, но вие сте корените, от които то е пораснало. Бих искал да чуя вашия съвет.

Дядо й се усмихна. Рина забеляза как усмивката промени лицето му — повдигна крайчетата на белите мустаци и спря в очите му, които престанаха да бъдат тъжни.

— Ти си моят любим зет.

И с тази стара семейна шега той слезе обратно по стълбите.

— Да отидем вкъщи и да поговорим.

Докато вървяха, което приличаше на още един парад, Рина забеляза, че пердетата в къщата на Пасторели помръднаха.

 

 

„Разговор“ беше думата, с която можеше да се опише всяко събитие, събрало цялото семейство на едно място. Сервираха се огромни количества храна, по-големите деца получаваха задачата да се грижат за по-малките, което в резултат водеше до темпераментни караници и открити войни. Поведение, което бе порицавано или осмивано в зависимост от настроението.

Къщата се изпълваше с миризма на чесън и босилек, който Бианка береше пресен от градината зад кухнята. И навсякъде се носеше шум, невъобразим шум.

Когато дядо нареди Рина да отиде във всекидневната заедно с възрастните, в корема й запърхаха хиляди пеперуди.

Масата беше напълно разтегната и пак не стигаше да побере всички. Повечето деца бяха навън, използваха сгъваеми маси или одеяла на тревата, за да им сервират и някои от жените се занимаваха с тази шумна, не подчиняваща се орда. Но Рина беше във всекидневната с всички мъже, майка си и леля Мег, която бе адвокат и според мнението на всички много умна.

Дядо й загреба спагети от една от големите купи и сам сипа в чинията й.

— Значи това момче, този Джоуи Пасторели те удари?

— Ритна ме в корема и ме събори на земята. След което отново ме ритна.

Дядо й издиша през носа си — а той имаше голям нос, така че звукът й напомни за оня, който бикът издава, преди да нападне.

— Живеем във времена, когато мъжете и жените трябва да бъдат равни, но въпреки това не е редно един мъж да бие жена, нито момче да бие момиче. А ти… да не си направила или казала нещо, заради което това момче е решило, че трябва да те удари?

— Аз стоя далеч от него, дядо, защото той се бие с всички в училище или квартала. Веднъж извади джобното си ножче и се закани да намушка Джони О’Хара, защото бил ирландец. Тогава една сестра го изпрати при игуменката. Той… той понякога ме гледа така, че започва да ме боли коремът.

— В деня, когато те удари, ти какво правеше?

— Играех си с Джина на детската площадка. Играехме на кикбол, но беше много горещо. Дояде ни се сладолед, затова тя изтича до тях да поиска от майка си някакви пари. Аз имах осемдесет и осем цента, но те не стигаха за два. Тогава Джоуи се приближи и каза, че трябвало да отида с него, защото имал да ми покаже нещо. Но аз му отказах. Отговорих, че чакам Джина. Лицето му стана червено, както когато е тичал, той побесня, хвана ме за ръката и ме затегли. Аз се дърпах и настоявах, че няма да отида с него. Тогава ме ритна в корема. Нарече ме с една дума, която означава…

Тук Рина спря и погледна виновно родителите си.

— Видях я в речника.

— Ама разбира се, че си я видяла! Не се и съмнявам — промърмори Бианка, като махна с ръка във въздуха. — Нарекъл я тъпа малка путка. Това е грозна дума, Катарина. Не искам да я чувам повече в тази къща.

— Добре, мамо.

— Брат ти дошъл да ти помогне — продължи историята дядо й. — Защото ти е брат и защото е правилно да се помага на изпаднал в беда. После баща ти е постъпил правилно, като е отишъл да говори с бащата на момчето. Но този мъж не се оказал мъж на място и не е постъпил както е редно. Той е предприел нещо страхливо, за да отмъсти на баща ти и на всички нас. Това твоя грешка ли е?

— Не, дядо. Грешката ми е, че се уплаших много и не му се противопоставих. Трябваше и аз да го ударя. Следващия път няма да се уплаша.

Дядо й се засмя с половин уста.

— Първо се научи да бягаш — рече той. — А ако няма как, тогава се бий. А сега… — Той вдигна вилицата си. — Ето какво ще ви кажа. Салваторе, твоят зет има строителна фирма.

— Когато уточним какво ни е необходимо, ти ще ни го доставиш с отстъпка. Джио, братовчедът на жена ти е водопроводчик, нали?

— Вече говорих с него. Каквото ви е нужно, имате го.

— Мег, ти ще говориш със застрахователната компания, за да разбереш през какви обръчи трябва да скачаме, докато получим чека.

— С огромно удоволствие. Смятам да отида и в полицията, за да проуча какво можем да променим или уредим за в бъдеще. Дали има смисъл от криминален съдебен процес срещу този… — Тя вдигна вежди и погледна Рина. — Тази личност. Ако се стигне до дело, Рина най-вероятно ще бъде повикана да свидетелства. Не мисля обаче, че ще се наложи — продължи тя. — Вече задействах тук-там някои връзки. Типичните случаи на умишлен палеж са трудни за доказване, но този е бетониран, има неопровержими доказателства.

Тя навиваше спагетите на вилицата си, докато говореше и така ядеше по-малко.

— Следователите по случая са били много умни, а подпалвачът много глупав. Прокурорът смята, че защитата ще търси споразумение, за да се избегне възможността да бъде повдигнато обвинение в опит за убийство. Налице са куп доказателства, включително и фактът, че обвиняемият е бил разпитван два пъти преди във връзка с други пожари. — Тя нави още спагети, докато възбудата около масата утихне. — Бил е уволнен в началото на това лято от работата му като механик. Няколко нощи по-късно в гаража избухнал подозрителен пожар. Щетите не са били големи, тъй като друг работник планирал да използва същия гараж като място за среща с гаджето си. Разпитали хората, в това число и Пасторели, но не могли да докажат палеж. Преди няколко години се скарал с брата на жена си във Вашингтон, който имал фирма за електроснабдяване. След няколко дни неизвестен бандит хвърлил коктейл „Молотов“ през прозорците му. Една… — Тя погледна колебливо към Рина. — Една проститутка видяла някакъв пикап да се отдалечава и дори запомнила част от номерата му. Но съпругата на Пасторели се заклела, че същата нощ той си бил вкъщи, и полицаите приели нейната дума пред твърденията на другата жена.

Мег вдигна чашата с вино.

— Ще използват тези случаи, за да го заковат.

— Ако инспектор Мингър и детективите от отдела по палежи са били на смяна тогава, щяха да го хванат — обади се Рина.

Мег се усмихна на момичето.

— Не се тревожи, този път ще го хванат.

— Лоренцо, ти?

— Стоя зад вас — отвърна той. — Имам приятел в бизнеса с подови настилки. Мога да получа добра цена при ремонта.

— Аз ще ви доставя боклукчийски камиони и работна ръка за разчистването — добави на свой ред вуйчо Пол. — Зетят на един приятел е в бизнеса с ресторантьорско оборудване. Ще получите добра отстъпка.

— При това положение и с тези съседи Бианка, децата и аз можем да вземем повечето пари и да отидем на ваканция на Хаваите.

Баща й се шегуваше, но гласът му леко трепереше и Рина разбра, че е дълбоко трогнат.

 

 

Когато остатъците от храната бяха прибрани и кухнята приведена в ред, когато последните от вуйчовците, лелите и братовчедите си тръгнаха, Гиб взе една бира и излезе с нея на предното стълбище. Нуждаеше се от отпускане.

Семейството щеше да се справи и той не бе очаквал нещо по-различно. Беше чул: „О, момчето ни, това е ужасно“ от собствените си родители. И не очакваше нищо повече.

Така стояха нещата.

Но Гиб си мислеше, че цели две години бе живял в един и същи квартал с мъж, запалил пожар, за да реши собствените си лични проблеми. Човек, който би могъл да изгори къщата му вместо ресторанта.

Човек, чийто дванадесетгодишен син бе нападнал — Господи, дали не бе искал да я изнасили? — най-малката му дъщеря.

От тази мисъл му стана тъжно и болно и тя му напомни, че е прекалено доверчив, прекалено готов да прощава. Прекалено мек.

Имаше жена и четири деца, които да защитава, а в момента се чувстваше напълно неадекватен. Отпи от бутилката „Перони“, когато Джон Мингър паркира до тротоара.

— Гиб?

— Здравей, Джон.

— Имаш ли една свободна минута?

— Колкото искаш. Ще пиеш ли бира?

— Няма да ти откажа.

— Сядай. — Гиб потупа мястото до себе си, сетне стана и отиде в къщата. Върна се с опаковката, в която оставаха още пет бутилки.

— Хубава вечер. — Джон отвори бирата си. — Малко по-хладно е.

— Да. Бих казал, че сме тръгнали към петия кръг на ада вместо времето да се оправи.

— Тежък ден?

— Не. Наистина не. — Гиб се облегна, като подпря единия си лакът на горното стъпало. — Семейството на жена ми дойде днес. Беше ми тежко да гледам как баща й и майка й наблюдават руините там. — Той кимна с брадичка към „Сирико“. — Но те се справиха. Дори нещо повече. Готови са да изтръскат ръкавите си, да се поровят. Май ще получа толкова много помощ, че спокойно мога да си седя тук с ръце в джобовете, а ресторантът пак ще бъде отворен още другия месец.

— Значи се чувстваш като провалил се. Точно това е целял онзи негодник.

— Кой, Пасторели ли? — Гиб вдигна бутилката за наздравица. — Шибаната му мисия е изпълнена. Неговото хлапе преследва моето, посегна на дъщеря ми и точно за това си мисля сега. И като гледам, ами да, мили Боже, като размишлявам, съм почти убеден, че е искал да изнасили моето малко момиченце.

— Но не го е направил. Получила е само синини и драскотини, и няма никаква полза да се измъчваш какво би могло да се случи.

— Един баща трябва да пази децата си. Това ни е задължението. Най-голямото ми момиче излезе на среща. Момчето е добро, нищо лошо няма. Но аз пак се страхувам.

Джон отпи дълга бавна глътка.

— Гиб, едно от нещата, което мъж като Пасторели преследва, е твоят страх. Това го кара да се чувства важен.

— Че никога няма да го забравя, нали? Така ще е още по-важен. Съжалявам. Съжалявам. — Гиб се поизправи и приглади косата си. — Изпитвам съжаление към себе си, това е всичко. Имам голямо семейство — толкова много са, че е трудно да се преброят — и всички искат да ми помогнат. Имам прекрасни съседи, готови да ми се притекат на помощ. Просто трябва да се отърся.

— Ще го направиш. Може би това ще ти помогне. Наминах, за да ти съобщя, че можете да влезете в ресторанта и да започнете ремонта. Като се заемеш с него, няма да мислиш за оня нехранимайко.

— Би било добре наистина да правя нещо.

— Отпиши го, Гиб, забрави за него. За съжаление само част от случаите на палеж завършват с арест, но този път го хванахме. Кучият му син бе скрил в бараката обувки и дрехи, които воняха на бензин, а бензина беше купил от момчето на бензиностанцията „Суноко“, което го разпозна. Открихме железен лост, увит в парцали, използвал го е, за да влезе. Бил е достатъчно глупав или пиян да си вземе бира от хладилника ти, преди да подпали ресторанта. Изпил е една, докато е бил там. Свалихме отпечатъците му по бутилката.

Джон вдигна бирата и я наведе така, че слънцето се отрази в стъклото.

— Хората си мислят, че огънят унищожава всичко, но винаги остават неочаквани следи. Като една бутилка „Буд“^[6]. Разбил е касата и е прибрал дребните пари. Имал си допълнително пари в един банков плик и ние го намерихме у него. Снехме отпечатъци от вътрешната страна на чекмеджето, от хладилника в кухнята. Всичко това е напълно достатъчно общественият обвинител да повдигне обвинение срещу него.

— Няма ли да има дело?

— Само изслушване. Ти би трябвало да си доволен от това. Бих искал да се чувстваш така. Много хора смятат палежа за престъпление спрямо собствеността. Просто престъпление срещу една сграда, но не е така. Знаеш, че не е. Става дума за човешки съдби, за хора, които губят дома или бизнеса си, които виждат как трудът и спомените им за миг се превръщат в пепел. Онова, което той стори на теб и семейството ти, беше злобно и лично. Сега ще трябва да си плати.

— Да.

— Жена му не можа да събере пари за гаранция, нито за адвокат, макар да се опитва. Става дума обаче за момчето. Последния път, когато полицаите били там, той хвърлил стол по тях, майка му ги помолила да не го арестуват и те го оставили. Ще трябва да го държиш под око.

— Добре, ще го направя, но не мисля, че ще останат тук. Живеят в къщата под наем, а вече от три месеца са просрочили плащането. — Гиб сви рамене. — Така говорят съседите. Може би това беше моят звънец за събуждане — да обръщам повече внимание на онова, което имам.

— Ти имаш най-красивата жена, която съм виждал в живота си. Не се засягай от думите ми.

— Как бих могъл! — Гиб отвори друга бира и се облегна отново назад. — Когато я видях за пръв път, бях като ударен от гръм. Влязохме в пицарията с приятели. Мислехме да хапнем, а по-късно да минем по стъргалото, да си намерим момичета или да отидем на бар. И тогава я видях. Все едно някой проби с юмрука си гърдите ми, сграбчи сърцето ми и го стисна. Беше облечена в джинси и бяла блузка с форма на камбана — викаха им селски. Ако преди това някой ме бе попитал дали вярвам в любовта от пръв поглед, щях да го изпратя по дяволите. Но точно това стана. Тя обърна глава и ме погледна. И хоп! Видях остатъка от живота си, отразен в очите й. — Гиб се засмя, вече изглеждаше по-спокоен. — И все още съм влюбен, което е най-удивителното. Заедно сме от двадесет години, а аз все още виждам всичко в очите й, когато я погледна.

— Ти си щастливец.

— Дяволски си прав. Бях готов да дам всичко, дори да умра, за да съм с нея. Вместо това получих живот и прекрасно семейство. Имаш ли деца, Джон?

— Да. Един син и две дъщери. А също така внук и внучка.

— Ти имаш внуци? Шегуваш ли се?

— Не. Те са светлината на моя живот. Не се проявих като най-добрия баща, когато се появиха децата ми. Бях на деветнадесет, когато се роди първото. Момичето ми забременя и се оженихме. Бяхме много млади. Следващото дойде след две години, а третото три години по-късно. Тогава се борех с огъня. Подобен начин на живот сигурно е бил труден за семейството ми. Не ги поставих на първо място и това беше грешка. Така че се разведохме. Почти десет години минаха оттогава.

— Съжалявам.

— Смешна работа. След като се разделихме, започнахме да се разбираме по-добре. Станахме си по-близки. Може би разводът изгори лошото и остави място за хубавото. Тъй… — Той надигна бутилката. — Така че съм свободен, ако жена ти има по-голяма сестра.

— Само братя, но има цял легион братовчедки.

Те останаха за миг, потънали в мълчание.

— Тук мястото е хубаво. — Джон отпи глътка, всмукна от цигарата си и огледа околността. — Добро място, Гиб. Ако ти трябват още две ръце за ремонта, моите са насреща.

— Оценявам високо предложението ти.

На горния етаж Рина лежеше в леглото си и слушаше гласовете, достигащи до нея през отворения прозорец, докато небето навън омекна от летния здрач.

 

 

Беше съвсем тъмно, когато я събуди викът. Тя се претърколи от леглото с мисълта, че огънят я преследва. Той се бе върнал. Беше се върнал, за да подпали къщата им.

Но не беше пожар, Фран крещеше. Сестра й стоеше на алеята, лицето й бе скрито на гърдите на момчето, с което бяха ходили на кино.

Телевизорът в дневната работеше, звукът му бе намален. Двамата й родители бяха излезли на прага. Когато се промуши между тях, Рина видя защо Фран крещи и защо майка й и баща й стоят като заковани на вратата.

Кучето гореше, козината му тлееше и пушеше, димеше и локвата кръв, която се изливаше от гърлото му. Тя разпозна кучето с дрезгавия лай на Джоуи Пасторели, на име Фабио.

 

 

Рина наблюдаваше как полицейската кола отведе Джоуи, също както направиха с баща му. Но той не държеше главата си наведена, а в очите му светеше злокобна радост.

Това бе едно от последните неща, които си спомняше с абсолютна яснота от онези дълги, горещи седмици през август, когато лятото свърши и заедно с него си отиде и детството й.

Спомняше си радостта в очите на Джоуи, перченето в походката му, когато полицаите го отвеждаха към колата. И миризмата на кръв — кръвта на собственото му куче, с която бяха изцапани ръцете му.