Нора Робъртс
Стъпки от огън (16)

15.

Рина разнасяше бебето на Ксандър и Ан из дневната на жилището им с кукленски размери. Апартаментът над „Сирико“ сега бе свободен и семейството на брат й щеше да се пренесе там.

Прозорците — и двата, бяха широко отворени, чуваха се шумът от трафика навън и виковете на децата в близкия парк.

Бебето вече се бе оригнало, но Рина не бързаше да го сложи в люлката му.

— Та значи, вечеряхме в „Сирико“. Два пъти. Седяхме на стълбите няколко пъти. Той ми показа проекта си за маса за хранене. Много е хубав. Всъщност е страхотен. Не знам какво да правя с него.

— Сега ще ти кажа. — Ан продължаваше да сгъва бебешки дрешки. — Защо просто не спиш с него?

— Браво бе, мамче! Какви са тези приказки?

— В момента благодарение на раждането, плача на бебето, работата и подготовката по местенето сексуалният ми живот е в пълен застой. Умее ли да целува?

— Не знам.

— Не си го целунала още? — Ан захвърли дрешката и сложи ръце на кръста си. — Не се ли премести преди три седмици? Направо ме разби.

— Той работи, аз работя. — Рина сви рамене. — Макар че живеем врата до врата, не се виждаме всеки ден. Може би не искаме да се виждаме всеки ден. Бо не прави никакви опити за сближаване. Нито пък аз. Ние сме нещо от рода на… — Тя завъртя пръст във въздуха. — Въртим се в кръг. Аз оставям инициативата на него. А той очаква от мен да направя първата стъпка, така че пасува, което малко ме изнервя и изкарва извън равновесие. Не мога обаче да не му се възхитя за волята.

— Добре, значи му се възхищаваш. Прекарваш свободното си време с него — значи ти е приятно. Все още имаш пулс, което значи, че го намираш привлекателен. Но не си му скочила.

— Не. — Рина обърна Дилан така, че да може да вижда лицето му. — Какво не е на ред с мен?

— Малко се страхуваш, нали?

— Не се страхувам от нито един мъж. — Можеше, би могла, но не си го позволяваше. — Нито дори от този, който току-що напълни възхитително памперса си. Върви при мама, съкровище.

Ан взе бебето и го занесе в спалнята, където спяха и тримата. Сложи го върху масата за повиване.

— Мисля, че Бо малко те плаши — продължи тя. — В началото Ксандър също ме плашеше. Беше толкова мил и забавен и много добър лекар. Чак ми се искаше да го захапя за гърлото. Но когато започнахме да се срещаме, наистина се страхувах да се срещна със семейството ти. Представях си нещо от рода на Сопрано^[1] — наистина без кръв, убийства и престъпления.

— Добре, че ми каза. Хубаво е да знам мнението ти.

— Е, вие сте голяма фамилия. Италианско семейство. Притеснявах се как едно китайско момиче ще се впише в подобно семейство.

— Като цвят на лотос, елегантно увил се около лозата.

— Хубаво сравнение. Знаеш, че ви обичам. Обикнах семейството ти дори преди да си дам сметка колко обичам Ксандър. Бях заслепена от него, възхищавах му се, но да си призная бях силно привлечена от вас. А сега виж какво имам да ви покажа.

Тя целуна Дилан по коремчето и обви с ръка кръста на Рина.

— Това не е ли най-хубавото нещо, което някога си виждала?

— Печелиш първа награда.

— Когато Ксандър ме помоли да се омъжа за него, първия път му отказах.

— Какво? — Рина погледна снаха си изненадано. — Отказала си на Ксандър?

— Бях ужасно объркана. Изпаднах в паника. „Не, не, ти луд ли си? Нека да запазим всичко както си е. Не трябва да се женим. Много сме си добре така, да си остане така.“ На което той не възрази за около час. А след това се върна при мен и ми каза да престана да бъда глупава.

— Романтичен дявол е моят брат.

— Наистина. Беше толкова настоятелен. „Аз те обичам, ти ме обичаш, хайде да започнем да градим живота си заедно.“ Казах „да“ и го направихме. — Ан вдигна бебето и допря бузата му до своята. — Благодаря ти, Господи! А причината, поради която ти разказвам всичко това, е да ти илюстрирам, че е нормално да си малко изплашена. По-добре да направиш първата стъпка.

 

 

Защо пък не, мислеше си Рина на път към къщи. Какво я спираше? Ан имаше право — както винаги. Беше по-добре да вземе инициативата в свои ръце. Този, който поема инициативата, обикновено играе главната роля.

Не че имаше намерение непременно да играе главната роля в една връзка, но нямаше нищо против. В това имаше смисъл. Той си беше фантазирал за нея. Какво каза? Седем седемнадесети от живота си. Освен че звучеше мило, то означаваше, че има някакви представи за физиката й. Повечето от тях, без съмнение, преувеличени и неточни.

Но ако поемеше инициативата, щяха да пристъпят към действие.

А тя обичаше действието.

Понякога човек трябва да се отдаде на импулса си, реши Рина, докато паркираше колата. Нямаше смисъл да вдига много шум или да анализира прекалено дълго нещата.

Така че се упъти право към вратата на Бо и почука. Той се забави толкова дълго, че се зачуди дали не работи в дворчето отзад, както правеше понякога вечер. А когато отвори вратата, му се усмихна предизвикателно.

— Здрасти. Просто минавах наблизо и реших… — Стори й се стреснат. Блед и зашеметен. — Какво има?

— Аз… трябва да вървя. Извинявай. Трябва да… — Бо спря и погледна през рамо сякаш бе забравил какво прави.

— Бо, какво има?

— Какво ли? Трябва да… ами баба ми…

Тя взе ръката му и заговори внимателно. Беше се научила безпогрешно да разпознава жертвата, когато я видеше.

— Какво е станало с баба ти?

— Почина.

— О, моите съболезнования. Съжалявам. Кога?

— Току-що ми се обадиха. Трябва да отида. Умряла си е вкъщи, на леглото. Трябва да се погрижа за някои неща.

— Добре, ще те откарам.

— Какво? Чакай, чакай една секунда. — Той притисна с пръсти очите си. — Объркан съм.

— Сигурно. Затова аз ще те закарам.

— Не, не. Всичко е наред. — Бо отпусна ръце и поклати глава. — Тя живее чак в Глендейл.

— Хайде, ще вземем моята кола. Имаш ли ключове?

— Аз… — Той пъхна ръце в джобовете си и извади ключовете. — Да. Чакай, Рина, не е необходимо да правиш това. Трябва ми само минута, за да събера мислите си и главата ми да спре да се върти.

— Ето, виждаш ли, не бива да шофираш в това състояние, повярвай ми. И не бива да отиваш сам. Заключи вратата — нареди му тя и го поведе към колата си. — Къде е Глендейл?

Бо потърка лицето си като човек, който се опитва да се разсъни, каза адреса и даде някакво неясно обяснение за посоката. За щастие Рина познаваше достатъчно добре мястото от колежанските си дни.

— Баба ти болна ли беше?

— Не. Поне нищо сериозно. Нищо, за което да знам. Само дреболии, от каквито страда всеки човек на осемдесет и седем години. Или и осем. По дяволите. Не помня.

— Жените не се сърдят, когато мъжете не помнят възрастта им. — Тя погали ръката му, докато шофираше. — Защо не ми кажеш какво е станало? Или предпочиташ да си мълчиш?

— Не знам. Наистина не знам. Намерила я съседката. Притеснила се, че не отговаря по телефона. Пък и сутринта не си взела пощата. Баба ми си има навици, нали разбираш?

— Да.

— Тя има ключове. Съседката. Отишла да провери. Баба трябва да е умряла, докато е спала. Предполагам. Не знам, била е сама цял ден.

— Боуен, много е тежко, когато загубиш някого. Но можеш ли да си представиш по-добър начин да напуснеш този свят от този да си отидеш в съня, в собствения си дом и легло, докато спиш?

— Вероятно не. — Той си пое дълбоко въздух. — Вероятно не. Говорих вчера с нея. Обаждам й се на всеки няколко дни. Просто да я чуя как е. Оплака ми се, че кранът в кухнята отново капел, така че щях да отида днес или утре да го поправя. Днес обаче се замотах с работа и не отидох. Мамка му!

— Ти си се грижил за нея.

— Не, просто поправях разни неща в къщата. Ходех веднъж на няколко седмици. Не беше достатъчно. Трябваше да ходя по-често. Защо човек винаги се сеща какво е трябвало да направи, когато вече е късно?

— Защото сме хора и сме склонни да се самообвиняваме. Има ли други роднини?

— Не. Баща ми е в Аризона. По дяволите, не му се обадих! Чичо ми е във Флорида. Имам и един братовчед в Пенсилвания. — Той облегна глава назад. — Трябваше да намеря телефоните им.

Очевидно Бо бе съвсем сам.

— Знаеш ли какво погребение е искала? Говорила ли е някога по въпроса?

— Не точно. Предполагам, че би искала опело. Да, със сигурност опело.

— Католик ли си?

— Тя е. Беше. Аз приключих с религията. Последното причастие! По дяволите! Вече е прекалено късно. Чувствам се глупаво — въздъхна той. — Никога не съм правил нищо подобно преди. Дядо ми почина преди повече от двадесет години. Катастрофира с кола. Родителите на майка ми живеят в Лас Вегас.

— Другите ти баба и дядо са в Лас Вегас?

— Да. Харесва им там. Кога я видях за последен път? Май преди две седмици? Пихме наистина отвратителен студен чай — нали знаеш, от оня, дето го продават в кутийки, със заместител на захар и лимонова есенция.

— Трябва да е бил незаконен.

— Точно така — засмя се той кратко. — Пихме гаден леден чай и ядохме сладкиши в патиото. Тя не бе от жените, дето бъркат, месят и пекат. Обичаше да играе пинокъл^[2] и да гледа риалити шоу по телевизията. Като „Най-лошите приключения с домашни любимци“ или „Най-страшните катастрофи по време на ваканция“. Наистина се забавляваше с тези глупости. Пушеше по три цигари на ден. „Вирджиния“, от тънките. Точно три, нито една по-малко, нито една повече.

— И ти я обичаше.

— Обичах я. Не съм мислил много по въпроса, но наистина я обичах. Благодаря ти, че си поговори с мен.

— Няма нищо.

Вече поуспокоен, той й показа остатъка от пътя до една хубава тухлена къща с впечатляващ двор.

Прозорците бяха с бели капаци, отпред имаше малка бяла веранда. Тя си представи, как Бо е боядисал верандата за баба си — а най-вероятно я беше построил.

Една жена над четиридесет години излезе от там. Очите й бяха зачервени от плач. Носеше барутно син екип за бягане и светло кестенявата й коса бе вързана на малка опашка.

— О, Бо! Съжалявам — прегърна го тя, докато тялото й се тресеше от хлипане. — Радвам се, че си тук. — Сетне се отдръпна назад. — Извинете ме — обърна се към Рина. — Аз съм Джуди Даубер, съседката.

— Това е Рина. Катарина Хейл. Благодаря ти, Джуди, за… за това, че си останала с нея.

— Но, разбира се, скъпи.

— Трябва да вляза.

— Върви. — Рина хвана ръката му и я стисна. — Ще дойда след минута.

Тя изчака на поляната, наблюдавайки го как влиза в къщата.

— Помислих си, че спи — заговори Джуди. — За секунда си казах: „За Бога, Мардж, какво правиш в леглото по това време?“ Тя беше много жизнена. Сетне осъзнах, почти мигновено разбрах какво е станало. Говорих с нея вчера. Беше направила списък с няколко малки задачи за Бо, когато дойде. Беше много горда с него. Не е казала и една добра дума за баща му, но Бо ценеше високо.

Тя измъкна кърпичка и попи очите си.

— Наистина го ценеше. Той единствен се грижеше за нея, ако разбирате какво искам да кажа. Само той й обръщаше внимание.

— Вие също.

Джуди погледна встрани и сълзите й отново закапаха.

— Джуди! — Рина прегърна раменете на жената и двете тръгнаха към къщата. — Бо ми каза, че баба му е била католичка. Знаете ли името на църквата, в която ходеше, името на свещеника?

— Но да, разбира се. Трябваше сама да се сетя.

— Да му се обадим. Надявам се, ще успеем да намерим телефоните на синовете й.

 

 

Смъртта може да дойде просто и бързо, но онова, което я следва, винаги е неизменно сложно. Рина направи каквото можа, свърза се със свещеника, а Бо се обади на баща си. В малкото бюро документите бяха подредени в чекмедже. Застраховка, документ за гроб, копие от завещанието, акт за къщата, документ за старичкия шевролет, с който Мардж Гуднайт бе ходила на църква и до магазина.

Свещеникът пристигна бързо и с толкова тържествено лице, та Рина веднага се досети, че Мардж е била изтъкнат член на неговото паство.

Забеляза какво бе направил Бо в къщата. Поддържането на чистота и спретнатост беше дело на Мардж, но всички останали грижи без съмнение бяха положени от Бо. Нямаше никакви ремонти през куп за грош, нито зле направени поправки, каквито често бе виждала в къщите на самотни възрастни хора.

Както Джуди й бе казала, той бе обръщал внимание на баба си. Беше се грижил за нея.

Бо и сега се погрижи за всичко — обади се по телефона, говори със свещеника, взе необходимите решения. Само веднъж го видя объркан и разколебан, затова отиде и го хвана за ръката.

— Какво мога да направя? Кажи ми.

— Ами те… те искат да знаят с какво ще бъде облечена. На погребението. Трябва да избера нещо.

— Може ли аз да го направя вместо теб? Мъжете никога не знаят какво ние, жените, бихме искали да облечем.

— Благодаря ти. Дрехите й са ей там, в дрешника. Но по-добре да почакаш. Те не са я… искам да кажа, че тя е още вътре.

— Нищо, ще се оправя.

Може би беше сюрреалистично да влезе в спалнята на жена, която никога не бе срещала, да отиде в гардероба й, докато тялото й все още лежи на леглото.

Изпълнена с уважение, Рина пристъпи и погледна мъртвата жена.

Мардж Гуднайт бе оставила косата си сива и беше я поддържала къса и права. Никакви глупости значи, реши Рина. Лявата ръка с венчалния пръстен на нея лежеше извън покривката.

Представи си как Бо е държал ръката на баба си, докато се е сбогувал с нея.

— Не искай това от него — рече тя тихо. — Да ти избере рокля за погребението, е малко извън възможностите му. Надявам се, че нямаш нищо против аз да направя това.

Тя отвори дрешника и се усмихна, когато видя вградените рафтове.

— Той ги направи, нали? — погледна към Мардж през рамото си. — Ти си обичала нещата да са подредени и той ги е направил. Хубаво разпределение. Може да го наема да направи нещо подобно и за мен. Какво ще кажеш за този син костюм, Мардж? Много е елегантен, без да е префърцунен. И тази блуза със съвсем малко дантела по джобчето. Красива е, без да е прекалено претенциозна. Мисля, че щях да те харесам, Мардж.

Намери чанта за дрехите, постави ги вътре и се сети, че трябва да избере и обувки, а после и бельо от чекмеджето.

Преди да излезе от стаята, отново се обърна към леглото.

— Ще запаля свещ за теб и ще помоля мама да каже молитви с броеницата. Никой не може да казва молитвите като моята майка. Почивай в мир, Мардж.

 

 

Рина отдели два часа от личното си време, за да присъства на погребението. Бо не я помоли да дойде. Всъщност той нарочно избягваше да я моли, за каквото и да е. Седна най-отзад и не бе изненадана, че на опелото присъстваха много хора. Краткият й разговор със свещеника бе затвърдил убеждението й, че Маргарет Гуднайт е била един от основните стълбове на църквата му.

Хората, както приятели, така и съседи, бяха донесли много цветя, затова църквата ухаеше на лилии и тамян, както и на восък от свещите. Рина седеше, после коленичи. Ритъмът на литургията й бе толкова познат, колкото и ритъмът на сърцето й. Когато свещеникът заговори за мъртвата, в думите му имаше любов и привързаност.

Тази жена бе оставила диря, помисли си Рина. А не беше ли това най-важното в живота?

Когато Бо излезе, за да произнесе речта си, Рина си каза, че Мардж щеше да бъде много доволна, ако можеше да го види как изглежда в тъмния си костюм.

— Моята баба — започна той — беше корава жена. Тя не страдаше за глупости. Смяташе, че човек трябва да използва мозъка, който Господ му е дал, иначе безсмислено заема място на тази земя. А направи много повече от това да заема място на земята. Разказа ми как по време на Голямата депресия е работила в магазин за стоки по десет цента и е печелила по един долар на ден. Трябвало да извървява по две мили всеки път натам и обратно — независимо от времето. Не мислеше, че е извършила подвиг, просто правеше каквото трябва. Веднъж сподели с мен как смятала да стане монахиня, но после решила, че предпочита да прави секс. Надявам се, че мога да го кажа тук — добави той след тих ромон от смях. — Омъжила се за дядо ми през 1939. Имали, както тя го нарече, двучасов меден месец, преди и двамата да се върнат на работа. През това кратко време успели да заченат чичо ми Том. Загубила е една дъщеря на шест месеца и един син във Виетнам, който не дочакал двадесетия си рожден ден. Остана вдовица, но никога не загуби своята вяра. Или своята независимост, което бе точно толкова важно за нея. Научи ме да карам колело и да довършвам онова, което съм започнал. — Той прочисти гърлото си. — Тя ще продължи да живее в нейните двама синове, братовчед ми Джим и мен. Но много ще ми липсва.

 

 

Рина изчака пред църквата, докато хората говореха с Бо, преди да се качат по колите си. Утрото беше хубаво, със силно ярко слънце и мирис на прясно окосена трева.

Забеляза двама души, които стояха най-близо до него. Мъж на неговата възраст, не много висок, с модни очила с телени рамки, хубав тъмен костюм и обувки. А жената бе на около тридесет, с къса, яркочервена коса, носеше слънчеви очила и черна рокля без ръкави.

От онова, което й бе разказал Бо, те не би трябвало да са негови роднини. Но бяха близки, виждаше това.

Бо се отдели от тях и се насочи към нея.

— Благодаря ти, че дойде. Нямах възможност да говоря с теб, да ти благодаря за всичко, което направи.

— Няма за какво. Съжалявам, че не мога да дойда на гробището. Трябва да се върна на работа. Службата беше много хубава. Твоята реч също. Ти направи точно каквото трябваше.

— Бях толкова уплашен. — Той прикри с очила изморените си очи. — Не бях говорил пред толкова много хора от оня кошмарен ден по публична реч в гимназията.

— Е, трябва да ти пишат отличен.

— Радвам се, че свърши. — Хвърли поглед зад нея и челюстта му се втвърди. — Трябва да отида при баща ми. — Кимна към един мъж в черен костюм. Тъмната му коса беше съвсем леко посребряла на слепоочията, като птиче крило. Беше загорял и добре сложен, отбеляза Рина. И абсолютно безчувствен. — Не виждам какво можем да си кажем. Как става това?

— Не знам, но се случва. — Тя докосна с устни всяка от страните му. — Пази се.

 

 

В десет часа в дъждовната юнска утрин, която превръщаше въздуха в пара, Рина стоеше над частично обгарялото тяло на млада, двадесет и три годишна жена. Останките лежаха върху гадния килим в една гадна стая в хотел, за който думата „бълхарник“ би била ласкаво прилагателно. Хотел за евтини проститутки.

Името й бе Девона Джонсън според шофьорската книжка, намерена в чантичката под леглото и според показанията на чиновника на рецепцията.

Тъй като лицето и горната част на тялото почти липсваха, официалното идентифициране на жертвата щеше да позакъснее. Била е увита в одеяло, а част от пълнежа на матрака бе разпръсната около и над нея в ролята на запалителен материал.

Рина направи снимки, докато О’Донъл започна да разчертава мястото за разследване.

— Значи така. Девона се е регистрирала преди три дни с някакъв мъж. Платила е в брой за две нощи. Тъй като не е възможно да е решила да спи на пода и сама да сложи лицето си в огъня, помирисвам вонята на престъпление.

О’Донъл дъвчеше съсредоточено неизменната си дъвка.

— Може би този тиган, покрит с кръв и някакво сиво вещество, ще ти подскаже първата следа.

— Няма да попречи. Господи, Девона! Обзалагам се, че се е потрудил доста върху теб. Имал е добър горивен материал от одеялото и пълнежа на матрака, за да увие тялото дебело и плътно и да се получи ефектът на свещта. Но е пропуснал нещо. Трябвало е да отвори един прозорец и да напои килима с гориво. Нямало е достатъчно кислород, нито достатъчно пламъци, за да свършат работата. Надявам се, че е била мъртва, преди да я запали. Дано патолозите го потвърдят.

Рина пристъпи, за да продължи огледа на останалата част от стаята и малката кухничка. На пода — счупени чинии, чието съдържание тя определи като пържола на скара, полята със сос за хамбургери, всичко размазано по посивелия овехтял линолеум.

— Изглежда е приготвяла вечеря, когато се е случило. Остатъците са в тигана и по нея. Той вероятно е грабнал тигана направо от печката.

Тя се обърна и стисна ръце, все едно хвана дръжката на тигана, при което ги завъртя.

— Ударил я е отзад. Кръвта, която е плиснала тук, е примесена със съдържанието на тигана. Отново я е ударил с дъното му и остатъка от храна в него. После я е фраснал отпред и тя е паднала. Вероятно е продължил с ударите, преди да си помисли: „У, мамка му! Май стига толкоз“.

Рина прескочи тялото.

— Сметнал е, че като я запали, ще скрие убийството. Но животинската мазнина не гори чисто. Бавният пламък е разрушил тъканите, обхванал е лицето и част от тялото й, но не е успял да подпали стаята, нито другата затворена стая. Затова не са изгорели вещите, дори одеялото, в която я е завил.

— Което означава, че престъпникът не е химик.

— Нито човек, който е планирал убийството предварително. Просто моментна ярост, нищо преднамерено, ако се съди по местопрестъплението.

Рина отиде в банята. Рафтът над мивката бе претъпкан с козметика. Спрей за коса, гел за коса, спирала за мигли, червила, сенки.

Като се наведе, Рина започна да рови в кошчето за боклук. След няколко секунди излезе от банята с кутийка в ръка.

— Мисля, че открих мотива за убийството. — Държеше тест за ранно откриване на бременност.

 

 

Мъглявото описание на момчето от рецепцията за мъжа, регистрирал се заедно с жертвата, отговаряше на снимката, която излезе с отпечатъците, снети от тигана.

— Пипнахме го — рече тя на О’Донъл и се завъртя на стола си, за да се обърне към неговото бюро. — Джамал Ърл Грег, двадесет и пет годишен. Обвинение в нападение, кражба на собственост, стрелба. Излежал е присъда в „Ред Аниън“ във Вирджиния. Освободен преди три месеца. Има адресна регистрация в Ричмънд. Шофьорската книжка на Девона Джонсън също е с адрес в Ричмънд.

— Значи ще трябва да се поразходим дотам.

— Тя има действаща „Мастър кард“ на нейно име. Нямаше я нито в чантата, нито в стаята.

— Ако я е задигнал, ще я използва. Негодник. Трябва да бъдем нащрек. Може и да си спестим пътуването. Залагам деветдесет и пет.

 

 

Рина написа доклада и започна да издирва евентуални съучастници.

— Единствената връзка, която успях да открия с Балтимор, е един негов съкилийник в „Ред Аниън“. Все още е вътре, пази добро поведение.

— Джамал е осъден заради кражба с взлом. Може би този път ще се опита да се възползва от връзките на приятелчето си.

— Девона няма никакви криминални прояви. Нищо — нито арести, нито кражби. Но тя и Грег са учили в една и съща гимназия.

О’Донъл почука по бюрото си с очилата, които безуспешно се напъваше да използва.

— Ученическа любов?

— Странни неща стават по света. Навярно след излизането си от затвора се е свързал с нея и двамата тръгват за Балтимор — на нейни разноски, с нейната кола. Сигурно е било любов. Смятам да позвъня на адреса, посочен в шофьорската и книжка, да видя какво ще излезе оттам.

— Аз ще докладвам на капитана — рече О’Донъл. — Да видим дали не иска да се разходим до Ричмънд.

Когато той се върна, Рина вдигна предупредително пръст.

— Много ви благодаря, госпожо Джонсън. Ако се чуете с дъщеря си или чуете, че Джамал Грег се навърта наоколо, моля да ми се обадите. Имате номера ми. Да. Благодаря.

Рина се облегна в стола си.

— Така е, гаджета от гимназията са. Всъщност, представяш ли си! Девона има петгодишна дъщеря. Майка й гледа детето. Джамал и Девона са тръгнали преди три дни въпреки несъгласието на майка й. Казали, че е изникнала възможност за работа. Жената се оплака, че дъщеря й просто не мисли, когато става дума за този човек и че се надява този път да затворим това крадливо копеле за дълго, така че момичето й да има възможност да започне почтен живот. Не й казах, че Девона вече е загубила тази възможност.

— Имал е едно дете от нея. Излиза от затвора, готов да започне нещо, а тя му казва, че е бременна и ще има още едно дете. Той загубва контрол, удря я, запалва я, взема кредитната й карта, парите в брой, колата.

— Става. Точно на такова ми прилича.

— Имаме разрешение да отидем в Ричмънд. Аз ще вдигна! — Пресегна се той към звънящия телефон. — Отдел „Палежи“, О’Донъл слуша. Да. Да. — Докато говореше, записваше в бележника си. — Тръгваме.

Рина вече бе станала и обличаше якето си.

— Къде?

— В магазина за спиртни напитки на „Централ“.

Тя взе радиото си пътем и поиска подкрепление. Когато пристигнаха, мъжът бе избягал и разочарованието я накара да срита задната гума на колата, която Джамал бе оставил на ъгъла. Извади телефона си, който звънеше.

— Хейл слуша. Прието — сетне затвори. — Жертвата е била бременна в шеста седмица. Причина за смъртта — загуба на кръв.

— Много бързо се справиха в патологията.

— Умирам от желание да си поговоря с този тип. Не може да е избягал далеч. Дори да е решил да открадне кола, пак не може да е далеч.

— Тогава да го потърсим. Влязъл е някъде, за да се скрие от дъжда. — О’Донъл отново седна зад волана. — Имаме заподозрян. Върви пеша. Полудял е, защото няма нищо за пиене.

— Бар. Къде е най-близкият бар?

О’Донъл я погледна и се усмихна.

— Това се казва бързо мислене — похвали я, докато завиваше зад ъгъла. — Да хвърлим един поглед тук.

 

 

Наричаше се „Скривалището“. Няколкото постоянни клиенти изглежда правеха точно това — криеха се вътре от дъждовния следобед с бутилка в ръка.

Джамал седеше в края на бара, пиеше наливна била. Той сочи от стола и хукна към задния вход като светкавица.

Има набито око за ченгета, беше единствената мисъл, която мина през главата на Рина, когато затича след него. Стигна до вратата към задната алея три крачки преди О’Донъл. Избегна металната кофа за боклук, която Джамал бе съборил на земята. Партньорът й не успя.

— Удари ли се? — извика му тя, тичайки.

— Хвани го! Зад теб съм!

Джамал беше бърз, но тя също не му отстъпваше. Когато се засили да прескочи оградата, тя почти го настигна и извика:

— Полиция! Стой на място!

Той беше бърз, помисли си отново Рина, но не познаваше Балтимор. Оградата не я затрудни и също я прескочи.

Мократа от дъжда алея, по която тичаха сега: беше без изход. Джамал се завъртя, очите му гледаха диво, в ръката му блесна нож.

— Ела насам, кучко! Хайде, ела!

Без да сваля очи от него, Рина извади оръжието си.

— Какво? Ти наистина ли си такъв глупак? Хвърли ножа, Джамал, преди да съм те застреляла.

— Не ти стиска да го направиш.

Тя се усмихна, макар че дланите й се изпотиха, а коленете омекнаха.

— Да се обзаложим ли?

Вече чуваше задъханото пуфтене и ругатните на О’Донъл зад себе си. Никога през живота си не бе слушала по-хубава музика.

— И аз ще участвам в облога — рече партньорът й, като подпря пистолета си върху оградата.

— Не съм направил нищо! — Джамал хвърли ножа. — Просто си пиех.

— Да. Кажи го на Девона и на бебето, което тя носеше. — Сърцето й болезнено се блъскаше в ребрата, докато се приближаваше към него. — На земята, мръснико! Ръцете зад тила.

— Не знам за какво говорите. — Той легна и кръстоса ръце зад тила си. — Нещо сте сбъркали.

— Докато излежаваш следващата присъда, може би ще имаш време да научиш нещо за пожарите. Междувременно Джамал Ърл Грег, арестуван сте по подозрение в убийство. — Рина ритна ножа настрани и му закопча белезниците.

Бяха подгизнали до кости, от тях водата течеше като от лейка, когато чуха сирените на полицейските коли.

О’Донъл й се усмихна широко.

— Много си бърза в краката, Хейл. Впечатлен съм.

— Има защо.

След като всичко свърши, тя седна на паважа и най-накрая си пое дъх.