Нора Робъртс
Стъпки от огън (9)

8.

Балтимор, 1996

Колко трудно можеше да бъде? Рина обикаляше безобидно изглеждащия отвън тренажор, наречен „лабиринт“. Може би заслужено си бе получил това митично име в отдела, но в нейното сърце не събуждаше страх. Разбира се, бе чувала хиляди истории, шеги и предупреждения за клопките, които дебнат новобранците вътре в тази кутия, но нали целта му бе просто да ги накара да бъдат съсредоточени и по-внимателни?

Беше преминала обучението си в горящи сгради точно тук, в Академията. Беше се справила с физическия стрес. Беше се катерила по стълби и се бе спускала с двойно въже по стени — с пълно снаряжение и с максимална скорост. Беше работила на смени, беше носила дежурства в пожарната — наистина в повечето случаи като придружител, но бе работила всеотдайно и като пръскачка в два пожара в жилищни сгради.

О, да държиш в ръцете си пожарникарски маркуч не е за слабите, нито за страхливите!

Сега беше ченге, нали така? И беше горда да носи униформата. Но ако искаше да стане следовател по палежите, да й връчат значката на този отдел, трябваше да разбере, да проумее пожара отвътре навън. Докато не се научеше да действа като пожарникар, докато не усвоеше уменията, нямаше да постигне личната си цел.

Не само в лабораторията, не само в симулатора. Нямаше да се задоволи с по-малко от истинска огнена стихия.

Беше в добра физическа форма, напомни си Рина. Беше работила упорито, за да изгради здрави мускули. Беше силна и щеше да измине с пълно снаряжение пет етажа нагоре и надолу в бавен тръс.

Беше си спечелила уважението на мъжете и жените от първата линия на битката с пожара.

— Не е необходимо да го правиш, знаеш това.

Тя се обърна и погледна Джон Мингър.

— Да, знам. Правя го за себе си. За мен е важно да знам, че мога да го направя.

— Страхотен начин да прекараш един прекрасен съботен следобед.

Но това беше нейната мисия, а също и награда, макар че не знаеше как точно да го обясни.

— Слънцето ще продължи да свети, когато изляза. Птиците ще продължат да пеят. — Ала тя самата щеше да бъде различна. Поне така се надяваше. — Ще се справя, Джон, не се тревожи.

— Ако ли не, майка ти ще ми вземе главата. — Той се поприведе и огледа лабиринта. Вече бе почти на шейсет години.

Бръчките около очите му бяха дълбоки.

Вярваше на момичето, изпитваше почти бащинска гордост от нейните постижения и от упоритостта й да преследва целта. Но заедно с гордостта се промъкваше и загриженост.

— Никога не съм виждал някой да тренира толкова усърдно като теб.

По лицето й премина лека изненада, само секунда преди да се усмихне.

— Приятно ми е да го чуя.

— Ти много научи през последните пет години, Рина. Тренировки, лекции, работа. — За миг с почуда си помисли дали онова, което бе запалило интереса й преди единадесет години, не беше се превърнало в обсебеност в деня, когато любимият й загина в пожар. — Бързо напредваш.

— И какво лошо има?

Трудно е да се обясни на едно двадесет и две годишно момиче колко струва животът — той трябва не само да се живее, но и да му се радваш, да вкусиш от него.

— Все още си млада.

— Мога да се справя с лабиринта, Джон.

— Не говоря само за лабиринта.

— Знам — тя го целуна по бузата, — той е само една метафора на живота, в която мисля да вляза. Точно това искам. Винаги съм го искала.

— Добре, ти направи доста жертви, за да го получиш.

Рина не мислеше по този начин. Летата, прекарани в работа, учене и тренировки, бяха инвестиция в бъдещето. Като допълнение към тях бе адреналинът, който я заливаше, когато обличаше униформата си или когато чуваше някой да я нарича полицай Хейл. Ускореното биене на сърцето, свиването на стомаха и трепетът, който я обземаше, когато бе заобиколена от огън, й бяха нужни, за да се хвърли в тази битка.

Както и абсолютното изтощение, което идеше след нея.

Тя никога нямаше да бъде като Фран, която спокойно и сериозно управляваше ресторант, нито като Бела, която до припадък можеше да обсъжда срещи и обеди.

— Нуждая се от това, Джон.

— Да, знам. — С ръце в джобовете той кимна към лабиринта. — Е, добре. Но е много трудно вътре, Рина. Нали не искаш да попаднеш в капан?

— Няма. Тъкмо излизам от него. Я виж, идват няколко „гълтачи на дим“. — Тя вдигна ръка за поздрав и съжали, че не беше се гримирала.

Стив Роси, мургав и жилав, с очи като на кокер-шпаньол, бе последната гореща тръпка на Джина. Къкренето май се бе превърнало във врящо гърне, след като Рина ги запозна преди шест седмици. Но неговият придружител — един бронзов Адонис с джинси и тениска, предлагаше далеч по-големи възможности в нейните очи.

Тя бе вечеряла веднъж с Хю Фицджералд в стола, пълен с други пожарникари от участъка. Играха покер, изпиха по няколко бири. И след краткото задължително флиртуване, което включваше покана за пица и кино, последваха няколко много сочни целувки.

Въпреки това й се струваше, че през по-голямата част от времето той мислеше за нея като за едно от момчетата.

По дяволите, в униформата и с тежките пожарникарски ботуши „Файър Лейн“ тя сама мислеше за себе си като едно от момчетата.

— Здрасти — обърна се Рина към Стив. — Какво си направил с моята съквартирантка?

— Спи като бебе. Не можах да я накарам да помръдне от леглото. Готова ли си?

— Винаги готова. — Тя погледна към Хю. — Дойде да погледаш ли?

— Смяната ми свърши, та си помислих, че не е зле да се навъртам наоколо, в случай че се нуждаеш от изкуствено дишане уста в уста.

Рина се разсмя и започна да намъква защитните панталони и да нагласява тирантите.

— Вие и двамата сте минали през лабиринта, значи мога и аз.

— В това няма съмнение — съгласи се Хю. — Ти си упорита като магаре.

Не така би описал жената, за която копнее, потенциалният любовник, помисли си Рина. Но щом човек е решил да работи с момчета, често пъти се превръща в един от тях. Тя завърза дългата си къдрава коса на опашка и сложи качулката.

Не, не притежаваше женствеността на сестрите си, но пък щеше да получи диплома на пожарникар преди края на лятото.

— Можем да хапнем, след като свършиш — предложи Хю.

Рина закопча палтото, доста дебело за август, и вдигна очи. Неговите бяха като езерна вода — удивително съчетание между синьо и сиво.

— Може. Ти ли ще черпиш?

— Ако минеш през лабиринта, аз. — След като й помогна да нагласи кислородната бутилка, той я тупна по рамото. — В противен случай — ти.

— Дадено. — Тя му хвърли една слънчева като деня усмивка и си сложи маската и шлема.

— Провери радиовръзката — нареди Джон.

Рина направи проверката и вдигна палец.

— Аз ще те водя по радиото — напомни й той. — Не забравяй да регулираш дишането си. Паниката обикновено е главната причина да изпаднеш в беда.

Нямаше да се паникьоса. Това беше тест, просто още една симулация. Рина вдъхна дълбоко в очакване Джон да включи хронометъра.

— Тръгвай!

Беше тъмно като в катакомби и горещо като в седмия кръг на ада. Направо фантастично! Този черен дим уплътняваше въздуха така, че можеше да чуе собственото си дишане като леко хъхрене, когато поемаше кислород от бутилката. Ориентира се, като си представи посоките на компаса, преди да се настрои — ръцете, краката, инстинктите — бе готова.

Отвори вратата. Премина през нея. Потта вече се стичаше по лицето й.

Имаше някакво препятствие. Опита се да го определи посредством скритите си в ръкавици пръсти, да локализира тясната дупка под себе си.

Там можеше да има хора. Това беше целта на упражнението. Трябваше да претърси „сградата“, да открие оцелелите и да ги изведе навън. Да си свърши работата. Да спаси нечий живот. Да остане жива.

Чу гласа на Джон, странен, непознат и чужд в тази черна дупка, който я питаше за състоянието й.

— Добре съм. Чудесно. Всичко е наред.

Пътят й я отведе до стена, която изкатери, сетне се насили да се промуши през тесен отвор. Загуби ориентация, спря за миг, за да определи посоката.

Бавно, спокойно, нареди си Рина. Влизаш, преминаваш, излизаш.

Но тук нямаше нищо друго, освен черна тъмнина, дим и адска горещина.

Попадна в задънена улица и почувства първите тръпки на паниката в гърлото си, долови я в забързаното си, задъхано дишане.

Гласът на Джон я призова да запази спокойствие, да се концентрира. Да внимава за дишането.

След това неочаквано подът под нея пропадна.

Рина изсумтя при удара, дъхът й секна, почувства как губи самоконтрол.

Беше сляпа и за един ужасяващ момент беше и глуха, тъй като кръвта бучеше в ушите й. Сега потта течеше като река, обливаше лицето й, стичаше се надолу по тялото й под пожарникарския костюм. Принадлежностите й тежаха цял тон, а маската запушваше устата й.

Жива затрупана, помисли си. Беше затрупана жива в дима. Оцелели ли? Никой не можеше да оцелее в този задушлив черен ад.

За миг почувства отчаяна нужда да захвърли екипировката си, да се освободи.

— Рина, успокой дишането! Искам да успокоиш дишането и да ми докладваш какво е положението.

„Не мога“ — едва не произнесе тя. Не можеше да го направи. Можеше ли въобще някой? Как намисли, когато не можеше да вижда или диша, когато всеки мускул в тялото й пищеше от напрежение? Искаше да дращи със зъби и нокти и да излезе навън, през пода, през стените. Просто навън, на светло, на въздух.

В гърлото й сякаш гореше огън.

Дали Джош е чувствал същото? Сълзи замъглиха очите й, защото можеше да си го представи. Сега в ума й не бяха посоките на компаса, а неговото мило лице, срамежливата му усмивка, завесата от коса, която падаше, когато наведеше главата си. Дали е бил достатъчно дълго в съзнание, за да бъде заслепен и объркан от дима, преди огънят да го обхване? Дали се е уплашил и е изпаднал в паника като нея, борейки се за глътка въздух, та да извика за помощ?

О, Господи! Дали е съзнавал какво го очаква?

Това бе една от причините да бъде тук, в тази отвратителна ужасна дупка, излъчваща жега и страх. Да разбере на какво прилича. Да узнае. И да оцелее, да оживее.

Рина се подпря трепереща на ръце и колене. Няма да умра, каза си, макар да й се струваше, че е затворена в собствения си ковчег.

— Добре съм. Пропаднах, подът не издържа. Добре съм, продължавам.

И продължи с пълзене. Сега всеки мускул в тялото й трепереше и се обливаше в пот. Времето и пространството й пречеха. Очите й се напъваха да видят — да видят поне нещо. Светлинка, сянка, форма.

Но имаше само дим и дезориентация, паника и страх. Те убиваха така коварно, както и пламъците. Пожарът не е само огън, нима не бе научила това? Беше също така дим и изпарения, поддаващи подове, срутващи се тавани. Той беше задушаващ, ослепяващ, паникьосващ. Беше изтощителен, уморителен, оставяше те без сили.

Тя се блъсна в друг срутил се под — дали не беше същият? Но бе прекалено уморена, за да изругае.

Почувства, че стига до друга стена. Кой садист бе конструирал това чудо? — запита се Рина. Промуши се през някакъв отвор, откри врата.

Отвори я и… излезе на светло.

Смъквайки маската, тя си пое въздух, като подпря ръце на коленете си. Главата й се въртеше.

— Чудесна работа — похвали я Джон и тя все пак успя да събере сили да вдигне главата си, за да го погледне.

— На няколко пъти почти се предадох.

— Почти не се брои.

— Научих нещо.

— И какво е то?

Рина взе бутилката с вода, която той й подаде и пи като жадна камила.

— Всички съмнения, които изпитвах, относно това с какво да се занимавам — дали с разследвания или с гасене на пожари, отпаднаха.

Той й помогна да свали кислородния апарат и я потупа по гърба.

— Добре се справи. Браво!

Тя отпи отново, сетне остави бутилката на земята, и обгърна с ръце коленете си. Една сянка падна върху нея и я накара да вдигне глава. Беше Хю, който й се усмихваше, докато имитираше позата й.

Рина му отговори с усмивка и си помисли, че чува собственото си дишане и чувства как смехът напира да излезе. Смях, който бе продиктуван от облекчение и триумф.

Хю се смееше с нея, като пое шлема, когато му го подаде.

— Страхотно беше вътре, нали?

— Най-страхотното.

— Изглежда ще платя специална закуска в „Денис“.

Тя отново се разсмя и остави главата си да се люлее между коленете.

 

 

— И тогава влязох в тоалетната и се видях в огледалото. — Рина трепна, като премести торбата с покупките — личното й възнаграждение след един следобед, прекаран с Джина в „Уайт Марш Мол“. — Косата ми представляваше накъдрени струни, миришещи на пушек и пот. Лицето ми беше черно от дим. А аз вонях. Най-сериозно ти казвам — вонях.

— Но той все пак те покани да излезете — напомни й Джина.

— Ами да. — Тя спря, защото вниманието й бе привлечено от чифт червени обувки на една витрина. — Закуска в „Денис“ и много смях. Утре ще излезем да поиграем бейзбол. Не че не ми харесва да прекарам един час с бухалката в ръка, но нямам нищо против вечеря от време на време в някой моден ресторант. С такъв тип, че да си заслужава да си купя ей тези обувки.

— О, направо са фантастични! Трябва да си ги купиш!

Джина я помъкна към магазина, както подобава на най-добра приятелка.

— Струват осемдесет и седем долара — въздъхна Рина, като погледна цената на подметката.

— Струват си, скъпа. Това са невероятно секси червени обувки, които ще ти стоят умопомрачително. Нямат цена.

— Колкото заплатата на млад полицай са. Но аз ги искам. И ще бъдат мои. — Рина притисна обувката до гърдите си. — Никой друг няма да ги има. Тези обувки ще влязат в моя гардероб.

— И така?

— Ти си права. — Тя намери продавача, подаде му обувката и каза номера си, после седнаха с Джина и подредиха чантите с покупки. — Те ще бъдат моята награда за това, че оживях в лабиринта, и не ми казвай, че роклята, която току-що си купих, е била моята награда.

— Че защо да го правя? — При искрената изненада в гласа на приятелката си Рина се засмя. — Тя беше наградата ти отпреди двадесет минути. А обувките са наградата ти сега.

— Обичам те.

Рина се загледа в приятелката си. Джина си бе пуснала косата дълга — пищна маса от ебонитови вълни.

— Изглеждаш ми росна-росна.

— Чувствам се росна. — Джина изправи рамене, като ги обхвана с ръцете си. — Стив е… Ами, Стив е силен и сладък, и умен. Рина, той ще да е.

— Той ще да е какво?

— Единственият. Смятам да се омъжа за него.

— Ти… Джина! Кога? Пазаруваме вече цял час, а ти чак сега ми казваш?

— Той все още не ми е предложил. Но аз ще го изработя — добави тя с махване на ръка. — Смятам да се оженим другия май. Или пък да изчакаме до септември? По-добре през септември, защото тогава ще мога да използвам всички прекрасни цветове на есента. Ти ще изглеждаш прекрасно в прегоряло златно. Или ръждивочервено.

Според Рина това си бе голям скок — от пламенното гадже към избора на цветове за рокли. Но очевидно Джина се справяше лесно.

— Наистина искаш да се омъжиш, а?

— Така си е. Знам, че ще ми бъде трудно да бъда жена на пожарникар. — Тя измъкна кутийка ментови бонбони от чантата си, извади няколко и предложи на Рина. — Часовете са толкова дълги, работата така опасна. Но той ме прави щастлива. О, ето ги и червените обувки. Пробвай ги!

Рина се подчини и обу обувките, които продавачът донесе. Поразтъпка се с тях, оглеждаше ги и им се възхищаваше в ниското огледало.

Пробваше червени обувки, които не можеше да си позволи и които вероятно никога нямаше да обуе. А Джина правеше планове за бъдещето и макар че засега тя лично предпочиташе обувките, усети леко свиване в стомаха.

— А Стив мисли ли за брак?

— Не, все още не. То и аз не мислех до тази сутрин, когато влезе да ме целуне за довиждане. Изведнъж си помислих: „О, Господи, аз съм влюбена и ми се иска всяка сутрин да се събуждам до този мъж“. Никога преди не беше ми се случвало. Купуваш тези обувки, Рина. Няма да ти позволя друго.

— В такъв случай, добре. — Рина седна и ги свали. И въздъхна, когато извади кредитната си карта, за да плати. — Ще бъда безотговорна.

— Не, ще бъдеш момиче.

— Правя го за компенсация — въздъхна тя. — Знам. Най-добрата ми приятелка е влюбена, а аз не съм излизала на нито една сериозна среща досега.

— О, ще излизаш, не се безпокой. Я се погледни! Ти си красива, с прекрасен тен и тяло. Сутрин ти трябват само пет минути, за да се приготвиш. А на мен, ако ми стигне един час, пак добре.

— Аз нося униформа — напомни й Рина. — Няма нужда да умувам какво да облека. — Тя поклати глава. — Веднага спирам. Наистина харесвам Стив, само това ще кажа. И ако той няма достатъчно акъл да те грабне бързо, значи му трябва силен ритник в задника.

— Благодаря.

— Може би ще помоля Хю да излезем на вечеря. Освен това, о, Боже мой! Изхарчих деветдесет и един долара и тридесет и пет цента за обувки.

— Ще излезем всички заедно. Ще накарам Стив да го уреди.

— Това се казва приятелка. Най-добрата на света.

— Което значи, че ще взема обувките ти назаем.

— Но те са с цял номер по-големи!

— Няма значение. Знаеш ли, трябва да поканиш Хю на сватбата на Фран.

— Та тя е чак през октомври. — Рина взе торбите и си каза, че повече няма да изхарчи нито стотинка. — Дотогава може да съм приключила с него.

— Мръсница!

— О, де да бях. Трябва да ти призная честно, че изобщо не търся приказния принц. Дори не съм сигурна, че го искам. Просто Хю има страхотно тяло. И определено чувствам лека възбуда, когато го видя.

Двете излязоха от магазина и се смесиха с тълпата съботни купувачи.

— Но не съм росна — добави тя.

— На мен ми изглеждаш влажна и възбудена.

— О, да, така е, но не съм росна. — Тя спря пред друга витрина. — Не и по начина, по който ти изглеждаш днес, или Фран, след като е била с Джак.

— Той е голям сладур.

— Наистина, и е просто идеалният мъж за нея. Те ще бъдат страхотно щастливи. Все пак не мисля, че искам да срещна идеалния мъж. Какво ще правя с него?

— Ще бъдеш страхотно щастлива.

Рина поклати глава.

— Не знам. Първо трябва да свърша други неща. Идеалният мъж и росната любов могат да почакат.

 

 

Да влачи краката си, нямаше да му помогне, но Бо така или иначе ги влачеше.

— Не искам да ходим на пазар! Не искам!

— О, я престани с това хленчене. — Манди използва ръката си като верига, с която го дръпна напред. — Ти не си ли моят най-добър приятел и другарче?

— Защо трябва да бъда наказван? Защо мъкнеш своя най-добър приятел и другарче в ада на съботния пазар?

— Защото ми трябва подарък за рождения ден днес. Откъде можех да знам, че последните няколко седмици ще бъда безумно заета и ще забравя за празненството тази вечер? О! Я виж тази рокля.

— Не! Само не рокли! Ти обеща.

— Излъгах. Виж, това зелено сякаш е направено единствено и само за мен. Боже, каква кройка има сакото! Сега съм на работа в „Сън“. Трябва да се обличам като професионалистка. Само ще го пробвам. Две секунди.

Той допря пръст до слепоочието си, все едно беше пистолет, сетне имитира въже около шията, докато тя изчезваше в пробната.

Мога да избягам — помисли си Бо. Можеше веднага да се покрие и нито един мъж на света нямаше да го обвини.

Но той също се нуждаеше от подарък за тъпото парти на техния общ приятел. Манди тропна с крак, когато й предложи просто да вземат бутилка вино на път към празненството.

Така че тя щеше да избере подаръка и двамата щяха да си разделят парите. В това нямаше нищо лошо.

Къде се загуби това момиче, по дяволите? Защо се бавеше толкова дълго?

— Направо е идеална. — Манди се появи с танцова стъпка зад гърба му и пликче с покупката в ръка. — Мисля да я облека още тази вечер. Само че се нуждая от подходящи обувки.

— Сега вече ще те убия на място.

— О, я стига де! — Тя го потупа по ръката, при жеста проблеснаха четирите пръстена. Халката на веждата вече беше история. Странно, но му липсваше.

— Ти може да седнеш в кафенето, докато си намеря обувки. Първо обаче подаръкът. Преди кредитната ми карта да започне да пуши.

Тя го помъкна към магазините, право в пастта на звяра.

Всичко наоколо се движеше, въздухът трептеше и ехтеше. Бо си спомни не особено нежно за Къщата на ужасите, където, за да докаже, че може издържи, бе влязъл на дванадесет години срещу пет долара.

— Е, какво ще кажеш? Да му вземем нещо забавно или нещо практично?

— Не ме интересува. Вземай каквото и да е и ме изведи оттук.

Манди се движеше като жена, която не само познава почвата, но би била доволна да прекара тук цели часове. Дори дни.

— Може би свещи. Големи, модерни свещи. Хем е забавно, хем е практично.

Започваше да му прилича на майката на Чарли Браун. Дър-дър-дър. Обичаше я наистина, но Чарли Браун също обичаше майка си. Това не я правеше по-малко повърхностна.

Помисли си, че може да се опита да се помоли и вдигна очи.

И в този миг настъпи тишина. Сякаш звуците заглъхнаха. Гласове, музика, ревящи деца, кикотещи се хлапачки. Всичко изчезна.

Зрението му се избистри, както никога досега. Виждаше я с пределна яснота.

Тя стоеше на втория етаж, ръцете й бяха натоварени с чанти и торбички, а по раменете й се стелеха къдрици с цвят на тъмно злато. Сърцето му направи едно бавно завъртане и преобръщане в гръдния кош.

Може би Бог отговаря на някои молитви преди още да сме ги произнесли или дори помислили.

Бо хукна, опитвайки се да не я изтърве от поглед.

— Бо! Боуен! — викаше Манди зад него, като също се затича. Догони го, след като той спря задъхан сред тълпа тийнейджърки.

— Къде хукна? Какво ти стана!

— Това беше тя! — Не можеше да си поеме въздух, не усещаше краката си — тя е тук! Там горе! Видях я! Къде са проклетите стълби?

— Коя?

— Тя. — Бо се обърна, видя стълбите и се спусна към тях, а Манди го следваше по петите. — Момичето от сънищата.

— Тук? — Гласът й бе изпълнен с изненада и интерес. — Наистина ли? Къде?

— Беше точно… — Той спря на най-горното стъпало, дишайки тежко като ловджийско куче.

— Руса, нали? — Беше чувала достатъчно често историята, затова огледа тълпата. — Къдрава коса. Висока, слаба?

— Да. Да. Носи синя риза. Май беше без ръкави, с яка. По дяволите, къде изчезна? Това не може да се случи още веднъж.

— Хайде да се разделим. Ти ще тръгнеш оттук, а аз оттам. Дълга или къса коса?

— Дълга, пусната свободно по раменете. Носи чанти и торби. Много торбички.

— Вече я харесвам.

Но двадесет минути по-късно те се срещнаха на същото място.

— Съжалявам, Бо. Наистина съжалявам.

Разочарованието и объркването водеха такава ожесточена война в него, че се чувстваше направо болен.

— Не мога да повярвам, че я видях отново, и не успях да стигна до нея.

— Сигурен ли си, че беше същото момиче? Това се е случило преди четири години.

— Сигурен съм!

— Добре, оглеждай се. Знаеш, че е някъде тук. Пак ще я срещнеш. — Манди стисна леко ръката му. — Просто съм сигурна в това.