Нора Робъртс
Стъпки от огън (8)

7.

Бо се събуди с махмурлук, който звънеше като камбаните на катедрала в главата му. Лежеше с лице към леглото, което миришеше повече на чорапи, с които си играл футбол, отколкото на чаршафи, но му бе толкова зле, че да реши да остане така, дишайки вонята, през остатъка от живота си.

Не беше негова грешката, че когато се прибра, след като изпрати Манди, купонът у съседа на долния етаж се вихреше с пълна сила. Да спре за малко, беше израз на учтивост и освен това приятен начин да прекара остатъка от съботната си вечер.

И тъй като трябваше само да изкачи стълбите до горкия етаж, за да се прибере у дома, той реши, че няма нищо лошо да обърне няколко бири.

Но грешката му бе и той си я призна веднага след като главата му престана да пищи, че остана там до два сутринта и изсмука цели шест стека.

Но и това не бе напълно негова грешка, защото там имаше бира и начос^[1]. А какво може да направи човек, когато яде начос, освен да ги полива с бира?

Океан от бира.

Някъде имаше аспирин. Може би. О, ако милостивият Бог само му припомнеше къде, по дяволите, бе заврял шишенцето с „Адвил“^[2]! Щеше да допълзи до него, ако знаеше къде да завлече бедното си тяло. И защо не бе пуснал пердетата? Защо този милостив Бог не угасеше слънцето, което блестеше като разпалена червена пещ право в сълзящите му очи?

Беше наказан, защото боготвореше бога на бирата! Беше нарушил божиите заповеди и се бе поддал на фалшивия и пенлив бог на бирата. И сега бе наказан, така му се падаше! Бо си помисли, че аспиринът, който в момента смяташе за най-важен за оцеляването му, най-вероятно се намира в кухнята. Помоли се да е така, покри очите си с ръка и се измъкна от леглото. Стенанието му бе сърцераздирателно и се извиси в нещо, приличащо повече на писък, когато се спъна в обувките си и се просна по лице на пода.

Почти нямаше сила за друго, освен да изхленчи нещо като проклятие.

Успя някак си да се подпре на ръце и крака и докато балансираше в това унизително положение, отново си пое дъх. Никога вече. Никога вече, закле се той. Ако имаше нож подръка щеше да се пореже и да използва собствената си кръв, за да напише тази клетва върху пода. Успя да се изправи на крака, докато болката блъскаше в главата му, а стомахът му се бунтуваше и се надигаше заплашително към гърлото. Последната му надежда бе, че няма да повърне върху собствените си крака. Предпочиташе да го боли, отколкото да повърне.

За щастие апартаментът му бе с размерите на каравана и кухнята бе само на няколко стъпки от разтегателния диван. Нещо в нея миришеше на умрели плъхове и не беше ли това просто върхът? Той се извърна от мивката, пълна с чинии, от коша за боклук, който преливаше от кутии от готова храна, които трябваше да изхвърли и започна да тършува в бюфета.

Парчета дърво, талашит, помисли си пренебрежително Бо. Следващото нещо беше пластмасата. Вътре имаше отворени кутии „Лайф“, замразени пшеничени зърна, „Чериос“^[3], пакет чипс с лук и кисела сметана, четири кутии макарони със сирене, различни консервирани супи и кутия кейк с малини и сирене.

И там, точно там между „Лайф“ и „Чериос“, беше аспиринът. Благодаря ти, Исусе, Спасителю!

Тъй като вече го бе отворил при последния си махмурлук, сега трябваше само да изтръска три малки хапчета в лепкавата си ръка. Сложи ги в уста, завъртя крана на чешмата и тъй като нямаше място за главата му между купа чинии и кранчето, напълни шепата си с вода и глътна таблетките.

Задави се, когато едно от хапчетата заседна в гърлото му, изтича до хладилника и грабна бутилка „Гейтрейд“^[4]. Отпи жадно, като се подпря, останал без сили, на барплота.

Проправи си път сред купища дрехи, обувки, някакви ключове и каквото още бе захвърлил на земята до банята.

След като се подпря с ръце на мивката, Бо събра целият си кураж и вдигна глава, за да се погледне в огледалото.

Косата му бе разчорлена и изглеждаше така, сякаш онзи мъртъв плъх от кухнята цяла нощ бе танцувал из нея. Лицето му бе пастелно сиво. Очите му бяха толкова кървясали, че се зачуди дали някаква кръв изобщо е останала във вените му.

— Е, Гуднайт? Ти, тъпо копеле такова! Дотук беше. Ще се наложи да си стегнеш задника!

Той пусна душа и влезе под острите като иглички водни струи. И като впери очи в тавана, свали боксерките си и единия чорап, който все още бе на крака му. Облегна се напред, така че водата, която течеше от душа, да пада право върху главата му.

Трябваше да се махне от тази дупка. Междувременно трябваше да я почисти. Едно беше да прави икономии, като живее в евтин апартамент, и друго да го превръща в помийна яма, като изобщо не се грижи за него.

Така не можеше да се живее повече и той беше уморен от подобен начин на живот. Беше уморен да се изкривява от работа цяла седмица, а после да изпуска парата с прекалено много бира, от което естествено страдаше в неделя сутрин.

Беше време за промяна.

Отне му цял час да се изкъпе, да премахне вкуса на умрели лебеди в устата си, сетне да накара стомаха си да поеме нещо, за което се надяваше, че ще остане вътре. Навлече презглава един скъсан пуловер и се захвана да изрине боклука от всекидневната.

Натрупа цяла планина пране. Дори не знаеше, че има толкова много дрехи! Свали отвратителните чаршафи от леглото и реши просто да ги изгори. Но после се обади пестеливата му природа, така че ги използва като бохча за другите дрехи и кърпи. При вида на прането си помисли, че ще прекара по-голяма част от неделята в обществената пералня.

На първо време измъкна най-скъсаната хавлиена кърпа, наряза я на парчета и избърса с едното праха от масата. Сам беше я направил, страхотно добра работа, а виж само как се отнасяше с нея.

Извади нови чаршафи и един с лош дъх отиде също на купчината за пералнята.

След като се разтършува из кухнята, откри, че има шише с препарат за миене на чинии и неотворена бутилка „Мистър Клийн“. Вдигна торбите с боклук и видя, че там няма никакъв вонящ мъртъв плъх, а сладкиш от времето на Ной и развалено месо. Изсипа течния сапун в мивката. Видя му се малко и изсипа още. Чиниите изглеждаха клеясали и ужасно мръсни.

Бо застана с разтворени крака като стрелец и започна да мие чиниите в океан от сапунена пяна.

Когато почисти и плота, за да направи място за вече чистите чинии, се почувства почти нормално.

По инерция изпразни хладилника и го почисти основно. Отвори фурната и намери там кутия от пица, съдържаща останките от онова, което някога, в мъгливото минало, е било хавайска пица, спомни си Бо.

— Господи, каква съм свиня!

Зачуди се откъде би могъл да вземе назаем скафандър, за да се захване с банята. След почти четири часа равносметката бе два денка с пране за пералнята, натикани в пластмасовата кошница, която използваше за всичко, три торби с боклук и боклучета, които не се поддаваха на описание, и чист апартамент.

Мъжът, който изхвърли торбите в контейнера за боклук, беше праведен.

Горе той свали пуловера, прибави го към дрехите за пране, облече чисти джинси и тениска.

Събра стотинките, които намери на леглото, под него, върху единствения си стол и в различни джобове. Сложи си слънчевите очила, които мислеше, че е загубил преди седмици, но откри, след като разтреби, и взе ключовете си.

И точно когато вдигна голямата кошница с прането, някой почука на вратата.

Беше Брад.

— Здрасти. Опитах се да ти позвъня… — Той се огледа и подсвирна. — Гледай ти! Да не съм попаднал в друго измерение? Или в друга вселена?

— Почистих малко.

— На това малко ли му викаш, бе човек? Слушай, конте, тук наистина може да се живее. Имаш дори стол.

— Винаги съм имал стол. Просто беше затрупан. Отивам в пералнята, ако искаш, ела с мен. Понякога страхотни мацки ходят да перат там.

— Може би. Слушай, опитах се да ти позвъня преди няколко часа, но все ми даваше заето.

— Сигурно съм изключил телефона снощи. Какво има?

— Лоши новини. — Брад отиде в кухнята, замръзна от изумление, сетне си взе една кока-кола от хладилника. — Снощи е имало пожар в сградата, където живее Манди.

— Пожар? Господи, какъв пожар? Тя добре ли е?

— Добре е. Само дето е в шок и трепери. Сега е при Ками. Дойде тъкмо когато се канех да си тръгна. Наложи се да поостана, трябваше да я успокоя, нали разбираш? Даваха пожара в новините.

— Не съм включвал телевизора. Чистих на музиката на „Блек Сабат“. Това ме държеше съсредоточен. Голям ли е бил пожарът?

— Доста. — Брад се отпусна тежко на стола. — Започнал е в апартамента точно над Манди. Изглежда е пушил в леглото. — Той прокара ръка по лицето си, като пъхна пръсти под очилата, за да разтърка очите си. — Господи, Бо! Едно момче е умряло. Изгоряло е заедно с по-голямата част от сградата. Съсипан е целият втори етаж и част от третия. Манди излязла, но после са й позволили да влезе, за да си вземе някои неща. Направо е съкрушена. Загиналият е онзи, с вратовръзката. Май се казваше Джош. Спомняш ли си го, от горния етаж?

— Какво? Той ли е мъртъв! — Бо седна отмалял на дивана.

— Ужасно е. Манди не може дори да говори за това. Момчето е умряло, а други от квартирантите са в болница с изгаряния и отравяне с дим. Според нея пожарът е започнал веднага след като си я изпратил. Все още била будна, гледала нещо по телевизията, когато чула хора да пищят и се задействали алармите на детекторите за дим.

— Той отиваше на сватба — промърмори Бо. — И не можеше да завърже вратовръзката си правилно.

— А сега е мъртъв. — Брад отпи дълга глътка от кутийката с кола. — Това те кара да се замислиш, да осъзнаеш колко кратък може да бъде животът.

— Да. — Бо си представи мъртвото момче с костюма и свенливата усмивка на лицето. — Да, това наистина те кара да се замислиш.

 

 

В неделните следобеди нямаше много работа. След неделната литургия някои идваха по традиция да обядват, но повечето се прибираха по домовете си, за да си приготвят неделния обяд сами. Рина и Ксандър поеха следобедната смяна, заедно с братовчедката на Пит — Мия, която отговаряше за чакащите за маса, и Ник Касто, разносвач по домовете, и отговорник за съдовете.

По малката стереоуредба бяха пуснали Тони Бенет^[5], защото постоянните клиенти в неделя го обичаха, но Ксандър правеше пиците и калцонето на голямата работна маса под звуците на „Пърл Джем“^[6], които пееха тихо в слушалките му.

За Рина беше удоволствие да работи в кухнята, когато нямаше много поръчки, и да се разхожда из салона за хранене от време на време както правеше баща й.

Ресторантът щеше да остане на Фран — това бе разбираемо, но Рина винаги щеше да прекарва времето си тук. Ако тази вечер не очакваха гости за вечеря, тя и Ксандър може би щяха да се разходят след смяната си и да гледат последното състезание по boccie^[7] или да се съберат с приятели за една игра на топка.

Но след като щяха да имат гост — и това беше нейният приятел, трябваше да се върне вкъщи, и да помогне на майка си за вечерята.

След няколко часа щеше да се прибере и да подреди масата с официалната покривка и сервизи, майка й щеше да приготви специалното си пиле с розмарин, а за десерт щеше да има тирамису.

От сватбата на Бела бяха останали много цветя.

Той щеше както винаги да бъде срамежлив, помисли си тя, докато аранжираше ризото в чинията. Но семейството й щеше да му помогне да се отпусне. Беше дала указания на Фран да го подпита за писателските му планове.

Фран беше страхотна и умееше да накара хората да разкрият душата си пред нея.

Тананикайки си заедно с Тони Бенет, Рина изнесе чиниите, за да сервира лично.

— Значи сестра ти вече е омъжена жена.

— Точно така, госпожо Джиамбриско.

Жената кимна, хвърли поглед към съпруга си, който вече ровеше из ризотото.

— Чух, че хванала голям богаташ. Лесно е да се влюбиш в богат, почти толкова, колкото и в беден.

— Може би. — Лично Рина се чудеше какво ли е да се влюбиш въобще. Дали беше влюбена в Джош? Може би, не беше мислила за това.

— Ти само не забравяй! — Госпожа Джиамбриско размаха вилицата си. — Момчетата може да душат около сестрите ти, но и твоят ден ще дойде. Съпругът на сестра ти има ли брат?

— Да. Женен, с едно дете и друго на път.

— Тогава някой братовчед.

— Не се тревожете, госпожо Джиамбриско — обади се Ксандър от работния тезгях. — Катарина си има гадже. — Той целуна пръстите си и изпрати целувката в нейна посока. — Тази вечер ще вечеря с нас и татко хубаво ще го върти на шиш.

— Както си му е редът. Италианец ли е?

— Не. И идва да яде пиле, а не да бъде изпечен на шиш — извика тя на брат си. — Добър апетит.

Докато вървеше към кухнята, хвърли заплашителен поглед към Ксандър, но тайно й стана приятно, че я закачат, защото си има приятел.

Рина поглеждаше часовника, бъркаше пене^[8] и сервираше спагети със сос путанеска, когато Джина влетя в ресторанта.

— Рина!

— Трябва ли ти нещо? — Рина взе каната с вода и напълни чашите. — Днес мама ще приготви специалитета си, така че си остави място.

— Катарина! — Джина я хвана за ръката и я отведе встрани.

— Какво има? За бога, какво си се развикала? След половин час ще съм свободна.

— Ти не си чула!

— Какво да чуя? — Силата, с която приятелката й стискаше ръката, и разплаканите й очи я накараха да се стресне. — Какво се е случило? Да не би нещо с баба ти?

— Не! О, боже! Рина, това е бил Джош.

— Какво се е случило? — Пръстите й сякаш се вцепениха върху дръжката на каната. — Случило ли се нещо?

— Имало е пожар в апартамента му. В неговия апартамент. Рина… хайде да отидем отзад.

— Кажи ми. — Тя се отскубна от ръката на Джина, водата се плисна от каната и я измокри. — Ранен ли е? В болницата ли е?

— Той… О, Света дево! Рина, не са успели да влязат, не са стигнали до него навреме. Той… той е мъртъв.

— Не! Не може да бъде. — Стаята се завъртя пред очите й. Един бавен, болезнен кръг от тосканско жълто, цветни рисунки, червено-бели покривки на квадратчета. Дийн Мартин пееше „Воларе“ със своя мек баритон. — Не, не може да е мъртъв. Защо ми казваш това?

— Станало е ужасно нещастие. — Сълзите се търкаляха по лицето на Джина. — Рина, сестричке!

— Ти грешиш! Има някаква грешка. Ще му се обадя и ще видиш, че съм права. Ще му се обадя веднага!

Но когато се обърна, Ксандър вече беше пред нея, миришеше на брашно също като баща й. Той я прегърна.

— Хайде, ела отзад с мен. Мия, кажи на Пит, че имаме нужда от него.

— Не, остави ме! Трябва да се обадя!

— Ела и седни. — Брат й взе каната с вода, преди да я изтърве и я подаде на Мия.

— Но той ще дойде на вечеря! Сигурно вече е тръгнал. Трафикът… — Тя започна да трепери и Ксандър я вкара в стаята за подготовка на продуктите.

— Седни. Прави каквото ти казвам. Джина, това сигурно ли е? Да няма грешка?

— Чух го от Джен. Една нейна приятелка живее в същата сграда. Тя… приятелката й живее точно до Джош. Закарали са я в болницата. — Джина избърса сълзите си с ръка. — Момичето ще се оправи, но трябвало да я вземат в болницата… Джош… пожарът е започнал от неговия апартамент, така са казали пожарникарите. Не могли да стигнат до него, преди да… Казаха го и по новините, майка ми го е чула също.

Тя прилегна в краката на Рина и сложи главата си в скута й.

— Съжалявам, ужасно съжалявам.

— Кога? — Рина гледаше право напред, без да вижда нищо. Нищо, освен сиво, като дим. — Кога е станало?

— Не съм сигурна. Май снощи.

— Трябва да се прибера у дома.

— Ще те заведа след минута. Вземи. — Ксандър й подаде чаша вода. — Изпий я!

Рина взе чашата и я загледа.

— Но как? Казали ли са как е започнал пожарът?

— Мислят, че е пушил в леглото и е заспал.

— Не може да бъде! Той не пуши! Това не е вярно!

— За това ще мислим после. Джина, обади се на мама! Можеш ли да останеш тук, докато дойде Пит? Отиваме си вкъщи, Рина. Ще излезем отзад.

— Джош не пуши. Сигурно не е бил той. Сбъркали са.

— Ще разберем истината. Ще се обадим на Джон. Когато се приберем у дома. — Ксандър я изправи на крака. — Хайде да си отиваме у дома.

Слънчевата светлина и юнският пек я удариха право в лицето. Все пак успя да върви някак си, поставяйки единия си крак пред другия, но въобще не ги чувстваше.

Чуваше как децата играят, когато завиха зад ъгъла, как си викат едно на друго, както правят всички деца. Чуваше и радиото в колите, пуснато до дупка. Музиката се лееше през прозорците на преминаващите коли. Чуваше и брат си, чийто глас мърмореше тихо до нея.

Винаги щеше да помни как Ксандър я заведе вкъщи, двамата все още бяха с престилките от ресторанта. Той миришеше на брашно. Слънцето беше ярко и блестеше в очите й, неговата ръка беше силна и я държеше през кръста. Някакво малко момиченце играеше на дама на тротоара, а друго седеше на белите мраморни стъпала и водеше задълбочен разговор с куклата си Барби.

През един отворен прозорец се ронеше музика от опера — „Аида“, като сълзи, Рина не плачеше. Сълзите на Джина бяха толкова много, така обилни, а нейните очи бяха болезнено сухи.

И там беше мама, която тичаше от къщата, вратата зееше, широко отворена зад нея. Мама тичаше по алеята да я прегърне, както някога, когато падна от колелото и си навехна китката.

Когато ръцете на Бианка я обгърнаха и притиснаха силно, силно, силно, Рина разбра, че всичко е вярно. И избухна в сълзи.

 

 

Сложиха я да легне в леглото и майка й остана с нея през последвала буря от сълзи. И все още беше при нея, когато се събуди от лекия, причиняващ главоболие сън.

— Джон обади ли се? Ще дойде ли?

— Все още не. — Бианка погали косата на Рина. — Каза, че ще му отнеме известно време.

— Аз трябва да отида. Искам да видя всичко лично.

— И какво ще каже той по въпроса? — попита я нежно Бианка.

— Че не бива. — Чуваше гласа си тих и отпаднал, сякаш е била болна дълго време. — Че няма да ме пуснат вътре. Но…

— Бъди търпелива, cara. Знам, че ти е тежко. Опита й се да поспиш още малко. Ще остана с теб.

— Не искам да спя. Може да е грешка.

— Ще почакаме. Това е всичко, което можем да направим. Фран отиде в църквата, за да запали свещ и да се помоли, така че аз мога да остана с теб.

— Не мога да се моля. Не мога да измисля думи.

— Това не са думи. Знаеш го.

Рина наклони глава и видя броеницата, която майка й държеше.

— Ти винаги намираш точните думи, мамо.

— Ако ти трябват думи, можеш да повтаряш с мен. Ще започнем с броеницата. — Тя постави разпятието в ръката й.

Рина си пое дъх, прекръсти се и премести първото зърно.

— Вярвам в Бог, нашият всемогъщ Отец, Създателя на небето и земята…

Изрекоха всички молитви по броеницата. Гласът на майка й беше тих и се смесваше с нейния. Но Рина не можеше да се моли за душата на Джош, нито за милостта да приеме Божията воля. Тя се молеше това да е грешка. Молеше се някак си да се събуди и да открие, че е сънувала ужасен сън.

Когато Гиб дойде до вратата на спалнята, видя дъщеря си да лежи с глава в скута на жена му. Бианка все още държеше броеницата, но сега пееше тихичко нещо — една от люлчените песни, която бе пяла на всичките си деца, когато бяха болни, нервни и не искаха да спят нощем.

Очите й срещнаха неговите и той разбра какво е видяла, защото по лицето й премина вълна от скръб.

— Джон е тук. — Гиб почувства внезапна остра болка, когато Рина обърна глава и го погледна с огромна надежда. — Искаш ли да се качи при теб, скъпа?

Устните й трепнаха.

— Истина ли е?

Той не каза нищо. Просто прекоси стаята и допря устните си до челото й.

— Аз ще сляза. Ей сега ще сляза.

Джон чакаше във всекидневната с Ксандър и Фран. Ако бе прочела скръб върху лицето на баща си, върху лицето на Джон видя изписано мрачно съчувствие. Трябваше да издържи, трябваше някак да издържи, защото нямаше какво друго да направи.

— Как? — Тази дума прозвуча като грачене и Рина поклати глава, преди да проговори отново. — Благодаря ти. За всичко, което си направил. За това, че дойде да говориш с мен. Аз…

— Шшшт. — Той пристъпи към нея, за да вземе ръцете й.

— Нека седнем.

— Направила съм кафе. — Фран се зае да налива чашите. — Рина, донесох ти пепси. Знам, че не обичаш кафе, така че… — млъкна насред дума и вдигна безпомощно ръце. — Не знам какво друго да направя?

— Направила си каквото трябва. — Бианка заведе Рина до един стол. — Моля те, седни, Джон. Рина иска да научи всичко, което можеш да й разкажеш.

Той подръпна носа си с палец и показалец и седна.

— Говорих с офицера и следователя, с някои от пожарникарите и с полицията. Пожарът е възникнал случайно, причинен е от цигара.

— Но той не пушеше! Каза ли им, че не пуши?

— Обсъдих това с тях, Рина. Дори хора, които нямат навика да пушат, може да запалват от време на време по една цигара. Възможно е някой да е оставил пакет цигари при него.

— Но той изобщо не пушеше! Аз… Аз никога не съм го виждала.

— Бил е сам в апартамента, няма следи от влизане с взлом. Бил е… Изглежда е седял или е лежал на леглото. Вероятно е четял или е пишел. Изтървана цигара на постелята. Началото на пожара и разпространението на огъня са съвсем ясни и недвусмислени. Започнало е с тлеещ огън в матрака, пламъците са обхванали чаршафите. Той сигурно се е събудил, бил е заслепен, уплашен и объркан от дима. Паднал е. Или е паднал, или се е смъкнал от леглото, като е повлякъл и чаршафите със себе си. Това е подействало като проводник, като „ремарке“. Съдебният лекар ще направи тестове, а следователят по пожара ще огледа още веднъж от колегиална учтивост заради мен, но на този етап нямаме причина да подозираме, че е било нещо друго, освен трагичен инцидент.

— Трябва да потърсят наркотици. Да направят токсично изследване за наркотици и алкохол. Той не вземаше наркотици, не пиеше много. И не пушеше. Кога е започнал пожарът?

— Около единадесет и половина миналата нощ.

— Бях при него. В неговия апартамент. Бях там докъм десет. Отидохме там след сватбата. Ние… съжалявам, татко, извинявай, ние правихме любов. Той ме помоли да остана, защото съквартирантът му не бе в града, но аз си помислих, че трябва да се върна у дома. Ако бях останала…

— Ако беше останала, не знаеш дали щеше да се случи нещо различно — прекъсна я Джон. — Ти не пушиш, нали?

— Не.

— Вероятно точно затова не е искал да пуши пред теб.

— Ти огледа ли мястото? Ти лично?

— Рина, мястото е извън моята юрисдикция. Кварталът е към участък „Принц Джордж“ и хората, които се занимават със случая, са достатъчно компетентни. Разгледах снимките от мястото на инцидента, рисунките, докладите — благодарение на професионалната любезност на колегите. И аз стигнах до същите заключения. Скъпа, познаваш умишления палеж много добре и си наясно с нарочното подпалване на пожар… Но изучаваш този вид разследване и знаеш, че понякога трагедията може да е случайна.

— Пасторели…

— В Ню Йорк е. Само за да изключа всички възможности и да проверя евентуални подозрения, накарах колегите там да проверят. Бил е в Куинс през миналата нощ. Работи като нощен портиер и се регистрира в началото и в края на смяната си. Проверяват го. Така че не е възможно да е дошъл в Мериленд и да се е върнал в Ню Йорк, за да се регистрира в дванадесет и после в шест. Което е направил.

— Значи… е станало просто случайно? Защо нещо не ми се връзва?

— Ти търсиш отговори, а тук такива няма.

— Не. — Рина загледа ръцете си и почувства как малко парченце от сърцето й се отчупи и се разсипа на прах. — Понякога не отговори търсиш.