Нора Робъртс
Стъпки от огън (6)

5.

Беше странно да се върне отново вкъщи за лятната ваканция. Да пренесе нещата си от общежитието и да знае, че през следващите три месеца няма да има лекции, нито Джина ще стене и ще мърмори всяка сутрин, когато часовникът започне да звъни.

След като отново се озова в старата си стая, й се стори, че завръщането е съвсем естествено, като дишането. Но не беше точно така. Сега тя беше различна. Беше направила няколко определено сериозни стъпки да се разделели с детството си. Може би момичето, което събираше багажа си предишното лято, все още живееше в нея, но младата жена, която се връщаше сега у дома, имаше много повече опит. А Рина бе готова, дори повече от готова да види какво я очаква в бъдеще. Какво следва.

В нейно отсъствие дори къщата се бе променила. През следващите няколко седмици щеше да споделя една стая с Фран. Бела се нуждаеше от самостоятелна стая заради сватбените приготовления и купищата подаръци, и Фран, както винаги добра и разбираща, й бе предоставила своята за тази цел.

— Спокойно — обясни тя на Рина, когато я попита защо. — Така ще има мир, пък и ще бъде само за няколко седмици. Тя няма търпение да се пренесе в къщата, която родителите на Винс им купиха за сватбата.

— Не мога да повярвам, че са им купили къща. — Рина подреждаше второто си чекмедже, както й харесваше — според цветовете.

Единственото, което нямаше да й липсва от живота в общежитието, беше постоянният безпорядък.

— Ами, те са богати. Дори много богати. Това е страхотна рокля — вметна сестра й, докато окачваше една от роклите на Рина в гардероба. — Откъде я купи?

— От разпродажба. Шопинг терапията е наистина страхотно средство срещу депресията. — Освен това се нуждаеше от някои нови неща за собственото си ново аз. — Колко е странно. Бела е първата, която ще се изнесе. Мислех, че ще бъдеш ти или аз. Тя винаги е имала най-много изисквания.

— Винс задоволява всичките й изисквания — каза Фран и се обърна към нея. Въпреки че познаваше отлично лицето на сестра си, дъхът на Рина спря. В потока лъчи от следобедното слънце Фран изглеждаше като картина. Позлатена, великолепна, блестяща.

— Не го познавам добре, но изглежда приятен. Стабилен. И е много хубав, Боже мой!

— Луд е по нея. Отнася се с нея като с принцеса, нещо, което тя винаги е искала. А това, че е богат, никак не вреди — добави с доволна усмивка Фран. — След като завърши право и получи адвокатските си права, бързо ще се издигне във фирмата на баща си. Ще има солидна кариера. Съдя от нещата, които чувам. Направо е идеалната партия за нашата Бела. Мама и татко много го харесват.

— А ти?

— И аз също. Той има стил, което е важно за Бела, но е общителен и лесно се приспособи към семейството. Държи се много мило, когато е у дома или долу в ресторанта. — На лицето й се появи замислен израз, докато разопаковаше вещите на Рина. — Гледа на Бела като че ли е произведение на изкуството. Не смятам това за лош признак — добави Фран.

— Сякаш се срамува от късмета и богатството си. А най-важното е, че се съобразява с настроенията й. А те, както сама знаеш, са безкрайни.

— Тогава значи е получил одобрението й. — Рина отиде до гардероба и извади роклята си на шаферка в ментово зелено.

— Можеше да бъде и по-лошо.

— Така е — разглеждайки я, Фран се облегна на страничната каса на вратата и скръсти ръце. — Всички ние ще изглеждаме малко недодялани и безцветни на фона на нейното елегантно излъчване. Което всъщност беше целта й.

Рина остави обратно роклята с усмивка.

— Все пак е по-добро от тиквено оранжевото с милион джуфки и буфан ръкави, с които братовчедката Анджела ни издокара миналата година.

— Не ми напомняй за това! Все пак Бела не е толкова посредствена.

— Хайде да сключим споразумение. Когато дойде нашият ред, ще изберем такива дрехи за другата, че да не приличаме на домашни прислужници.

Фран прегърна Рина и притисна бузата си до нейната.

— Толкова е хубаво, че си у дома.

 

 

Тя отиде в „Сирико“ на обяд и се потопи в познатите аромати и звуци.

След пожара бяха направили повече от почистване и ремонт. Бяха запазили традициите — кухненската площ бе оставена отворена към залата за хранене, празните бутилки от „Кианти“ служеха за свещници, голямата стъклена витрина съдържаше десертите, които все още купуваха от италианската хлебарница на ъгъла всеки ден.

Но бяха направили и някои промени, и би могло да се каже, че не само скриха злодеянието, но го използваха ресторантът да стане още по-хубав и да процъфти.

Стените бяха боядисани в прашно тосканско жълто, а майка й бе нарисувала цяла дузина нови рисунки. Не само на семейството, но и на съседите, и на „Сирико“, каквато беше преди и каквато бе сега. Сепаретата бяха предизвикателно червени, покривките по масите — на традиционните червени и бели квадратчета.

Осветлението внасяше свежест дори и в мрачните дни с намусено небе, но можеше да бъде и приглушено, за да стане атмосферата интимна за частните тържества, за които трябваше да се правят резервации две седмици предварително.

Баща й стоеше зад големия работен плот, бъркаше сос и го разстилаше върху тестото. В косата му се забелязваха сиви нишки, които се появиха в седмиците след пожара. Нуждаеше се също така и от очила за четене, което много го дразнеше. Особено ако някой му кажеше, че така изглежда изискан, майка й беше с гръб, обърната към печката, наглеждаше соса за спагетите. Фран вече бе вързала яркочервената престилка и сервираше чинии с лазаня, която беше днешният специалитет за обяд.

На път към кухнята Рина спираше край масите, поздравяваше съседи и познати, и се смееше всеки път, когато й кажеха, че трябва да яде, да сложи малко месце върху себе си.

Гиб пъхна една пица във фурната и се зае да разточва друга, когато тя стигна до него.

— А, ето го и моето момиче! — Той остави тавата встрани и я прегърна силно, сякаш щеше да счупи ребрата й. Миришеше на брашно и на нещо сладко. — Фран ни каза, че си се прибрала, но сме затрупани с работа. Не можахме да се измъкнем.

— Дойдох да помогна. Къде е Бела?

— Изтърва я, току-що излезе. Неотложни задачи по сватбата. — Той взе ножа за рязане на пица и раздели готовата с бързо, професионално тренирано движение. — Май беше нещо, свързано с листенцата на розите. Или може би с формата на вазите.

— Значи ти липсва работна ръка? Кой е поръчал пица с наденички и зелени чушки?

— Шеста маса. Благодаря ти, момичето ми.

Рина сервира пицата и взе още две поръчки. Имаше чувството, че никога не е отсъствала. Тук сякаш всичко си беше същото.

Освен тя самата. Беше прекарала само една година в колежа, но наученото там я бе променило. Потопи се в атмосферата от познати лица, познати усмивки, движения, които правеше автоматично. Чувстваше се обаче по-голяма, отколкото по времето, когато за последен път бе работила тук.

Имаше си приятел. Сега вече официално. Тя и Джош бяха двойка, която спеше заедно.

Рина хареса секса и да установи това, за нея представляваше облекчение. Защото се бе страхувала. Първия път й бе приятно, но по-скоро задоволи авантюристичната си жилка. Все пак бе абсолютно начинаеща. Мозъкът и тялото й се боричкаха, за да разберат какво става. Дори не получи оргазъм.

Впоследствие се оказа, че сексът е нещо ново и чудесно. И тя откри това, когато бяха за втори път заедно.

Сега нямаше търпение да бъде отново с Джош, за да научи следващото ново нещо.

Не че двамата правеха само секс, напомни си Рина, като вдигна телефона, за да приеме още една поръчка. Много си говореха, понякога с часове. Тя обичаше да го слуша, когато й разказваше за плановете си и как мечтае да описва истории за малки градчета, като онова, в което бе израснал в Охайо. Истории за хора и какво правеха тези хора в живота си.

Освен това той беше отличен слушател. Проявяваше интерес към всичко, което тя му разказваше — че иска да учи, за да разбере, да проникне в магията на огъня. Защо, как и какво ставаше!

Сега нямаше просто да се задоволи с кавалер, който да й прави компания на сватбата на Бела. Сега щеше да доведе гаджето си.

Все още се усмихваше на тази мисъл, когато влезе в помещението за подготовка, майка й вадеше зеленчуци от единия огромен неръждаем хладилник. Пит — вече баща на три деца, стоеше пред големия работен плот и режеше тесто, за да го измери за пица.

— А виж ти, колежанката е тук! Дай ми една целувка, красавице!

Рина обви с ръце врата му и му лепна една звучна детска целувка върху устните.

— Кога се върна, девойко?

— Преди петнадесет минути. Още не съм влязла през вратата и веднага ме хванаха на работа.

— Такива са те — истински робовладелци!

— Ако не премериш това тесто, ще извадя камшика. А сега остави момичето, че ще те натопя пред жена ти. — Бианка разтвори обятията си и Рина се хвърли в прегръдката на майка си.

— Как оставаш толкова хубава, мамо? — попита.

— Това е от парата в кухнята. Поддържа порите на лицето ми чисти. О, момиченцето ми, чакай да те погледна!

— Видя ме преди две седмици на моминското парти на Бела.

— Две седмици, два дни, все тая. — Бианка се отдръпна. Усмивката й повехна за миг, нещо премина през очите й и изчезна.

— Какво има?

— Нищо — отвърна майка й, но притисна устни към веждата й като благословия. — Всичките ми деца са тук, вкъщи. Пит, я се смени с Катарина. Тя ще те замести в кухнята. Искаме да си поговорим по женски.

— Ясно, пак ще обсъждате сватбата. И без това вече ме боли главата — като махна с ръце, Пит хукна навън.

— В беда ли съм? — Рина извади бутилка вода от хладилника. — Да не би промените, които направих по шаферската рокля, да ме направят да приличам на анемичен стрък праз до Бела?

— Не, ти ще изглеждаш чудесно дори ако роклята е… нещастна.

— О, колко дипломатично изказване!

— Дипломацията е моят последен инструмент за оцеляване в тази сватбарска тупурдия. Иначе досега щях да извия врата на сестра ти. — Майка й поклати глава и разпери ръце. — Не мога да се оправя с Бела. Тя е възбудена, уплашена, полудяла от любов и иска Винс да се гордее с нея. Иска да направи всичко, за да впечатли родителите му, да изглежда като филмова звезда и да се опита да обзаведе новата си къща по модно списание.

— Значи плува в свои води.

— Напълно вярно. Баща ти иска тесто за две големи и една средна пица — добави майка й, и я загледа как компетентно реже, и претегля тестото. — Не си забравила как се прави.

— Родена съм да режа тесто.

Рина върна останалото в хладилника и даде на баща си топките. После помогна на майка си да нарежат салатата.

— Две домашни за шеста маса. Аз ще се заема с гръцката за трета. Тази сватба е най-голямата мечта на живота й — продължи Бианка, продължавайки да реже зеленчук. — Ще се постарая да има всичко, което тя иска. Искам всичките ми деца да получат точно онова, за което са копнели.

Постави салатите на таблата и я придвижи към плота за вземане.

— Поръчката е готова — извика и се върна, за да приготви следващата.

— Вече си спала с момче.

Слюнката заседна в гърлото на Рина като твърда малка топка и тя не успя да я преглътне.

— Какво? Как?…

— Ти да не си мислеше, че ще те погледна в очите и няма да позная? — Бианка продължи да говори тихо заради близостта на съпруга си, но разчиташе шумът, който се носеше в заведението, да заглуши думите й. — Че не мога да видя това в очите на децата си? Ти беше последна.

— И Ксандър ли е бил с момче?

Бианка се разсмя за голямо облекчение на Рина.

— О, той предпочита момичетата. Познавам ли го?

— Не. Аз просто… Започнахме да се виждаме отскоро и това се случи. Миналата седмица. Исках да се случи, мамо. Съжалявам, ако съм те разстроила, но…

— Нима съм казала подобно нещо? Да съм те питала дали имаш съвест? Но ще те питам беше ли внимателна?

— Да, мамо. — Рина остави ножа и се обърна, за да прегърне майка си през кръста. — Бяхме внимателни. Много го харесвам. Ти също ще го харесаш.

— Как да знам дали ще го харесам, когато не си го довела, за да го запознаеш със семейството си? Дори не си ми казала нищо за него.

— Малко по-голям е от мен. Иска да стане писател. Живее в разхвърлян апартамент и има много хубава усмивка. Казва се Джош Болтън и е израснал в Охайо.

— Нещо за семейството му?

— Той не говори много за тях. Родителите му са разведени и няма братя и сестри.

— Значи не е католик?

— Не мисля. Не съм го питала. Мил е, внимателен и много умен. И най-важното — слуша, когато му говоря.

— Все важни неща. — Бианка се обърна и обхвана лицето на дъщеря си в шепи. — Трябва да го доведеш да се запознае с нас.

— Ще дойде на сватбата на Бела.

— Браво. — Бианка вдигна вежди. — Ако преживее тази сватба, може би ще си заслужава да го задържиш. Е, за известно време.

 

 

Когато обедната навалица намаля и клиентелата в пицарията се разреди, Рина седна — по настояване на баща си, пред огромна порция спагети. Той самият тръгна на обиколка заедно с Пит. Беше виждала този ритуал през целия си живот и знаеше, че дядо й бе правил същото преди баща й.

С чаша вино, бутилка вода или чашка кафе — в зависимост от това кое време на деня е, той щеше да обиколи всяко сепаре, да седне на всяка маса, да каже по две думи или да проведе цял разговор с клиентите си. Това бе установено правило, нещо като традиция. Баща й щеше да отдели време и да приседне при всеки за няколко минути. Темите на разговор варираха от спорт, храна и политика до новини по съседски — раждания, смърт. Предметът нямаше значение. Той не бе важен. Важна беше близостта.

Днес баща й държеше вода и когато седна срещу нея, отпи дълга глътка.

— Добри ли са? — попита, като кимна към чинията.

— Фантастични.

— Тогава хапни повече.

— Как е ревматизмът на господин Д’Алегрио?

— Върти го. Казва, че ще вали. Внукът му бил повишен, а розите му тази година се развивали добре. — Гиб се ухили. — Какво му приготвихме за ядене?

— Лазаня, минестроне и домашна салата, чаша „Перони“, бутилка газирана вода, хляб и каноли^[1].

— Винаги си имала отлична памет. Сбъркахме, като те пратихме да учиш криминално право, химия и какви ли не други дивотии, вместо да управляваш ресторанта.

— Винаги ще имам време да помагам тук, татко. Винаги.

— Гордея се с теб. Защото знаеш какво искаш и работиш, за да го постигнеш.

— Някой ме е възпитал по този начин. Как е бащата на булката?

— Все още избягвам да мисля за това. — Той поклати глава и отпи още вода. — Не искам да мисля за момента, когато ще пристъпи към мен, облечена с роклята и воала. Когато я поведа по средната алея в църквата, за да я предам на Винс. Ще се разплача като бебе, ако мисля за това. По-лесно ми е да го скрия някъде и да го забравя, докато се опитваме да се справим с лудостта, подготвяйки се за този момент.

Той се огледа усмихнат.

— Май още някой е чул за завръщането ти. Здравей, Джон.

— Здрасти, Гиб.

С вик на изненада и задоволство Рина скочи и прегърна Джон Мингър.

— Липсваше ми! Не съм те виждала от Коледа. Сядай! Колко се радвам, че пак си тук!

Тя отиде в кухнята и взе още едни прибори. Когато се върна, загреба от спагетите и сложи половината във втората чиния.

— Помогни ми малко. Татко смята, че съм стояла гладна в колежа, и сега ще ме угоява.

— Какво да ти донеса за пиене, Джон?

— Нещо безалкохолно ще е добре. Благодаря.

— Ей сегичка. Ще трябва да се връщам на работа.

— Разкажи ми всичко — започна Рина. — Ти как си, как са децата, внуците, изобщо животът?

— Всички са добре, аз също работя.

И изглежда добре, помисли си Рина. Торбичките под очите му бяха малко по-тежки, а косата му бе напълно сива. Но му отиваше. Пожарът го бе превърнал в част от семейството й. Не, нещо много повече от пожара, поправи се тя. Онова, което бе направил след него. Беше я запознал с работата си, беше отговарял на безкрайните й въпроси.

— Някакви интересни случаи?

— Всички са интересни. Все още ли искаш да идваш с мен на обиколки?

— Обади ми се и съм готова. Тръгвам веднага.

Лицето му се смекчи от усмивка.

— Имаше един случай, пожарът започнал в детска спалня. На осемгодишно момченце. В къщата нямало никой. Никакви химически катализатори, кибрити, запалка. Никакви следи от насилствено влизане или подпалвачески средства.

— Електричеството?

— Наред.

Тя започна да яде отново, докато размишляваше на глас.

— Химически фойерверки? Бомбички? Децата на тази възраст обичат да си играят с такива неща.

— Не и това дете. Каза ми, че иска да стане детектив.

— По кое време на деня е избухнал?

— Около два следобед. Децата са на училище, родителите на работа. Никакви предишни инциденти. — Той нави спагети на вилицата си и лапна, като затвори очи, оценявайки вкуса им. — Не е честно да те изпитвам, когато не можеш да видиш мястото, нито обстановката.

— Чакай, чакай, все още не се предавам. Пъзелите се правят, за да бъдат нареждани. Загадките — за да бъдат разрешавали. Място на избухване?

— Бюрото на момчето. Дървено.

— Обзалагам се, че върху него е имало колкото искаш запалителни материали. Хартия, лепило, самото бюро, тетрадките, подвързии и може би играчки. Близо ли е до прозореца?

— Точно под него.

— Значи вероятно има завеси, те са поели пламъците. Два следобед. — Сега тя затвори очи и си представи сцената. Сети се за бюрото на Ксандър, когато бе на същата възраст. Абсолютно безразборно разхвърляни играчки, комикси, листа и тетрадки.

— Накъде гледа прозорецът?

— Ти си истински стрелец. Право в десетката. Браво, Рина. На юг.

— Този ден слънцето сигурно е било силно, освен ако завесите не са били спуснати. Децата не обичат да пускат завесите. Какво е било времето?

— Ясно, слънчево, горещо.

— Хлапето ти е казало, че иска да стане детектив. Вероятно е имало лупа?

— Точно така, тип „биволско око“. Браво, страхотна си! Лупата е била на бюрото върху една книга. Слънцето е падало върху нея, загряло е стъклото, подпалило хартията. Бюрото е дървено, завесите текстилни.

— Бедното хлапе.

— Можеше да бъде и по-лошо. Разносвачът видял дима и се обадил веднага на 911. Успели са да локализират и потушат пожара в неговата стая.

— Липсваше ми възможността да говоря за истински случаи. Знам, знам. Все още съм само студентка и повечето от лекциите, които умирам да слушам, не мога да посещавам, преди да завърша първи курс и да се прехвърля в „Шади Гроув“. Понякога имам чувството, че съм в говорилня.

— Трябва да ти кажа нещо друго. — Той остави вилицата си и я погледна в очите. — Пасторели е излязъл от затвора.

— Той… — Рина се стегна. Огледа се, за да види дали някой от семейството й не подслушва. — Кога?

— Миналата седмица. Току-що научих.

— Това все някога трябваше да стане — каза мрачно Рина. — Щеше да излезе много по-рано, ако не бе получил допълнителна присъда заради побоя над пазача.

— Не мисля, че ще ви създава някакви неприятности, надявам се, че не ще посмее да се върне тук. Вече няма никакви връзки с това предградие. Жена му все още живее в Ню Йорк при леля си. Проверих. Момчето е под наблюдение.

— Спомням си, когато го отведоха. — Тя погледна през прозореца и през улицата. По стълбите на къщата, в която някога живееше Пасторели, имаше саксии с гераниум, а завесите бяха дръпнати.

— Кого?

— И двамата. Спомням си как отведоха господин Пасторели с белезници и как жена му бе скрила лицето си в жълта кърпа за съдове, а едната й обувка бе развързана. А Джоуи тичаше след колата и пищеше. Стоях с татко. Мисля, че това засили още повече връзката, която вече съществуваше между нас. Може би затова ми позволи да го придружа, когато прибраха и Джоуи, защото уби онова бедно куче.

— Така се затвори една глава за теб, глава, която започна, когато малкият негодник те нападна. Няма причина да мислим, че може да се отвори отново, но ти и твоето семейство трябва да знаете, че е на свобода.

— Аз ще им кажа, но по-късно, Джон, когато се приберем вкъщи.

— Добре.

Рина отново погледна през прозореца и загрижената й физиономия се разведри.

— Това е Ксандър! Веднага се връщам.

Изскочи от сепарето, забърза към вратата, прекоси улицата и прегърна брат си.

 

 

Да си е у дома, беше все едно отново да е дете. Ароматите и звуците на къщата бяха толкова многообразни, какво винаги. Лакът за политура, който майка й използваше откакто се помнеше, миризмите на ядене, които бяха неразделна част от кухнята, така както и огромната стара маса. Музиката, която гърмеше от стаята на Ксандър, независимо дали беше вътре или не. Звукът от дръжката на синджира за пускане на водата в тоалетната, който звънеше, когато някой го дръпнеше.

Рядко минаваше час без телефонът да звъни и тъй като времето бе хубаво, прозорците бяха отворени и през тях нахлуваха звуците на трафика, както и гласовете на пешеходците, които спираха, за да побъбрят.

Можеше отново да си представи, че е на десет години и седи с кръстосани крака на леглото на сестра си, докато Бела се кипреше суетно из стаята, тъкмейки се да излиза.

— Има толкова много неща за вършене. — Тя постави сенки на клепачите си с умението на художник. — Не знам как ще успея да свърша всичко преди сватбата. Винс казва, че се тревожа прекалено, но аз искам всичко да бъде идеално.

— Ще бъде. Роклята ти е прекрасна.

— Знаех точно какво искам. — Бела отметна назад един облак руса коса. — В края на краищата съм се готвила за това през целия си живот. Спомняш ли си, когато си играехме на булки с онези стари дантелени пердета?

— Да, и булката винаги беше ти — потвърди Рина, но с усмивка и без завист.

— Е, сега няма да бъде наужким. Знам, че татко направо се стресна от цената на роклята, но булката е на показ в деня на сватбата, нали? Не бих понесла да съм на показ в някаква рокля с намалена цена. Искам Винс да ослепее, когато ме види с нея. О, почакай да видиш какво ми даде той за „нещо старо“^[2].

— Мислех, че ще сложиш перлите на баба.

— Не. Те са много сладки, но са старомодни. Освен това не са истински. — Тя отвори чекмеджето и извади малка кутийка. Подаде я на сестра си. — Купи ги за мен от един бижутер.

Вътре имаше обици, в които проблясваха капчици диаманти, а обковът беше толкова нежен, че изглеждаше като изплетен от паяжина.

— Господи, Бела! Това истински диаманти ли са?

— Разбира се. — Като махна с ръка, на пръста й проблесна пръстен с квадратен камък. — Винс няма да ми купи нещо фалшиво. Той има класа. Цялото му семейство е от класа.

— Да не искаш да кажеш, че нашето няма?

— Не исках да кажа това. — Гласът й прозвуча отнесено, докато държеше една от обиците така, че да може камъкът да улови слънчевата светлина. — Майката на Винс всеки сезон лети до Ню Йорк и Милано, за да пазарува. Имат дванадесет домашни прислужници. Би трябвало да видиш бащиния му дом, Рина. Това е имение. Имат градинари на пълен работен ден, майка му е толкова мила с мен — вече я наричам Джоана. Обеща да ме заведе в един от нейните салони, за да ми направят сватбената прическа.

— Мислех, че ти, мама, Фран и аз ще отидем при Мария.

— Катарина, какви ги дрънкаш? — усмихна се покровителствено Бела и потупа ръката на сестра си, преди да стане, за да прибере обиците в кутийката. — Мария вече не ме подстригва. Аз ще бъда съпруга на важен човек. Ще трябва да променя начина си на живот, стила си, ще имам по-други задължения. За да ги посрещна, трябва да имам подходяща прическа, подходящ гардероб и всичко друго трябва да е както трябва.

— А кой казва кое е както трябва?

— Просто знаеш. — Тя бухна косата си. — Винс има братовчед, много е сладък. Мислех, че може да ти прави компания на входа, когато ще посрещаш гостите. Според мен ще се спогодите. Той е първи курс в Принстън.

— Благодаря, но си имам приятел. Поканих го на сватбата. Вече обсъдих това с мама.

— Приятел. — Забравяйки на минутата суетенето си, Бела направо скочи върху леглото. — Кога, къде и как? Как се казва? На какво прилича? Хубав ли е? Разкажи ми всичко!

Семената на раздразнението моментално бяха издухани и те отново бяха сестри, които обсъждат заедно най-сериозния от всички въпроси на света — въпроса за момчетата.

— Казва се Джош. Много е сладък и е малко по-голям от мен. Иска да стане писател, срещнах го в колежа. Виждаме се от няколко месеца.

— Месеци? И не си ми казала?

— Ти беше малко заета.

— Все още съм. — Бела леко се нацупи. — Тукашен ли е?

— Не, израснал е в Охайо. Но сега живее тук. Работи в една книжарница през лятото. Наистина го харесвам, Бела. И съм спала с него. Пет пъти.

— Господи! — Очите на Бела станаха големи като чинийки за кафе и тя направо подскочи. — Рина, това е страхотно, и какво, добър ли е в леглото? — При тези думи изтича да затвори вратата. — Винс е страхотен, направо супермен! Може да продължи с часове!

— Мисля, че е добър. Часове ли? — зачуди се Рина. Нима беше възможно? — Той е единственият, с когото съм била, и не мога да правя сравнения.

— Трябва винаги да използваш предпазни средства. Аз ги спрях.

— Какво си спряла?

— Противозачатъчните. За контрол над раждаемостта — прошепна тя. — Винс каза, че иска бебе веднага, така че изоставих хапчетата си. Но сватбата е толкова скоро, няма значение дали ще съм бременна или не. Захвърлихме ги миналата седмица, така че вече може и да съм бременна.

— Господи, Бела! — Рина доста се стресна, като си помисли, че сестра й от булка ще стане съпруга и после майка. — Не искаш ли малко време — първо да бъдеш младоженка.

— Не ми трябва време — замечтаната усмивка я озари цялата — устните, очите, гласът й натежа от копнеж. — Знам точно как ще се развие животът ми. И ще бъде прекрасно. Трябва да се приготвя. Винс ще дойде всеки момент, а аз не обичам да закъснявам.

— Приятно прекарване.

— Винаги ни е приятно заедно. — Бела седна отново пред огледалото, докато Рина тръгна към вратата. — Тази вечер ще ме води в един супер моден ресторант. Смята, че се нуждая от почивка и да престана да мисля само за сватбата.

— Сигурна съм, че е прав. — Рина излезе и затвори вратата точно когато брат й се появи на стълбите.

Той погледна към вратата, после пак към Рина и се усмихна.

— Колко пъти каза: „Винс смята“?

— Не ги броих. Направо е луда по него.

— Така е, но отсега нататък той ще полудее. Уверен съм само в едно — че ще бъда щастлив, когато тази дандания свърши.

Рина се приближи до брат си. Той се извисяваше доста над нея, така че трябваше да се повдигне на пръсти, за да го целуне по бузата.

— Ще ти липсва, когато няма да бъде в съседната стая.

— Предполагам.

— Имаш ли планове за тази вечер?

— За твоята първа вечер у дома? За какъв брат ме смяташ?

— За моя любим брат.

 

 

След като Бела излезе на своята модна вечеря, всички останали от семейството се събраха около масата в трапезарията, за да си поделят стек „Флорентина“ в чест на завръщането й от колежа.

— Имам новини — започна Рина. — Джон ми ги съобщи и ме помоли да ви ги предам. Пасторели е излязъл от затвора. Бил е пуснат преди седмица.

— Кучият му син!

— Не на масата, Ксандър — автоматично направи забележка Бианка. — Знаят ли къде е, къде е отишъл?

— Той излежа наказанието си, мамо. — Понеже беше имала достатъчно време да свикне с новината, сега бе спокойна. — Джон не смята, че трябва да се тревожим и аз съм съгласна с него. Пасторели няма никакви връзки с това предградие, няма причини да се върне тук. Станалото станало, пък и вече е минало доста време.

— Сякаш беше вчера — възрази Гиб. — Поне така ми се струва. Но мисля, че трябва да приемем тази гледна точка. Какво друго ни остава? Човекът беше наказан за стореното. Вече е извън живота ни.

— Все пак няма да навреди, ако сме малко по-бдителни, поне в началото. — Бианка си пое дълбоко дъх. — И вероятно ще е по-добре да не казваме нищо на Бела до сватбата. Тя ще изпадне в истерия.

— Тя ще изпадне в истерия и ако си счупи някой нокът — добави Ксандър.

— И аз тъй мисля. Добре. Ще бъдем малко по-внимателни. Но ще вярваме, както казва Джон, че няма за какво да се тревожим. Така че… — Бианка вдигна ръце. — Яжте, преди да е изстинало!