Нора Робъртс
Стъпки от огън (30)

29.

Топлината му тежеше и той целият бе потънал в пот, когато се понесе по непознатите улици на Бронкс. Обаждането на О’Донъл го накара да промени плановете си да намери някой мотел веднага след като слезе от магистралата, да поспи няколко часа и да потърси Джо Пасторели на сутринта.

Дори и с картата, която бе разпечатал от интернет, пак направи няколко грешни завоя. Вината си беше негова, призна си Джон, опитвайки се да се настани по-удобно зад волана след четири часа, прекарани в колата.

Остарявам, намуси се той. Остарявам и започвам да издишам. Очите му не бяха вече така добри, че да шофира нощем — пък и откога не беше му се случвало?

Имаше време, когато бе работил по четиридесет и осем часа без почивка само на няколко кафета и дремвания на крак. Случвало се бе да има работа, която да го държи два дни на крака, напомни си той. Но тези дни отдавна бяха отминали.

Вероятно беше глупаво да пропътува целия този път, но Рина го бе помолила за помощ. За него това беше къде-къде по-важно от златен часовник и пенсия.

Очите му все още го боцкаха от напрежението като че ли бяха пълни с песъчинки, когато намери улицата, а главата го заболя, докато търсеше място за паркиране. Разходката от паркинга до адреса, на който живееше Пасторели баща и който Джон бе получил от своя информатор, раздвижи вцепенените му колене, но не премахна тъпата болка в задната част на тила му.

Потта се стичаше по него като втора кожа. Спря в един корейски магазин, купи си бутилка вода и пакет „Екседрин“. Изпи две таблетки на тротоара, мярна една проститутка на ъгъла, която уговаряше условията с клиент и се вмъкна в колата му. Понеже искаше да избегне други, които все още дебнеха своите жертви, Джон прекоси улицата.

Къщата, в която живееше Пасторели, беше ниска, тухлите й бяха нащърбени и опушени от времето и изхвърляните във въздуха изгорели газове. Името му бе напечатано на апартамент на първия етаж. Джон натисна звънците на трети и четвърти етаж и бутна вратата, когато някоя добра душа му отвори с автомата.

Ако въздухът навън бе като парна баня, вътре беше като в затворена кутия, пъхната във фурната при най-висок градус. Главоболието тръгна от очите му и си запробива път към скалпа.

Чуваше звука от телевизора през вратата на Пасторели съвсем ясно, до такава степен, че дори долови думите и диалога. Предаването беше „Закон и ред“ и Джон си помисли, че ако не бе предприел това импулсивно пътуване на север, сега щеше да седи в тъмната стая и да гледа същото предаване.

Ако този, който гледаше как правосъдието се изкачва по хлъзгавото въже на закона, бе Пасторели, той със сигурност не е бил в Мериленд преди деветдесет минути, за да подпали пожар.

Джон сви юмрук и удари по вратата.

Удари втори, сетне трети път, преди вратата да се отвори със скърцане. Веригата все още беше закачена.

Не бих те разпознал Джо, помисли си Джон, бих те подминал на улицата, без да те погледна дори. Порочното красиво лице се бе променило и превърнало в празни очи, жълтеникав череп с кожа, висяща като торба на челюстта, сякаш костите са били разтопени и са се изсипали там.

Миришеше на цигари и бира, и на нещо сладникаво като развален гнил плод.

— Какво искате, дяволите да ви вземат?

— Искам да говоря с теб Джо. Аз съм Джон Мингър, от Балтимор.

— Балтимор? — В сърдитите мътни очи сякаш проблесна светлина. — Джоуи ли те праща?

— Да, може да се каже, че той.

Вратата се затръшна, сетне веригата падна.

— Пари ли ми изпраща? — попита Пасторели, когато отвори вратата. — Обеща да ми прати пари.

— Този път не.

Няколко вентилатора въртяха застоялия горещ въздух и разпръскваха миризмата на цигари, бира и онази подмолна, натрапчива миризма.

Сега Джон я разпозна. Това бе миризмата на стар човек, но не просто стар, а болен. Това бе един стар, болен и умиращ човек.

Един черен ергономичен стол с кожена облегалка стоеше като облечен в смокинг мъж в убежище на бездомник. Неустойчива поставка за телевизор до него съдържаше кутийка бира „Милър“, преливащ от угарки пепелник, дистанционното на телевизора, който изглеждаше прекалено лъскав и не на място като стола. До тях имаше шишенца с лекарства.

На стената бе подпряна една прашна софа. Рафтовете в кухничката бяха целите на петна от мазнина и преливаха от кутии от различни поръчки и доставки. Джон можеше да види менюто му през последните няколко дни, което включваше китайска храна, пица, закусвалня в метрото.

Една хлебарка претича през кутията от пица, очевидно се чувстваше у дома си.

— Откъде познавате Джоуи? — попита Джо.

— Ти не ме помниш, а, Джо? Защо не седнем?

Мъжът изглеждаше така, сякаш се нуждаеше от това, помисли си Джон. Не беше сигурен как успява да премести тази торба кокали, без да се разсипе. Джон взе единствения стол — метален и извит — и го сложи срещу стола на Джо.

— Джоуи трябваше да ми прати пари. Трябват ми пари, за да платя наема. — Старецът седна и взе пакета с цигари.

Джон наблюдаваше как костеливите му пръсти извадиха една и я запалиха с кибрит.

— Кога го видя за последен път?

— Може би преди няколко месеца. Купи ми нов телевизор. Този е тридесет и шест инчов, с плосък екран. Да му се не види и шибаното „Сони“! Той не купува нищо евтино!

— Хубав е.

— Донесе ми този специален стол за Коледа. Може да се клати и вибрира, мамка му! Искаш ли да опиташ? — Мъртвите очи се плъзнаха по лицето на Джон. — Той трябваше да ми прати пари.

— Не съм го виждал, Джо. И аз го търся. Говорил ли си с него скоро?

— За какво става дума? Ти ченге ли си? — Той поклати бавно главата си. — Не ми приличаш на ченге.

— Не съм ченге. Става дума за пожар, Джо. Джоуи има много работа в Балтимор. Това отнема времето му и не може да ти прати пари.

— Май искаш да вкараш момчето ми в беда.

— Момчето ти вече е в беда. Запалил е пожар в квартала, където живеехте преди. Снощи е убил още един човек. Убил е вдовицата на един от инспекторите, който разследваше случая, когато ти запали пожара в „Сирико“.

— Гадовете ме измъкнаха от собствената ми къща. — Старецът издуха дима и се закашля, докато помътнелите му очи се навлажниха. — От моята собствена къща. — Надигна бирата, отпи и се закашля още по-силно.

— Колко време ти дават, Джо? Колко още ще останеш жив?

Когато се усмихна, лицето му приличаше на ужасна маска. Кошмар.

— Тъпите доктори казаха, че вече съм бил умрял. Но аз съм тук, тъй че какво знаят те, копелетата? Нищо. Надживях ги, оборих ги.

— Джоуи знае ли, че си болен?

— Заведе ме няколко пъти на доктор. Те искаха да ме отровят. Да им го начукам! Имал съм рак, имал съм панкреас. Казаха, че ракът изяжда дроба ми и други такива лайна и че не бива да пуша, нито да пия. — Все още хилейки се, той всмукна от цигарата. — Да им го начукам, на всичките!

— Значи Джоуи се е върнал, за да разчисти сметките, да си отмъсти за теб?

— Не знам за какво говориш.

— Да се погрижи за хората, които те преебаха. Особено Катарина Хейл.

— Ааа, малката пачавра! Разхождаше се из квартала сякаш е нещо повече от другите. Дразнеше моето момче. Тъй че той се опита да й даде урок, нъл тъй? И к’во? Онзи задник Хейл си мислеше, че може да ми каже нещо? Хубаво му дадох да разбере!

— И си плати за това.

— Този гадняр разби живота ми. — Усмивката му се стопи. — Хейл разби живота ми. След това не можах да си намеря почтена работа. Трябваше да мия повръщаното и пикнята на други хора, за Бога. Онова, което направи той, ми отне достойнството. Взе ми живота. Разболях се, щото бях в затвора, квото щат да говорят шибаните доктори. Вероятно ще го предам и на Джоуи, има голяма вероятност за това. И всичко заради малката кучка.

Джон реши да не му напомня, че човек не може да заболее от рак на панкреаса, защото е лежал в затвора. А дори да е така, то не може да го предаде на сина си.

— Писнало ти е, добре. Много си бесен. Сигурно и Джоуи се чувства по същия начин.

— Той ми е син, нъл тъй? Уважава баща си. Знае, че грешката няма да е моя, ако раковите гени от мен се прехвърлят в него. Той има мозък. Джоуи винаги е бил много умен. И не го е наследил от онази глупачка майка си. Момчето ще ми прати пари, може да ме заведе някъде, тъй че да се спася от тази ужасна жега.

Джо затвори очи за миг и обърна лицето си към един от вентилаторите. Рядката му коса се разбърка от течението.

— Ще отидем в Италия, на север, в планините, където е хладно. Той има да свърши нещо, ченгетата никога няма да го хванат. Прекалено умен е, моят Джоуи.

— Подпалил е и е изгорил една жена в леглото й тази вечер.

— Може да го е направил, а може и да не е. — Но неочакваните проблясъци в очите му подсказваха бащина гордост, която бе ужасяваща. — Ако го е направил, тя трябва да си го е заслужила.

— Ако ти се обади, направи си сам една услуга. — Джон взе бележника си и написа името и номера си. — Обади ми се. Ще ми помогнеш да го намеря и ще бъде по-добре за теб. Мога да ти кажа какво ще се случи. Той уби жена на полицай. Ако ми се обадиш, може би ще мога да ти уредя малко пари.

— Колко?

— Няколко стотачки — рече Джон, докато в стомаха му се надигаше вълна от погнуса и отвращение. — Може и повече.

Той стана и остави номера на масичката.

— Джоуи рита късмета си, казвам ти.

— Който има мозък, няма нужда от късмет.

 

 

Докато Джон излизаше от Бронкс, Джоуи се зае с ключалката на задната врата на неговата къща. Спря на няколко места по пътя и после право тук. Изпълняваше си програмата, всичко течеше по план.

Представи си как жената на ченгето се пече като прасенце и този образ докара доволна садистична усмивка на устните му, докато си играеше с ключалката.

Имам да посетя няколко места, беше й казал. Да, още няколко места. И няколко души трябваше да изгорят. Джон Мингър с големия нос беше един от тях.

Той се шмугна вътре и извади двадесет и два калибровия си пистолет с рязано дуло. Първо щеше да стреля по него и да го накара да падне на колене. Сетне щяха да проведат кратък разговор, докато подготвяше пожара.

Тази нощ щеше да държи героите на града много заети, помисли си, докато си проправяше внимателно път в тъмната къща.

Старецът сигурно вече си беше легнал. Сигурно вече хъркаше в този час на нощта.

За него щеше да бъде по-добре да е мъртъв, отколкото стар.

Възрастта повече нямаше да бъде проблем за Мингър. Щеше да умре! Всички, цялата проклета пасмина трябваше да бъдат мъртви, преди баща му да е влязъл в гроба. Така беше справедливо.

Те убиха баща му и това беше толкова сигурно, колкото и ако го бяха наръгали с нож. Всеки от тях щеше да си плати за това пъклено дело!

Джоуи се качи горе. Възбудата от предстоящото удоволствие се надигаше в него. На колене, помисли си отново. Бум, бум! Да видим как ще му се отрази.

Да видим дали ще му хареса да гледа как лапите на пожара приближават по леглото към него. Да видим дали ще му хареса, когато огънят започне да го ближе и яде, така както ракът разяждаше баща му.

Но той лично нямаше да мине по този път. Не и той! Момчето на Джоузеф Пасторели нямаше да умре от рак!

Преди това обаче имаш работа да вършиш, напомни си Джоуи. Много работа, преди да влезеш в огъня и да приключиш с всичко.

Когато свършеше с Мингър, щеше да настъпи моментът за основната атракция. Нощта все още беше млада. Нощта беше пред него.

Той влизаше и претърсваше всяка стая, но жертвата я нямаше. Пръстите му трепереха на спусъка, ръката му тръпнеше от усилието да устои на желанието да стреля в празното легло.

Сигурно бе излязъл да гледа как гори къщата на жената на ченгето, това трябва да бе направил. Хората обичат да гледат. Вероятно Рина му се е обадила и той е отишъл да й помогне.

Дъртият пръч сигурно я чукаше от години.

Можеше да изчака тук. Да, нощта беше още млада, имаше достатъчно време, така че можеше да си почине. Щеше да го гепи, когато се прибере. Да изчака просто както котката чака пред дупката на мишката.

Можеше да използва това време и да си подреди нещата.

 

 

Димът все още висеше като завеса в стаята и ботушите й шляпаха по влажната покривка на леглото, докато Рина разглеждаше останките на Дебора Умберио.

Пропитите остатъци от овъгления матрак й разказаха всичко.

— Изгоряла е там, където е лежала — каза О’Донъл. — Направо върху матрака.

Петерсън, лекарят от медицинския екип, с риза с къси ръкави и панталони в цвят каки, чакаше Рина да направи снимките.

Може би е била мъртва, преди да запали стаята. Или в безсъзнание. Ще ти кажа, когато открием. Сега трябва да действаме.

— Не е била нито мъртва, нито в безсъзнание. — Рина наведе фотоапарата. — Искал е да е жива и в съзнание. Той е садистичен и извратен. Искал е да знае какво я очаква. Да го почувства. Само това може да го задоволи. Първо я е измъчвал, имал е нужда от това. Първо я е накарал да страда. — Тя си пое дълбоко въздух и продължи с мъка: — Понеже е жена, първо се забавлявал с нея. Това го прави да се чувства по-важен, по-мъжествен. Като се имат предвид историите му за сексуално насилие, най-вероятно е изнасилена.

— Тези следи приличат на парцал в устата. — Петерсън се наведе по-близо над тялото. — Показват, че е била вързана.

— Тя му е отворила вратата сама. — Както някога и Джош, помисли си Рина. — Защо? Тридесет години е била жена на ченге, а е отворила вратата на непознат мъж? Най-вероятно се е престорил на разносвач, момче по поддръжката. Някой сигурно го е видял да влиза в сградата.

Може би разпитите щяха да разкрият нещо, някой.

— Ще започнем работа оттук — каза й О’Донъл и тя кимна.

— Ясно е какво е направил. Използвал е възпламеняващи се вещества, фокусирал се е върху леглото, сетне е разпръснал подпалки из стаята, построил е клади. Не имало нужда да пали пожар в кухнята, за да я убие. Това е било за нас. Пожарът в кухнята е бил предназначен за пожарникарите, които са щели да дойдат. Защо да не гръмне и неколцина от тях, а? Повече шум, с един куршум два заека.

Тя внимателно пристъпи сред отломките и погледна към кухнята. Капакът на една тенджера бе забит в стената. От него капеше вода и от стърчащите останки от тавана също. Стената, която гледаше към улицата, въобще липсваше. Част от овъглените останки от бюфета бяха с липсващи вратички. Рина влезе, наведе се и използва фенерче и увеличителна лупа.

— Тези вратички не са изгорели, нито експлодирали, О’Донъл. Той ги е демонтирал, за да ги използва за гориво, да си направи кладите. Изобретателен е. — Намръщена, тя се обърна към партньора си. — Но въпреки това едва ли би влязъл с празни ръце, надявайки се, че в къщата ще намери всичко необходимо за работата си. Нуждаел се е от въже, от възпламенител по негов избор, кибрити, може би оръжие. Това означава чанта, куфарче, сак. Нещо, което е носил със себе си.

Тя се изправи и извади звънящия телефон от джоба.

— Обажда се Джон — съобщи на О’Донъл.

— Ти говори! Аз ще извикам групата да започне тук.

Те започнаха да разделят стаята на сектори и да правят снимки.

— Пасторели умира. — Рина пощипна крайчето на носа си. — Рак на панкреаса. Казал на Джон, че не е виждал Джоуи от няколко месеца, че трябвало да му изпрати пари. Говорел нещо за скорошно пътуване до Италия.

— Ето защо се е разбързал.

— Баща му умира. Не е можел да остави падението му неотмъстено. Джон е подразбрал от разговора, че старият Пасторели е внушил на сина си, че и той ще има същата съдба. Какво невежество! Джоуи иска аз да знам кой го е направил, кой идва за мен, защото го дължи на баща си и Господи, може би планира нещо като самоубийство. Той все още е момчето, което тича след полицейската кола, отвеждаща баща му.

— Значи старият Пасторели смята, че ако останат живи, Джоуи ще го изведе от страната, след като свърши тук? Да си отмъсти, всички да си платят, да получи онова, което той иска и сетне да се скрият в Италия?

— Не да се скрият. Той не гледа на това като на криене. Подобна мисъл ще го накара да се почувства слаб. — Тя потърка смъдящите си очи. — Те ще заминат, за да се наслаждават на хубавия живот някъде — за времето, което според него им е останало, като той ще вири носа си при мисълта какво е оставил зад себе си. Миналия декември Джоуи е имал пари. Може да е използвал част от тях, за да се снабди с фалшиви паспорти, билети, да осигури място, където да отседнат на континента. Може да има приятели и връзки там. Пасторели е казал Северна Италия, в планините. Ще разработим версията. Но той няма да стигне толкова далече.

Тя огледа останките наоколо.

— Аз няма да му позволя да отиде толкова далече.

— Смята ли Джон да остане при Пасторели в Ню Йорк?

— Не. Според него няма какво повече да измъкне оттам. Връща се вкъщи. Настоях да вземе стая в мотел, за да преспи, вместо да пътува целия дълъг път обратно. Стори ми се уморен и разбит.

 

 

Джоуи изчака до полунощ, сетне реши: „Мамка му! Няма да го чакам повече!“. Можеше да се върне друг път за старото копеле. Сега щеше да му остави един хубав сюрприз и да го хване някой друг път.

Видя как две ченгета приближиха до предната и задната врата, а после си тръгнаха. Правят проверка, обикалят. Значи може би ще е по-добре да свърши малко работа и да тръгва към следващия обект.

Вече бе подредил спалнята, тази, в която намери дрехи в гардероба. Използва някои от тях, за да си направи фитили.

Разпръсна пълнежа от матрака — нещо, което вече смяташе за своя запазена марка. Восъчна хартия, метилов алкохол. Все едно се е подписал под портрета, помисли си Джоуи.

Макар че щеше да бъде по-забавно да разпръсне нещата из цялата къща, беше по-бързо и точно толкова ефективно да се концентрира върху една стая.

Намери някакви семейни снимки. Счупи рамките им, измъкна ги и ги накъса на парчета. Може би трябваше да се насочи към нещо по-реално, по-живо — например деца, внуци. Може би по-нататък. Вие отнехте моето семейство, аз ще взема вашето.

Но засега запали пламъка и загледа как оживя.

На излизане остави една салфетка с логото на „Сирико“ върху кухненския плот.

 

 

Рина работеше в спалнята, изследвайки течността, събрала се в дупките на пода, под останките от перваза. Слагаше в найлонови пликчета следите от фитили, които не бяха се превърнали в пепел, вземаше образци от самата пепел.

Трипли дойде и приклекна до нея.

— Намерихме малко коса в канала на душа. Може да е неговата.

— Добре, добре. Ще имаме негова ДНК от местопрестъплението. Това ще го върже на панделка.

— Открихме частични следи от пръсти по бутилка вино в дневната. Може да снемем отпечатъци.

Имаше и още нещо, помисли си Рина, когато колегата й спря да говори. Имаше нещо в тона му.

— Друго какво?

— Намерили са меню от „Сирико“ отзад.

Пръстите й се свиха, сетне се отпуснаха.

— Чудех се къде ли го е оставил. — Намръщена, тя се захвана отново за работа. — Разносвач. Може би се е направил на разносвач. Не на храна. Тя нямаше да го пусне. Пакет? Трябва да е получила нещо. Какво може да е било… — Цветя, реши Рина, като си спомни как Бо се е сблъскал с него в цветарския магазин. — Най-вероятно цветя.

Отметна глава назад.

— Защо съпругата на едно ченге ветеран ще отвори вратата на непознат мъж? Защото й носи цветя. Трябва да разпитаме съседите, хората в съседните сгради — дали не са видели мъж с кутия за цветя и куфарче или сак.

— Ще се заема с това.

И двамата погледнаха О’Донъл, който влезе в стаята.

— Ударил е още веднъж. Колите са тръгнали към къщата на Мингър.

— Джон не е там, нали? — Рина се изправи, краката й трепереха. — Не може да е пристигнал, дори да е карал направо за вкъщи.

— Върви — каза й Трипли. — Ние ще останем тук.

Тя тръгна бързо, сваляйки пътьом защитните си ръкавици.

Ако се опитва да свърши всичко тази нощ, може да отиде при родителите ми, при брат ми и сестрите ми.

— Пазят ги, Хейл!

— Да, знам.

— Но въпреки това се обади на всички.

— Не напускайте къщата — нареди на баща си. — Никой да не напуска къщата! Тръгвам към Джон. Не искам никой да излиза навън, докато не кажа обратното. Ще дойда при вас веднага щом мога.

Затвори, преди баща й да успее да възрази.

— Джоуи не е отседнал в Балтимор. Може би е в щата, но не и в града. Вероятно до границата с окръг Колумбия.

— Ще изпратя полицаи със снимката му да проверят в мотелите, хотелите. Имай предвид, че това е много голяма площ.

— Не. Джоуи е тръгнал към големия финал. Той мисли напред. Снабдил се е с документи за самоличност, вероятно с кредитна карта, съответстваща на тях. Може би се представя за пътуващ изпълнителен директор. Днес на едно място, утре на друго.

Рина изскочи от колата, когато О’Донъл спря зад пожарникарската кола. На мястото на сърцето й имаше един свит юмрук, въпреки че пожарът вече бе овладян и почти загасен.

Приближи се бързо до Стив.

— Изтичане на газ?

— Няма. Пожарът се е ограничил само в спалнята. Детекторът за дим е дезактивиран. Една жена разхождала кучето си и видяла пожара. Тя се обади.

— Къде е сега?

— Ей там. Нанси Лонг.

— Нанси? Джина и аз бяхме с нея в един клас. — Когато я откри сред тълпата, Рина се упъти към нея. Нанси държеше каишката на възбудения териер с едната си ръка, а с другата бе хванала мъжа си.

— Нанси, здравей.

— Здравей, Рина. Беше ужасно! Но казаха, че господин Мингър не си е вкъщи. Аз видях дима. Сузи вдигаше много шум, аз се предадох и реших да я изведа на разходка. Тъкмо пишкаше, когато погледнах нагоре. Може би съм го помирисала, не знам, но погледнах нагоре и видях дим да излиза от прозореца. Не знаех какво да правя, направо изпаднах в паника. Изтичах и започнах да чукам по вратата на господин Мингър и да го викам. Сетне побягнах към къщи. Дори не можах да набера 911, толкова силно трепереха ръцете ми. Трябваше да повикам Ед да го направи.

— Спасила си къщата на Джон. А ако е бил вътре, щеше да спасиш и живота му.

— Не знам. Толкова се уплаших.

— Видя ли някого? Някой да се разхожда или да потегля с кола?

— Не. Не видях никого. Не и тогава.

— Какво искаш да кажеш.

— Имам предвид, че на улицата нямаше никой, освен мен.

— Може би си видяла някого по-рано?

— Да си собственик на малко кученце и да го обучаваш, означава да прекарваш доста време навън. Преди да си легнем, изведох Сузи за последната й разходка през нощта, както си мислех тогава. Точно отворих вратата и видях да минава един мъж. Но беше доста по-рано, около полунощ. Така мисля.

— Познаваш ли го?

— Не. Не обърнах внимание, освен че погледна към мен, когато говорех на Сузи и сякаш ми махна с ръка. А аз си помислих коя ли жена ще бъде ощастливена тази нощ.

— Ощастливена? Защо?

— Носеше една от онези дълги бели кутии за цветя и аз се сетих, че Ед никога не ми е пращал цветя.

— И това бе около полунощ?

— Точно така.

— Ще ти дам да разгледаш някои снимки, Нанси.

 

 

Рина стоеше в кухнята на Джон и гледаше салфетката от „Сирико“ върху кухненския плот. Постави маркер за доказателство на нейно място и я прибра в пликчето.

— Джон пътува насам — рече О’Донъл, като затвори телефона си. — Ще му отнеме два или три часа. Искаш ли да започваш тук или ще изчакаш той да дойде?

— Ще се справиш ли сам засега? Искам да проверя как са нашите, сетне да обработя образците, които събрахме досега.

— Сложи си униформа.

— Такъв е и моят план. Той може би ще изчака. Ден или два, за да е сигурен, че Джон ще си е вкъщи. Тази вечер беше по-важно да ни обърка, да ни размотава из целия град. Просто ме изчакваше да включа кой е.

— Сега пред къщата ти има патрул, мъже отпред и отзад.

Тя се усмихна.

— Това ще го изкара извън нерви. — Когато телефонът й зазвъня, коремът й се сви.

— Хейл на телефона.

— Жалко, че Мингър не си беше вкъщи. Сега щеше да се пече като коледна пуйка.

Тя направи знак на О’Донъл.

— Това сигурно те е разочаровало много, Джоуи.

— Е, и кучката на ченгето ми стигаше за тази вечер. Мислех си за теб, когато я оправях, Рина. Всеки път, когато я чуках, си мислех за теб. Получи ли съобщенията ми?

— Да, получих ги.

— Това е лицето на баща ти със скапаната готварска шапка, нали? Твоята сексапилна дъртофелница го е нарисувала. — Той се засмя, когато тя не отговори. — Има още една изненада, която те очаква. В клиниката на брат ти. Побързай.

— Мамка му! По дяволите! — Тя моментално затвори и се обади на 911. — Клиниката, където работят брат ми и жена му. Два квартала по-надолу.

— Аз ще карам. — О’Донъл отвори вратата пред нея. Листът с вината от „Сирико“ лежеше в канавката, а сградата беше в пламъци.

— Обличам се. — Рина заобиколи колата и отвори багажника, откъде извади оборудването си. — Ще помогна за потушаването.

— Рина!

Изненадата да го чуе да я нарече с малкото й име за пръв път откакто работеха заедно я спря.

— Какво смяташ да правиш? Остави пожарникарите да си свършат работата.

— Той ни върти в кръг, кара ни да тичаме и да се щураме като опитни мишки, за да ни обърка, да отънеят редиците ни. — Тя затръшна багажника. — Не може да удари директно „Сирико“, нито мен и семейството ми, затова ни разиграва. За да ме вбеси.

Шлемът се люлееше в ръката й, а пламъците на пожара танцуваха пред нея.

— Сега вече е обсебен — рече мрачно Рина. — Не може да се спре, как би могъл? Това е хипнотизиращо. Огънят е толкова властен и красив!

Димът насълзи очите й.

— Училището, сетне Бо. Но Бо беше просто удобна моментна възможност. Настройва ме. Сетне жената на Умберио, после Джон. Сега Ксандър.

— Проправя пътя си към теб.

— Излязъл е на последната, финалната права преди тържествения финиш. Всичко, което прави, е за отмъщение. Но защо не кара подред? Ксандър трябваше да бъде след училището. Логично той беше следващата стъпка, после баща ми, след това ресторантът и така нататък. Джоуи прескача ходове, но въпреки това го прави по план.

— Старата му къща. Тя е наред — обади се О’Донъл, когато Рина се обърна и го изгледа. — Извели са баща му оттам и той никога не се е върнал. Трябвало е да напусне къщата с майка си.

Рина остави шлема в колата.

— Този път аз ще карам.