Нора Робъртс
Стъпки от огън (3)

2.

Рина имаше намерение да се върне обратно в кухнята и да бъде добра. Като Фран. Но чу гласа на Пит, разтреперан, сякаш плачеше. А също и гласа на баща си, но не можа да разбере нито дума.

Така че се промъкна тихичко на пръсти към всекидневната.

Пит не плачеше, но изглежда всеки миг щеше да се разплаче. Дългата му коса падаше покрай лицето му, той се взираше в ръцете си, скръстени в скута.

Беше на двадесет и една години — бяха направили малко празненство в „Сирико“, само семейството, по случай рождения му ден. Тъй като работеше в пицарията от петнадесетгодишната си възраст, той беше част от семейството. А когато се разбра, че Тереза е бременна и трябва да се оженят, родителите й им позволиха да вземат апартамента на горния етаж съвсем евтино.

Знаеше това, защото бе чула разговора на чичо Пол с майка й. Подслушването беше нещо, заради което след това трябваше да бъде наказвана. Но винаги й се струваше, че информираността си заслужава още няколко молитви.

Сега можеше да види майка си, която седеше до Пит, ръката й бе на коляното му. Баща й седеше върху масичката за кафе — нещо, което никога не й позволяваха да направи и гледаше младежа. Все още не можеше да чуе добре какво казва баща й, гласът му бе прекалено нисък, а Пит само клатеше глава.

Когато я вдигна, очите му блестяха.

— Кълна се, не съм оставил нищо включено! Припомних си всичко хиляда пъти. Всяка своя стъпка. Гиб, щях да ти кажа, ако съм изпортил нещо. Трябва да ми вярваш, не се страхувам. И не крия нищо. Тереза и бебето — ако нещо се беше случило с тях…

— Но, слава богу, нищо не се случи — Бианка хвана ръката му.

— Тя беше толкова уплашена. Ние и двамата бяхме уплашени. Когато телефонът иззвъня… — Той погледна Бианка. — Когато ти се обади и каза, че има пожар и трябва да бягаме, беше като лош сън. Просто грабнахме бебето и побягнахме. Дори не бях усетил мириса на дим, докато ти не дойде да ни помогнеш да излезем.

— Пит, искам да си помислиш внимателно. Заключи ли вратата?

— Със сигурност. Аз…

— Не така. — Гиб поклати глава. — Не искам просто уверение. Искам да си припомниш и да ми разкажеш за действията си стъпка по стъпка. През повечето време човек върши нещата автоматично и може да пропусне нещо, без да си спомня за това по-късно. Върни се назад. Спомни си подробностите. Кои бяха последните клиенти?

— Ами… — Пит прекара ръка през косата си. — Джейми Силвио и момичето, с което се среща сега. Една нова. Разделиха си пица „Пеперони“, изпиха по няколко бири. И Кармин — той вися, докато затворихме. Опитваше се да уговори Тони да ходят някъде заедно. Клиентите си тръгнаха едновременно, около единадесет и половина. Тони, Майк и аз свършихме с почистването. Аз приключих с касата… О, Господи! Гиб, пликът за банката е все още там… Аз…

— Не се безпокой за това сега. Значи ти, Тони и Майк си тръгнахте заедно?

— Не, Майк излезе пръв. Тони остана, докато свърша. Беше почти полунощ, а тя предпочита един от нас да я изпрати. Излязохме заедно и си спомням, спомням си отлично, че когато извадих ключовете, тя каза колко хубав бил ключодържателят ми. Тереза сложи снимката на Роза в него. Спомням си, каза, че било много затрогващо. Когато заключвах вратата… Заключих я, Гиб! Кълна ти се! Може да попиташ и Тони.

— Добре. Вие не сте виновни. Къде ще отседнете сега с Тереза?

— При родителите ми.

— Имате ли нужда от нещо? — попита Бианка. — Памперси за бебето? Дрешки?

— Майка ми има известен запас. Просто исках да дойда, за да ви кажа. И да попитам с какво мога да помогна. Минах и покрай пицарията. Не може да се влезе, блокирали са навсякъде. Но изглежда много зле. Какво да направя? Трябва да има нещо, което мога да направя.

— Ще има достатъчно работа, когато ни позволят да влезем вътре и да почистим. Но точно сега е по-добре да си при жена си и бебето.

— Обадете се у майка ми, ако се нуждаете от нещо. По всяко време. Вие сте толкова добри към мен, към нас. — Той прегърна Гиб. — За всичко, от което имате нужда.

Гиб отиде до вратата, преди да се обърне към Бианка.

— Трябва да отида там и да погледна.

Рина влезе в стаята.

— И аз искам да дойда с теб. Идвам!

Баща й отвори уста и по израза му разбра, че ще й откаже.

Но Бианка кимна.

— Добре, върви с баща си. По-късно ще си поговорим за подслушването на разговори. Ще почакам да се върнете, преди да се обадя на родителите ми. Може би ще имаме по-добри новини за тях. Дано да не е чак толкова зле, колкото си мислим.

 

 

Напротив, изглеждаше дори по-зле, поне в очите на Рина. На дневна светлина черните тухли, счупените прозорци, отломките, покрити със сажди, изглеждаха ужасно и миришеха отвратително. Беше невероятно как един пожар може да причини толкова много щети за толкова кратко време. През огромната дупка, която някога бе големият преден прозорец с изрисуваната на него пица, Рина видя разрушенията вътре. Изгорялата купчина от онова, което някога бяха ярко оранжеви пейки, старинните маси, преплетените купчини от столове. Слънчевите жълти стени ги нямаше, както и голямата дъска с менюто, което висеше над откритата кухненска площ, където баща й, а понякога и майка й, месеха тесто пред очите на клиентите, за да ги забавляват.

Мъжът с пожарникарския шлем излезе от развалините, носеше нещо като куфарче с инструменти. Беше по-възрастен от баща й. Имаше повече бръчки на лицето му, а косата, която се подаваше под шлема, беше почти сива.

Той ги огледа бързо и преценяващо, преди да излезе навън. Мъжът — Гибсън Хейл — беше висок, имаше тънки кости и телосложение, което никога нямаше да натежи. Изглеждаше малко уморен поради тежката нощ, която бе прекарал. Косата му бе ситно къдрава, с цвят на слама, доста светла на връхчетата. Очевидно прекарваше на слънце, когато можеше, и не носеше шапка.

Джон Мингър не разследваше само пожарите, а и хората, свързани с тях.

Момиченцето с мъжа беше красиво като картинка, макар че погледът в очите му бе малко празен и леко сънлив. Косата й бе с няколко оттенъка по-тъмна от тази на бащата, но също толкова къдрава. Според Джон, тя щеше да го настигне на височина и щеше да остане тънка като него.

Беше ги видял миналата нощ, когато пристигна на мястото. Цялото семейство, скупчени един до друг. Приличаха на корабокрушенци. Жената — това се казва красавица! От рода на кинозвездите, нещо, което не се вижда често, освен на киноекрана. Най-голямата дъщеря приличаше на нея най-много. Средната не бе наследила от това чудно, меко очарование, но пак беше хубавица. Момченцето също бе красиво, но все още носеше печата на детската упоритост.

А това дете изглеждаше тънко й гъвкаво и по крачетата му имаше синини и рани, което го накара да мисли, че вероятно прекарва доста време в лудории с малкото си братче, вместо да си играе с куклите.

— Господин Хейл, все още не мога да ви позволя да влезете вътре.

— Дойдох просто да видя. Можете ли… Открихте ли откъде е започнал пожарът?

— Всъщност бих искал да говоря с вас точно по този въпрос. А това кой е? — попита с усмивка, като погледна към Рина.

— Дъщеря ми Катарина. Съжалявам, вие ми казахте името си, но аз…

— Мингър, инспектор Джон Мингър. Споменахте, че една от дъщерите ви е видяла пожара и ви е събудила.

— Аз — изпъчи се Рина. Знаеше, че сигурно е грях да се гордее с положението си. Но това вероятно бе само дребен, простим грях. — Аз го видях първа.

— И за това също ще поговорим. — Той погледна полицейската кола, която спря до тротоара. — Ще ме извините ли за минутка? — Без да дочака отговор, отиде до колата и размени тихо няколко думи с полицаите вътре. — Къде бихме могли да поговорим на спокойствие? — попита, когато се върна при тях.

— Живеем съвсем наблизо, ей там.

— Чудесно. Още една минута. — Мъжът отиде до друга кола и свали дрехите си. Рина осъзна, че това бяха работни дрехи. Под тях носеше обикновени. Той остави униформата, заедно с шлема в багажника, а също и куфарчето с инструменти, сетне заключи и кимна на полицаите.

— Какво има вътре? — искаше да знае Рина. — В куфарчето за инструменти?

— Най-различни неща. Ще ти покажа, ако искаш. Господин Хейл? Може ли за секунда? Ще изчакаш ли тук, Катарина?

И отново без да дочака отговор, той се отдалечи на известно разстояние.

— Ако има нещо, което можете да ми кажете… — започна Гиб.

— Ще стигнем и до това. — Инспекторът извади пакет цигари и запалка. Запали и докато я прибираше, всмукна първата глътка от цигарата. — Трябва да поговоря с дъщеря ви. Може би вие инстинктивно ще се опитате да запълните празнотите и да ми кажете подробности вместо нея. По-добре би било, ако не го правите. Просто ни оставете да говорим само двамата.

— Добре. Разбира се. Тя е много наблюдателна. Рина!

— Значи се разбрахме. — Мингър се върна при нея. Очите й бяха по-скоро с цвят на кехлибар, отколкото кафяви, и въпреки сенките под тях, изглеждаха будни. — Откъде видя пожара снощи? От прозореца на спалнята си ли? — попита я, докато вървяха.

— Не. От стълбите. Седях на стълбите на нашата къща.

— Не беше ли малко късно за лягане?

Тя бе мислила за това — как да отговори, без да разкрива притесняващите я подробности, които засягаха личния й живот и без да излъже.

— Беше горещо и аз се събудих, защото не се чувствах добре. Взех си чаша джинджифилова бира от кухнята и излязох на стълбите да я изпия.

— Добре. Може би ще ми покажеш къде си седяла, когато видя пожара.

Рина отиде напред и седна уверено на белите мраморни стъпала, според нея точно на мястото, където бе седяла и предната нощ. След това погледна надолу по улицата, докато двамата мъже приближаваха.

— Тук беше по-хладно, отколкото горе в моята стая. Топлината се качва нагоре. Учихме го в училище.

— Правилно, така е. — Мингър седна и също като нея погледна надолу. — Значи си седяла тук, пила си джинджифиловата бира и си видяла пожара.

— Видях светлината. Видях светлина в стъклата и не знаех какво е. Помислих си, че може би Пит е забравил да изгаси лампите вътре, но не изглеждаше така. Светлината се движеше.

— Как?

Рина вдигна рамене, чувстваше се малко глупаво.

— Сякаш танцуваше. Беше красиво. Зачудих се какво ли е това, затова станах и тръгнах нататък. — Тя прехапа устни и погледна виновно баща си. — Знам, че не биваше да го правя.

— За това ще говорим после.

— Просто исках да видя по-добре. Баба Хейл казва, че съм прекалено любопитна, но исках да знам.

— Колко надалеч отиде? Можеш ли да ми покажеш?

— Да.

Той стана и тръгна с нея, докато си мислеше какво ли е чувствала — едно дете, което върви по улицата в горещата нощ. Вълнуващо. Забранено.

— Взех и чашата със себе си и отпих, докато вървях. — Тя се намръщи, защото се опита да си спомни всяка своя стъпка. — Мисля, че спрях ето тук, или поне близо до тук, защото видях, че вратата е отворена.

— Каква врата?

— Предната врата на пицарията. Беше отворена. Видях това съвсем ясно и първото, което си помислих, бе, че Пит е забравил да я заключи и мама жив ще го одере. В нашата къща тя върши тази работа. И тогава осъзнах, че има пожар. Имаше дим. Видях го да излиза през вратата. Уплаших се. И се развиках силно, докато тичах към къщи. Качих се горе и сигурно съм продължила да викам, защото тате вече беше станал и обуваше панталоните си, а мама грабна халата. Всички крещяха. Фран не спираше да повтаря: „Какво става? Какво става? Къщата ли гори?“. А аз казах: „Не, не е къщата, а магазинът“. Ние така го наричаме у дома — магазина.

Тя казва истината, реши Джон. Беше се потопила обратно във всички подробности.

— Бела започна да плаче. Тя плаче много, защото всички тийнейджърки са такива. Но Фран не плаче. А татко погледна през прозореца, сетне каза на мама да се обади на Пит — той живее над магазина и да му каже веднага да излезе, заедно с цялото си семейство. Пит се ожени за Тереза и си родиха бебе през юни. Татко нареди на мама да му каже, че магазинът гори, така че веднага да бяга оттам, а после да се обади на пожарната. Докато й казваше това, тичаше надолу по стълбите. Заръчай още да се обади и на 911, но тя вече го бе направила.

— Чудесен рапорт.

— Помня и още. Всички тичахме, но татко беше най-бърз. Пламъците се бяха умножили. Можех да ги видя. Прозорецът се пръсна и стъклото се разпадна на парчета. Татко не отиде отпред. Страхувах се, че ще го направи и нещо ще му се случи. Можеше да обгори, но той изтича към задното стълбище, което води към апартамента на Пит.

Рина спря за момент, като притисна устните си.

— За да им помогна — намеси се баща й.

— Защото те бяха по-важни от магазина. Пит носеше бебето, а татко сграбчи Тереза за ръката и всички изтичаха надолу по стълбите. Хората започнаха да излизат от къщите си. Всички викаха и плачеха. Мисля, че татко искаше да влезе, но мама го хвана за ръката и му забрани. „Недей, моля те, недей“, викаше тя. И той остана. Стоеше до нея и само повтаряше: „О, Господи, момичето ми“. Той така нарича мама понякога. После чух сирените и пожарните коли пристигнаха. Пожарникарите скочиха и извадиха маркучите. Татко им каза, че вътре няма никой, че всички хора са излезли навън. Но някои от пожарникарите влязоха. Не знам как могат да го правят, при целия този дим и пламъци, но те го направиха. Приличаха ми на войници. Като войници духове.

— Нищо не си пропуснала, а?

— Помня като слон.

Джон хвърли един бегъл поглед към Гиб и се ухили.

— Държали сте пистолет там, господин Хейл.

— Казвайте ми Гиб. Да, имам пистолет.

— Добре, Рина, можеш ли да ми кажеш какво друго видя? Когато седеше на стълбите, преди да забележиш пожара. Хайде да се върнем и да седнем пак, а ти се опитай да си спомниш.

Гиб погледна назад към пицарията и после към Джон.

— Било е вандализъм, нали?

— Защо мислиш така? — попита инспекторът.

— Заради вратата. Отворената врата. Говорих с Пит. Той е заключил снощи. Аз заведох семейството си на мача.

— Птичките размазаха рейнджърите, а?

— Аха. — Гиб се усмихна. — Пит затворил, заедно с него било едно от другите хлапета — също моя работничка. Заключил, спомни си специално. Той и Тони — Антония Варгас, са говорили за ключодържателя му, докато заключвал. Той никога не оставя вратата незаключена. Така че, ако е била отворена, значи някой я е счупил.

— Ще поговорим и за това. — Джон отново седна до Рина. — Хубаво място. Много подходящо да изпиеш едно студено питие в горещата нощ. Знаеш би колко беше часът?

— Ами, да, около три и десет. Видях часовника в кухнята, когато влязох да си налея нещо за пиене.

— Предполагам, че всички съседи са спели по това време.

— Всички къщи бяха тъмни. Външната лампа на семейство Касто светеше, но те често я забравят включена. Видях, че свети и малката лампа в спалнята на Минди Янг. Тя спи със запалена лампа, защото се страхува от тъмното, нищо, че е на десет години. Чух да лае куче. Мисля, че беше кучето на Пасторели — Фабио. То лаеше възбудено, после спря.

— Минаха ли някакви коли?

— Не, нито една.

— Толкова късно през нощта е много тихо. Вероятно щеше да чуеш, ако някаква кола потегли зад ъгъла, или ако се затвори врата на кола.

— Беше съвсем тихо. Като се изключи кучето, което излая няколко пъти. Можех да чуя дори климатика от съседната къща. Но нищо друго, не си спомням. Дори и когато вървях надолу към магазина.

— Добре, Рина. Чудесна работа.

Вратата се отвори и Джон за пореден път бе удивен от красотата, която видя пред себе си. Бианка му се усмихна лъчезарно.

— Гиб, защо не си поканил човека вътре? Да ви предложа нещо освежително? Моля ви, заповядайте. Имам студена прясна лимонада.

— Благодаря. — Джон вече се бе изправил на крака. Бианка беше от жените, пред които мъжете стоят прави. — Не бих отказал нещо студено, както и да отнема малко от вашето време.

Всекидневната беше пъстра и свежа. Той си помисли, че дръзките цветове подхождат на жена като Бианка Хейл. Стаята беше спретната, подредена, мебелите далеч не бяха нови, но очевидно полирани скоро, защото можеше да се долови миризмата на лимонова политура. По стените имаше рисунки в прости рамки, един пастелен портрет на цялото семейство. Някой в тази къща имаше добро око и талантлива ръка.

— Кой е художникът?

— Трябва да съм аз. — Бианка наливаше лимонада върху кубчетата лед. — Това ми е хоби.

— Страхотни са.

— В магазина имаше много картини на мама — добави Рина. — Най-много харесвах един портрет на татко. С висока шапка на главен готвач как хвърля пица във въздуха. Вече я няма, нали? Изгоряла е.

— Ще нарисувам друга, още по-хубава.

— Имаше и един стар долар. Дядо ми сложил в рамка първия долар, който спечелил, когато отворил „Сирико“. Имаше и карта на Италия, и кръстът на баба, който е бил благословен от папата, и…

— Катарина! — Бианка вдигна ръка, за да спре словоизлиянията на дъщеря си. — Когато нещо си е отишло, по-добре е да се мисли какво е останало, какво имаме все още и какво можем да направим от него.

— Някой е подпалил пожара нарочно. Човек, който не се е интересувал от вашите картини, нито от кръста. Нито дори от Пит, Тереза и бебето, които живеят горе.

— Какво? — Бианка се подпря изнемощяла на дръжката на стола. — Какво говорите? Истина ли е това?

— Напредваме малко по малко. Инспекторът по палежи ще…

— Палежи! — Сега вече тя приседна. — Господи! Исусе!

— Госпожо Хейл, докладвах моите първоначални заключения на отдела по палежи към полицейското управление. Моята работа е да огледам сградата и да определя дали пожарът трябва да бъде разследван като случаен или умишлен. Колегите от отдел „Палежи“ ще инспектират сградата и ще проведат разследване.

— А защо не вие? — попита Рина. — Вие вече знаете всичко.

Джон се взря в нейните изморени и интелигентни кехлибарени очи. Да, помисли си той. Той наистина вече знаеше.

— Ако пожарът е запален нарочно, значи е криминално престъпление, а това е дело на полицията.

— Но вие знаете, че е така!

Не, хлапето не се хвана на трика.

— Свързах се с полицията, защото, когато инспектирах и огледах сградата, открих неща, които приличат на насилствено влизане. Детекторите за дим бяха повредени. Открих доказателства, които говорят за не една точка на възникване на пожара.

— Какво значи точка на възникване? — продължи да разпитва Рина.

— Значи, че пожарът е започнал на повече от едно място, а от вида на подпалването, от начина, по който огънят е маркирал определени места по пода, стените и мебелите, и от техните остатъци, се вижда, че като запалителен материал е бил използван бензин, заедно с онова, което ние наричаме „ремаркета“ или подпалки. Това са други видове леснозапалими материали, като вестници или восъчна хартия, книги, парцали. Изглежда, че някой е влязъл, разхвърлял е подпалките в помещението за хранене и се е върнал в кухнята. Там има повече леснозапалими материали — съдове под налягане, дървени шкафове. Рамките, масите, столовете. Най-вероятно бензинът е бил разсипан на пода, по мебелите и стените. Огънят вече е горял, когато Рина е излязла навън.

— Но кой би направил такова нещо? При това нарочно! — Гиб поклати глава. — Бих могъл да разбера някоя банда глупави хлапета, които да влязат с взлом, да изпочупят всичко наоколо и случайно да причинят пожар, но вие говорите за умишлен опит да бъде подпалено имуществото и собствеността ни — заедно с едно семейство горе. Защо? Кой би искал това?

— Точно това ще ви питам и аз. Има ли човек, който да ви има зъб, да ви завижда — на вас или на вашето семейство?

— Не! Господи! Та ние живеем със съседите си от петнадесет години. Бианка е израснала тук. „Сирико“ е нещо като традиция за този квартал.

— Някой конкурент?

— Познавам всеки собственик на ресторант в околността. И сме в чудесни отношения.

— Някой бивш работник, може би. Някой, който е работил за вас и който сте мъмрили или наказали?

— Няма такъв. Мога да се закълна в това.

— Някой, с когото вие или член от семейството ви, или пък ваш работник, е имал спор, кавга? Някой недоволен клиент?

Гиб потърка лицето си с ръце, сетне отиде до прозореца.

— Не, никой. Не мога да се сетя за никого. Ние сме нещо като семейство. Понякога има оплаквания, разбира се, не може да въртиш ресторант без подобни неща. Но нищо сериозно, което би предизвикало подобни действия.

— Може би някой от вашите работници е имал спор с някой човек, дори извън работата. Искам да ми дадете списък с имената на всички. Трябва да бъдат разпитани.

— Татко?

— Не сега, Рина. Опитваме се да бъдем добри съседи, да си помагаме и да запазим заведението такова, каквото го е създал бащата на Бианка. Модернизирахме малко системата, но сърцевината си е същата, нали разбирате? — В гласа му имаше болка и скръб, но през тях се процеждаше гняв. — Бизнесът ни е солиден, печелим добре. Когато човек работи здравата, живее добре. Не знам някой, който би ни навредил.

— Съседите ни се обаждат цяла сутрин — намеси се и Бианка, когато телефонът отново иззвъня. — Натоварих най-голямата ни дъщеря да отговаря. Хората изказват съжаленията си, предлагат ни помощ. Да се включат в почистването, да ни донесат храна, да помогнат при ремонта. Аз съм израснала тук от дете. Израснах в „Сирико“. Всички обичат Гиб. Особено него. Трябва да изпитваш огромна омраза, за да направиш такова нещо, нали? Никой не ни мрази.

— Джоуи Пасторели ме мрази.

— Катарина! — Бианка закри с ръка лицето си. — Не говори така! Джоуи не те мрази. Той е просто хулиган.

— Защо смяташ, че те мрази? — поиска да знае Джон.

— Защото вчера ме събори на земята, ритна ме няколко пъти и ми скъса блузата. Освен това ме нарече с някакво име, но никой не иска да ми каже какво означава. Ксандър и приятелите му видяха и дойдоха да ми помогнат, а Джоуи избяга.

— Той е буйно, палаво дете — намеси се Гиб. — И това беше… — Той задържа погледа на Джон и помежду им протече нещо, което Рина не можа да разбере. — Беше разстройващо. Би трябвало да бъде поне посъветван. Но момчето е само на дванадесет. Не мисля, че едно дванадесетгодишно хлапе би могло да стори онова, за което вие говорите.

— Но си струва да се провери. Рина, ти каза, че според теб си чула кучето на Пасторели да лае, докато си седяла отвън.

— Мисля, че беше то. Доста страшно е и има силен лай. Като кашлица, която къса гърлото ти.

— Гиб, лично аз смятам, че ако някое хлапе нападне дъщеря ми, ще разменя няколко думи с него и родителите му.

— Така постъпих и аз. Бях на работа, когато Рина, Ксандър и няколко други деца дойдоха в пицарията. Рина плачеше. Тя рядко плаче, така че разбрах, че е била ударена. Блузката й беше скъсана. Когато ми каза какво се е случило… В интерес на истината малко кипнах. Аз…

Той погледна жена си, в очите му се изписа ужас.

— О, Господи! Бианка!

— Какво си направил, Гиб? — Джон моментално насочи вниманието си към него.

— Отидох направо в къщата на Пасторели. Пит беше свободен и дойде с мен. Отвори ми Джо Пасторели. Той е безработен почти цяло лято. — Гиб присви очи. — Направо бях бесен. Бях силно разстроен. Тя е малко момиченце, а блузата й беше скъсана и по бедрата й имаше кръв. Казах му, че ми дойде до гуша момчето му да тероризира моите деца и че това трябва да престане. Че този път Джоуи е отишъл твърде далеч и смятам да повикам полиция. Ако не може да научи сина си на нещо по-добро, то полицаите сигурно ще могат. Скарахме се.

— Пасторели каза, че ти си шибан праведен задник, който трябвало да си гледа проклетата работа.

— Катарина! — Тонът на Бианка беше остър като бръснач. — Да не съм чула повече подобен език в тази къща!

— Просто повторих каквото каза бащата на Джоуи. За доклада. Заяви още, че татко бил отгледал един куп сополиви, хленчещи изчадия, които не можели да се бият и да се оправят сами. Но всъщност най-вече сипеше ругатни. И татко също каза няколко.

— Не мога да повторя какво точно съм казал, нито пък той. — Гиб докосна гърбицата на носа си. — Нямам записващо устройство. Но бях много ядосан и почти готов за физическа саморазправа. Можеше и да се сбием, но децата стояха пред пицарията. Не исках да започвам юмручен бой пред тях, особено след като бях отишъл там преди всичко заради насилие.

— Пасторели каза, че някой трябвало да ти даде урок, на теб и на цялото ти семейство. И през цялото време псуваше — добави Рина. — А докато татко и Пит се отдалечаваха, правеше грозни знаци с ръка. Освен това видях Джоуи през нощта, когато всички бяхме излезли навън заради пожара. Той ми се усмихна. Гадно.

— Имат ли семейство Пасторели други деца?

— Не. Само Джоуи. — Гиб приседна на страничната облегалка на стола, на който седеше жена му. — На човек му става мъчно за хлапето, като види колко лошо се държи Пасторели с него, но момчето е истински побойник. — Погледна отново Рина. — Може би и нещо по-лошо.

— Какъвто бащата, такъв и синът — промърмори Бианка. — Пасторели редовно бие жена си, така мисля. Виждала съм я със синини. Тя крие, така че не знам със сигурност. Живеят тук почти две години, но аз рядко съм говорила с нея. Веднъж идва полиция, непосредствено след като Пасторели беше уволнен. Съседите им чули викове и плач и повикали полицаите. Но Лаура, госпожа Пасторели, им казала, че всичко е наред и че се била спънала в прага.

— Явно този господин Пасторели е голям чаровник. Полицията ще иска да си поговори с него. Съжалявам за случилото се.

— Кога ще можем да влезем и да започнем да чистим?

— Ще се наложи да почакате малко. Първо отделът по палежи ще трябва да си свърши работата. Като конструкция постройката се е запазила много добре и вашите огнеупорни врати са попречили на пожара да се разпространи на горния етаж. Застрахователната ви компания също ще иска да извърши оглед. Тези неща отнемат време, но ще направим каквото можем, за да ги ускорим. Ще ви кажа, че щеше да бъде много по-лошо, ако го нямаше острото орлово око тук. — Той намигна на Рина и се изправи. — Съжалявам наистина. Ще се погрижа да бъдете информирани за всичко.

— Ще се върнете ли? — попита го Рина. — Нали ще ми покажете кутията с инструментите и какво правите с тях?

— Спомням си, че ти обещах. Ти наистина много ми помогна. — Той й подаде ръка и за пръв път нейните очи светнаха.

— Благодаря за лимонадата, госпожо Хейл. Гиб? Имаш ли нещо против да ме изпратиш до колата?

Двамата излязоха заедно.

— Не знам защо изобщо не се сетих за Пасторели. Все още не мога да повярвам, че би могъл да стигне толкова далеч. В моя свят, ако ти е дошло до гуша от някого, просто му обръщаш гръб.

— Директен подход. Ако наистина е замесен в това, значи е искал да те засегне право в сърцето. Там, където живееш — основите, традициите ти, поминъкът ти. Той е безработен, а ти си имаш собствен бизнес. „Хей, ха да видим сега кой ще е безработен, след като «Сирико» изгоря?“

— Така е, Боже мой.

— Ти и твоят работник сте се опълчили срещу него. Децата ти са стояли пред ресторанта и са наблюдавали как се карате. Съседите също, предполагам.

Гиб затвори очи.

— Да. Да, хората наизлязоха от къщите си.

— Да нападне и разбие твоя бизнес, със сигурност му е приличало на добър урок. Искаш ли да ми покажеш къщата му?

— Ей онази там, вдясно — кимна Гиб. — Със спуснатите завеси. Днес е прекалено горещо, за да пускаш завесите. Кучи син!

— Ще се наложи да го избягваш. Ще трябва да потиснеш и силното си желание да се разправиш с него. Има ли кола?

— Пикап. И онзи стар форд. Синият.

— По кое време се състоя спречкването ви?

— Някъде след два, предполагам. Обедната навалица беше намаляла.

Докато двамата вървяха, хората спираха или отваряха вратите си, или подаваха главите си през прозорците си и викаха на Гиб. В къщата на Пасторели завесите останаха спуснати.

Около ресторанта се бе събрала малка тълпа, така че Джон спря, преди да са стигнали достатъчно близо, за да не могат да подслушат разговора им.

— Съседите сигурно ще искат да говорят с теб, ще те питат. Ще бъде най-добре, ако не им споменеш онова, за което току-що говорихме.

— Добре. — Гиб си пое дълга глътка въздух. — Аз и без това мислех да направя някои подобрения, да променя интериора. Предполагам, че моментът е подходящ.

— Когато ви бъде позволено да влезете, ще видите много повреди и разрушения, повечето от които са станали по време на потушаването на пожара. Но основите, конструкцията на сградата е здрава. Дайте ни няколко дни и когато всичко се изясни, ще се върна и сам ще те въведа вътре. Имаш прекрасно семейство, Гиб.

— Благодаря. Не можа да видиш всички, но е така.

— Видях ги снощи. — Джон извади ключовете и ги разклати в ръката си. — Видях как децата ти изнесоха сандвичи и храна за пожарникарите. Хората, които се сещат да направят нещо добро, когато им е най-тежко, имат добри сърца. А, ето ги и инспекторите от отдела по палежите. — Той кимна към една кола. — Трябва да говоря с тях. Ще поддържаме връзка — повтори и подаде ръката си.

След това отиде до колата, от която детективите излязоха. Той им се усмихна със стоманена усмивка.

— Здрасти, Мингър.

— Здравейте — отвърна Джон. — Аз май свърших всичката ви работа, момчета. — Извади цигара и я запали. — Най-добре да ви информирам за всичко, което установих досега.