Нора Робъртс
Стъпки от огън (29)

28.

Пред „Сирико“ имаше полицаи, които патрулираха около ресторанта и наблюдаваха апартамента над него. Още двама се радваха на гостоприемството на родителите й вътре, имаше и други, които пазеха къщата на Фран. И макар Винс да се противеше и да настояваше, че домът му е защитен с най-модерните охранителни системи, Рина изпрати полицаи да пазят и тяхната собственост.

— Той може да направи опит на всички тези места. Или на никое от тях. — Тя крачеше нервно из дневната. Спря и загледа картата. — Тази нощ Джоуи смята да драсне някъде кибрита.

Бо беше свалил дъската й долу както бе настояла. Дотук с разделянето на работата и личния живот, помисли си Рина. Сега работата и животът й бяха едно. Работата беше нейният живот.

Телефонът зазвъня в джоба й. Тя го извади.

— Хейл. Един момент. — Грабна бележника си. — Давай. — И започна да записва. — Да, да, добре. Трябва да изпратим патрул в международното летище „Балтимор-Вашингтон“, да провери паркингите за продължително паркиране — най-логично е оттам да открадне кола. Добре. Благодаря.

Пъхна телефона в джоба си, отиде до картата и с жълта карфица означи летището.

— Някакво семейство току-що се върнало от дълга ваканция в Европа. Оставили джипа си на паркинг за продължителен престой на летище „Кенеди“ и сега открили, че черокито го няма. Задигнал го е, за да отиде на юг и да се види със стар приятел. Може би е смятал да го задържи за малко. Според него на тъпите полицаи ще им трябва доста време, за да го проследят чак до Мериленд. Сетне ще отиде до „Балтимор-Вашингтон“, или „Дълес“, или „Нешънъл“, но най-вероятно „Балтимор-Вашингтон“, ще вземе друга кола и ще отпътува. Най харесва пикалите. Има много място да държи играчките си.

— Отивам си да се изкъпя и да се преоблека. Днес беше много горещо.

Рина се обърна и се намръщи.

— Какво?

— Казах, че отивам да се изкъпя.

— Имаш ли нещо против да го направиш тук? Не си ли гледал кино? Лошите винаги влизат в къщата, когато някой е под душа. Виж какво стана с Джанет Лий в „Психо“?

— Тя беше жена.

— Няма значение. Ще ти бъда благодарна, ако си вземеш душ тук. Имаш и чиста риза.

— Нима?

— Беше оставил тук ризата си. Изпрах я. Е, ще ми направиш ли тази услуга?

— Да. — Той сложи ръце на раменете й и разбра какво означава изразът „напрегнат като навита пружина“. — Има ли някакъв смисъл да ти кажа да се отпуснеш?

— Никакъв.

— Тогава ще отида да се изкъпя. Слушай! Ако някой, преоблечен с дрехите на майка ти, влезе тук, бий го, докато успея да обуя отново гащите си.

— Това вече е мъжка приказка.

След като остана сама, Рина отиде в кухнята, за да вземе друга бутилка вода. Не искаше да поема повече кофеин. Видя плика, който Бо бе оставил на плота. Не, не можеше да се отпусне, помисли си, но можеше да бъде благодарна. За това, че имаше някой, който толкова искрено и истински споделяше живота й.

Определено смяташе да се омъжи за него, реши Рина, като извади пилето от плика. Бо можеше да се съпротивлява и да се гърчи известно време на кукичката, но щеше да го укроти.

Спомни си как се смя, когато си купуваше червените обувки с Джина и приятелката й каза, че смята да се омъжи за Стив. Тогава Рина все още не знаеше какво означава това.

Но сега вече бе наясно.

Сложи пилето във фурната, за да го притопли. Храната щеше да възвърне енергията й повече, отколкото кофеина.

Взе водата със себе си и се върна в дневната, за да разгледа картата.

— Къде си, Джоуи? — произнесе гласно тя. — Къде си сега?

 

 

Те ще отидат и ще пазят там, а ти ще работиш тук. Не е важно само правилно подбраното време. Планирането също е важно.

Сега кучката е объркана, със сигурност е така. Мисли си, че ще отида при скъпоценните й мама и татко. И това ще стане, но все още не.

Какво хубаво малко местенце във Фелс Пойнт. Ще бъде още по-хубаво, когато започне да гори.

Полицаите са пълни глупаци. Колко пъти досега го бяха доказвали? Наистина го бяха гепили няколко пъти, но тогава беше по-млад. Освен това се учеше от грешките си. През годините, прекарани в пандиза, се учеше. Имаше време да планира и да си представи всичко, да чете, да се задълбочи.

Усъвършенства уменията си с компютъра пак там вътре. Няма нищо по-полезно в днешния свят от добри компютърни умения. Хакване, търсене на информация, клониране на телефони.

Или откриване къде живее вдовицата на някое ченге.

Жалко, че другото се бе преместило във Флорида. Щеше да отмъсти на единия, но колко по-хубаво щеше да бъде да събере двамата мръсници, които отведоха баща му. Онези, които го изведоха от къщата им и го унижиха пред всички в квартала.

Унижиха и двамата.

Няма значение, че едното ченге вече си бе платило и се бе пренесло на оня свят. И вдовицата му щеше да свърши работа.

 

 

Той остави колата си — този път друго чероки — в квартала южно от къщата и бързо тръгна по тротоара, като зает човек, който има важна работа.

Все още носеше джинси, но се бе преоблякъл със синя риза с навити ръкави. Носеше маратонки „Найк“ и черна шапка с инициалите на отбора „Ориоулс“. Носеше също малка раничка и лъскава бяла кутия за цветя.

Тя живееше сама, госпожа Томас Умберио, жената на онова мръсно ченге. Деб, както я наричаха приятелите. Дъщеря й се бе пренесла в Сиатъл, така че бе извън играта. Синът й бе в Роквил. Това бе по-близо до Балтимор и той можеше да се заеме със сина вместо с вдовицата. Но това си беше шоу за родното място, в края на краищата. Действието трябваше да се развие тук.

Знаеше, че Деб е на петдесет и шест и преподава математика в гимназията, кара стара хонда от 1997, ходи в някакъв гимнастически салон три пъти в седмицата след училище и спуска пердетата в спалнята си през повечето вечери в десет.

Вероятно защото мастурбира, старата чанта, помисли си той и се шмугна в сградата с апартаменти под наем, като предпочете да се качи по стълбите вместо с асансьора, за да стигне до третия етаж.

На етажа имаше четири апартамента. Вече бе извършил проучването си. Нямаше за какво да се тревожи, а старите глупаци от апартамента точно срещу нея излизаха да вечерят навън всяка сряда вечер.

Обзалагам се, че се занимаваш с домашните, а, даскалице? — помисли си той, като почука бодро на вратата на Дебора Умберио.

Тя отвори, но задържа веригата за сигурност на мястото й, така че се виждаше само част от лицето й. Кестенява коса, замислено изражение, внимателни очи.

— Дебора Умберио?

— Аз съм.

— Нося цветя за вас.

— Цветя ли? — По бузите й пропълзя розовина. Жените са толкова предсказуеми! — Че кой ми праща цветя?

— Ами… — Той обърна кутията, сякаш за да прочете етикета на гърба. — Шарън Макмастърс. От Сиатъл.

— Това е дъщеря ми. Каква изненада! Почакайте за момент. — Жената затвори вратата, откачи веригата и я отвори отново. — Каква прекрасна изненада — повтори, като посегна към кутията.

Той заби десния си юмрук в лицето й. Докато падаше назад, Джоуи я прескочи, затвори вратата, заключи и сложи веригата.

— Наистина прекрасна, нали така?

Имаше много работа. Завлече я в спалнята, съблече я, завърза я и й запуши устата с един парцал. Беше в безсъзнание, но той я цапардоса още веднъж за всеки случай.

Тази вечер завесите в спалнята бяха спуснати малко по-рано, но според него едва ли някой щеше да забележи това. Или да се загрижи, ако му направи впечатление.

Остави телевизора включен. Беше на канал „Дискавъри“ и слава богу, беше включен високо, за да го чува, докато работи в кухнята.

Изглежда си бе правила салата. Значи е прекалено мързелива, за да готви, реши той, като надникна в хладилника. Е, добре, някой скоро щеше да сготви в тази къща.

Намери бутилка бяло вино. Евтино и пълен боклук, но понякога човек трябва да се задоволява с онова, което има подръка.

Беше се научил да обича и познава добрите вина, докато бе работил за Карбионели. Беше усвоил страшно много неща, докато бе работил за тях.

Джоуи изпи виното, като си замези с твърдо сварените яйца, които Дебора бе приготвила за салатата. Въпреки че носеше хирургически ръкавици в пакета, вече не се притесняваше, че ще остави отпечатъци.

Тази част от играта бе свършила за него.

Претърси набързо бюфета и фризера. Намери няколко кутии със замразени храни. Първоначалната му реакция бе погнуса, но картинката върху кутията с пържола и пюре от картофи не изглеждаше толкова зле.

Пъхна я в микровълновата печка, като изсипа малко италиански дресинг върху салатата. Докато чакаше яденето да стане, прехвърли каналите. Тъпата кучка не можеше ли да се абонира за повече от основните програми? Остави звукът висок, в случай че някой любопитен съсед залепи ухо на вратата, и спря на предаването „Риск“. То свърши и започна „Колелото на късмета“, докато той ядеше пържолата с картофи.

Имаше много работа да свърши, но и доста време за това. Долови ниско, приглушено стенание откъм спалнята.

Без да му обръща внимание Джоуи продължи да гледа „Колелото на късмета“, докато довършваше пържолата.

— Купи си гласна, задник! — Неочаквано в главата му изплува образът на баща му, как удря с крак стола в дневната, пие бира и говори на някакъв непознат от екрана на телевизора, участник в играта. „Купи си гласна, задник!“

Това го ядоса, гневът в него се надигна, изгарящ и изпепеляващ.

Щеше му се да удари с юмрук телевизора, да го хвърли на земята и да го смачка с крака. За малко го да направи, докато мозъкът му пищеше от гняв.

„Купи си гласна, задник“, бе казвал баща му и понякога бе възнаграждавал сина си с широка усмивка.

— Кога ще отидеш да играеш в шоуто, Джоуи? Кога смяташ да спечелиш малко пари? Ти имаш повече мозък само в половината си глава, отколкото тези педали.

Той си мърмореше тези думи, спомняйки баща си, докато прекосяваше малката дневна в опит да се успокои.

Всичко щеше да бъде наред. Всичко щеше да се оправи. Щяха да се измъкнат от блатото и да тръгнат напред. Щяха да живеят добре, да имат пари. Просто се нуждаеха от малко повече време. А защо нямаха време?

Защото онази малка кучка отиде да се оплаче на баща си и развали всичко.

Тази мисъл го разтърси целия. Яростта и скръбта зафучаха в него като ураган, така че цялото му тяло завибрира и зазвъня, докато се опитваше да се овладее.

Той вдигна виното и отпи още една дълга глътка.

— Така, време е за работа.

Един мъж, който обича работата си, е принц сред мъжете, помисли си Джоуи, докато палеше лампите в тъмната спалня. Усмихна се на жената в леглото, чиито очи премигнаха, а сетне се отвориха широко от ужас.

Приятелят му Ник го бе учил никога да не приема нещата лично, а да мисли единствено за работата. Но това не успя да усвои. Винаги приемаше нещата лично. Персонално. Иначе какъв беше смисълът?

Джоуи приближи леглото, докато очите му оглеждаха тялото й.

— Здрасти, Деб. Как си? Искам да кажа, че за жена, която наближава шейсетте, не си в лоша форма. Това ще ми достави малко повече удоволствие.

Тя цялата се разтресе, тялото й заподскача като ударено от електрически ток. Ръцете и краката й се свиваха и опъваха, треперещи във въжетата за простиране на пране, с които ги бе овързал. Изкушаваше се да отлепи лепенката от устата й, да извади ватата, просто за да чуе първият бълбукащ писък.

Но нямаше смисъл да тревожи съседите.

— Така. Защо не започнем? — Той сложи ръка на чатала си и го почеса. Гледаше как главата й започна да се клати ожесточено, а очите й се напълниха със сълзи. Господи, колко обичаше тази част от играта!

— О, я почакай! Къде са добрите ми маниери? Трябва първо да ти се представя. Джоузеф Франсис Пасторели Младши. Можеш да ми казваш Джоуи. Твоят шибан съпруг измъкна баща ми от къщата ни, сложи му белезници и го завлече до полицейската кола пред погледите на цялата махала. Тикна го в затвора за пет до седем години.

Сетне разкопча джинсите си. Тя търкаше китките си с ожесточение. Всеки момент щеше да потече кръв, а това винаги му доставяше особено удоволствие.

— Случи се преди двадесет години. Някои хора ще кажат, че е доста дълъг срок за отмъщение. Но знаеш ли, Деб, такива хора са просто задници. Колкото по-дълго го таиш в себе си, толкова по-добре се чувстваш, когато накараш гадовете да си платят.

Откопча се и извади члена си. Звуците, които тя нададе този път, бяха като тенекиени — високите тонове бяха поети от ватата и лепенката.

— Оня шибаняк, за когото си била женена, той трябваше да си плати за всичко. Но след като вече е умрял — о, моите съболезнования, между другото — ти ще опереш пешкира.

Приседна на леглото, като накара крака й да трепери и подскача, когато го потупа. Сетне свали обувките си.

— Смятам да те изнасиля, Деб. Но ти сигурно вече си се досетила. Смятам да те боли, докато го правя. — Той събу джинсите си. — Това винаги ми носи допълнително удоволствие и аз смятам да си го доставя.

Тя се извиваше и плачеше, и кървеше. Той гледаше лицето й, гледаше раните, кръвта и синините, които й причиняваше. Всъщност виждаше лицето на Рина. Винаги него виждаше.

Възбуди се, стана твърд, а в ушите му звънеше онзи слаб писък.

Жената едва чуто хленчеше, когато се претърколи от нея. Използва банята й, за да изпразни мехура си, да се измие и почисти. Не му пукаше за миризмата на секс, онази курвенска женска миризма, която обгръща и покрива мъжа след чукането.

Върна се, пийна още малко вино, прегледа програмите по телевизията, намери бейзболен мач и изгледа един ининг, докато хрупаше бисквити.

Проклетите авлиги, помисли си, когато паднаха. Не могат да намерят топката, ако не ги изриташ по задниците.

Когато се върна в спалнята, тя се бореше съвсем слабо с въжето.

— Тъй, Деб. Аз се освежих. Време е за второ действие. Този път я изнасили анално.

Когато свърши, очите й бяха мътни и безизразни. Беше престанала да се бори и лежеше неподвижно. Можеше да я изперка още веднъж, но човек трябва да си върши работата в края на краищата.

Взе си душ, като си подсвиркваше, и използва нейния душ гел. Сетне се облече и прегледа какво може да използва от кухнята.

Почистващи препарати, кърпи, свещи, восъчна хартия. Нямаше смисъл да го прави да прилича на случаен пожар, но не биваше да бъде и небрежен. Човек трябва да се гордее с работата си.

Извади хирургическите ръкавици от раничката си. Докато топеше парцалите, телефонът иззвъня. Спря за миг, изчака, заслушан в младия женски глас, който прозвуча по секретаря.

— Здрасти мамо. Аз съм, просто проверявам какво правиш. Явно си на някоя гореща любовна среща — разнесе се лек смях. — Обади ми се, ако не се прибереш прекалено късно. Иначе ще те потърся утре. Обичам те. Чао.

— Това не беше ли супер? — захили се Джоуи, като продължи работата си. — Да, твоята мама наистина има гореща любовна среща тази вечер.

Счупи няколко от виниловите плочи, за да извади на показ настилката под пода, използва бормашината, която носеше в раничката, за да отстрани някои от вратичките на бюфета и да направи от тях клади. Счупи прозореца за вентилация, постави фитили от кърпи и смачкана восъчна хартия.

Доволен, занесе свещи и кърпи в спалнята.

Тя все още беше в полусъзнание, но все още в нея бе останала жизненост и страхът изгря в очите й.

— Съжалявам, Деб, просто нямам време за трети тек, така че се насочваме направо към големия финал. Твоят шибан съпруг някога говорил ли е за работата си вкъщи? — попита, като измъкна ножа си.

Жената направо полудя — все още имаше живот в туй старо момиче! — когато обърна острието му на светлината.

— Някога обсъждали ли сте как е прекарал работния си ден? Носил ли ти е снимки, така че да видиш какво става с хората, които изгарят в леглото?

Джоуи наведе ножа надолу, бавно и заплашително, на сантиметър от крака й. Бедрата й се надигнаха и тя започна лудо да трепери и да се бори, въздухът излизаше, клокочейки през носа й като свирка, очите й бяха толкова широко отворени, че се зачуди дали няма да изскочат от орбитите си като маслини.

Джоуи наряза матрака и измъкна навън пълнежа му. След като остави ножа си, извади един контейнер от раничката си.

— Използвах малко от кухненското ти оборудване в другата стая. Надявам се, че нямаш нищо против. Но за тук съм си донесъл мое, лично. Малко метилов алкохол. Гори по-дълго време.

Напои разпръснатия пълнеж, парцалите, кърпите, чаршафите, които бе смачкал на топка, свали ги на пода, използвайки ги като „ремаркета“, а останалата восъчна хартия — като подпалки към завесите.

Сложи лампата на пода и подсвирна през зъби, докато разбиваше масичката до леглото.

— Ще си направим лагерен огън — каза, докато подреждаше дървените парчета над подпалките. — Знаеш ли, метиловият алкохол има точка на избухване под сто градуса. Боровото масло, което използвах в кухнята, изисква много повече, близо двеста градуса — по Фаренхайт. Но на теб ще ти бъде добре, ще запаля прекрасен пожар, стига веднъж да тръгне. А тук, ето това тук е нещото, което наричаме моята втора вълна. Онова, на което те му викат точка на възпламеняване. Тук ще бъде основното шоу, Деб и ти ще си звездата. Само още няколко подробности.

Той взе малкия стол и се качи на него, за да отвори кутията на детектора за дим в спалнята. И да отвинти батерията.

След като и това бе сторено, счупи стола и го използва, за да направи още една клада върху матрака.

Отстъпи назад, огледа делото си и кимна.

— Не е зле! Никак не е зле, ако мога сам да се похваля. Мамка му, тук има и още нещо дървено — промърмори, като разтърка чатала си. — Ще ми се да ти доставя още малко удоволствие, скъпа, но имам да ходя и на други места.

Подреди кутийки кибрит вътре в кладите, усмихна се — този път зловещо и ледено, докато тя се въртеше, биеше с бедрата си матрака и се напъваше да вика през парцала в устата си.

— Понякога димът те убива първо. Но понякога не. Начинът, по който съм го подредил този път, ще те накара да чуваш как собствената ти кожа се пука и пече. Ще можеш да усетиш как хубаво миришеш на печено.

Очите му станаха безизразни като на акула и точно толкова студени.

— Ти няма да оживееш, Деб. Хич не се и надявай, ясно ли ти е? Те няма да стигнат навреме. А когато видиш своя шибан съпруг в ада, кажи му, че Джоузеф Франсис Пасторели Младши му праща много поздрави.

Джоуи използва елегантна бутанова запалка — нека кучката да види как пламъкът избухва от нея, преди да захапе матрака, кибритите и парцалите, които щяха да се запалят.

Наблюдаваше как пламъкът започна да тлее и прескача, как срамежливо се промъква и си проправя път, накъдето той го бе подредил.

Джоуи събра багажа си, изтича и запали подпалките, които бе подредил в кухнята. Сетне включи газовата печка, огледа своето произведение и остави вратата отворена.

Пожарът се приближаваше към нея, пълзеше над леглото като любовник. Димът растеше и се издигаше като мудни, мързеливи пера. Той пристъпи и открехна прозорците.

За миг остана там, оставяйки се на дима да го обгърне, да го погали.

В живота си не обичаше нищо повече от танца на огъня. Изкушаваше се да остане, да гледа, да се наслаждава и възхищава поне една минута. Само още една минута.

Но се отказа. Огънят вече започваше да пее.

— Чуваш ли, Деб? Сега той е жив. Възбуден и гладен. Усещаш ли топлината му? Почти ти завиждам. За това, което ще преживееш. Почти — рече накрая.

И като грабна раничката си и кутията за цветя, се измъкна през вратата.

Навън вече беше тъмно, а пожарите горят много ярко и се виждат чудесно в тъмното. Този щеше да се вижда. Джоуи извади менюто от „Сирико“ и го пусна пред предната врата на сградата.

Когато стигна до колата си, хвърли раничката и празната кутия от цветя в багажника. Погледна часовника, пресметна времето, сетне направи няколко безцелни кръгчета из квартала.

Можеше да види извитите струи дим, които търсеха начин да се измъкнат през открехнатия прозорец и искрите от пламъци, които се надигаха и избухваха, търсейки въздуха, който им бе осигурил.

Набра номера на Рина. Този път говори кратко, просто излая адреса. Сетне захвърли телефона през прозореца и подкара.

Имаше работа, която го чакаше.

 

 

Когато Рина пристигна на мястото, битката с огъня беше в разгара си. Водопади се изсипваха срещу сградата, опитвайки се да потушат пламъците, които избухваха през прозорците. Част от пожарникарите вадеха хора от сградата, докато другите насочваха маркучите и я обливаха с мощни струи.

Тя грабна един шлем от багажника си и извика на Бо, надвиквайки звуците на битката.

— Стой тук! Стой далеч, докато не разбера какво става!

— Но вътре има хора!

— Ще ги извадят. Точно това правят, това им е работата. — Тя се отдалечи, обиколи барикадите, които полицията поставяше в момента. През стената от дим успя да види командира на пожарната команда, който викаше по радиостанцията.

— Аз съм детектив Хейл, от отдела по палежи. Аз ви се обадих. Кажете ми какво е положението!

— Третият етаж, югоизточният ъгъл. Евакуация и потушаване. Черен дим, активни пламъци при пристигането. Трима от хората ми току-що влязоха през вратата на горящия апартамент. Ние ще…

Избухна експлозия, заглушавайки другия шум. Стъкла и тухли се посипаха над тях като смъртоносни снаряди, бомбардиращи колите, хората и улицата.

Рина вдигна ръка, за да защити лицето си и видя как през покрива изскочи стълб от огън, приличащ на огнен меч.

Мъжете затичаха към сградата, която се бе превърнала в огромна клада.

— Имам сертификат — извика Рина. — Влизам!

Командирът на пожарната поклати отрицателно глава.

— Имаме сведения за още един цивилен вътре. Никой няма да влезе, докато не науча какво е състоянието на моите хора. — Той я остави и започна да издава заповеди и да задава въпроси по радиотелефона.

Пращящият по него глас докладва за двама паднали мъже.

Нощта беше пълна с огън, мощта и красотата му я изпълваха. Рина бе както омагьосана, така и ужасена, докато огънят танцуваше по тухлите и дърветата, и се устремяваше към небето.

Тя знаеше как лудува и танцува вътре, как поглъща и шиба като с камшик онези, които се опитваха да го убият. Ревеше и шепнеше, плъзгаше се безшумно и избухваше.

Колко щеше да разруши? Колко плът и кости, дърво и тухли щеше да погълне, преди да бъде потушен?

Третият етаж се срути с гръмотевичен рев и отвори огромна врата за огъня, който се извиси и литна към небесата.

Мъжете изскочиха от горящата сграда, като носеха падналите си другари на рамене. В този момент медицинският екип затича към тях.

Рина тръгна заедно с командира към един от мъжете, който си поемаше въздух с дълги вдишвания на кислород през маската. Той поклати глава.

— Проклетата печка избухна! Влязохме вътре. Жертвата беше на леглото. Беше си отишла. Вече бе умряла. Започнахме да гасим и печката избухна. Картър пое удара. Най-лошото. Господи, мисля, че е мъртъв. Бритъл е зле, но Картър е мъртъв.

Рина вдигна очи при поредния гръм. По-голяма част от покрива изчезна, помисли си разсеяно тя. И по-голямата част от етажа под апартамента, който бе избрал.

— Кой беше убитият тази нощ? Кого беше изгорил до смърт?

Тя клекна и докосна рамото на пожарникаря, който отпусна глава на коленете си.

— Аз съм Рина — представи се тя. — Рина Хейл. Отдел „Палежи“. Как се казвате?

— Блийн. Джери Блийн.

— Джери, трябва да ми кажеш какво видя там, докато все още е прясно в паметта ти. Всичко, което можеш да си спомниш.

— Мога да кажа със сигурност, че някой бе запалил пожара. — Мъжът вдигна глава. — Някой бе подпалил и жената също.

— Добре. Значи влязохте в югоизточния апартамент, третия етаж.

— През вратата. Бритъл, Картър и аз.

— Беше ли заключена?

Той поклати глава.

— Не, отключена, гореща на допир.

— Можеш ли да прецениш дали е имало влизане насила?

— Нямаше следи, не, не видях. Поляхме стаята с пяна. Спалнята в… ами вляво, бе напълно обхваната от огъня, от кухнята точно пред нас излизаше гъст черен дим. Беше запалил химически препарати.

— Къде?

— Видях един, може би два в кухнята. Прозорецът беше отворен. Аз и Бритъл отидохме към спалнята. Цялата стая гореше. Можех да видя тялото на леглото. Беше се свило, препечено. Сетне избухна взривът. От кухнята. Подуших миризмата на газ и в този момент тя избухна. И Картър…

Рина сложи ръката си върху неговата. И остана до него, наблюдавайки мъжете наоколо и смъртоносната красота на пожара.

Когато се изправи и отиде да посрещне О’Донъл, под краката й скърцаха стъкла.

— Този път уби двама. Една жена в апартамента, в който е запалил пожара и един пожарникар, убит от експлозията, вероятно от газовата печка. Пресметнал е времето така, че когато ми се обади и пожарната пристигне на мястото, всичко да бъде погълнато от огъня.

— Рина. — О’Донъл изчака, докато тя обърна глава от гледката на виещия се дим и упоритите пламъци. — На този адрес живее Деб Умберио.

— Кой? — Тя потърка врата си, опитвайки се да изрови името от паметта си. Когато се сети, през гърдите й премина пламък, а сърцето ускори хода си. — Умберио? Роднина на детектив Умберио?

— Вдовицата му. Том умря преди няколко години. Катастрофа с кола. Това беше апартаментът на жена му.

— Господи! О, мили боже! — Тя притисна ръцете си до ушите. — А Алистър? Какво става с неговия партньор Алистър?

— Живее във Флорида. Уволнил се е и се е преместил преди шест месеца. Обадихме му се, дадохме му напътствия.

— Добре, добре тогава. О, Господи! А Джон?

Вече вадеше телефона си, когато О’Донъл я хвана за ръката.

— Той е добре. Свързах се с него по мобилния. Някакъв негов информатор му е подшушнал тази вечер да отиде в Ню Йорк, за да се види с Пасторели лично. Той е добре, Хейл, и след като вече е минал бариерата на магистралата, ще си свърши работата докрай. Изпратили сме патрул в дома му, просто за всеки случай.

— Ще трябва да поставим охрана на социалния работник, който е поел Джоуи, след като е излязъл от затвора, на психолога на затвора, на цялото семейство на съдията. На всеки, който е имал някакъв допир или контакт с него. Но подозирам, че се е съсредоточил само върху онези, които имат някакво участие в падението на баща му. Искам защита и за семейството си.

— Вече го направихме. Ще ги пазим, докато го хванем.

— Трябва да се обадя вкъщи — имам предвид на родителите си и на останалите — просто за да се успокоя и да не ги мисля.

— Направи го. Аз ще говоря с някои от наемателите, да видим кой какво е видял.

След като свърши с разговорите си, тя се върна до мястото, където я чакаше Бо.

— Тази нощ той уби двама души.

— Видях ги как извадиха пожарникаря. — В чувал, помисли си. — Съжалявам.

— Убитата жена е вдовицата на един от детективите, които арестуваха баща му заради пожара в „Сирико“. Сега Джоуи направи голямото си представление, откри шоуто. Няма значение, че знаем кой го е направил. За него няма значение, че знаем защо. Единственото, което има значение, е, че може да го направи. Искам да те помоля за една услуга.

— Казвай.

— Не се връщай вкъщи. Обади се на Брад и отиди при него тази вечер. Или при Манди, или при родителите ми.

— Какво ще кажеш за един компромис? Няма да си ходя вкъщи. Ще остана с теб.

— Това може да продължи часове, а ти не можеш да помогнеш с нищо. Вземи моята кола. Аз ще пътувам с О’Донъл. Ще ми направиш тази услуга, нали?

— При едно условие. Когато свършиш, ти също да не се прибираш вкъщи. Не и без да ми се обадиш първо, за да те пресрещна там.

— Добре. Така е честно.

Тя се облегна за миг на него и сякаш си отдъхна за секунда.

Покрай тях профуча линейка, сирената й виеше. Отвеждаше някого, на когото трябваше да се помогне. Рина се върна обратно през дима и се потопи в рева на пожара.