Нора Робъртс
Стъпки от огън (28)

27.

Преди да се прибере вкъщи, Рина реши да намине и да проведе един закъснял разговор с майка си.

Забеляза блестящо синьото ново камионче пред „Сирико“ и събра две и две. Спря зад него, направи един бърз оглед от всички страни и заключи, че Бо се е сдобил със солидно средство за придвижване.

Нямаше много хора — беше прекалено рано за вечеря и твърде късно за обяд, Пит се занимаваше с приготвяне на поръчките, а дъщеря му Роза, която си бе вкъщи за ваканцията, отговаряше за масите.

— Всички са отзад — съобщи й Пит. — Цялата банда.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Справям се засега. — Той щедро поля кюфтенцата със сос. — Но кажи на момчето ми, че имаме поръчка за вкъщи, така че да си вдига задника и да идва. Почти съм готов.

— Добре. — Тя прекоси мястото за подготовка и мина през вратата за персонала. Семейството й, няколко братовчеди, вуйчо й Лари, както и Джина, майка й и двете й деца — всички се бяха събрали в тесния заден двор.

Фактът, че говореха едновременно, изобщо не я изненада. Върху тревата с оранжев спрей бяха изрисувани няколко хикса.

Баща й сочеше в една посока, а майка й в обратната. Бо бе хванат между тях.

Рина отиде до малката масичка, на която Бела бе сервирала газирана вода.

— Какво става тук?

— О! — махна с ръка сестра й. — Мерят, маркират, спорят за тази лятна кухня, за терасата, която мама е полудяла да има.

— Защо да е полудяла?

— Като че си нямат достатъчно работа и без това. Залепили са се за това място от тридесет години. Че и повече.

Рина седна и се вгледа в очите на Бела. Нещо е станало, реши тя.

— Те обичат това място.

— Знам, Рина, знам. Но няма да станат по-млади.

— За бога!

— Вече не са млади. Би трябвало да се наслаждават на остатъка от живота си, да сграбчват всеки ден или миг, вместо да си създават главоболия.

— Те се наслаждават на живота си. Не само като работят, а като виждат как трудът им се отплаща всеки ден, освен това са със семейството и приятелите си. Пък и пътуват, не можеш да отречеш това.

— А какво щеше са стане, ако го нямаше „Сирико“? — Бела се извърна и снижи гласа си сякаш богохулстваше. — Какво щеше да стане, ако не бяха се срещнали толкова млади и това място не беше ги заключило? Тогава мама може би щеше да отиде в художествено училище, да стане истински художник. Да опита други неща, да види други места. Да свърши разни неща, преди да се е омъжила и народила бебета.

— Може ли първо да подчертая очевидното и да ти кажа, че ако го беше направила, ти сега нямаше да си тук! И второ, тя е можела да предпочете художественото училище. Можела е да избере татко или художественото училище. Но е избрала него, това място и този живот.

Рина вдигна очи и погледна майка си — тънка и красива, с коса, прибрана назад в блестяща опашка, смееща се, докато мушкаше пръст в гърдите на съпруга си.

— И като я гледам, Бела, не ми изглежда като жена, която съжалява, която се пита какво щеше да стане, ако бе поела друг път.

— Защо не мога да бъда така щастлива като нея, Рина? Защо не съм щастлива?

— Не знам. Съжалявам, че не си.

— Научих, че си ходила да говориш с Винс. О, моля те, не се прави на ченге пред мен — рече нетърпеливо Бела, — той беше много ядосан. Но и малко стреснат. Не съм очаквала, че малката ми сестричка така ще го стресне. Благодаря ти.

— Пак заповядай. Направих го импулсивно. Не можах да се спра. Страхувах се, че може да се ядосаш на намесата ми.

— Ни най-малко. Дори да не промени нищо, пак няма да се ядосам, че си го заплашила заради мен. Той скъса с последната си любовница. Така ми се струва. Може би тя ще е последната, а може би не. — Бела сви рамене и погледна отново майка си. — Никога няма да съм като мама, да имам съпруг, който ще обожава всичко в мен. Всичко, свързано с мен. Никога няма да имам подобно щастие.

— Ти имаш прекрасни деца.

— Така е — съгласи се с тъжна усмивка Бела. — Имам прекрасни деца. И мисля, че ще имам още. Отново съм бременна.

— Каквооо? Смяташ, че…

Но Бела поклати бързо глава и прекъсна разговора, защото едно от децата изтича към тях.

— Мамо! Може ли да си вземем сладолед? Само по една лопатка. Баба каза да питаме теб. Моля те, може ли?

— Да, разбира се, че може. — Тя целуна по бузата сина си. — Само една лопатка. Толкова много ги обичам — обърна се към Рина, когато момчето изтича, за да съобщи добрите новини на останалите хлапета. — Не мога да говоря за това сега. Не казвай на никого. — Сетне се изправи. — Софи! Ела да ми помогнеш със сладоледа.

Бела влезе в ресторанта, а по-малките деца я последваха с викове. София влачеше крака най-отзад.

Нацупена, отбеляза Рина, но покорна. Все още беше много малка, за да не се поддаде на изкушението да получи топка сладолед.

— Не разбирам защо иска да й помагам. Винаги аз, все аз — оплака се тя на леля си.

— Хей, какво лошо има? — попита я Рина. — Ти ще си първа и никой няма да види, че си получила две топки вместо една.

Устничките на София се извиха.

— Ти искаш ли една топка?

— Ако има лимонов. Какво мислиш? — Рина се наведе и пощипна София по бузката. — Бъди добра с мама. И не върти очи. Просто го направи. Опитай двадесет и четири часа да бъдеш добра. Мисля, че тя се нуждае от това.

Целуна племенницата си, след което отиде при собствената си майка.

Бианка я прегърна през кръста.

— Идваш точно навреме. Баща ти осъзна очевидното за всички. Че аз съм права.

Бо, Гиб, Лари и още няколко мъже вървяха към ъгъла на сградата. Бо ръкомахаше и със спрей започна да отбелязва линия по тревата.

— Какво прави? — попита Рина.

— Маркира моята пътека от ъгъла. Хората ще могат да минават от алеята отпред и да идват направо към моята пергола. Може би няма да искат да прекосяват ресторанта, както се налага да правят сега, когато пожелаят да седнат на външна маса. Биха могли да се отбият от разходка, да послушат музика…

— Музика?

— Ще сложа високоговорители. Ще има музика. И лампи по пътеката. Както и големи саксии с цветя. — Тя се тупна по бедрата, докато се въртеше. Това беше жест на доволна жена, която знае как да получи желаното. — Ще има декоративни дървета. Лимонови дръвчета. А в онзи ъгъл там — малка детска площадка, където децата ще могат да играят и да не досаждат. И…

— Мамо! — Развеселена, Рина притисна слепоочията си с ръце. — Главата ми се завъртя от твоите планове.

— Това е хубав план.

— Да, наистина. И голям.

— Харесвам големите неща. — Тя се усмихна, когато Бо започна да ръкомаха, а Гиб се намръщи. — Харесвам твоя Бо. Вчера много се забавлявахме. Накарах братовчеда Сал почти да се разплаче, беше много смешно, а след това Бо ми купи хидрангия.

— Той… той ти е купил храст?

— И го засади. Ако не се омъжиш за него, аз ще го осиновя, защото нямам намерение да го изпусна.

Децата се върнаха с фунийки сладолед, Джина и майка й приближиха към тях, а Бо улови погледа на Рина и й се усмихна.

Моментът не беше подходящ да говори за серийни подпалвачи и убийци.

 

 

Не можеше да остане, макар че извинението й, че трябва да се прибира вкъщи, беше посрещнато с протести.

— Просто искам да направя колкото може повече за родителите ти — обясни й Бо. — Така че да могат да го обмислят през нощта. Бъди сигурна, че те точно това искат. Ако изчакаш само половин час, ще си тръгнем заедно.

— Ти може да се прибереш и сам. Достатъчно голям си. Взела съм си работа, искам да изчета досиетата. Един час тишина и спокойствие, за да мога да мисля, е точно онова, от което се нуждая.

— Искаш ли да ти донеса вечеря?

— Чудесно. Нямам претенции, каквото и да е. Просто ме изненадай.

Ксандър я последва, докато тя от чисто любопитството следваше пътя, очертан с оранжеви линии.

— Ще повървя с теб — рече й и я дръпна за косата, един стар навик от детството.

Тя заби лакът в ребрата му, точно както преди.

— Ако искаш да те изпратя — предложи той — и да поседя малко с теб? Никога не съм бил…

— Не. Имам работа и не се нуждая от защита, не се прави на бодигард.

— По-висок съм от теб.

— Съвсем мъничко.

— Може да съм по-младият ти брат, но не съм малък. Катарина, той може да дойде в къщата ти.

— Да, може. Знае къде живея. Подготвена съм за това, Ксанд. Не може двадесет и четири часа в денонощието някой да ме пази. Ти бъди внимателен — предупреди го и сложи ръка на раменете му. — Джоуи Пасторели. Ако съм права, той търси отмъщение. Ти, който си почти три години по-малък от него, тогава се намеси и го удари. Гарантирам ти, че не го е забравил. Внимавай много, пази жена си и бебето. Не се тревожи за мен и аз няма да се тревожа за теб. Става ли?

— Смяташ, че този кучи син може да доближи Ан и Дилан?…

— Точно така. — Очите й го гледаха с разбиране. — Точно така. Трябва да внимаваме сега. Ти и Джак трябва да пазите Фран и Бела, децата. Мама и татко. Пратила съм допълнителни патрули, но никой не познава квартала като нас. Ако нещо ти направи впечатление, каквото и да е, веднага ми звънни. Обещай ми!

— Няма нужда да ме молиш за това.

— Горещо е — каза тя след минута. — Тази нощ ще бъде горещо. Лятото влиза в правата си.

Рина отиде до колата си и тръгна към къщи. Но когато пристигна, остана в нея и внимателно огледа къщата, улицата, квартала.

Познаваше няколко души, които живееха от тази страна, познаваше ги почти откакто се помнеше. През целия си живот.

Познаваше това място, беше избрала да живее тук. Можеше да тръгне в която и да е посока и пак щеше да срещне поне десетина познати.

Сега никой от тях, както и тя не бяха в безопасност.

Рина взе папките, излезе и заключи колата. Огледа вдлъбнатините и драскотините по нея, които напомняха за силата на взрива.

Колко ли време му трябваше, за да подпали и нейната кола? — зачуди се. Две минути, три? Можеше да го направи, докато спи, докато готви или почива.

Но това щеше да бъде само смушкване, нещо като пръчка в раната. Според Рина подпалвачът искаше много повече — да си разчисти сметките.

Стигна до вратата, махна на Мери Кейт Лиони, която миеше белите мраморни стъпала пред дома си, през три врати от нейната къща. Домакинстване, помисли си Рина. Животът минаваше в такива прости и прозаични неща като домакинстване, готвене, слагане на масата, ядене на сладолед.

Отключи и внесе папките вътре. Разкопча оръжието си. Колкото и да твърдеше, че ситуацията е под контрол, че иска един час спокойствие и самота, тишина, за да се съсредоточи, беше нащрек, затова първо щеше да провери цялата къща, но с пистолет в ръката.

Доволна, но не и спокойна, Рина слезе на долния етаж за своите папки и студена напитка. Беше време да използва собствения си кабинет, който бе започнала да подрежда на третия етаж. И да прави онова, в което бе най-добра — да систематизира, изследва и анализира.

Включи компютъра, след което се обърна към дъската и статива, които бе донесла. Извади от папките снимки, изрезки от вестници, копия от доклади. Разпечата материали от собствения си компютър.

Когато подреди всичко, отстъпи назад и огледа цялата дъска. Сетне седна пред клавиатурата и описа събитията в последователността, в която се бяха случили, започвайки от онзи августовски ден, когато бе на единадесет.

Отне й малко повече от час, но почти не забеляза как отлетя времето. Когато телефонът иззвъня, тя измърмори едно проклятие, но бе така дълбоко затънала в работата си, че почти бе забравила за останалия свят. Пръстите й бяха на сантиметър от слушалката, когато изведнъж се сепна. Погледна изписания номер.

Остави телефона да звънне втори път и чак тогава го вдигна. Макар да знаеше, че телефонът й се подслушва и в момента някой полицай записва разговора и проследява обаждането, включи и собствения си магнетофон.

— Здравей, Джоуи.

— Здрасти, Рина. Отне ти доста време да се сетиш за мен.

— Знаеш ли, въобще не съм се сещала за теб от двадесет години.

— Но сега си спомни, нали?

— Със сигурност. Спомних си какъв скапан малък негодник беше, когато живееше на нашата улица. Изглежда вече си станал голям негодник.

— Винаги си имала голяма уста. Имам намерение да я използвам и запуша, при това скоро.

— Какъв ти е проблемът, Джоуи? Не можеш да си хванеш жена ли? Или все още ти доставя удоволствие да събориш и изнасилиш жертвата?

— Сама ще видиш. Имаме много неща за решаване, само ти и аз. Скоро ще получиш изненада. Цялата ще бъде за теб.

— Защо не разчистим терена, Джоуи? Защо не се срещнем? Кажи ми кога и къде и ще си уредим сметките.

— Ти винаги си ме мислела за глупав. Винаги си смятала, че стоя по-ниско от теб, ти и твоето велико свято семейство. А кой живее все още в предградията и продава мазни пици?

— Около „Сирико“, Джоуи, вече няма нищо мазно, откакто вие се изселихте оттук. Хайде, ела да се срещнем в ресторанта, ще те черпя една голяма.

— Жалко, че оня задник, който те чука сега, не беше в камиончето, когато го взривих. — Долови, че дъхът му се ускори, докато изричаше думите.

Влязох му под кожата, ядосах го, помисли си Рина. Накарах кобрата да надигне глава и да започне да съска.

— Може би следващия път. Или пък ще му се случи нещастие вкъщи, в леглото, докато спи. Чаршафите ще се подпалят, докато пуши цигара. Какво ще кажеш, а? Миришеше на печено прасе. Онзи, първият. Спомняш ли си, а, Рина? Можех да вдъхна твоята миризма по чаршафите, които използвах, за да го подпаля.

— Ти си гаден негодник! Мръсно копеле! — Болката преряза корема й. — Гаден кучи син!

Той се разсмя и гласът му се превърна в шепот.

— Тази нощ още някой ще изгори.

 

 

Бяха необходими два, а не един час, за да си тръгне от „Сирико“. Работата се оказа най-малкото интересна. Освен това получи около половин дузина други поръчки — за ремонт, поправки, премоделиране, обзавеждане, от хора, които гледаха, докато правеше измерванията. Раздаде два пъти повече визитки, преди да си тръгне с пилето с пармезан, увито за вкъщи в кесия.

Ако една трета от тези поръчки се окажеха истинска работа, щеше да се наложи да се замисли сериозно дали да не наеме работник на пълен работен ден.

Голяма стъпка беше това, реши Бо. Голяма, гигантска разлика в сравнение с наемането на помощник на час или когато викаше на помощ Брад, защото работата е прекалено много за сам човек или времето го притискаше.

Това би било голям ангажимент за човек, който досега се е задоволявал да работи сам. Щеше да се наложи да отделя пари, за да плаща заплата на работник. Всяка седмица.

Определено трябваше да помисли за това.

Бо прекара ръка по капака на колата, докато минаваше покрай нея. Хубава машина, помисли си. И я получи на идеална цена, никой не би могъл да очаква такава. Бианка направо я открадна за него.

Но, по дяволите! Липсваше му старият боен кон.

Посегна за ключовете си, но когато чу подсвиркването, се огледа.

Видя мъж с палци в предните джобове на джинсите си. Бейзболна шапка, джинси, слънчеви очила, ухилена физиономия. Имаше нещо познато, затова Бо вдигна ръка за поздрав заедно с ключовете си.

Сетне се сети. Мъжът от цветарския магазин, който купи рози, защото беше спал в кучешката колибка.

— Хей! — извика му, като отвори вратата на камиончето си. — Как я караш?

Със зловеща усмивка, разкриваща всичките му зъби, мъжът отиде до една кола и влезе в нея. Свали прозореца и се надвеси през него. Сетне направи движение сякаш стреля с пушка, като сви палеца си. Бо го чу да казва „бум“, когато мина покрай него.

— Ама че смахнат тип — поклати глава той. Остави кесията с пилето на седалката и седна зад волана. Огледа улицата, надолу и нагоре, сетне включи, взе завоя и потегли към къщата на Рина.

Влезе вътре и извика, за да се обади, че се е върнал, сетне занесе кесията в кухнята. Тъй като долови миризмата на пот, примесена с аромата на печено пиле, реши, че един хубав хладен душ ще бъде първото нещо в програмата му.

Щеше да се върне в своята къща и да се изкъпе, а също и да вземе проектите и рисунките, които бе направил за нея. Докато ги разглеждат, щяха да се разсеят от сериозните въпроси поне за няколко часа.

Излезе от кухнята и тръгна по стълбите, като отново я извика.

— Хей, не се крий! Само ще прескоча до нас, за да си взема един душ и… и очевидно сам си говоря — рече на глас Бо, когато видя, че в спалнята няма никаква следа от нея.

Чу, че над него се отвори врата, и се качи на третия етаж.

— Ало, Рина, защо хора като теб и мен си купуват къщи, щом трябва да се катерят… Какво става, момиче?

Тя стоеше точно пред онова помещение, което той знаеше, че е малка баня. Лицето й беше бяло като платно.

— Трябва да седнеш. — Макар че тя поклати глава, той я хвана за ръката и я поведе обратно в кабинета й. — Обадил се е отново, нали?

Този път Рина кимна.

— Трябва ми една минута.

— Ще ти донеса вода.

— Няма нужда, вече пих. Добре съм. Да, той се обади отново. Запазих самообладание и го притиснах, разярих го. Очевидно съм успяла, защото ми наговори един куп неща и аз загубих контрол…

Беше успяла да се обади на О’Донъл, преди да й стане наистина лошо.

— Видях те като пристигна. — Беше показала главата си през прозореца, за да вземе глътка въздух.

— Какво ти каза?

Вместо да повтори разговора, тя показа записващото устройство.

— Пусни го. Можеш да чуеш сам.

Когато Бо го направи, Рина стана и отиде до прозореца. Отвори го, макар че въздухът навън бе горещ и тежък.

— Не е точно онова, което си… което си си представял, нали? — попита го, като се върна при него.

— Не съвсем.

— Никой няма да си помисли нищо лошо за теб, ако решиш да се откажеш. Той ще те нарани, ако може. Вече ти причини достатъчно неприятности:

— Така че ти ще си спокойна, ако си взема няколко седмици отпуска. Може да отида в някой от националните паркове или да карам сърф в Ямайка.

— Да.

— Добра католичка като теб би трябвало да се срамува от тази голяма тлъста лъжа.

— Не е лъжа.

— Тогава имаш много лошо мнение за мъжете.

— Няма нищо общо с мнението ми. — Тя затвори прозореца с нетърпелива въздишка. — Не искам да ти се случи нищо лошо. Страхувам се за теб.

— Аз също.

Рина се обърна и го погледна право в очите.

— Аз искам да се омъжа за теб.

Бо отвори и затвори уста два пъти, преди да успее да произнесе някакъв звук. И очевидно загуби цвета на лицето си.

— Добре. Ами да. Добре. Тук, в тази стая има много… подходящи за хвърляне неща. Май трябва да седна, преди някое парче да се блъсне в главата ми.

— Е, какво мислиш, Гуднайт? Аз наистина съм добра католичка. Виж семейството ми, виж мен. Най-накрая намерих мъж, когото да обичам, да уважавам и с когото да се забавлявам?

— Не знам. Наистина не знам. Цялата тази институция, наречена брак, не е нещо, което…

— Той е свещен за мен. Бракът е свещен и ти си единственият мъж, с когото съм искала да обменя брачни клетви.

— Аз… Аз… По дяволите, започнах и да заеквам. Нещо наистина ме цапардоса по главата.

— Не ме интересуваше дали някога въобще ще се омъжа и дали ще имам деца, защото нямаше човек, за когото исках да се омъжа и от когото да имам деца. Ти промени всичко това и сега ще трябва да си понесеш последствията.

— Опитваш се да ме уплашиш, за да се скрия в някой национален парк ли?

Рина се приближи, обхвана лицето му с длани и го целуна.

— Обичам те.

— О, Боже. Ами сега?

— Кажи: „И аз те обичам, Рина“. Ако мислиш така.

— Мисля. И аз те обичам, Рина.

Очите й останаха приковани в неговите и фактът, че откри в тях страх, я накара да се усмихне.

— Това е просто… никога преди не съм стигал до тази част. Случило се е например да си казваме: „Прекарваме си чудесно двамата заедно“ — въпреки страха и скандалите. По-късно ни хрумваше: „Може би трябва да помислим за това“, а после: „И докъде ще ни доведе?“.

— Не ме устройва. Аз съм на тридесет и една години. Искам да имам деца от теб. И да създам живот, нашия живот. Веднъж ми каза, че си се влюбил в мен, защото, когато си ме видял, музиката спряла. За мен музиката започва сега. Помисли си. — Тя го целуна отново. — Помисли си за това. Има достатъчно време. И доста неща могат да се случат.

— Много.

— Аз ще се омъжа за теб дори ако отидеш някъде за малко, докато всичко приключи.

— Никъде няма да ходя. И не знам как можеш да… — Все още не можеше да произнесе думата „ожениш“. — Как може да обвържеш с човек, който ще те изостави, за да спаси собствената си кожа.

— Твоята кожа е много важна за мен — въздъхна Рина. — Добре, цялата тази игра на котка и мишка малко ме разстрои. Но сега ще се съвзема. Ще го хванем, може би не навреме, за да му попречим да осъществи плановете си за тази нощ или утре. Но ще го хванем.

— Увереността е хубаво нещо.

— Вярвам, че доброто винаги побеждава злото, особено ако доброто се скъсва от работа. По същия начин вярвам в светостта на брака или в поезията на бейзбола. Тези неща са константа за мен, Бо. Непроменими. Неатакуеми, неразбиваеми. Вечни.

Рина погледна встрани и се почувства по-силна.

— Той ме познава по-добре, отколкото аз него и това е предимство в негова полза. От години ме е изучавал, за да открие и разбере слабостите ми. Но аз бързо се уча. Искам да знам защо точно сега смята, че вече може да се разкрие пред мен, да ми покаже какво е извършил. След него по цялото източно крайбрежие са тръгнали ченгета. Можеше да ме хване или да се опита да ме убие, без никой да узнае кога и къде.

— Но това нямаше да е достатъчно за него. Нямаше да се чувства достатъчно важен и велик.

— Да, това също е част от мисленето му. Дошъл е моментът за големия удар. Нещо, което е замислил и за което е работил двадесет години. Господи, що за човек, може да е обсебен от една жена цели двадесет години? Не мога да го разбера.

— Аз обаче мога. — Бо не мръдна от мястото си, когато тя се обърна към него. — Не е същото, но знам какво е някой да ти влезе под кожата, да се настани в сърцето ти против всякакви правила, без обяснение, просто да залепне там. За мен беше магия. За него сигурно е болест. Но и за двама ни е някаква фантазия. Просто тя се е разраснала в различни посоки.

Рита се замисли, докато разглеждаше дъската.

— Неговата фантазия е започнала в детството. Корените й са там. Неговите и моите. Изнасилването не е свързано със секса, а с насилието. В неговите очи то представлява сила и контрол. Фактът, че си бе набелязал мен и се опита да ме изнасили, не се дължи толкова на личните ми особености, колкото на това коя съм. Най-малката дъщеря — и вероятно най-глезената — на семейство Хейл. — Рина заобиколи дъската, сякаш за да я огледа от различни ъгли. — Светото семейство, ето какво каза. Ние бяхме щастливи, уважавани, заобиколени с приятели. А неговото семейство беше изолирано, там цареше насилие и той бе единствено дете. Имаше и други като нас в квартала, но ние бяхме по-известни заради „Сирико“. Всички ни познаваха. А от тях никой не се интересуваше. Аз бях най-близо до неговата възраст. Баща му редовно биеше майка му, той съответно се е научил на насилие, насочено към жените. Но опитът му да ме покори със сила, да извърши насилие върху мен бе осуетен — и то от моя по-малък брат, но последствията от случката повлияха върху целия му живот. И той обвинява мен. Аз съм виновната според него.

Тя още веднъж заобиколи дъската.

— Но това все още не ми изяснява защо сега и какъв ще бъде следващият му ход. Той е социопат. Няма съвест, не изпитва угризения, не познава разкаянието, но също така раздава сам правосъдие. Когато някой го обиди или удари, той не отвръща на удара, а пали. Нещо го е засегнало. Нещо е натиснало копчето, нещо е дръпнало спусъка. Нещо го е накарало да се върне и да ми даде да разбера кой е той.

В този миг Бо престана да слуша. Изправи се, отиде до дъската и последните й думи просто не достигнаха до съзнанието му.

— Това ли е той? Това ли е Пасторели?

— Да. Младши.

— Аз го видях. Два пъти. Видях го на два пъти. Първия път стоеше толкова близо до мен, колкото си ти сега.

— Кога? — извика тя. — Къде?

— Първият път беше в съботата преди вечерята у семейството ти. Отидох в супера в близост до клиента, при който работех същия ден, за да купя цветя за майка ти. Този мъж застана точно до мен. По дяволите, какъв съм глупак!

— Престани! Само ми кажи какво стана. Той говори ли с теб?

— Да. — Ръцете му се свиха в юмруци, но Бо ги отпусна и й разказа всичко за случката, поне както си я спомняше. — Негодникът купи червени рози.

— Проследил те е. Използвал е времето за оглед. Къщата на клиента ти, супермаркетът, през цялото време е бил след теб. Сигурно е бил възбуден, когато е говорил с теб. Това го е накарало да се почувства голям герой, супермен, силен и властен. Трябва ми черна дъска тук. Защо не съм се сетила да си купя черна дъска?

Вместо това измъкна една карта на града и я закачи върху задната страна на корковата дъска.

— Покажи ми къде е къщата на клиента ти, а също и магазинът.

Рина взе карфици с цветни главички и отбеляза с червено двете места, които Бо й показа.

— Така, добре. Да отбележим къде другаде е бил забелязан. — Тя забоде още една червена карфица върху улицата на Тони Борели. — Къде го видя за втори път?

— Преди около двадесет минути — отвърна й Бо. — До „Сирико“.

Рина едва не изтърва кутийката с карфиците.

— Какво? Той влезе ли в ресторанта?

— Не. — Бо сложи ръка на рамото й. — Отпътува. Беше от другата страна на улицата, през няколко къщи от ресторанта. Когато видя, че го забелязах и разпознах, влезе в колата си.

— Цвят, модел?

— Ами… — Бо затвори очи и се опита да си припомни. — „Тойота“. Тъмносиня, може би черна. Може да е неприсъщо за мъж, но наистина не познавам марката на всяка кола, която се търкаля по пътищата. Познах тази, защото преди време се срещах с едно момиче, което имаше същата. Както и да е. Той ми свирна, аз му махнах с ръка като на познат. Тогава отпътува, но отвори прозореца и с пръста си имитира спусък и стрелба. Каза: „Бум“ и изчезна.

— Гадно копеле. — Гърлото й пресъхна при мисълта какво щеше да стане, ако в ръцете му наистина имаше оръжие. — Сигурно е стоял пред собствената си къща и е наблюдавал ресторанта. Каза ми, че бил планирал още една изненада за мен тази вечер. Трябва да е тъп като галош, ако си мисли, че ще му дам шанс да удари „Сирико“.

Тя постави червената карфица на картата. Напрежението и гневът я накараха да се стегне.

— Бо, налага се да се обадя на няколко телефона.