Нора Робъртс
Стъпки от огън (27)

26.

Беше права, реши Рина. Вечерта, прекарана в „Сирико“, бе точно онова, от което имаше нужда. Умът й се изчисти, съзнанието й се успокои, бурята в стомаха й утихна.

Беше интересно и поучително да прекара един час в компанията на най-близките приятели на Бо.

Семейство, помисли си тя. Тези двамата бяха неговото семейство, така както нейните сестри и брат бяха нейното.

— Твоите приятели ми харесаха — призна му тя, докато отключваше входната си врата.

— Слава богу, защото в противен случай щеше да се наложи ние с теб да се разделим. — Той я тупна по дупето, докато влизаха вътре. — Сериозно, радвам се, че ти харесаха. Те са важни за мен.

— А също и един за друг.

— Кога разбра това, преди или след като започнаха да се мляскат на масата?

— Преди. — Тя разкърши рамене. — В момента, в който влязох. Във въздуха имаше вибрации.

— Аз доста трудно го преглътнах.

— Защото си свикнал да ги приемаш като най-близките си хора, поне откакто си престанал да топлиш чаршафите на Манди. Но фактът, че сега те двамата ги топлят заедно, не ги прави по-малко твои приятели.

— Мисля, че трябва да изтрия от съзнанието си картината с чаршафите, поне засега. — Бо сложи ръка на раменете й и ги разтри. — Уморена ли си?

— Не толкова, колкото бях. Освежих се. — Тя плъзна ръце по бедрата му. — Сещаш ли се как бих могла да се освободя от енергията си?

— Може би. Хайде да отидем отзад. Искам да ти покажа нещо.

— Искаш да ми покажеш нещо отзад? — разсмя се тя, когато Бо я повлече към задния двор. — Какъв си сега, природолюбител ли?

— Секс, секс и пак секс, това е всичко, за което мислят жените. Благодаря ти, Господи! — И я избута през вратата.

Имаше хубав полумесец, който пръскаше ярка бяла светлина. Цветята, които бе успяла да купи и посади набързо, преливаха от саксиите в патиото.

Въздухът беше топъл и напоен със зеления аромат на лятото.

И там, точно под разлистения клен, стоеше една люлка.

— Люлка? Ти си ми купил люлка за двора?

— Купил? Каква ерес! Бива ли така да ме обиждаш? Може би трябва да сваля колана си с инструментите!

— Направил си я? — Очите й овлажняха и тя го прегърна.

— Направил си ми люлка! О, Господи, кога? Прекрасна е! Колко е гладка! — Тя прекара ръка по дървото. — Като коприна е.

— Свърших я днес, така се разсейвах и не мислех. Искаш ли да я пробваш?

— Шегуваш ли се? — Тя седна, разпери ръце на облегалката и се засили. — Страхотно! Чудно! От раменете ми паднаха още пет килограма стрес. Бо! — Рина протегна ръка към него. — Много си мил. Благодаря ти.

Бо седна до нея.

— Надявах се, че ще ти хареса и ще ти вземе акъла.

— Направо е супер! — Тя сложи глава на рамото му. — Страхотно. Имам си собствен дом и собствен двор, в който си имам собствена люлка. И един много секси мъж до мен на люлката, която е направил със собствените си ръце. Това прави всичко, което се случи снощи, нереално.

— Предполагам, че и двамата трябваше да забравим за него за няколко часа.

— Но ти си прекарал почти цял ден в работа.

— Когато обичаш онова, което вършиш, това не е работа. Не ти тежи.

Тя кимна.

— Да, това е удоволствие.

— Така беше и с тази люлка. Знаеш ли, изглежда утре ще си имам нов пикап. — Пръстите му си играеха с къдриците на косата й. — Майка ти намина покрай мен. Имала братовчед, който е дилър на „Додж“.

— Искаш ли един съвет? Остави я тя да преговаря. — Някакво цвете ухаеше силно и сладко. Като вълна от ванилия в топлия въздух. — Ще накара братовчеда Сал да свали цената, ще го реже до кокал. Дръпни я назад чак когато видиш сълзи в очите му, но не по-рано.

— Разчитай на мен.

— Справи се със снощната случка много добре.

— Не съм направил нищо особено.

— Напротив. Можеше да се пенявиш, да буйстваш, да удряш стената с юмруци…

— Тогава трябваше да боядисвам наново.

Смехът й се разсипа в нощта.

— Ти си стабилен, ето какъв си, Боуен. Знам, че под привидното ти спокойствие си разярен, но държиш гнева под контрол. Дори не ме попита дали съм постигнала някакъв напредък в разследването на цялата тази мръсотия.

— Предполагах, че сама ще ми кажеш.

— Ще ти кажа. Но първо трябва да говоря с един човек и след това ще ти кажа каквото мога. С теб ми е много лесно.

— Искам нашата любовна история да потръгне. Защо трябва да правя нещата трудни?

Рина обърна лице и го зарови за миг в рамото му, като остави трепетът да я завладее. Беше странно колко много започваше да го обича, колко бързо тази любов се настани в сърцето й и се разпростря така, че имаше моменти като този, когато можеше да се закълне, че чувства как пулсира в крайчетата на пръстите я.

— Съдба — прошепна и захапа леко с устни брадичката му. — Мисля, че ти си обречен да бъдеш мой, Бо. Така трябва.

После седна в скута му и сплете ръце зад врата му.

— Съвсем малко съм уплашена — каза му Рина. — През повечето време е хубаво. Чувствам се като… — Тя отпусна назад глава и погледна резена луна и пръснатите по небето звезди. — Не е както очаквах — продължи, като се взря отново в лицето му. — Не е като да застанеш на спирката и да чакаш автобуса да мине да те вземе и да те заведе там, където искаш да стигнеш. Все едно карам сама и правя онова, което искам. И изведнъж ми хрумва: „Хей, защо да не се кача на пътя? На оня път, по който обичам да пътувам?“. И там си ти.

Той се наведе и притисна устни към ключицата й.

— Вдигнах ли палеца си за автостоп?

— Мисля, че вървеше покрай пътя, но имаше идея къде искаш да отидеш. И така решихме да поемем в една посока. Това нямаше да стане, ако си бях останала момичето с розовата блуза в другия ъгъл на стаята.

— Но аз и тогава те видях каквато си. Виждам те каква си сега. И съм луд по теб, такава, каквато си.

Тя обхвана лицето му с длани и наведе устни към неговите, за да се слеят в целувка. Гореща и страстна.

— Ти направи пицата — промърмори замечтано.

— И стана добра, въпреки страховете на Брад от стомашно разстройство или птомаин.

— Ти направи пица — повтори Рина, като погали с леки докосвания бузите, слепоочията, устните и шията му. — И ми направи люлка — захапа долната му устна, сетне пъхна език в устата му, затваряйки света в тази дълга целувка. — И смятам да изразя искрената си благодарност.

— Готов съм да я приема. — Гласът му стана по-дрезгав. — Хайде да влезем вътре.

— Мм-мм. Искам да видя колко здрава е тази люлка. — Тя измъкна ризата му от панталоните и я хвърли през рамото си.

— Рина, не можем да…

Устата й затвори неговата и го спря. Ръцете й се плъзнаха, за да разкопчеят джинсите му.

— Можем. — Тя свали ципа. Когато почувства, че е напрегнат, се хвана с ръце за облегалката на люлката, за да му попречи да я вдигне. Очите й святкаха в тъмното.

— Отпусни се. Само ние двамата сме. Ти и аз. Ние сме целият свят. Хайде да се люлеем — прошепна, като вдигна ръцете му към гърдите си. — Докосни ме. Не спирай да ме докосваш.

И да искаше, не можеше да спре. Ръцете му се плъзнаха под ризата й, но това не бе достатъчно. Не и сега. Разкопча копчетата. Обхвана гърдите й в ръце, вкуси ги с устни, докато люлката бавно се люлееше напред-назад.

Имаше нещо вълшебно, нещо магическо в това, в тежкия сладък въздух, в движението, в аромата на трева и цветя, в мириса на жена, в напрегнатото й тяло под ръцете му.

Те бяха светът в този миг, в окъпаната със звезди тъмнина и изпълнения с летни ухания въздух.

Нейната кожа, посребрена от лунната светлина, нашарена от сенките на листата, сякаш плуваше над неговата. Коремът му се разтрепери в безпомощен копнеж, когато тя се настани върху него. Когато го обхвана с бедрата си.

Рина простена. Очите й бяха полузатворени, гледаше го през ресниците си. Те се гледаха, докато устните им се срещнаха и потънаха един в друг. Удоволствие и възбуда се премесиха, издигнаха и затрептяха като струна. Тя използва това удоволствие и лесното движение на люлката, за да се люлеят. Бавно и сладко, сладко и бавно, така че освобождението беше лениво като плъзгане по коприна.

Те се разтопиха и сляха във взаимно удовлетворение толкова естествено, колкото ритмичното движение на люлката.

— Добра работа — прошепна накрая тя.

— Всъщност мисля, че ти свърши повечето от нея.

Рина се засмя и захапа шията му.

— Говоря за люлката, глупчо!

 

 

В седем на другата сутрин Рина бе приготвила крехък бекон, който стоеше топъл на печката, прясно кафе, нарязан на филийки хляб и разбити яйца за омлет.

Чувстваше се виновна, че изпроводи рано-рано Бо, още в шест и половина с нищо друго, освен набързо препечена багета. Но искаше да говори с Джон насаме.

Вече беше готова и облечена за работа, чак до кобура, където щеше да пъхне пистолета веднага след като приключеше срещата с Джон.

Той беше точен. Можеше да разчита на него за това, както и за стотина други неща още.

— Благодаря ти. Наистина. — Тя го целуна по бузата на вратата. — Знам, че е рано, но от осем до четири съм на работа. О’Донъл ще ме покрие, ако ми трябва малко повече време. Но затова пък съм готова да ти направя първокласен омлет заради неудобството.

— Няма нужда. Можем да минем само с кафе.

— Съвсем не — поведе го тя към кухнята. — Позволих си снощи да огледам и премисля всичко и сега ще го излея пред теб. — Тя му напълни чаша с кафе. — Става ли?

— Хайде, изливай го.

— Всичко си дойде на мястото, Джон, всичко до самото начало.

Докато говореше, Рина изпържи омлета. Той не я прекъсна, а я остави да му изложи нещата така, както ги виждаше.

Движи се като майка си, помисли си. Плавно, като течност, която се разлива, с грациозни движения и жестове, за да подчертае думите си. А мисли като ченге — но той бе забелязал това отдавна, още когато беше дете. Логично и наблюдателно.

— Проверяваме за бижутата. — Тя постави чинията пред него, като сложи и своята закуска, състояща се от половин багета и едно парче бекон. — Може да не ги е откраднал в Ню Йорк, но ще открием откъде ги е задигнал. Ако имаме потвърждение, ще ни бъде от полза. Постъпката му е глупава и въпреки че той не е глупав, лекомисленото поведение му е присъщо. Нуждае се от показност, иска да се изфука. Подпалването на пожар също — добави тя. — Голяма част от вътрешната мотивация за подпалвачеството е фукането. Но при него то е и изява. Баща ми го направи, значи и аз мога. Само че моят ще е много по-голям и по-хубав пожар.

— Не само това.

— Да. Това са пожари за отмъщение, всички до един. Ако съм права, а аз вярвам, че съм, Джон. Убедена съм, че е той. Може би работи заедно с баща си, но може и да е сам. Това отмъщение е насочено лично към мен, защото според него аз съм отговорна за неприятностите, които сполетяха баща му.

— Той е прекалено умел, за да свърши това недисциплинирано или през куп за грош — отбеляза Джон. — Прекалено е организиран, съсредоточен и добре подготвен.

— Да. Може би семейството от Ню Джърси го използва като подпалвач за своите акции, но може да действа и самостоятелно. Не се страхува да изчака. Наистина някои от периодите на затишие се дължат на факта, че е бил в затвора, но той не се страхува да изчака и да избере най-подходящия момент. Изчакал е три месеца, след като вуйчо му го е изритал от дома си, за да си отмъсти, като подпали къщата на братовчед си. Трябва да е бил той.

— Мога да ти помогна с този случай. Познавам някои хора във Фредерик Каунти.

— Разчитам на теб. Ще отворим отново досието на Джош Болтън. — Тя отпи малко диетична кола. — Трябва да е бил той и тогава, Джон. Ако не излезе нищо друго, ще го закова заради този случай. — Не можеше да спре треперенето на гласа си, нито на сърцето си. — Заради Джош.

— Ти му позволяваш да те манипулира, да се промъкне в теб, Рина. Като глина си в ръцете му, той те мачка и си играе с теб.

— Знам. Опитвам се да не се поддавам. Джоуи иска да знам, че е той. Няма значение как е прередил сцената, как е прикрил следите си, иска аз да знам. Но защо сега? Защо е чакал толкова години и чак сега се насочва към мен? Нещо се е променило, нещо е запалило фитила му.

Джон кимна, като си взе от омлета.

— През цялото време те е държал на прицел и се е промъквал в живота ти, за да те удари. Причината може да е някаква промяна в твоя живот. Например купуването на тази къща. Или че си започнала връзка с мъжа от съседната врата.

— Може би, може би — поклати глава тя. — И преди съм имала важни моменти в живота си. Завърших колеж, а той е получил образованието си в затвора. Получих значката си, а той се е местил, поне според досието му, от работа на работа. И преди съм имала връзки с мъже, а за него не успяхме да открием никаква по-сериозна връзка. Той няма как да знае какво чувствах към мъжете, с които съм била свързана, ако е било сериозно. Погледната отстрани, моята връзка с Люк изглеждаше сериозна. Да — изпревари тя Джон, преди да успее да проговори, — той взриви проклетата му кола, но не влезе в контакт с мен. Не започна диалог.

— Може би сега смята, че е дошло времето. Омразата му е стара, на двадесет години. Годишнините са крайпътни камъни, жалони, в края на краищата. Но ако откриеш мотивите му, това ще ти помогне да го хванеш. Той иска да затвори вратата, преди да се умори да играе и да те преследва. Знаеш, че ще го направи, Рина. Не искам да повтарям колко е опасен.

— Знам, че е опасен. Отчаян социопат с тенденции към женомразство. Няма да остави някоя обида — истинска или измислена, ненаказана. Но не е искал да ме преследва поне за известно време. Това е било прекалено вълнуващо за него, чувствал се е много важен. Затова е решил да преследва хората, които обичам. Това ме плаши, Джон. Страхувам се за семейството си, за теб, за Бо.

— Ето че отново се поддаваш на внушенията му.

— Знам това. Аз съм добро ченге. Така ли е, Джон?

— Да, така е.

— Повечето от времето ми е посветено на разследване на умишлени палежи. Подреждане на неизвестните. Събиране на доказателства, подробности, наблюдения, философия, психология. Не съм секретен агент. — Тя въздъхна. — Мога да преброя на пръсти колко пъти съм вадила оръжието си. Никога не съм стреляла с него. Хващала съм заподозрени, но само веднъж въоръжен заподозрян. Миналия месец. И ръцете ми трепереха през цялото време. Имах девет милиметров пистолет, а той нож. И за бога, Джон! — моите ръце трепереха.

— Успя ли да го хванеш?

— Да. — Тя прекара ръка през косата си. — Да. — После затвори очи. — Това е важното.

 

 

Рина прекара деня, затрупана с безброй неотложни задачи, причиняващи главоболие. Четене на досиета и докладни, писане, обаждане по телефона, изчакване за справките.

Трябваше да отиде до стария си квартал, за да разпита един от старите приятели на Джоуи.

Тони Борели беше мършаво момче с нацупено лице, една година пред нея в училище. Майка му, спомни си Рина, все викаше. Заставаше на стълбите пред къщата или в страничната алея и викаше по децата си, по съседите, по съпруга си. Дори на случайно минаващи хора.

Беше умряла от усложнения вследствие на удар на четиридесет и осем години.

Тони имаше дял в нейното викане и разправиите. Кражби по магазини или къщи, разходки с крадени автомобили. Беше лежал кратко време в затвора, когато бе още в началото на двадесетте, заради участието си в организирането на обир на магазин в Южен Балтимор.

Все още си беше мършав — истинска торба с кокали, облечена в изцапани с масло джинси и избеляла червена тениска. Косата му бе скрита от синя бейзболна шапка с надпис: „Автомобилна работилница Стенсън“, обърната наопаки.

На крика бе качена „Хонда Акорд“, по ръцете му имаше машинно масло и той ги избърса с кърпа, която някога може би е била синя.

— Джоуи Пасторели ли? Господи, не съм го виждал откакто бяхме деца.

— Някога, като деца ти и той бяхте много гъсти, Тони.

— Да, като деца. — Сви рамене и продължи да източва маслото от хондата. — Така е, известно време движехме заедно. Бяхме гаднярчета.

— Бяхте.

Тони леко се усмихна.

— Предполагам, че си права, но това беше отдавна, Рина. — Очите му проследиха О’Донъл, който се мотаеше около тезгяха, сякаш се удивляваше на оборудването и инструментите. — Вече пораснахме малко.

— Аз все още съм приятелка с децата, с които играех тогава. Дори с онези, които напуснаха квартала. Поддържаме връзка.

— Може би момичетата са различни. Джоуи отиде в Ню Йорк, когато бяхме… на колко? На дванайсет? Преди много време.

Той не спря да работи, отбеляза си Рина и продължи да хвърля нервни погледи към О’Донъл.

— Имал си известни неприятности, а, Тони?

— Да, имах. Лежах известно време в затвора. Когато ти се случи такова нещо, някои хора не могат да си представят, че можеш да си промениш. Сега имам жена, дете. Имам работа. Аз съм добър механик.

— Умение, което ти е помогнало с крадените коли.

— Бях на двадесет, за бога! Платих дълговете си към обществото. Какво искате от мен?

— Кога за последен път си говорил с Джоуи Пасторели? Напоследък е идвал няколко пъти в Балтимор. Човек посещава старата си махала и се свързва със старите си приятели. Не се опитвай да ме лъжеш, мога да ти създам неприятности. Не ми се иска да го правя, но ако се наложи, няма да се поколебая.

— Всичко това е, защото, когато бяхме деца, той те удари, нали? — Тони вдигна изцапания си с машинно масло пръст. — Нямам нищо общо с това, не е за мен. Никога не удрям момичета, нито жени. Да си видяла в досието ми нещо подобно?

— Не. В твоето досие няма нищо, свързано с насилие. Засега. Но забелязах, че си държал устата си затворена, когато са те арестували за обира. Не си казал никакви имена. Ти смяташ това за лоялност, нали, Тони? Търсим Джоуи във връзка с убийство. Искаш ли да бъдеш обвинен в съучастие заради възпрепятстване на следствието?

— Чакай, чакай! Задръж така — отстъпи той. В ръката му се поклащате гаечен ключ. — Убийство, казваш? Не знам за какво говориш. Кълна се в живота си, ей богу!

— Разкажи ми за Джоуи.

— Добре, може и да се е мяркал наоколо няколко пъти. Може и да сме пили по бира. Няма закон, който да забранява това, нали?

— Кога? Къде?

— Човече! — Той свали шапката си и Рина видя, че косата му е изтъняла и оредяла. Беше започнал да оплешивява, и за да го скрие, бе оформил на челото си дълъг перчем. — След пожара в „Сирико“ и всичко след него го видях за пръв път точно преди да ме опандизят за обира в магазина. Каза ми, че трябвало да се погрижи за една работа. Познавал онези момчета и ако съм търсел начин да спечеля малко пари… Заведе ме при тях. Ето как влязох в бандата.

— Бил си арестуван през 1993.

— Да. Но крадяхме около година преди да ме хванат.

Стомахът й се стегна.

— Значи Джоуи се е появил през деветдесет и втора?

— Точно така.

— Кога? През пролетта, лятото или зимата?

— Ами… трябва ли да помня?

— Добре, опиши ми какво беше времето, Тони. Джоуи се е върнал след изминалите години и вие сигурно сте посетили няколко кръчми по този повод. Да се почерпите за срещата. Пеша ли ходихте? Валеше ли сняг?

— Глупости! Времето беше хубаво. Спомням си. Бях пушил малко трева, слушах бейзболния мач. Сега се сещам. Беше началото на сезона, но навън беше топло. Април или може би май.

В гаража беше горещо и тясно, но потта, която се стичаше по лицето на Тони, не бе причинена само от условията на работа.

— Слушай, ако той е убил някого, не ми се е похвалил за това. Не казвам, че съм изненадан да го е чуя, но не е споделил с мен. — Тони навлажни устните си. — Говорихме малко за теб.

— Нима?

— Разни глупости. Попита ме дали все още те виждам… дали знам нещо за теб.

— И какво друго?

— Бях много надрусан, Рина. Говорихме обикновените глупости, които си говорят мъжете и той ми предложи да участвам в операцията. Получих три години и излязох чист. Оттогава работя тук. Джоуи се появи отново, няколко години след като излязох.

— През деветдесет и девета ли?

— Да. Пихме за доброто старо време и в името на старото приятелство. Предложи ми помощта си, твърдеше, че може да ми помогне. Но аз не исках да се връщам в лошия път, казах му това категорично. Той се ядоса и се скарахме. Изхвърли ме от колата, защото той караше. Почти замръзнах, докато се опитвах да си хвана такси.

— Студено ли беше?

— Кучешки студ. Помня, че беше и заледено, защото се подхлъзнах и паднах. Няколко седмици по-късно срещнах Трейси. Това ме мотивира още повече. Тя не търпи шибани работи.

— Браво на нея.

— Браво на мен. И вече знаех, Рина. Когато следващия път видях Джоуи, му казах да се разкара, защото не искам повече да върша глупости.

— И кога беше това?

Тони пристъпи от крак на крак.

— Преди няколко седмици. Може би три. Дойде направо вкъщи. Не знам как е открил къде живеем. Беше почти полунощ. Изкара акъла на Трейси. Събуди детето. Беше пиян, искаше да изляза с него. Не го пуснах да влезе и го отпратих. Не му хареса.

— Пеш ли беше или с кола?

— Не беше пеш. Гледах след него, за да съм сигурен, че ще си отиде. Видях го да се качва в „Чероки.“ Черен джип „Чероки“, май деветдесет и трета година.

— Забеляза ли номерата?

— Съжалявам, не. Никога не ги гледам. — Той мачкаше шапката в ръцете си, но тя забеляза, че притеснението му не се дължеше на чувство за вина. А на страх.

— Той изплаши жена ми и детето. Нещата сега са различни. Имам семейство. Ако е извършил убийство, не искам да се навърта около моето семейство.

— Свърже ли се отново с теб, искам да знам. Не бива да му казваш за този разговор. Ако можеш, опитай се да разбереш къде е отседнал, но не го притискай.

— Ти ме плашиш, Рина.

— Чудесно, защото той е опасен. Ако ти се е ядосал, ще ти отмъсти. Ще нарани семейството ти. Не се шегувам, истина е.

Тя си тръгна с О’Донъл, но Тони излезе от гаража и я извика.

— Чакай, искам да те питам още нещо. Лично.

— Добре. Сега ще се върна — рече Рина на партньора си и тръгна с Тони покрай сградата.

— Той наистина ли е убил някого?

— Това разследваме.

— И ти смяташ, че може да нарани Трейси или детето ми?

— Джоуи обикновено отмъщава, Тони. Точно сега едва ли му до теб. Но ако не го хванем, може и да намери време. Разбирам, че искаш да стоиш далеч от него, но ме уведоми, ако ти се обади.

— Да, разбрах. Не искам да се забърквам в нищо, откакто Трейси ми даде шанс. Няма да рискувам заради никого и за нищо на света. Знаеш ли? — Той отново свали шапката си и прекара ръка през онова, което бе останало от косата му. — Когато бяхме деца, преди… е, преди всичко онова да се случи, той те преследваше.

— В какъв смисъл?

— Обикновено те следеше след училище, из квартала. Измъкваше се нощем от къщи и гледаше през прозорците на вашата къща. Катереше се по дървото в задния двор и се опитваше да надникне в спалнята ти. Няколко пъти и аз бях с него.

— И видя ли нещо интересно?

Погледът му бе забит във върховете на износените ботуши.

— Искаше да те изнасили. Не го нарече така, пък и аз тогава не се досещах за какво става дума. Бях на дванадесет години. Каза, че искал да те оправи, настояваше и аз да участвам. Не желаех да се замесвам, пък и мислех, че само вдига шум. Пушилка без огън. Мислех, че е неприлично. Но след това, когато научихме как те бе нападнал и съборил, и… Само аз знаех какво се е опитвал да направи. Не казах за това на никого.

— Защо ми го казваш сега?

Той вдигна очи.

— Имам малко момиченце. На пет години. Когато си помисля… извинявай. Съжалявам, че не премълчах какво ми е казал, преди да се опита да те нарани. Искам да го знаеш. Давам ти дума, че ако се появи или се свърже с мен, няма да му кажа, че си го търсила. И първо ще се обадя на теб.

— Добре, Тони. — За да скрепи уговорката, тя хвана ръката му и я разтърси. — Хубаво е, че имаш семейство.

— Да, мога да направя разликата.

— Така е. Радвам се за теб.

 

 

— Имаме потвърждение, че Джоуи Пасторели е бил на територията на Балтимор по време на смъртта на Джош, подпалването на автомобила на Люк и преди две или три седмици.

Рина бе събрала отряда за разследване на пожари, Стив като пожарникарски инспектор и членовете на отдела за събиране на улики от местопрестъплението, за да им съобщи какво са постигнали.

— Карал е черен джип „Чероки“, вероятна година на производство деветдесет и трета, когато е напуснал къщата на Тони Борели. На името на Джоузеф Пасторели Младши няма регистриран никакъв автомобил. Нито на баща му. Майка му не притежава кола. Автомобилът може да е взет назаем от някой познат, но по-вероятно е да е откраднат. Започнали сме издирване на откраднати „Чероки“. Янгър, вие какво открихте?

Детективът се размърда в стола си.

— Все още събираме доказателства, но изглежда устройството, поставено в резервоара на Гуднайт, е от същия тип, използван при подпалването на колата на Чеймбърс преди шест години. Фишек, плуващ в чашка, натопени в бензин парцали за фитил. Преглеждаме всички подобни престъпления от Ню Йорк, Ню Джърси, Кънектикът и Пенсилвания. Също така прегледахме основно убийството и подпалването на колата в Северна Каролина, предизвикало смъртта на Хю Фицджералд. И разследването по случая, окачествен като смърт поради нещастен случай на Джошуа Болтън, отново е възобновено.

Един от детективите кимна към дъската, на която бяха закачени с кабарчета две замазани снимки на двамата Пасторели, както и различни снимки от различни местопрестъпления.

— Значи предполагате, че този човек подпалва умишлено пожари от десет и повече години, че е убил поне двама души и никога преди това не е бил заподозрян?

— Точно така — отговори Рина. — Той е внимателен и е много добър в тази работа. Възможно е да го покровителства фамилията Карбионели, много е вероятно да е вършил същата работа и за тях. До този момент не е имал причина да ме уведомява за действията си. Сега обаче иска да знам. Какъв е мотивът му? Това все още знае само той. Но се е върнал тук. Върнал се е в Балтимор.

— Ти си част от причината — отбеляза Стив.

— Аз — съгласи се тя, — баща му и случилото се през август осемдесет и пета година. Има ми зъб и поддържа тази омраза от дълго време. Преди това, доколкото знаем, е идвал, свършвал си е работата и е изчезвал. Този път е останал и очевидно ще играе докрай. Ще се обади отново, ще подпали още нещо. — Тя погледна към размазаната снимка. — Този път смята да сложи край на играта.

 

 

В края на работния си ден Рина събра папките и бележките си. Трябваше да работи, реши тя, но щеше да го направи вкъщи, далеч от непрекъснатия шум в участъка. И освен това искаше да си бъде у дома, когато Джоуи се обадеше следващия път.

Телефонът иззвъня и тя го вдигна, като притисна папките под мишницата си, за да не паднат.

— Отдел „Палежи“, Хейл. Да, благодаря, че ми се обаждате. Полицията на Ню Йорк — съобщи на О’Донъл и остави папките, за да си води бележки. — Да, да, разбрах. Имате ли имената на инспекторите? Детективът по делото за обир? Благодаря ви много. Ще поддържаме връзка.

Остави слушалката и погледна партньора си.

— Часовникът, обиците и много други скъпоценности и предмети са откраднати от апартамент в Горен Ист Сайд на петнадесети декември миналата година. Сградата е била евакуирана заради пожар в апартамент — празен, тъй като собствениците били на почивка. След като пожарникарите загасили пожара и позволили на хората да се върнат в апартаментите си, те открили, че са обрани. Пари, бижута, колекция от монети.

— Малки и леснопреносими неща.

— В сградата има портиер, но един от наемателите е правил парти същата нощ. Много хора са влизали и излизали — служители от фирмата за кетъринг, гости, придружаващи ги лица, какви ли не. Не е било трудно да се промъкне сред тях, да влезе в празния апартамент и да го подпали.

— Установена ли е причината за пожара?

— Ще ни изпратят копие от досието още тази нощ, но основното е, че има множество начални точки на избухване. Килерът, пълен с почистващи препарати, диванът, леглото. Това място също е обрано. Дребни предмети на изкуството, малко бижута, които не са били в сейфа.

— Някой вътрешен има пръст в тази работа.

— Засега няма арести, откраднатите вещи не са открити. Нюйоркската полиция ни благодари за вероятната следа.

— Каквото повикало, това се обадило — рече дълбокомислено О’Донъл.