Нора Робъртс
Стъпки от огън (26)

25.

Лаура Пасторели работеше като продавачка в „Севън-илевън“^[1] близо до границата между Мериленд и окръг Колумбия. Тя бе на петдесет и три и годините й личаха. Лицето й бе набраздено от дълбоки бръчки, издълбани от безпокойствата и несгодите, изтърпени през годините. Косата й беше посивяла, неподдържана. Около врата си носеше сребърно кръстче. То и брачната й халка бяха единствените й бижута.

Тя вдигна очи, когато О’Донъл и Рина влязоха и погледът й се плъзна по Рина, без да я разпознае.

— С какво мога да ви услужа? — попита механично. Сигурно повтаряше това изречение по сто пъти на ден по навик.

— Вие ли сте Лаура Пасторели? — О’Донъл показа значката си и Рина забеляза инстинктивното трепване, преди устните на Лаура да се свият в тънка черта.

— Какво искате? На работа съм. Не съм направила нищо.

— Искаме да ви зададем няколко въпроса относно съпруга и сина ви.

— Съпругът ми живее в Ню Йорк. Не съм го виждала от пет години. — Пръстите й пълзяха по мършавите гърди, за да намерят сребърното кръстче.

— А Джоуи? — Рина изчака, докато погледът на Лаура се върна върху нея. — Не ме ли помните, госпожо Пасторели? Аз съм Катарина Хейл, от квартала.

Разпознаването пропълзя бавно в очите й, също като пръстите. Когато очевидно си спомни, Лаура извърна очи.

— Не ви помня. Не съм ходила в Балтимор от години.

— Помните ме — настоя Рина. — Може би има някое по-удобно място, където да поговорим.

— На работа съм. Заради вас ще загубя работата си, а ще е трудно да си намеря друга. Защо не ни оставите на мира?

О’Донъл приближи до един млад мъж с наперено изражение, на около двадесетина години, който не си правеше труда да скрие, че подслушва. На табелката с името му пишеше Денис.

— Денис, защо не дойдеш за малко, докато госпожа Пасторели си вземе кратка почивка?

— Трябва да зареждам.

— Плащат ви на час, нали? Наглеждай щанда — разпореди О’Донъл и се обърна към жената. — Хайде да излезем навън, госпожо Пасторели, денят е прекрасен.

— Не можете да ме накарате, не можете!

— Ще бъде много по-лошо, ако трябва да се върнем отново — рече кротко Рина. — Тогава ще се наложи да говорим с шефа ви и да усложним нещата за вас.

Без да каже нищо повече, Лаура излезе иззад щанда и тръгна с наведена глава.

— Той си плати. Джо си плати за всичко, което стана. Беше случайност. Тогава беше пиян и не го е направил нарочно. Баща ти е виновен. Той наговори един куп лъжи и разстрои Джо, който потърси утеха в алкохола! Това е! Все пак никой не пострада! Застраховката покри щетите, нали? А ние трябваше да се преместим.

Тя вдигна глава, в очите й блестяха сълзи.

— Трябваше да се преместим и Джо отиде в затвора. Това не ви ли стига? Не е ли достатъчно наказание?

— Джоуи беше ужасно разстроен, нали? — попита я Рина.

— Полицаите отведоха баща му. С белезници, пред очите на целия квартал. Той беше малко момче. Имаше нужда от баща си.

— Семейството ви е преживяло тежки времена.

— Тежки ли? Вие наричате това тежки? Семейството ми се разби на пух и прах. Ти… твоят баща наговори ужасни неща за моя Джоуи. Хората го чуха. Наистина Джо не постъпи правилно. „Оставете отмъщението на мен“, казва Бог, но все пак вината не е негова. Беше пиян.

— Той е лежал допълнително. Забъркал се е в разни афери в затвора — отбеляза О’Донъл.

— Трябвало е да се защити, нали? Затворът остави белези в душата му. След това не беше същият.

— Вашето семейство обвинява мен за случилото се. Смятате, че аз съм виновна.

Лаура се намръщи.

— Ти беше дете. Човек не обвинява децата.

— Някои го правят. Случайно да знаете дали съпругът, или синът ви напоследък са били в Балтимор?

— Казах ви, Джо е в Ню Йорк.

— Не е далеч. Може би е искал да ви види.

— Та той дори не говори с мен! Отдели се от църквата. Всяка нощ се моля за него.

— Сигурно все още се вижда с Джоуи.

Жената вдигна рамене. Дори този малък жест изглежда й костваше повече усилия, отколкото можеше да изразходи.

— Джоуи също не идва. Зает е, има много работа.

— Кога за последен път го видяхте?

— Преди няколко месеца. Много е зает. — Гласът й затрепери, почти като плач. Рина си спомни как беше хлипала в жълтата кухненска кърпа. — Вие винаги го обвинявахте! А те отведоха баща му, лишиха го от баща му. И той се забърка в разни неприятности, направи лоши неща. Но сега е добре. Има работа.

— Каква работа?

— Механик. Изучил колите, докато беше в затвора. Всичко за колите и за компютрите, и разни такива неща. Има образование и хубава, стабилна работа в Ню Йорк.

— В някой гараж ли? — намеси се О’Донъл. — Знаете ли името на гаража?

— Нещо като „Ауто Райт“. В Бруклин. Защо не го оставите на мира?

 

 

— Тя не ме позна — рече Рина, след като се върнаха в колата си. — Но след като й казах коя съм, не беше изненадана, че съм полицай. Някой я държи в течение на новините от стария квартал.

О’Донъл кимна, обади се по телефона и записа един номер в бележника си.

— Да видим този „Ауто Райт“ в Бруклин. — След кратко колебание той откъсна листа от бележника си и й го подаде. — Ти поемаш сина, а аз бащата.

Когато се върна на бюрото си, Рина се обади в гаража. Под звуците на „Блек Краунс“ и силно дрънкане, чукане и звънене, тя проведе кратък разговор със собственика му.

— Джоуи наистина е работил в този гараж — съобщи на О’Донъл. — За около два месеца преди година. През тези два месеца мястото е било обирано на два пъти — откраднати са инструменти и оборудване. При последния грабеж изчезнал и един „Лексус“. Един от механиците твърдял, че чул Джоуи да се хвали с печалбата на лесни пари. Собственикът информирал полицията, разпитали го. Не открили нищо, но бил уволнен. Пет месеца по-късно гаражът бил отново нападнат — приличало на вандализъм. Колите били разбити, по стените имало изписани графити, в коша за боклук бил запален огън.

— А къде е било нашето момче, когато е станало това?

— Твърди, че е бил в Атлантик Сити. Има трима свидетели, които потвърждават това. Алибито му е потвърдено от Карбионели. Фамилия от Ню Джърси.

— Твоят отмъстител от детството се е обвързал?

— Заслужава си да проверим това. Ще се заема с тримата, които са свидетелствали в негова полза.

— Междувременно бащата отново е безработен. Работил е като чистач в няколко бара, но загубил работата, защото си наливал прекалено често безплатни питиета. Преди шест седмици.

— Единият или двамата — съгласи се Рина. — Или единият, или и двамата са в Балтимор.

— О, да. Защо не се обадим на приятелите ни в Ню Йорк и не ги помолим да проверят това?

Стомахът й се бе свил на възел, нещо, което не бе готова да сподели дори с партньора си. Опита се да прогони усещането, като се концентрира върху всекидневната си работа. Събиране и подреждане на данни, създаване на версии, записването им, докато бъде готова да ги представи на партньора си и на капитана.

Един случай. Трябваше да мисли за това като за случай, обективно и неангажирано. Тъй като не можеше активно официално да разследва подпалването на автомобила на Бо, тя се обади на Янгър и Трипли, преди да отиде с О’Донъл при капитана.

— Вие двамата трябва да чуете какво открихме — каза им тя.

Капитан Бранд им направи знак да влязат.

— Работим върху една версия — започна партньорът й и й кимна да направи изложението.

Тя разказа всичко, като започна от пожара в „Сирико“ през онова лято, когато бе на дванадесет, до опожаряването на камиончето на Бо през миналата нощ.

— Знае се, че по-младият Пасторели е приятел с трима членове на фамилията Карбионели от Ню Джърси. Прекарал е известно време в „Райкърс“^[2] с Джино Борини — братовчед на Ник Карбионели. Та Карбионели, Борини и още един нехранимайко са хората, които са осигурили алибито на Пасторели за нощта, когато е бил подпален гаражът.

— Изглеждало е като младежко хулиганство — продължи тя. — Пет месеца след като са го уволнили и все едно банда хлапета са вилнели в гаража. Разбити коли, дребни кражби, малък пожар уж за прикритие. Колегите от Ню Йорк не са се задълбочили много.

— Помолихме местната полиция да свърши малко работа — добави О’Донъл. — Не е в списъка им със спешните задачи, но ще изпратят двама детективи на последния известен адрес на Джоуи.

— Има много съвпадения и сходства между подпалването на колата на Люк Чеймбърс преди години и подпалването на колата снощи. — Тя погледна Трипли. — Може би е използвал същото устройство в резервоара за бензин.

— Ще се заемем с това, ще проверим.

— Капитане, искам да отворим досието на Джошуа Болтън отново.

— Янгър ще се заеме с него. Друго око, неангажирано, детектив — обърна се той към Рина. — Ти разглеждаш този случай на всеки няколко години редовно. Ще поставим подслушвателно устройство на телефона ти. А също и на телефона на Гуднайт. Идете още веднъж при съпругата на Пасторели.

 

 

Смяната на Лаура Пасторели бе свършила, така че те се отправиха към адреса, на който живееше. Беше малка, спретната къщичка на тясна улица. Една стара „Тойота Камри“ стоеше на алеята. Рина забеляза магнит с лика на Св. Кристофър на таблото и висяща дрънкулка, наречена ангел на паркирането.

Когато почукаха, вратата им отвори жена на приблизително същата възраст като Лаура, но с много по-малко следи от разрушителното влияние на времето. Лицето й беше кръгло и гримирано, тъмнокестенявата коса — подредена в прическа. Носеше тъмносини панталони и бяла риза, пристегната с колан.

Пухкав оранжев померанец стоеше в краката й и джафкаше с пълно гърло.

— Спокойно, Миси, спокойно стара глупачко. Тя е голям гамен — рече жената. — Предупреждавам ви.

— Да, госпожо. — Рина показа значката си. — Бихме искали да говорим с госпожа Лаура Пасторели.

— Тя е на църква. Ходи всеки ден след работа. Да не би да има неприятности в магазина?

— Не, госпожо. В коя църква ходи?

— „Свети Майкъл“, горе на Пършинг. — Очите й се присвиха. — Ако не става дума за магазина, то сигурно трябва да е заради оня нехранимайко мъжа й или за още по-големия — сина й.

— Знаете ли дали поддържа контакт с някой от тях?

— Дори и да е така, няма да ми каже. Аз съм нейна снаха. Патрисия Ази. Госпожа Франк Ази. Заповядайте, моля.

О’Донъл изгледа подозрително все още лаещата пухена топка и Патрисия се усмихна леко.

— Един момент. За Бога, Миси, няма ли да млъкнеш! — Вдигна кучето и го отнесе. Те чуха как някаква врата се затвори, преди жената да се върне.

— Моят съпруг е влюбен в това куче-идиотче. Имаме я вече единадесет години, а тя си е все така луда. Влезте. Сигурно искате да говорите с Лаура. Тя вероятно ще приключи с покаянието си до половин час. — Жената въздъхна тежко и ги покани в малка, но уютна стая. — Знам, че звучи грозно, извинете ме. Но не е лесно да се живее с мъченица.

Рина огледа обстановката и се усмихна подкупващо.

— Баба ми винаги казваше, че две жени не могат да живеят в една къща, без значение колко се обичат една друга. Кухнята трябва да е само на едната.

— Лаура наистина не се меси и не пречи на никого, а и не може да си позволи отделна квартира. Ние имаме свободна стая. Децата пораснаха. Тъй като работи, настоява да плаща наем. Ще ми кажете ли за какво става дума?

— Съпругът и синът й може би имат информация по един случай, който разследваме — започна Рина. — Когато говорихме с госпожа Пасторели тази сутрин, тя ни съобщи, че не се е свързвала с никого от двамата. Ние просто проверяваме това.

— Както вече ви казах, тя няма да обели и дума, ако се види или се чуе с някой от тях. Няма да сподели и с Франк, не и след като той изгони Джоуи и заплаши да повика полиция.

Част от работата на ченгето изисква просто да се съобразяваш с настроението и ритъма на другия и да го следваш. Затова при тези думи на жената Рина се усмихна и произнесе само: „Така ли?“

— Ами да. Джоуи се появи точно преди Коледа миналата година, изневиделица и без предупреждение. Лаура изплака цяло ведро сълзи, каза, че молитвите й били чути. — Патрисия завъртя очи, все едно към небесата.

— Сигурна съм, че е била щастлива да види отново сина си.

— Когато в обувката ти има камъче, по-умно е да го извадиш, преди да започнеш да куцаш.

— Вие май не се разбирате много с племенника си — подхвърли О’Донъл.

— Ще ви го кажа направо — той ме плаши. Много по-лош е от баща си, по-потаен и предполагам, по-умен.

— Заплашвал ли ви е, госпожо Ази?

— Директно не. Но мога да видя злобата в очите му. Няколко пъти лежа в затвора, предполагам, че знаете това. Лаура се опитва да го оправдае, но истината, че той просто е лош. Зъл. И изведнъж, ето ти го цъфна точно на моя праг. Никак не ни хареса това, на Франк и на мен, но не можеш да се откажеш от семейството си, нали? Никак не върви да го направиш. Така че той се появи и… Извинете, не ви предложих дори кафе.

— Няма нужда, всичко е наред — увери я Рина. — Значи Джоуи е дошъл да види майка си за празниците?

— Може би. Забелязахме, че е пълен с пари. Караше нова скъпа кола, носеше скъпи дрехи. Даде й часовник с диаманти на циферблата и диамантени обици. Нямаше да се изненадам, ако се окажеха крадени, но си замълчах. Твърдеше, че бил направил голяма сделка, че той и неговите партньори — тя произнесе думата така изразително, сякаш я постави в кавички — щели да открият клуб в Ню Йорк и да печелят купища пари. Съпругът ми го попита как ще открива клуб, как ще вземе лиценз, след като има присъди и криминално досие, и тъй нататък. Това го раздразни, но успя да запази леко подигравателно изражение на лицето си и рече, че имало и други начини. Както и да е, това не е важно. — Тя махна с ръка. — Той остана за вечеря. Каза, че бил наел апартамент в хотел и стоя около час или горе-долу толкоз, за да се хвали. Всеки път, когато Франк го попиташе нещо конкретно за бизнеса му, започваше да шикалкави, отговаряше уклончиво или се дразнеше. Двамата малко се разгорещиха и знаете ли какво направи Джоуи? Заблъска по масата, счупи чиниите ми и хвърли храната по стените. Викаше и ругаеше Франк право в лицето. Франк не е от онези, дето ще стоят кротко и не търпи подобно поведение в собствения си дом. — Тя кимна решително. — Той има право да задава въпроси и да изразява мнението си в собствената си къща, нали така? Лаура застана на страната на Джоуи, хвана го за ръката и знаете ли какво направи той? Удари я. Удари родната си майка в лицето!

Патрисия притисна ръка към гърдите си.

— Ние сме малко темпераментни, семейна черта, но не бях виждала такова нещо. Никога. Син да удари собствената си майка! Нарече я ревлива кучка, нещо такова. — Тя се изчерви леко. — Да ви кажа истината, изрече и още по-лоши неща от това. Бях отишла до телефона, за да повикам полиция. Но Лаура ме помоли да не го правя. Така че не се обадих. Той вече бе стигнал до вратата, страхливецът му неден! Моят Франк е по-едър от него и е много по-лесно да удариш една слаба мършава жена, отколкото стокилограмов мъжага. Франк вървеше подире му и му каза никога повече да не се мярка тук. Предупреди го, че ако го направи, ще рита задника му от тук чак до Ню Йорк.

Тя си пое въздух, сякаш не й достигаше след този рецитал.

— Бях горда с него, мога да ви кажа. След това, когато Лаура се успокои, Франк седна до нея и й каза, че докато живее в нашата къща, не бива да отваря вратата на Джоуи. Ако го направи, ще трябва да се изнесе.

Жената въздъхна.

— Имам деца, и внуци също. И знам, че сърцето те боли, ако не можеш да ги виждаш. Но Франк постъпи правилно. Човек, който бие собствената си майка, е най-големият боклук на света.

— Това ли бе последният път, когато го видяхте? — попита Рина.

— Последният и доколкото ми е известно, и за Лаура също. Разправията помрачи празника ни, но го преживяхме. Нещата се успокоиха и всичко тръгна постарому. Най-голямото вълнение, което преживяхме след това, беше пожарът в сградата, която синът ми строи във Фредерик Каунти.

— Пожар? — Рина размени поглед с О’Донъл. — Кога стана това?

— В средата на март. Избухна точно под покрива. Някакви хлапета влезли вътре, направили си купон, занесли няколко керосинови печки, за да се стоплят. Една от тях се обърнала, някой изтървал кибрита и половината сграда изгоря, преди да дойде пожарната.

— Хванаха ли децата? — попита О’Донъл.

— Не и това е просто срамота. Месеци работа отидоха на вятъра.

Когато предната врата се отвори, Патрисия погледна Рина и стана на крака.

— Лаура…

— Те какво правят тук? — Очите на Лаура бяха зачервени от плач и подути. Рина си помисли, че е прекарала по-голяма част от времето в църквата в плач и молитви. — Казах ви, че не съм виждала нито Джо, нито Джоуи.

— Не успяхме да се свържем със сина ви, госпожо Пасторели. Той повече не работи в гаража — заяви О’Донъл.

— Значи си е намерил по-добра работа.

— Вероятно. Госпожо Пасторели, притежавате ли часовник и чифт обици, дадени ви от сина ви миналия декември?

— Не знам за какво говорите.

— Госпожо — намеси се Рина, очите й бяха спокойни. — Връщате се от църква. Не правете грях, като лъжете за тези неща.

— Те бяха подарък. — Сълзите, които очевидно не бяха пресъхнали съвсем, закапаха по бузите й.

— Да се качим горе и да ги вземем. — Рина внимателно сложи ръка на рамото на Лаура. — Ще ви дам бележка за тях. И ще уточним всичко.

— Мислите, че ги е откраднал, нали? Защо всички мислят все лошото за моето момче?

— Най-добре да уточним нещата и да открием истината — продължи Рина, водейки Лаура по стълбите.

— Откраднал ги е — изръмжа Патрисия. — Знам го.

 

 

— „Пиаджет“^[3] — обяви Рина, след като разгледа часовника. — Четиридесет диаманта, осемнадесет каратово злато. Струва около шест-седем хиляди по цени на дребно.

— Откъде знаеш тези подробности?

— Обичам да зяпам по витрините, особено неща, които не мога да си позволя. Обиците, вероятно по два карата всяка, имат хубав, чист квадратен камък в класически обков. Нашето момче се е изфукало пред майка си за Коледа.

— Ще се свържем с Ню Йорк, за да видим дали има обрани бижутерийни магазини, или пък частни лица, съобщили за откраднати бижута.

— Да. — Рина задържа диамантите на светлината. — Имам чувството, че някоя красива жена не е получила своите дрънкулки от Дядо Коледа миналата година. — Тя отиде до огледалото и ги сложи близо до ушите си. — Красиви са.

— Господи, ти си била момиче.

— Позна. Пристигнал е да се изфука на майка си и да натрие носа на вуйчо си. Скъпа кола, модни дрехи, подаръци. Не вярвам да е спечелил от лотарията. Но вуйчото, вместо да се впечатли го е подложил на разпит и той е побеснял. Сцена, скандал, след което го изхвърлят от къщата. Джоуи няма намерение да им прости това.

— Обаче е търпелив. Какъв търпелив кучи син.

— Точно по това се различава от стареца си. Изчаква, наблюдава, замисля го, прави перфектен план. Познава семейството. Как да си го върне на бащата? Я по-добре да го върне на сина.

— Ще вземем досието за случая от Фредерик Каунти.

— Прилича на пожара в основното училище и в гаража. Подпалил е сградата така, че да напомня на случайна злополука, предизвикана от деца, аматьорска работа, нищо специално.

— Нищо на повърхността. Много е печен, О’Донъл. Наистина е много добър.

 

 

Умен съм, много съм умен. Дадох на старата клетъчен телефон, един номер да звъни, когато трябва и ако трябва. Глупава кучка. Трябваше да й показвам сто пъти как се работи с него. Това ще бъде нашата тайна, мамо, само ти и аз срещу гадния свят.

Лесно я преметнах, както винаги.

И получих каквото исках. Малката курветина от квартала най-накрая тръгна по следата! Да я накарам да си спомни, това беше сладко, даже много сладко!

Сега всичко ще се обърне. Всичко, целият ми лош късмет, всички нещастия и грешки. Ще направим голям завой.

И всичко ще изгори, в това число и малката курва, с която започнаха нещастията на моето семейство.

 

 

Когато влезе в „Сирико“, главата на Рина беше пълна с данни, теории и тревоги. Обикновено идваше тук, когато искаше да пропъди тревогите и да измие мръсотията от един тежък ден. Тази вечер щеше да се срещне с Бо.

В първия момент, когато огледа масите, не го забеляза, но веднага зърна една червенокоса глава — Манди, спомни си Рина, която се бе сгушила в едно от сепаретата с мъж на около тридесет със светло кестенява буйна коса. Джон Крю^[4] за него, ретро хипи за нея.

Пиеха домашно вино и се галеха по бедрата.

Видя и Джон на една от малките маси. Като отговаряше пътем на обичайните приветствия и поздрави, Рина се отправи към него.

— Ето мъжа, когото исках да видя.

— Миденият сос е чудесен тази вечер.

— Ще го имам предвид. — Тя седна срещу него и махна на сервитьора. — Разбрал си, че става нещо.

Той нави на вилицата си още лингуини.

— И аз така чух.

Тя се облегна.

— Татко ти се е обадил, нали?

— А ти какво мислеше, че няма ли? Ти защо не ми се обади?

— Щях. Нуждая се от ухото ти, от мозъка ти, но не тук и не сега. Може ли да се срещнем утре, за закуска, да речем? Не, по-добре ела у нас. В моята къща. Ще приготвя закуска.

— В колко?

— Можеш ли по-рано? В седем?

— Вероятно ще успея да те вместя в програмата си. Искаш ли да ми подскажеш за какво става дума, че да го предъвча?

Рина понечи да му каже, но знаеше, че ако започне и произнесе само една дума, той ще иска да узнае всичко. Тя самата би постъпила така.

— По-добре да остане в главата ми тази нощ.

— Тогава до седем.

— Благодаря.

— Рина — задържа я Джон, когато тя понечи да стане. — Трябва ли да ти напомням да бъдеш внимателна?

— Не. — Тя стана, наведе се и го целуна по бузата. — Не е необходимо.

Сетне отиде в кухнята и изпрати въздушна целувка на Джак, който бъркаше сос и го сипваше върху тестото.

— Виждал ли си Бо? Трябваше да се срещнем тук.

— Отзад е, в подготвителното.

Заинтригувана, тя заобиколи работната маса и влезе в стаята за подготовка на продуктите. И застана като закована на вратата, защото видя баща си да дава на Бо урок по приготвяне на пица.

— Тестото трябва да бъде еластично, иначе няма да се разстеле правилно. Не дърпай, ще стане цялото на дупки.

— Ясно, сега просто ще… — Бо взе топка тесто от една намазана с олио тенджера в хладилника. Започна да го дърпа и разпъва.

— Сега използвай юмруците си, както ти показах. Започни да го оформяш.

Съсредоточен в работата си, Бо започна да мачка тестото с юмруци. Не е толкова зле за начинаещ, промисли си Рина.

— Може ли да го хвърля?

— Чупи-купи — предупреди го Гиб.

— Добре. — С разкрачени крака и присвити очи, като цирков артист, готов да жонглира с горящи факли, Бо подхвърли тестото във въздуха.

Малко по-високо от необходимото, според Рина, но все пак успя да го хване, завъртя го и отново го хвърли.

И усмивката на лицето му я накара да сподави смеха, който я напушваше. Нямаше смисъл да го прекъсва, заприлича й на момченце, което току-що е успяло само да подкара велосипеда си на две колела.

— Толкова е гот! Но какво да го правя сега?

— Използвай очните си ябълки. Според теб достатъчно ли е?

— Така ми изглежда. Изглежда добре.

— Тогава го сложи върху дъската.

— Добре. Ето на! — Той пльосна тестото върху плота и разсеяно избърса ръцете си в престилката, която носеше. — Не е съвсем кръгло.

— Но не е зле, малко ще го дооформим. Дай ми ножа.

— Колко изтърва преди това? — попита Рина, като пристъпи напред.

Бо й се ухили през рамо.

— Видя ли? Направих го. Изтървах две, но не докоснаха пода.

— Научи се много бързо — похвали го Гиб, докато си разменяше целувки с дъщеря си.

— Кой да знае, че има толкова много неща, свързани с правенето на пица? Първо големият миксер за тесто — кимна той към машината от неръждаема стомана, използвана за смесване на огромни количества брашно, мая и вода. — Нужни са двама яки мъже, за да пренесат тази купа до тезгяха.

— Извинявай, но съм го правила безброй пъти, а изобщо не съм мъж.

— Кажи го отново. Разделяш, претегляш, слагаш го в тенджерите в хладилника, сетне разрязваш тестото веднага след като се надигне. И всичко това, преди да започнеш да правиш самата пица. Никога вече няма да приема пицата за нещо лесно.

— Бо, можеш да завършиш тази навън. — Гиб вдигна дъската и я занесе в предната стая, където Джак направи място на работната маса.

— Само не ме гледай — рече й Бо. — Това ме изнервя. Ще взема да се стресна. Върви и седни при Манди и Брад — посочи с ръка към салона.

— Добре. — Тя си взе една сода и отиде да се присъедини към приятелите му.

— Хей! Рина, това е Брад. Запознай се с Рина. Срещнах я в един от моите най-трудни и унизителни моменти.

— Тогава аз ще бъда важен и непоклатимо уравновесен. Радвам се да се срещнем най-накрая — в плът и кръв, след всички години, през които съм слушал за момичето от мечтите.

— Аз също. — Рина отпи, докато се усмихваше на Манди. — Когато бях на петнадесет, изтървах тетрадката си, тичайки в клас. Тя падна и едно момче — висок, с хубави рамене, големи сини очи и права руса коса, на име Чък, я вдигна, преди да успея да се наведа. Вътре страниците бяха изписани с Рина и Чък и сърца, хиляди сърца с нашите инициали в тях, или само неговото име, написано хиляда пъти.

— Господи, той видя ли?

— Трудно можеше да го пропусне.

— Било е много неприятно.

— Мисля, че лицето ми възвърна нормалния си цвят чак след месец. Така че сега сме квит с теб.