Нора Робъртс
Стъпки от огън (25)

24.

В осем и пет минути Рина започна да чука на вратата на Бо и продължи, докато той не й отвори.

Очите му бяха подути и полузатворени, косата — сплескана от едната страна на главата, от другата стърчеше. Носеше само сини боксерки и лицето му беше още сънено.

— Трябва да говоря с теб.

— Да, разбира се, влез — промърмори той, докато тя се шмугваше покрай него. — Седни. Искаш ли закуска? На твое разположение съм, ще ти сервирам.

— Извинявай, че те събудих. Знам, че преживя тежка нощ, но е важно.

Бо сви рамене и промърмори едно проклятие, когато ранената ръка го заболя. След това й обърна гръб и се упъти към кухнята.

Извади кутийка кока-кола от хладилника и я отвори. Надигна я и я изпи на един дъх.

— Знам, че си ми ядосан — продължи Рина. Осъзна, че тонът й е превзет и официален — като на учителката й в първи клас и не бе особено доволна от това. — Но не е време за детинщини.

Замъглените му очи се заковаха в пространството над кутийката кола. Бутна я леко с пръст.

— Това, което направи, беше детинско.

— Искаш да се бием? Добре, ще те запиша за по-късно. Онова, което ще ти кажа, е официално и трябва да ми обърнеш внимание.

Той се отпусна на един стол и й махна с разсеяно движение, казващо „какво чакаш, давай“.

Рина видя раздразнение, умора и известна болка в очите му. Но сега нямаше време да се грижи за болните.

— Имам причини да смятам, че връзката ми с подпалвача е много по-стара, отколкото мислехме първоначално.

Той отпи от колата си.

— Е, и?

— Стигнах до това заключение въз основа на разговорите, които водих с него, включително последния рано тази сутрин.

Ръката му стисна кутийката така, че едва не я смачка.

— Значи ти се е обадил и тази сутрин? Събудил те е и ти реши да споделиш това щастие с мен и да ме измъкнеш от леглото?

— Бо!

— Мамка му! — каза го странно, без жар, сетне стана от стола и отиде до бюфета. Извади оттам шишенце „Мотрин“^[1] и като изсипа няколко хапчета в шепата си, ги сложи в устата си като бонбони.

— Боли ли те?

Той я изгледа с празен поглед, докато преглъщаше хапчетата с кока-кола.

— Не, просто обичам да пия сутрин „Мотрин“ и кока-кола. Закуска за шампиони.

Нещо в стомаха й се сви.

— Ти наистина си ми сърдит.

— Сърдит съм на теб, на всички мъже и жени, на малките деца, и на цялата флора и фауна на планетата Земя, а вероятно, и във вселената, където вярвам, че съществува живот, защото спах пет минути, и цялото тяло ме боли както най-много обичам.

Тя забеляза драскотините и синините, освен бинтованата ръка. Беше открила доста ожулвания и по себе си. Но той, без съмнение, бе пострадал повече. И беше така, защото бе поел главния удар, за да я предпази.

Смяташе да бъде кратка, ясна, точна и да му разкаже същността, без подробности, без да навлиза в детайли. Сега, докато гледаше нацупеното му изражение, разрошената му коса, бедното му пребито тяло, Рина промени решението си.

Дори строгата й учителка в първи клас я целуваше, когато одраскаше коляното си на детската площадка.

— Защо не седнеш? Ще ти приготвя нещо за ядене, ще ти донеса лед. Това коляно изглежда подуто.

— Не съм гладен. Има торбичка със замразен грах в хладилника.

Тъй като бе взела своя дял от навяхвания и удари, тя знаеше за какво служи грахът. Извади го от фризера и го сложи върху коляното му.

— Съжалявам, че пострада. Съжалявам за колата ти. Съжалявам дори, че ти се нахвърлих, защото си казал на баща ми нещо, което не бях готова да кажа сама.

Рина седна, подпря лакти на масата и притисна очите си с ръце.

— Бо, ужасно съжалявам.

— Само това не прави, моля те. Ако се разплачеш, ще развалиш всичко, а съм толкова прекрасно ядосан!

— Няма да плача. — Но й струваше доста усилия, за да удържи на думата си. — Много по-лошо е, отколкото си представяш. Пострада заради мен.

— Колко по-лошо?

— Трябва да се обадя по телефона. — Тя извади мобилния си. — Това ще отнеме малко повече време, отколкото бях планирала. Може ли да си взема една? — попита тя, като посочи към кутийката с кока-кола.

— Заповядай.

— О’Донъл? — Рина стана, докато говореше. — Ще закъснея половин час.

Отвори хладилника. Там имаше диетична кола и обикновена. Бо ги бе купил за нея.

Сълзите отново понечиха да закапят и това я накара да се почувства странно.

— Не, няма. Ще те видим в и половина.

Рина прекъсна разговора и отново седна. Отвори кутийката и погледна сериозно Бо.

— Преди няколко години се срещах с един мъж. Всъщност връзката ни продължи няколко месеца. Около четири, така мисля. Не беше моят тип. Не особено искрен, много претенциозен. Но ме привличаше. Беше с високо положение, караше мерцедес, носеше италиански костюми, пиеше скъпи вина. Гледахме много филми със субтитри и съм абсолютно сигурна, че не ги харесваше повече от мен. Сноб до мозъка на костите си. Харесваше ми да съм с него, защото исках да бъда жена.

— А през другото време каква си била? Пудел ли?

— По-точно исках да бъда женствена — поправи се тя. — Суетна, сговорчива. — Все още се чувстваше доста глупаво заради това. — За мен той представляваше известна промяна на темпото. Позволявах му да избира ресторантите, да прави планове. Това беше като кратко облекчение, почивка. В моя живот, за да останеш жив, не можеш да бъдеш женствен. Сблъскваш се с много ужасии, виждаш много грозни гледки. Опознаваш най-мрачните кътчета на човешката душа. Както и да е. Може би съм се нуждаела от контрасти.

— Може ли да те прекъсна за миг? Мислиш ли, че този мъж ти се обажда?

— Не. Не мога да изключа възможността напълно, но не е той. Финансов брокер е, който си прави маникюр два пъти в месеца. Сега живее в Ню Йорк. Та значи беше започнал да ми влиза лека-полека под кожата. Позволих му това, защото… Всъщност не съм съвсем сигурна и вече няма значение. Нощта, когато поех първия си случай като детектив по палежите, имахме малък спор. Той ме удари.

— Какво? — Бо остави кутийката на масата.

— Почакай. — Трябва да кажеш всичко, повтори си Рина. Трябваше да изтърпи цялото унижение от случилото се. — Тогава си помислих, че е случайно, както твърдеше и той. Беше едно от онези резки, сякаш неосъзнати движения. Махаше с ръце, аз пристъпих към него и ръката му ме удари. Наистина можеше да бъде случайно, затова го приех като такова. До следващия път.

Този път в очите му нямаше сънливост. Те бяха чисти, зелени и твърди.

— Ударил те е отново.

— Този път беше различно. Беше планирал празнична вечеря, а аз бях в пълно неведение. Луксозен френски ресторант, шампанско, цветя — всичко както си му е редът. Каза ми, че е повишен и се мести в Ню Йорк. Радвах се за него — беше малко неочаквано, но какво можех да направя? Освен това… — Тя въздъхна и с мъка си пое въздух. — Освен това част от мен си казваше: „Това ще улесни нещата. Няма да има драматични сцени“.

— И го казваш с чувство на вина, защото?

— Защото издава студенина, предполагам. Погледнато отстрани, изглежда така: „Хей, гаджето, от което малко ми е писнало, просто слиза от сцената. Ура! Какъв късмет!“. Опитах се да се преструвам, че не съм облекчена, когато той каза, че иска да отида в Ню Йорк с него и дори тогава ми трябваха няколко минути, за да проумея какво точно ми говори. Но не можех да се съглася и се опитах да му обясня защо не мога. По-точно, защо не искам.

— Добре, значи мъжът, с когото си се срещала няколко месеца, е искал ти да се преместиш, да напуснеш дома си, семейството си и работата си, защото той е получил повишение. — Бо надигна косата си с една ръка и насочи пръста на другата към нея. — Виж какво, казах ти, че и извън нашето синьо кълбо има живот. Очевидно твоят човек е бил спуснат от някоя друга, невъзможна планета.

Това я разсмя.

— Слушай ме, сега идва най-лошото. Неочаквано той извади пръстен с диамант с размерите на метеор и ме осведоми, че ще се оженим и ще живеем в Ню Йорк. — Рина затвори очи, защото начинът, по който се бе почувствала тогава, сякаш възкръсна. — Бях направо като ударена с мокър парцал, кълна ти се. Дойде ми толкова изневиделица, че докато се опитвах да кажа „благодаря, но не мога“, сервитьорът донесе шампанско, хората от съседните маси започнаха да ръкопляскат и пръстенът се озова на ръката ми.

— Натикал те е в капан.

— Да. — Тя въздъхна, беше му благодарна за разбирането. — Не можех да започна спор точно там, пред целия проклет ресторант, така че изчаках, докато се прибрахме у нас. Да кажем, че той не го прие добре. Започна да вика по мен, нарече ме кучка, била съм го унижила, била съм глупачка и тъй нататък. Престанах да изпитвам съжаление към него и също му се развиках. Тогава той ме удари. Каза, че щял да ме научи кой е шефът и когато се опита да ме удари втори път, аз го свалих на земята, изритах го в слабините и го изгоних.

— Готов съм да те поздравя за това и да добавя, че от всичко, което ми разказа, главният претендент за анонимния подпалвач е той.

Бо не я накара да се чувства виновна, осъзна Рина. Нито глупава, нито слаба. Беше доста интересно да сподели най-гадния и унизителен случай от живота си с един мъж, който не допуска да се почувства унижена и омърсена.

Сърцето й заби по-бързо.

— Не е точно така, но има връзка. На другата сутрин рано-рано моят капитан и О’Донъл почукаха на вратата ми. Оказа се, че някой е подпалил мерцедеса на Люк, няколко часа след като го изритах през вратата. Беше направено така, че уликите да сочат мен. Не се получи. Първо — защото Джина дойде и остана цялата нощ с мен, дори все още беше вкъщи, когато колегите дойдоха. И второ — защото ми повярваха.

Можеше да види по лицето му каква любов изпитва към нея, но трябваше да довърши всичко докрай.

— Методът, който бе използвал неизвестният подпалвач, беше абсолютно еднакъв със снощния пожар. Има много големи прилики. А когато ми се обади тази сутрин, той самият загатна за това.

— Този негодник Люк може да е подпалил собствената си кола, за да ти нанесе още един удар. Може би го е направил и снощи, за да ти отмъсти.

— Възможно е, освен… Миналата нощ, когато се обади, той каза още нещо. Не включих веднага, не напълно. Всичко стана прекалено бързо и не стигна до съзнанието ми чак до тази сутрин. Той каза, че трябвало да си помисля за всички мъже, с които съм била, чак до най-първия.

— И?

— Първият мъж в живота ми беше Джош. Той изгоря в пожар много преди да срещна Люк.

— Пушейки в леглото.

— Никога не го повярвах. — Дори сега гласът й затрепери. — Трябваше да приема заключението, но не го вярвах. След това трима мъже, с които имах връзка, също бяха свързани със сериозни пожари. Единият от тях е мъртъв. Вече не мога да го приема за случайност. Не и сега.

Бо стана, докуцука до хладилника и извади още една кола.

— Защото вече си убедена, че Джош е бил убит.

— Да. И мисля, че е подпалил пожар напълно умишлено и нарочно, защото всеки, който ме познава, знае, че учих и работих, за да стана следовател по пожарите. Още откакто…

— Откакто беше запален вашият ресторант — довърши вместо нея Бо.

— Господи! Пасторели. — Стомахът й се сви на възел. — Всичко е започнало онзи ден. Всичко. — Тя си пое дъх. — Добре, ще проверя това отново. Впрочем, можеш ли да си вземеш малко отпуска?

— За какво?

— Бо, Джош е мъртъв. Люк се премести в Ню Йорк, но така или иначе съм приключила с него. Ти живееш в съседната къща. Той може да се опита да подпали твоята къща или теб самия.

— Или пък теб.

— Вземи си няколко седмици, иди на почивка, дай ни време да приключим с тази гадост.

— Добре. Къде искаш да отидем?

Ръцете й се свиха на юмруци върху масата.

— Аз съм фитилът. Ако аз се махна, той ще спре и ще ме чака да се върна.

— Според мен и двамата сме на прицел. Освен ако нямаш намерение да си хванеш някой друг, докато се пързалям някъде на ски. Ценя си кожата, Рина, поне онова, което е останало от нея. Но нямам намерение да бягам и да чакам да ми се обадиш, че теренът е чист. Не действам по този начин.

— Сега не е време да се правиш на мъжкар.

— Докато не ми пораснат цици, ще си остана мъж.

— Ще ме разсейваш. Като се тревожа за теб, ще се разсейвам. Ако нещо ти се случи… — Тя млъкна насред изречението, защото буца заседна в гърлото й.

— Ако аз ти кажа това, ти ще ми отговориш, че можеш да се грижиш за себе си и да се пазиш, че не си нито глупава, нито безотговорна. — Бо вдигна вежди, когато тя не отговори. — Защо да не прескочим онази част, в която аз ти казвам същото и двамата си подхвърляме едни и същи аргументи.

Доброто настроение се стопи и изчезна от очите му, като ги превърна в зелен лед.

— Този негодник се прицели в мен, Рина. Той хвърли във въздуха моето камионче. И ти смяташ, че ще си тръгна току-така?

— Моля те. Само за няколко дни. Три дни. Дай ми три дни, за да… — Гласът й потрепери.

— Не! Не плачи! Опитваш да постигнеш целта си по непочтен начин, но няма да стане.

— Не използвам сълзите, за да постигна целите си, глупако! — Тя ги избърса с опаката страна на ръката си. — Мога да те поставя насила под закрила.

— Може би.

— Виждам, че не мога да се справя. — Тя се отдръпна от масата, отиде до прозореца над мивката и се загледа навън.

— Мога да видя, че не можеш да се справиш с нещо.

— Не знам какво да правя. — Рина притисна юмрук към гърдите си, там, където сърцето й биеше оглушително. — Не знам как да постъпя. Не знам.

— Ще измислим.

— Не, не! Ти сляп ли си, или си глупав? — попита тя, като се завъртя към него. — Мога да се справя със случая. Просто трябва да поработя. Като мозайка е и всички части са налице. Трябва да ги намеря и да ги поставя на правилните им места. Но това? Не мога… не мога да се справя с това. — Удари с юмрук между гърдите си. — Аз съм… аз съм…

— Астматичка? — попита Бо, докато тя се задъхваше и хъхреше.

Рина изненада и него, и себе си, като грабна една чаша за кафе и я хвърли срещу стената.

— Престани да си правиш майтапи с мен, идиот такъв! Влюбена съм в теб! Ето какво!

Бо вдигна ръка сякаш да се предпази от друга летяща чаша.

— Чакай минутка. Само минутка.

— О, по дяволите! — Ръката й започна да се вдига, но той я хвана и я задържа.

— Казах, само една минутка.

— Надявам се да получиш удар, така че да се препъваш из стаята, докато нарежеш краката си върху счупените стъкла.

— Любовта се проявява под различни форми — промърмори той.

— Не обръщай всичко на шега! Не си прави майтап. Ти започна всичко. Единственото, което аз направих, бе, че един ден излязох през собствената си задна врата.

— Не си правя никакви шеги. Опитвам се да си поема въздух.

Ръката му остана върху нейната, докато седеше на стола с торбичката замразен грах върху подутото си коляно.

— Когато каза, че си влюбена в мен, В-то главно ли беше или малко? Не ме удряй! — предупреди я, когато видя, че ръката й се свива в юмрук.

— Нямам намерение да прибягвам до физическа сила. — Но едва се удържа. Сега се насили да се отпусне. — Ще ти бъда благодарна, ако пуснеш ръката ми.

— Добре. Тогава аз също ще ти бъда благодарен, ако не хукнеш веднага навън, така че да тръгна, куцукайки, след теб и наистина да нарежа краката си върху счупените стъкла.

Устните й се извиха.

— Е, видя ли? Ето защо това ми се случи. Ти не си сваляч, Гуднайт, но се държиш толкова приветливо и любезно, та човек лесно може да се излъже, че си сговорчив. И се настаняваш точно на мястото, което си избрал. Вероятно е необходим динамит, за да бъдеш преместен оттам. Майка ми пак излезе права. Тя винаги е права.

Въздишайки, Рина отиде до килера и извади метла и лопатка.

— Същият си като баща ми.

— Не съм.

Рина се усмихна и започна да мете счупените парчета.

— Никога не съм се отнасяла сериозно, с който и да е преди теб, защото никога не съм правила сравнение. Те не означаваха нищо за мен пред единствения мъж, от когото се възхищавам най-много. Баща ми.

— Права си. Ние сме напълно еднакви. С изключение на датата на раждане.

— Първо беше с малка буква, но пак бе достатъчно объркващо за мен. А тази сутрин ти отвори вратата и изведнъж буквата стана голяма, дебела и сияйна. Я се погледни! Косата ти е толкова смешна.

Бо вдигна ръка да я оправи, но се отказа.

— Много важно.

— И гащите ти ще паднат.

Той посегна към разхлабения ластик.

— Е, все още има много живот в тях.

— Целият си в синини и рани. И това няма значение. Съжалявам за чашата.

— Брат ти спомена, че когато се карате, хвърляте разни чупливи неща. А аз съм влюбен в теб от десет и половина вечерта на девети май 1992 година.

Усмивката й стана нежна, докато изсипваше стъклените парчета в кофата за боклук.

— Не, не е вярно.

— Лесно ти е да го кажеш. Я питай мен! Беше с малка буква — продължи, когато тя върна метлата на мястото й. — С много фантазии. Превърна се в нещо съвсем различно, след като те срещнах, но наистина беше с малка буква.

— Знам. Ще закъснея — рече извинително Рина, като погледна часовника си. — Ще изпратя двама полицаи да те пазят, докато…

— И порасна.

Тя не отвърна нищо.

— Порасна, Рина. Затова смятам, че и двамата трябва да решим какво ще правим.

Тя пристъпи към него и притисна бузата си към главата му. Почувства как сърцето й се успокоява.

— Това е най-прекрасното — каза му. — Но не мога да остана. Нито минута повече.

— Добре. Тогава то може да почака.

Рина наведе глава, докато устните им се срещнаха.

— Ще ти се обадя по-късно. — Целуна го отново. — Бъди внимателен. — И отново. — Пази се.

Сетне се забърза към външната врата да не би той да стане от стола да я изпраща.

Така че Бо остана седнал, с кутийка кока-кола в ръката, а утринната светлина го обливаше през прозорците. И си мислеше колко странен е животът.

Тъкмо бе привършил кока-колата, когато на вратата отново се почука.

— Това пък кой ли е!

Бо се изправи, решил, че хапчетата и грахът са му помогнали и се упъти към вратата. Трябваше да даде ключ на Рина, натам вървяха нещата. А това бе първата стъпка към живеенето заедно, което пък бе първи братовчед на страшната за всички мъже дума, започваща с буквата Б. Но все още бе рано да мисли за това.

Когато отвори, в прегръдката му неочаквано се оказа жена, която обаче не беше Рина.

— Бо, Господи! — Манди го стискаше толкова силно, че натъртванията и раните го заболяха. — Дойдохме веднага след като чухме новините.

— Какво сте чули? Кои сте вие?

— За бомбата в колата ти. — Тя се отдръпна назад, за да го огледа по-добре. — О, бедното ми момче! Казаха, че си имал дребни наранявания. А ти си целият бинтован! И какво е станало с косата ти?

— Млъкни най-сетне! — опита се да приглади косата си.

— Брад паркира. За да си намери човек място за паркиране в този квартал, трябва да е готов за истинско сафари. А полицията все още е блокирала улицата пред къщата ти.

— Брад ли каза?

— Не бях чула новините, защото по погрешка бях изключила телефона, пък и не си бях вкъщи, за да прочета вестника. До тази сутрин не знаехме нищо. Защо не ни се обади?

— Брад? — Не сънуваше, нищо че бе дремнал само пет минути. — Ти и Брад? Вие сте заедно? С моя Брад?

— Е, добре де, нали не спиш с него? И освен това стана напълно неочаквано, не беше планирано. Хайде, хайде да влезем и да седнеш.

Той вдигна ръка, за да я спре.

— Почакай. Къде съм попаднал? В Страната на чудесата ли?

— Не е чак толкова чудно. Познаваме се от години. Просто се видяхме, решихме да хапнем заедно, после да отидем на кино и така едно след друго, от дума на дума… нали знаеш как става. — Тя се ухили с широка и сияйна усмивка. — Беше страхотно!

— Стоп! Млъкни! Само не ми разказвай креватни подробности! — запуши ушите си с ръце и започна да мучи, за да я прекъсне. — Мозъкът ми не може да издържи на още новини. Ще експлодира.

— Нали не си от онези, които смятат, че щом са спали с едно момиче, никой от приятелите им няма право да се интересува от нея?

— Какво? Не, разбира се. — А дали не беше точно такъв? Не, не, реши след минута размишление Бо. — Но…

— Защото ние наистина много си допадаме. Сега ми позволи да ти помогна… — Лицето й изведнъж стана замечтано и когато Бо проследи погледа й, видя Брад да идва по улицата със същото изражение.

Бо се обърна и се хвана за главата.

— Боже, бедната ми глава! Вие — моите най-добри приятели, сте на път да довършите онова, което онзи кучи син започна снощи.

— Не ставай глупав. В случай че не си забелязал, стоиш на алеята по долни гащи. При това доста парцаливи. Той е добре — извика Манди на Брад.

— Човече, съкрати ми живота с десет години! — Брад ускори крачка. — Наистина ли си добре? Видя ли те лекар? Искаш ли да те заведем на рентген?

— Бях на лекар. — Бо се намръщи, когато Брад го прегърна здраво.

— Разтревожихме се много и право тук. Какво стана с колата ти?

— Изгоря.

— Беше хубав пикап. Какво можем да направим за теб? Искаш ли да ти оставя моята кола? Или да те закарам, ако трябва да ходиш някъде.

— Не знам. Все още не съм дошъл на себе си.

— Не се тревожи — успокои го Манди. — Искаш ли да си легнеш? Мога да ти направя нещо за ядене.

Въпреки факта, че ръцете им се сплетоха, Бо осъзна, че и двамата са тук заради него. Както е било винаги досега.

— Ще си взема душ, ще се облека, трябва да проясня главата си.

— Добре, а аз през това време ще ти направя закуска. Ще си вземем свободен ден, нали, Брад?

— Разбира се.

— А когато слезеш при нас — добави Манди, — искаме да ни разкажеш всичко. Всичко.

 

 

Рина разтърка очи и отново се взря в екрана на компютъра.

— Пасторели баща си е имал работа със закона почти през целия си живот. Нападения, пиянство, побой, нападения с цел палеж, дребни кражби. Има четири ареста по подозрения в палеж. Два преди пожара в „Сирико“, два след излизането му от затвора. Последен известен адрес — Бронкс. Но жена му е в Мериленд, точно на границата с окръг Колумбия^[2].

— Синът е вървял по стъпките на бащата — добави О’Донъл. — Няколко ареста преди още да навърши шестнадесет.

— Знам за тях. Джон ме държеше в течение, защото го помолих. Прибраха го също като баща му. Джоуи уби кучето си и го запали на стълбите пред нашата къща.

Тя отиде до бюрото на О’Донъл, като приседна на края му, за да си говорят, без разговорите в стаята да им пречат.

— Той уби собственото си куче, О’Донъл. Казаха, че било акт на насилие, резултат от ареста на баща му заради пожара. Беше проблемно, объркано дете, объркано от насилието в дома. Баща му редовно пребиваше майка му. А той също пребиваше децата от време на време.

— Но ти не си се предала.

— Не. Спомням си го как тичаше след колата, когато арестуваха стария Пасторели. Джоуи боготвореше баща си. Повечето деца, растящи в подобна среда, го правят. Майка му беше слаба, безгласна буква. Баща му беше господарят, той командваше. Само погледни какво е вършил! — Наведе се, за да може да чете върху екрана на О’Донъл. — Арести за насилие, сексуално насилие, вандализъм, голяма автомобилна кражба… Не само е следвал, ами е надминал баща си.

— В досието му няма пожар.

— Така е. Може би е по-внимателен или има повече късмет в тази област. А може би той и баща му действат в комбина. Или е запазил премиерата си в пожарите за мен. Но или единият от тях, или и двамата стоят зад всичко това.

— Не споря.

— Единият или и двамата са убили Джош Болтън.

— Това е голяма крачка, Хейл. От онова, което е в досиетата им, до убийство.

Тя поклати глава.

— Може да има и други убийства, които просто не са били разкрити. И всичко води към мен. Към онзи далечен ден, когато Джоуи ми посегна. Било е опит за сексуално насилие, но аз бях много малка, за да го проумея.

Но все още помнеше, при това много добре, как я хвана за гърдите, за чатала, а също и как я нарече. Помнеше свирепостта, изписана на лицето му.

— Той скочи върху мен, но брат ми и няколко негови приятелчета ме чуха да викам и го прогониха. Казах на татко и той отиде направо при стария Пасторели. Никога не бях го виждала толкова ядосан. Ако някои от съседите и от клиентите в „Сирико“ не бяха излезли да ги разтърват, щеше да стане още по-лошо. Много по-лошо. Татко заплаши, че ще повика полиция и хората, които бяха там, и чуха какво е станало, го подкрепиха.

— И същата нощ Пасторели е подпалил „Сирико“.

— Да. „На ти, копеле такова, ето това заслужаваш!“ Гнусна работа. Пиянска и гнусна, без дори да помисли за хората, които живееха над пицарията. Можеше да изгорят заедно с нея.

— Но ти си видяла пожара.

— Така е. Отново аз. Връщаме се на мен. Той уж ни беше наказал, но никой не пострада. Застраховката покри щетите, а и целият квартал беше готов да ни подаде ръка за помощ. Може да се каже, че всъщност пожарът донесе само полза за семейството ми. Създаде атмосфера на лоялност, даде възможност на родителите ми да разширят бизнеса си, да го модернизират.

— Било е ужасно за човека, който всъщност е искал да причини вреди.

— И освен това го хванаха. Кучето му лаеше, О’Донъл. Това казах на Джон Мингър. Кучето му лаеше в задния двор, където беше бараката му. В нея намериха тубата с бензин, част от бирата, която бе откраднал от ресторанта, обувките, които бе носил.

— Затова хлапето е убило кучето.

— Да. Кучето изигра главната роля. То предаде баща му.

— Значи е трябвало да умре.

— Точно така. Трябвало е да умре и още нещо — да бъде изгорено. След това момчето е арестувано, разпитано, изпратено в поправително училище. След като излиза, се мести с майка си в Ню Йорк. Там също не е стоял със скръстени ръце, но все още е бил малък. Трудно е за едно момче да дойде от Ню Йорк чак в Балтимор, за да причини нещо на баща ми. Ето, виж — почука тя по екрана. — Заподозрян е на два пъти. Но и двата случая са по времето, когато умря Джош. Джоуи вече не е момче. И трябва да мие подове. Какво падение.

Сега можеше да го почувства, да почувства истината в корема си, в гърлото си. Това бяха частите на пъзела.

— Идва в Балтимор и какво установява? „Сирико“ продължава да процъфтява. Семейството ми е добре. А малката кучка, която е виновна за всичко, учи в колеж и се чука с някакъв сополанко. Джоуи само я пипна, а тя се разпищя и развали всичко. А сега позволява на този да я чука без проблеми. Време е за разплата. Трябва да си плати, при това на висока цена. Аз бях с него същата вечер, същата нощ бях с Джош, след сватбата на Бела. Един от Пасторели е убил Джош и е подпалил пожара. Защото аз бях с него.

— Добре, ако приемем тази версия, защо той или те не са се разправили с теб? Ти си била там. Защо не са убили и двама ви?

— Защото не е било достатъчно. Като убие мен — край. Но като ме накара да страдам, като ме нарани, като пали пожари отново и отново, и ме кара да се чудя какво става — това вече е друго. Пасторели баща имаше алиби за онази нощ. Джон го провери. Но алибито би могло да бъде фалшиво. Предполагаше се, че Джоуи е бил в Ню Йорк и се намериха хора, които потвърдиха това. Но я виж, три месеца след смъртта на Джош Джоуи е обвинен в подпалване на автомобил във Вирджиния, не в Ню Йорк.

— Не казвам, че хората не таят лоши чувства и не пазят омразата си към някого двадесет години. Двадесет години е много дълъг срок. Бая време.

— По пътя му трябва да има следи. Може да са неща, които съм прескочила, не съм им обърнала внимание и не съм ги свързала едно с друго. Веднага след като започнах работа, стана един инцидент. Пожарникарят, с когото излизах, беше убит. Пътуваше за Северна Каролина — щяхме да ходим там за уикенда. Мен ме задържаха, така че не можах да тръгна с него, но на другата сутрин щяхме да пътуваме с Джина и Стив. Намериха го в колата му, в една горичка край пътя. Бил е застрелян, а колата — подпалена. Изглеждаше като нападение, обир и убийство, за да се покрият следите. Бяха минали единадесет години от деня, в който пламна пожарът в „Сирико“.

О’Донъл се облегна.

— Да, Хю Фицджералд. Познавах го бегло. Спомням си, когато го убиха. Не знаех, че сте имали връзка.

— Беше обикновено приятелство. Бяхме излизали само няколко пъти, и той бе приятел на Стив. Стив и Джина бяха двойка. Изглеждаше като случайно нападение. Местната полиция го окачестви като такова с неизвестен извършител.

Тя също го бе помислила за нещастен случай, спомни си Рина, прекарвайки пръсти през косата си. Така и не успя да прозре под повърхността.

— Едната гума беше спукана. Било е късно през нощта, тъмен селски път. Всички решиха, че е махнал за помощ и е спрял грешния човек или пък че някой е минал и се е опитал да го обере. После го е убил. Избутал е колата в горичката и я подпалил, надявайки се огънят да скрие следите. Което, естествено и беше станало. Случаят още не е разрешен, няма открит извършител.

Рина си пое въздух.

— Така и не направих връзка, не се усъмних. Дявол го взел, та копчетата на униформата ми все още бяха чисто нови! Коя бях аз, че да разпитвам дългогодишни полицаи само защото имах някакво странно усещане? Просто бяхме излизали няколко пъти и чувствахме симпатия един към друг. Мислехме, че от това може да излезе нещо повече. Но не ходехме, все още не бяхме гаджета. Той беше убит в Северна Каролина. Нищо не сочеше към човека, който бе подпалил ресторанта на баща ми преди десетина години. Но трябваше да се досетя.

— Да, но кристалното ти кълбо в онези дни е било прекалено замъглено.

Шегата му, независимо дали съдържаше повече сарказъм или съчувствие, не охлади кръвта й.

— Пожар, О’Донъл. Огън. Винаги присъства и той. Джош, Хю, колата на Люк, а сега и на Бо. Винаги има пожар. Може би и други неща, които не съм забелязала. Случаи, които все още не са приключени.

— Разликата е, че сега той иска ти да знаеш.