Нора Робъртс
Стъпки от огън (24)

23.

— Бо, не искам да се чувстваш задължен да намаляваш цената само защото това е моето семейство.

— Хм. — Той продължи да лежи със затворени очи, а ръката му погали голото й бедро. — Каза ли нещо? Изпаднал съм в каноли-кома, усложнена от сексуална мъгла.

Напълно разбираемо, помисли си Рина, след като изяде три порции от великолепните каноли на майка й, преди да… преди да въздадат справедливост на пода в неговата кухня.

— Ти вършиш добра работа и заслужаваш да ти бъде заплатено както подобава.

— Че на мен ми е заплатено както подобава. Току-що изядох по-голяма част от първоначалния си депозит. Сделката е добра — продължи. — „Сирико“ е известно име в квартала. Работата ми там ще покаже на хората какво мога, ще ги накара да заговорят за мен. А родителите ти са първенци по разпространяване на новините.

— Да не искаш да кажеш, че сме дърдорковци?

— Не, но в интерес на истината, вие наистина можете да говорите. Ушите ми звъняха по време на вечерята. Нищо лошо не искам да кажа — добави, като се прозя, Бо. — Мисля, че дори спечелих вуйчо ти.

— Вуйчо Сал е най-големият син в семейството. Известен и всепризнат специалист по пазарлъка. Но ние си го обичаме.

— И така те получиха пазарлъка, а аз работата, която обичам, както и безплатна реклама. И още, щях да забравя най-важното — да ям каквото е сготвила майка ти, докато умра.

— Забрави сексуалния бонус.

— Това е лично. — Този път прокара пръсти по бедрото й надолу и обратно. — Не е определящ фактор. Но след като си поиграх с някои идейки и планове за твоята къща, ти можеш винаги да ме качиш на горния етаж и да ме подкупваш с непрекъснати сексуални услуги.

Рина се покатери върху него и това го накара да простене. Повече от прекаляването с ядене, отколкото от желание.

— Ти си работил върху планове за мен?

— Не, само ги нахвърлях. Нямах толкова много време. Но масата ти за хранене е почти готова.

— Искам да видя. Искам да видя всичко.

— Ще бъде завършена след няколко дни. Проектите са все още в суров вид.

— Трябва да ги видя! — Тя слезе от него и го задърпа за ръката. — Веднага. Веднага!

Бо отново простена, но седна и посегна към панталоните си.

— Половината от идеите са все още в главата ми.

— Тогава искам да видя другата половина. — Тя също обу панталоните си, нахлузи ризата си през главата. Сетне обхвана лицето му и притисна устните си към неговите. — Благодаря предварително.

— Ще ми благодариш после. — Бо отвори хладилника за вода и в този миг телефонът иззвъня. — Кой, по дяволите, ми звъни в един през нощта? Дано да не е Брад, да иска да му плащам гаранция и да го извадя от затвора. Макар че в интерес на истината, това вече веднъж се случи.

— Чакай, не отговаряй. — С наполовина закопчана риза, Рина взе телефона и погледна номера. — Познаваш ли този номер?

— Не. — Той неочаквано включи, можа да види това на лицето му. — Мамка му! Мислиш ли, че е той?

— Нека аз да отговоря. — Тя вдигна слушалката. — Да, моля?

— Готова ли си за друга изненадка, пиленце? Не обичам да се повтарям, но онова, което трябва да се свърши, не търпи отлагане. Трябва да се свърши.

Тя кимна на Бо, като му направи знак да й донесе лист и молив.

— Чудех се кога ще се обадиш отново. Откъде знаеш, че съм тук?

— Защото знам, че си курва.

— Защото съм спала с теб ли? — попита Рина и започна да записва разговора.

— Помниш ли всички, с които си спала, Рина?

— Имам много добра памет за подобни неща. Защо не ми кажеш име или място. Тогава ще видим колко съм паметлива.

— Ти просто си помисли, помисли си за всички мъже, с които си се чукала. Чак до първия.

Ръката й трепна.

— Една жена никога не забравя първия мъж в живота си. Но това не си ти.

— Някой ден ще отидем заедно на едно парти — ти и аз. Но защо сега не излезеш малко навън да се поразходиш? Да видиш какво съм ти приготвил.

Телефонът замлъкна.

— Мръсник! Копеле! — прошепна тя и остави слушалката отстрани. — Направил е нещо наблизо. Не го затваряй — добави, като взе пистолета си и го закопча, докато набираше мобилния си телефон.

— Обажда се Хейл. Трябва да проследите този номер. — Тя го продиктува. — Сигурно е мобилен. Ще ви дам номера, на който се обади и оставям линията отворена. — Продиктува номера на Бо и излезе от кухнята. — Може да е подпалил пожар в близост до къщата ми. Искам патрулна кола. Излизам навън да проверя. Можете да ме намерите… Мамка му! Гадно копеле!

Чу как Бо ругае зад нея, след което се връща в кухнята.

— Подпалена е кола! Мръсник!

Бо мина покрай нея с пожарогасител в ръка.

Капакът на колата му беше вдигнат, моторът съскаше и пращеше сред пламъците. Димът се носеше на вълни. Под колата имаше матрак и локви бензин, които блещукаха на светлината на огъня. Гумите тлееха и острата миризма на горящ каучук тровеше въздуха. Над капака вече бушуваха огнени езици, по покрива на кабината също, раздухвани от приятния летен ветрец.

Но гневът й се превърна в страх, когато забеляза, че в отворения резервоар бе натикан горящ парцал. От отвора му висеше червена ленена салфетка с логото на „Сирико“ в единия ъгъл.

— Назад! Върни се! — скочи тя към Бо и изтръгна пожарогасителя от ръцете му.

Или имаше малко време, или никак, помисли си разсеяно Рина и го насочи към резервоара.

От уреда излетя пяна. Димът я заслепи, задави я, когато вятърът го запрати в лицето й. Вкусът на пожар напълни устата й, докато по земята струйките горещ бензин приближаваха неумолимо.

— Забрави за колата! — Бо я сграбчи и я дръпна със себе си, като се затича към другия край на улицата.

Експлозията вдигна задната част на камиончето във въздуха, после го блъсна обратно на земята. Взривната вълна ги покоси през краката. Посипа се дъжд от пламтящ метал, горещи шрапнели, които падаха на улицата, върху другите коли. Бо се завря заедно с нея под прикритието на една паркирана кола.

— Ранен ли си? Изгорен ли си?

Той поклати глава, загледан, без да мига, в горящия ад, в който се бе превърнал автомобилът му. Ушите му звъняха, очите смъдяха, ръката му пареше. Когато прокара другата си ръка по нея, тя цялата бе в кръв.

— Почти го бях направила. Още няколко секунди…

— Да, и щеше да се взривиш заедно с проклетия пикап.

— Той си играе с мен. Беше изчислил времето. — Пламъците танцуваха в очите й, когато удари с юмрук асфалта. — Моторът, локвите под колата, матракът. Това бе да отвлече вниманието ми. Ако бях видяла фитила по-рано… Господи, Бо, ти кървиш!

— Одрах си ръката в нещо, когато ни удари вълната.

— Дай да видя. Къде е телефонът ми? Къде е? — Огледа се и го видя да лежи счупен на улицата. — Идват! — Сирените виеха, хората надничаха от съседните къщи. — Стой тук, дай да видя ръката ти.

— Нищо ми няма. Хайде да седнем за малко и двамата.

Бо не бе сигурен кой трепери, той или тя. Може би и двамата, така че се предаде и седна на бордюра, като я придърпа към себе си.

— Раната е дълбока. — При вида на кръвта му тя се насили да се успокои. — Ще се наложи да те зашият.

— Може би.

— Свали си ризата. Трябва да спрем кръвта. Мога да ти направя временна превръзка, докато дойде медицинският екип.

Той извади една кърпа от джоба си.

— И това ще свърши работа. Съжалявам, Бо.

— Няма нужда. Не се извинявай. — Загледа автомобила си, докато тя бинтоваше ръката му.

Болката все още не беше непоносима. Помисли си, че скоро и това ще стане. Но в гърдите му кипеше все по-силен гняв, докато гледаше унищожаването на собствеността му.

— Ти не си виновна за деянието на този откачен. Пожарникарите наскачаха от колите си и се заеха с потушаването на пожара.

Когато Рина приключи с временната превръзка, за миг подпря глава на коленете си и си пое глътка въздух.

— Трябва да говоря с момчетата. Ще изпратя някой от медиците да те види. После ще те заведа в спешното, освен ако лекарят не разпореди друго.

— Не се тревожи за мен. — Нямаше намерение да ходи в болница. Имаше нужда да срита нечий задник. Бо стана и й подаде ръка. — Да вървим да им разкажем какво се случи.

Тя почти бе приключила с подробностите, когато се появиха родителите й, Джак, Ксандър, Джина и Стив, родителите на Джина, стари съученици, братовчедите й. Бяха толкова много, че изпълниха улицата.

Чу как баща й се обажда по телефона на Фран, за да й съобщи, че никой не е ранен и да я помоли да се обади на Ан в болницата.

Всички бази са покрити, помисли си разсеяно Рина и се обърна, когато О’Донъл я дръпна за ръкава.

— Открихте ли точката на възпламеняване? — попита го тя.

— Работим. Ранена ли си?

— Не. Само няколко ожулвания при падането на паважа. Бо се направи на герой, като ме дръпна върху себе си. — Тя потърка очи. — Този тип ми позволи да говоря, за да спечели време и да подготви купона. Беше вдигнал капака, напоил добре мотора, под колата бе поставил вата от матрак, за да създаде повече дим. Локви от бензин под и около камиончето, за да горят гумите. Много и миризлив пушек, който да ме разсейва колкото може по-дълго. Когато забелязах фитила — беше направил фитил от салфетки на „Сирико“, който стърчеше от резервоара, времето беше на изчерпване. Опитах да го изгася, но Бо ме сграбчи като футболна топка и затича като централен нападател към голлинията. Трудно ми е да кажа какво щеше да стане, ако не ме беше измъкнал, и един Господ знае колко инструменти има в онези негови сандъчета в багажника.

— Обадил се е на телефона на Гуднайт. Провери ли твоя телефон, може да се е обадил първо у вас?

— Все още не съм се прибирала.

— Защо не го направиш сега?

— Добре. Една минута.

Тя се отдалечи, размени две думи с брат си и тръгна към къщата си.

— Хайде, приятел! Дай да видя! — Ксандър отиде при Бо и го потупа по рамото. — Сега двамата с теб ще отидем до клиниката. Аз ще се погрижа.

— Стига, докторе, това е само драскотина.

— Остави на мен да реша какво е.

— Тръгвай с Ксандър и никакви спорове — намеси се Бианка. — Аз ще ти взема чиста риза.

Бо погледна към своята къща.

— Вратата е отворена.

Бианка го погледна, очите й бяха изпълнени със симпатия.

— Имаш ли ключове? Ще заключа.

— Не. Излязох без тях.

— Добре, ние ще се погрижим. — Тя обхвана с длани лицето му. — Ние се грижим за своите. Сега върви с Александър и бъди добро момче. Утре, когато се почувстваш по-добре, ще посетим братовчед ми Сал.

— Мислех, че Сал ти е брат.

— Това е друг Сал и е братовчед. Ще ти даде добра цена за нов пикап. Много добра цена. Аз ще поръчителствам за теб.

— Джак, ще помогнеш ли на Бианка? — помоли Гиб, като се присъедини към Бо и Ксандър. — Аз ще ги придружа, за да не би пациентът да избяга.

— Татко просто обича да гледа как измъчвам хората с инжекции — подхвърли Ксандър и хвана Бо за здравата ръка.

— Това е направо сърцераздирателно. — Бо търсеше начин да се измъкне, но откри, че е атакуван по всички фронтове. — От екипа казаха, че има нужда от няколко шева. Мога да почакам до утре.

— Не оставяй днешната работа за утре — рече бодро Александър. — Хей, били ли са ти скоро инжекция против тетанус? Много ги обичам.

— Миналата година. Стой далеч от мен — обърна се Бо към Гиб. — Нямам нужда от почетна стража.

— Върви, върви! — Гиб изчака, докато преминат през тълпата. — Чух тук-там откъслечни думи. Разбрах, че е станало нещо, което бих искал да знам. Някой се обадил на Рина у вас, така ли е?

— Да, същият онзи тип. Който я заплашва. Който запали пожара в училището. Тя не ти ли е казала нищо по въпроса?

— Сега ти ще ми кажеш.

Не само че бе обграден от всички страни, прецени Бо. Направо бе притиснат до стената.

— По-добре я попитай сам.

— А дали няма да е по-добре да помагам на Ксандър, като те държа, докато ти прави преглед на простатата?

— Е, сега вече стана интересно — съгласи се Ксандър.

— Печелиш. Трябвало да ви каже, а сега ще бъде ядосана, че аз съм го направил вместо нея. Може би да си единствено дете на разведено семейство не е чак толкоз лошо.

Разказа им всичко, което знаеше, докато вървяха към клиниката, която бе през две преки. Удивлението на Ксандър се превърна в каменно мълчание. Той посочи на Бо масата за пациенти.

— И кога започна всичко това? — попита Гиб.

— Доколкото разбрах, откакто се пренесе в новата къща.

— И не ни е казала нищо. — Гиб започна да крачи из кабинета.

— Нито пък Стив — отбеляза Ксандър, като започна да почиства раната.

Бо си пое дълбоко въздух, защото започна да щипе.

— Вие, медиците, сте садисти! Не можете ли да се справите с една рана, така че да не боли чак до костта?

— Имаш хубава рана, Бо. Най-малко шест шева.

— Шест? Мамка му!

— Хайде млъквай или ще зашия и устата ти!

Той загледа спринцовката, която Ксандър извади от чекмеджето, сетне реши, че предпочита намусеното лице на Гиб.

— Не знам нищо повече. Нямам представа каква игра играе, но я докарва до нервна криза. Рина се опитва да се справи, но това я изяжда.

— Сигурно е някой, когото е тикнала в затвора — промърмори Гиб. — Сега е излязъл и я преследва. Моето момиченце и аз ще трябва да си поговорим.

— Да си поговорим, е нашият евфемизъм за викане, ругаене и трошене на разни чупливи предмети — обясни Ксандър. — Малък негодник!

— Не мисля, че заслужавам да ме наречеш негодник просто защото… Ох! Имаш предвид оня негодник? Господин Хейл. Гиб, ти си й баща, познаваш я по-дълго от мен, но бих казал, че с викане, ругаене и чупене на чинии нищо няма да се промени.

Гиб се озъби в крива усмивка.

— От опит не боли.

Предната врата се отвори и влезе Джак с риза и обувки в ръце. Погледна ръката на Бо и му намигна.

— Бианка смята, че ще ти потрябват. Шевове, а?

— Шест на брой, според доктор Глум^[1].

— Затвори си очите и мисли за Англия — посъветва го Ксандър.

Можеше да бъде много по-зле, реши Бо. Можеше да се унижи и да пищи като момиче. А ето че се прибра вкъщи с ненакърнено достойнство, смучейки замразена черешова пръчка, която Ксандър му даде, след като завърши операцията, като награда за смелостта.

По-голямата част от тълпата се бе разотишла. Бяха останали само няколко души, за да наблюдават нещо, което бяха виждали само по телевизията, помисли си Бо.

Рина, О’Донъл и Стив, заедно с още няколко момчета, за които предположи, че са от полицията, все още стояха около останките на колата му.

Той се зачуди дали застраховката ще покрие повредите по другите коли, причинени от летящите парчета от неговата. Боже, разходите му щяха да скочат до небето!

Рина се отдели от групата и отиде при него.

— Как е ръката ти?

— Очевидно няма да я отрежат. Получих и захарна пръчка.

— Само така можех да го накарам да престане да плаче — обясни й Ксандър. — Колкото до камиончето, изглежда ми направо за боклука.

— Да, много е зле — съгласи се тя. — Второстепенни повреди по паркиралите наблизо коли, в това число и по моята. Ще опишем щетите. Ти ще подпишеш, Бо, така че да приложим протокола като доказателство.

— А инструментите ми? Нещо останало ли е от тях?

— След като приключим, ще ти предам всичко, което сме намерили. Мама е вътре — обърна се към баща си. — Искаше да те изчака и да види как е Бо.

— Добре. Ще почакам с нея да приключиш.

— Няма да свърша скоро. Късно е, по-добре си вървете вкъщи.

— Ще почакаме.

Тя се намръщи, когато баща й тръгна към къщата, и се обърна към брат си.

— Какво става?

— Хайде, Джак, ще те изпратя до вас. — Ксандър прегърна зет си през рамото и погледна към Бо. — Пази превръзката суха и използвай мехлема, който ти предписах. Ще те прегледам утре. — Сетне вдигна брадичката на Рина и я целуна по бузата. — Лошо ти се пише, сестричке. Лека нощ!

Джак я целуна по челото.

— Пази се. До скоро, Бо.

Рина веднага обърна очи към него.

— Е, какво става? Казвай!

— Не си им казала.

Тя отвори уста, сетне я затвори.

— И ти си го направил.

— Наложи се. Така че аз опрах пешкира. Изпълних ролята на боксовата круша.

— Супер. — Тя се изплю и погледна към къщата. — Направо супер! Не можа ли да държиш устата си затворена и да ме оставиш аз да се оправям?

— Знаеш ли какво? — рече той след миг мълчание. — Нощта беше доста противна и нямам настроение, нито сили за още един рунд. Прави каквото щеш. Аз си лягам.

— Бо… — понечи да заговори Рина, но той се отдалечи и я остави сама с гнева й, без никой, на когото да си го изкара.

Докато дойде време да стигне до собствената си врата, бе станало четири сутринта. Искаше да си вземе един дълъг студен душ и да си легне в мекото легло.

Родителите й обаче чакаха на дивана, прегърнати като две заспали деца. Решавайки, че това е единственият й шанс, Рина реши да се измъкне на пръсти по стълбите.

— Хич не си го и помисляй — спря я гласът на баща й, макар че очите му останаха затворени. Нито веднъж, ама наистина нито веднъж никой от тях не бе успял да се промъкне незабелязано в къщата след полицейския час, поставен от родителите й. Баща й имаше инстинктите на змия.

— Късно е. Искам да поспя няколко часа.

— Вече си достатъчно голяма. Безсънието няма да ти навреди.

— О, мразя, когато ми говориш така.

— Внимавай как се държиш, Рина — намеси се и Бианка, без да отваря очи. — Все още сме ти родители и ще бъдем такива дори сто години, след като умреш.

— Вижте какво, наистина съм уморена. Може ли просто да го оставим за утре.

— Някой те заплашва, а ти не си ни казала.

Ясно, нямаше начин да отложи разговора. Издърпа ластика, с който бе хванала косата си на опашка, докато баща й се надигаше от дивана.

— Това ми е работата, татко. Не мога и не бива да ви разказвам всичко, свързано с нея.

— Не, заплахата е лична. Той ти се е обадил. Знае името ти. Знае къде живееш. И тази вечер се е опитал да те убие.

— Приличам ли ти на мъртва? — отвърна дръзко тя. — Или наранена?

— А каква щеше да бъдеш, ако Бо не бе реагирал бързо?

— О, супер! — Тя вдигна ръце и тръгна нервно из стаята. — Значи той е рицар на бял кон, а аз съм безпомощната девойка. Виждаш ли това? — измъкна тя значката си и я завря в лицето на баща си. — Но не ги дават на безпомощни принцеси.

— Да, само че не ги дават и на себични, упорити като магарета жени, които не искат да си признаят, когато не са прави.

— Аз ли съм себична?

Сега вече викаха, а лицата им бяха само на сантиметри едно от друго.

— Откъде го измисли? Това си е лично моя работа. Аз казвам ли ти как да вършиш твоята?

— Ти си ми дете. Твоята работа винаги ще бъде и моя. Някой се опитва да те нарани и сега вече ще си има работа с мен.

— Точно това се опитвах да избегна. Защо според теб не ти казах? Хайде да се върнем в началото на разговора. Теб това не те засяга. Нямаш право да се бъркаш в моята работа, нито в тази част от моя живот.

— Ти пък няма да ми казваш какво да правя и какво не!

— Basta! Basta! — Бианка скочи от дивана. — Не смей да повишаваш тон на баща си, Катарина! А ти не викай на дъщеря си, Гибсън! Аз ще ви кажа сега! Идиоти! Малоумници! Stupidi! И двамата сте прави, но това няма да ме спре да ударя празните ви глави, за да чуете как кънтят. Ти! — посочи с пръст съпруга си. — Ти само повтаряш едно и също и изобщо не стигаш до същността. Нашата дъщеря не е себична и ще й се извиниш. А ти! — Пръстът й се обърна към Рина. — Ти добре си вършиш работата и ние се гордеем с това, което правиш и коя си. Но тук става дума за друго и ти много добре го знаеш. Става дума за теб. Някога, когато влизаш в сграда, която всеки момент може да се срути на главата, да сме ти казвали: „Не, Катарина“? Да сме ти казвали: „Не, не може да станеш полицай и да ни тревожиш всеки ден и всяка нощ?“.

— Мамо, аз…

— Не съм свършила. Ще разбереш, когато го направя. Кой беше най-горд, когато постигна мечтите си? А сега стоиш тук и ни казваш, че не било наша работа, когато някой иска да ти навреди?

— Просто… Аз просто не смятах, че има смисъл да ви тревожа.

— Ха-ха! Това е нашата работа, да се тревожим за теб. Ние сме семейство.

— Добре де, трябваше да ви кажа и щях да го направя утре, ако Бо не беше…

— Сега него ли ще обвиняваш? — прекъсна я Гиб.

Тя сви рамене.

— Ами само той остана и понеже не е тук, за да се защитава… Смятам да прехвърля цялата вина върху него. Какво, да не би да е станал новият ти най-добър приятел?

— Той беше ранен, опитвайки се да те спаси. — Гиб обхвана лицето й с длани. — Тази вечер Ксандър щеше да шие теб, а можеше да е и по-лошо.

— Извини се! — напомни му Бианка и той изви очите си към тавана.

— Съжалявам, че те нарекох себична. Не си. Ядосах се.

— Няма нищо. Ставам себична, когато става дума за вас. Обичам ви. Обичам те — повтори тя и се сгуши в прегръдката му, като подаде ръка на майка си. — Не знам кой го направи, нито защо, но съм уплашена. И на двете места беше оставил по нещо от „Сирико“.

— Какво? От „Сирико“ ли? — извика Гиб.

— В училището — един кибрит, а тази вечер — салфетка. С това иска да ми подскаже, че може да дойде и там, да се добере до вас. Казва ми… — Гласът й потрепери. — Страхувам се, че може да нарани някой от вас. Не мога да го понеса.

— Е, в такъв случай разбираш какво чувстваме ние. Върви да поспиш. Ние ще заключим, като излезем.

— Но…

Бианка стисна ръката на Гиб, преди да проговори.

— Върви да почиваш — продължи тя. — Тази вечер няма за какво да се тревожиш повече.

Когато останаха сами, Гиб прошепна на жена си:

— Нали не мислиш да я оставиш сама?

— Трябва. Трябва да й вярваме и тя трябва да знае, че й вярваме. Толкова ми е тежко — изрече през стиснати устни. — Винаги е много трудно да оставиш своите дечица. Но трябва. Хайде, ела да заключим. Ще си отидем вкъщи и там ще се притесняваме за нея.

 

 

Телефонът я събуди в пет и петдесет и пет. Рина стана и се опита да се ориентира в гъстата като сироп мъгла на изтощението. Запали лампата и вдигна слушалката.

— Да? — промърмори в нея.

— Не беше достатъчно бърза, а, кучко? Нито си толкова умна, колкото се мислиш.

— Но ти си умен, нали? — Рина моментално се разсъни. — Като се изключи, че да подпалиш една кола е доста по-трудно и вдига много повече шум, нали?

— Обзалагам се, че той е побеснял. — Разнесе се продължителен кикот. — Искаше ми се да видя лицето му, когато избухна.

— Трябвало е да останеш наблизо. Ако ти стиска, ако си мъж и изобщо имаш топки, трябваше да останеш, за да наблюдаваш шоуто.

— Имам топки, кучко! И ти ще ги ближеш, преди да свърша.

— Ако само това искаш, кажи ми къде и кога.

— Аз ще определя времето и мястото. Не си се досетила, нали? Дори и след тазвечерното шоу, пак не се сещаш. Предполагах, че си по-умна. А ти си просто една тъпа мръсница.

Рина присви очи.

— Щом е така, защо просто не ми подскажеш? Играта не е интересна, ако единият играч изостава. Хайде — подразни го тя, — хайде да играем.

— Играта си е моя, правилата също. Следващият път.

Когато затвори, тя седна. Сега мозъкът й работеше на бързи обороти, изчистен и освежен от съня.

„Не се досещаш, нали, дори и след тази вечер не се досещаш?“

Какво бе станало тази вечер? — запита се. Той използваше различни методи, подпалваше различни обекти. Не се придържаше към един и същ модел, нито към еднакви обекти както повечето типични серийни подпалвачи.

И двата пъти беше оставил по нещо от „Сирико“ като подпис. Послание, предназначено за нея.

Мъж, когото бе водила там в миналото? О’Донъл се бе сетил за Люк, който не хранеше особена любов към ресторанта. Но той беше в Ню Йорк. Възможно бе, разбира се, да е дошъл в Балтимор, но защо би го направил? Защо да я наказва след толкова много години?

Освен това почеркът не беше неговият. Люк би могъл да го направи веднъж, за да я нарани или да се отърве от нея. Но два пъти? Защо?

Пък и той не знаеше нищо за пожарите, за експлозиите. Освен че мерцедесът му бе подпален, той…

Тя неочаквано скочи.

— О, Господи! Точно така.

Не беше същото — не съвсем. Колата на Бо не бе разбита, вътрешността не бе запалена, нито алармата бе повредена. Но… върху мотора бе излят бензин, върху гумите, под шасито също, и в резервоара бе пъхнат фитил.

Бяха минали толкова години. Можеше ли да бъде същият човек? Може би тогава бяха сбъркали. Не е бил някой, който е искал да атакува Люк, нито някой, който му имаше зъб.

Беше човек, който имаше зъб на нея.

Но оттогава бе минало наистина много време, помисли си Рина. Шест години? Имаше ли инциденти между тези две събития? Пожари, които тя бе разследвала и които бяха негово дело?

Трябваше да прегледа отново неразрешените случаи. Онези, останали неразкрити.

Кога ли бе започнало всичко това? От колко време е чакал и нагласявал нещата, за да осъществи личен контакт с нея?

Студена тръпка стегна сърцето й и я накара да затаи дъх. Усети как кръвта се отдръпна от лицето й още преди да се обърне и да затича по стълбите.

Ръцете й трепереха, когато грабна бележките, които донесе вкъщи от кухнята на Бо. Бележките на своя разговор с подпалвача.

„Помисл. за тва — бе написала със съкращенията, които използваше по време на разпитите. — Помисли, за вс. мъже, с които си се чук., като почнеш от п.“

— Първият — прошепна Рина и се отпусна отмаляла на стола. — Джош. Господи, мили Боже, Джош.