Нора Робъртс
Стъпки от огън (22)

21.

„Избухване

Последният стадий от процеса на развитието на пожара.

Напред и назад, ту извит, ту прав, пламъкът на смъртта танцуваше в нощта.“

Самюел Тейлър Колридж

— Искам да знам повече за това момиче, с което се виждаш.

Бо продължаваше да кове новата беседка в градината на госпожа Малой, но спря за миг, за да й намигне.

— Госпожо Малой, не ревнувайте. Вие все още сте любовта на живота ми.

Тя изсумтя презрително и сложи чашата с прясна лимонада, която бе направила, върху резачката. Косата й си бе огненочервена, носеше модерни очила, със стъкла в кехлибарен цвят. И кухненска престилка на цветя.

— По очите ти личи, момче, че си ме сменил. Искам да знам всичко за нея.

— Красива е.

— Кажи ми нещо друго, което не мога да отгатна сама.

Той остави настрани автомата за пирони и взе лимонадата.

— Тя е умна, забавна, сладка и сериозна. Очите й са като на лъвица и има малка бенка ето точно тук. — Той показа горната си устна. — Произхожда от голямо семейство. Те имат италиански ресторант в моя квартал. Израснала е там. Хей, може би брат ви я познава. Нали брат ви беше ченге?

— Той все още е, цели двадесет и три години вече. Да не би да я е арестувал?

Бо се разсмя.

— Съмнявам се. Тя също е ченге в градската полиция на Балтимор. Отдел „Палежи“.

— Брат ми също работи там.

— Стига бе! Мислех си, че… Не знам какво съм си мислил. Те сигурно се познават. Как беше името му? Ще я питам.

— О’Донъл. Майкъл О’Донъл.

Сега вече Бо остави лимонадата и свали защитните очила, които носеше.

— Гледай ти, пуснете музиката от „Зоната на здрача“. О’Донъл е нейният партньор. Тя е Катарина Хейл.

— Катарина Хейл. — Госпожа Малой скръсти ръце. — Значи Катарина Хейл. Същата, с която се опитвах да те сватосам преди няколко години.

— Не, не може да бъде. Наистина ли?

— Брат ми каза, че имал нова партньорка — красавица. И аз го попитах мома ли е. Като потвърди, му рекох — познавам едно хубаво момче, дето работи по къщата ми. Помолих го да й подхвърли за възможността да излиза с едно хубаво момче. Но тя се виждала с някой друг. После се оказа, че онзи не бил чак толкова свестен, но Майк така и не й спомена повече за теб. Това е.

— Хм. Цялата история е част от онзи омагьосан кръг, в който сме се въртели с Рина. Искам да кажа, че години наред сме обикаляли един около друг, но така и не се запознахме. Виждали ли сте я някога?

— Веднъж дойде на празненството на Майк. Много хубава, възпитана, с маниери.

— Тази вече ще ходя у тях на вечеря. В дома на родителите й. Семейна вечеря.

— Трябва да вземеш цветя.

— Цветя ли?

— Един хубав букет за майка й, но не в кутия. — Тя клатеше назидателно пръст, докато даваше инструкции на Бо. — В кутия е прекалено официално. Един хубав букет, който ще й поднесеш, когато ти отвори вратата.

— Добре.

— Ти си добро момче — заключи госпожа Малой и го остави да работи. Прибра се в къщата, за да се обади на брат си и да изчопли повече информация за тази Катарина Хейл.

Цветя. Трябваше да намери цветя. В универсалния магазин имаше цветарница, пък и трябваше да купи някои други продукти пътьом. Спря в магазина близо до къщата на госпожа Малой и взе една количка. Мляко. Винаги пиеше големи количества мляко, приготвяше и мюсли с него. Защо не държаха кутиите с мюсли близо до щанда с млякото? Щеше да е по-удобно, нали?

Може би трябваше да вземе и две пържоли, да покани Рина и да ги изпече на скарата. С тези мисли в главата Бо сложи в количката още няколко неща и се отправи към цветарския магазин.

Застана с ръце в джобовете и заразглежда цветята на витрината. Госпожа М. беше казала весели. Онези големите, жълтите — май се казваха лилии — изглеждаха весели. Но не носеха ли лилии на погребения? Значи не бяха весели.

— По-трудно е, отколкото го мислех — промърмори той на глас, сетне се огледа леко притеснен, когато един мъж застана до него.

— И ти ли беше в кучешката колибка?

— Моля?

Мъжът го изгледа със страдалческа усмивка и кимна към цветята.

— Мислех си, че и вие сте спали в кучешката колибка. Защото аз прекарах миналата нощ там. Сега смятам да взема някакви цветя за жена ми и да й се извиня.

— О, не. Ще вечерям с родителите на приятелката ми утре вечер. Мисля, че розите са подходящи за случая с кучешката колибка.

— Мамка му. Прав сте! — Мъжът отиде до щанда и повика продавачката. — Изглежда ми трябват дузина от тези рози. Червени, тъй де. Жени — рече и почеса главата си под шапката.

— Кажете ми как се казват тези цветя? Мисля, че ще взема от тях — обърна се Бо към продавачката. — Ето тези, в различни цветове и с големи глави?

— Това са гербери — беше отговорът.

— Герберите са весели, нали?

Продавачката се усмихна, докато изваждаше розите от вазата.

— Така мисля.

— Супер. Тогава ми дайте от всички цветове, когато приключите с розите. Просто ги размесете.

— Обзалагам се, че жените излизат по-скъпо от майките — рече доста скръбно мъжът.

Бо погледна отново герберите. Нима изглеждаха евтини? Бяха красиви и весели, а не евтини. Защо беше толкова сложно. Той изчака да направят букета от рози.

— Довиждане.

— Довиждане. — Бо кимна разсеяно на мъжа. — Желая ви късмет — добави и се остави на милостта на продавачката. — Вижте, става дума за семейна вечеря. Семейството на приятелката ми. Подходящи ли са герберите? Достатъчна ли е една дузина? Помогнете ми.

Тя отново отиде до витрината.

— Направо са идеални.

— Чудесно тогава. Благодаря. Направо съм изтощен от това непосилно усилие.

 

 

Лесно, като да се изпикаеш, толкова лесно е да го проследя. Трябваше обаче да променя навиците си, за да държа под око съседчето и да го следя изкъсо и отблизо. Задникът му със задник, работи и в събота!

Бих могъл да го закова още тук, на паркинга. Да го изчакам да излезе и да го наръгам на няколко места тук-там.

Хей, приятел, може ли да ми отделиш една минута? Такива като него веднага дотичват като послушни кутрета. Наръгвам го с ножа в корема, докато копелето все още ми се усмихва.

Ще хвърля розите на задната седалка на колата. Кучешка къщичка, а! Фани ме за топките! Сякаш ще позволя на някоя женска да ми нарежда и командва. Мръсни курви и шибани кучки! Всички до една са такива. Трябва да им покажеш къде им е мястото. Това си е половината от забавлението!

Сега ще чакам и ще наблюдавам. Засега. Ето го на, излиза, носи няколко торби. Най-отгоре се мъдрят скапаните гербери. Вероятно е педераст. Сигурно си представя задника на някое друго гадно педи, докато чука нея.

Ще направя страхотна услуга на света, като забия ножа в корема му. Един смотаняк по-малко на този свят. Как ли ще се чувства тя, ако тъпакът, дето я чука, бъде намерен на паркинга на супермаркета?

Има и по-добри начини, по-добри дни. Не бързай!

Сега след него. Я, к’во хубаво камионче! Тва вече е чудесна мисъл. Няма ли да бъде забавно т’ва хубаво камионче да гръмне? Да изгори? Още по-забавно ще бъде, ако и той е в него. Ето нещо, върху което трябва да помисля.

 

 

Госпожа Малой има страхотен нюх, реши Бо. Бианка не само се усмихна, когато й подаде цветята на прага в неделя следобед, но и го разцелува по двете бузи. Някои от семейството вече бяха пристигнали. Ксандър, брат й, се бе разположил на един стол в дневната, с бебе в ръце. Джак, зетят — се бе изопнал на пода и играеше карти с едно от децата.

Фран, най-голямата сестра, излезе от кухнята, като разтриваше корема си с кръгови движения, както правят бременните жени.

Друго хлапе надничаше зад краката й и го гледаше с опулени като на кукумявка очи.

Рина тръгна към тях — прегръдки, целувки, сякаш не бяха се виждали половин година. Сетне вдигна малкото бухалче. И то цялото разцъфтя в усмивка. Предложиха му питие, стол. Сетне жените напуснаха бойното поле.

Ксандър се обърна към него, като спря да гледа мача по телевизора и му се усмихна с широка белозъба усмивка.

— Когато се ожените със сестра ми, ще трябва да съборите стената между двете къщи. Така ще имате място за пет-шест деца.

Бо почувства как челюстта му увисва от изненада. Очакваше в стаята да избухне смях. Но напротив — цареше пълно мълчание, като се изключи коментарът на диктора по телевизора.

Сетне Ксандър се изхили гръмко и блъсна крака на баща си със своя.

— Казах ли ви, че ще бъде смешно! Изглежда сякаш е глътнал цяла глава чесън!

Гиб продължи да гледа в екрана.

— Имаш ли нещо против децата?

— Какво? Не. — Объркан, Бо се огледа из стаята. — Аз ли? Не, нямам нищо против децата.

— Добре тогава. Вземи моето — предложи Ксандър и за ужас на Бо сложи бебето в скута му. — Веднага се връщам.

— О, добре.

Бебето го наблюдаваше с големите си черни очи. Тъй като се страхуваше да направи каквото и да е движение, Бо обърна поглед към Гиб. Знаеше, че очите му са пълни с паника, но нищо не можеше да направи.

— Какво? Никога ли не си държал бебе?

— Не и толкова малко.

Момченцето, което седеше на пода, скочи.

— Моята майка ще си има още едно бебе. Най-добре ще бъде, ако е момче. — При тези думи се обърна и погледна мрачно баща си.

— Направих каквото можах, приятел — отвърна Джак.

— Вече си имам една сестричка — обясни момчето на Бо. — Тя обича само кукли.

Хващайки се за тази сламка, Бо поклати глава със състрадание.

— Това е отвратително.

Долавяйки сходство във възгледите, момчето се покатери на облегалката на стола.

— Аз съм Антъни. На пет и половина години. Имам си жаба на име Немо, но баба не ми позволи да я доведа на вечеря.

— Момичетата са такива.

Бебето в скута му се размърда и заплака. Приличаше повече на мучене, според Бо. Той го залюля без голяма надежда.

— Можеш да го вдигнеш — намеси се Джак. — Просто трябва да поставиш ръката си под главичката му, защото вратлето му още не е здраво. После го подпри на рамото си и го потупай. Те обичат това.

Бебето продължаваше да реве и тъй като никой не дойде да го спаси — садисти такива! — Бо предпазливо сложи ръката си под главичката му.

— Браво, точно така — продължи експертът по бебета. — Сега пъхни другата си ръка под дупето му. То се извива, така че трябва да внимаваш!

По гърба му потече струйка пот, предизвикана от притеснение да не обърка нещо. Защо бебетата бяха толкова малки? И ревливи? Със сигурност е можело да се измисли по-добър начин за продължаване на човешката раса.

Като задържа дъха си, Бо го вдигна, нагласи го на рамото си и го потупа, докато мученето затихна и се превърна в мъркане.

В кухнята Фран разбиваше в една купа яйца, Рина режеше зеленчуци, а Бианка зашиваше пълненото пиле. Това бе според Рина един от онези приятни моменти, изпълнени със спокойствие и интимност. Женска и семейна среда.

Задната врата беше отворена и отвън нахлуваше топлина, стаята бе изпълнена с вкусни аромати и парфюм. Цветята на Бо бяха красиво подредени във висока стилна ваза, а племенницата й бе заета да блъска с лъжица по голяма пластмасова купа. Работата и тревогите бяха останали в един друг свят. В родния си дом винаги се чувстваше дете. Това бе особено приятно усещане. А същевременно беше и жена и това я изпълваше с гордост.

— Ан ще дойде веднага след като свърши в клиниката. — Бианка се изправи и затвори отворената врата. — Бела ще закъснее, както обикновено. Я да те видя! — Тя сложи ръце на кръста си и огледа най-малката си дъщеря. — Изглеждаш щастлива.

— Защо да не бъда?

— Любовни искри — обади се Фран и остави купата, като се наведе над масата дотолкова, доколкото позволяваше коремът й. — Сериозно ли е и колко?

— Ще видим.

— Той е темпераментен и страстен. Какво? — Сви рамене Фран и се облегна назад. — Не мога ли да изкажа мнението си? Освен това те гледа толкова предано, като кученце, така че ще си имаш един сладък и горещ, като разтопена шоколадова пръчка, мъж.

— Фран! — извика, смеейки се Рина. — Чуй се какви ги говориш.

— Не съм аз. Хормоните са виновни.

— Накъдето и да погледна, виждам само бременни жени. Преди няколко дни ми дойде на гости Джина, изяде четвърт кейк отпреди три дни.

— Аз пък ям маслини. Мога да изпразня цяло буре. Само отварям буркан след буркан и…

— А аз през всичките си бременности ядях картофен чипс. — Бианка отхлупи тенджерата на печката. — Цели планини, всяка нощ. Четири пъти по девет месеца. Господи, колко картофи прави това? — Тя заобиколи и леко потупа по бузите Рина. — Радвам се, когато си щастлива. Харесвам и Бо. Мисля, че е той.

— Мамо…

— Мисля, че е той — продължи Бианка, без да се стресне, — не само защото те кара да светиш и очите ти да пръскат искри, не само защото те гледа сякаш си най-удивителната от всички жени на света, но и защото очите на баща ти стават мънички като мъниста, когато той е наблизо. Неговият радар сигнализира опасност. „Тъй значи, това момче си мисли, че ще ми отнеме дъщерята? Ще видим тази работа!“

— И къде си мисли, че ще ме заведе? На Плутон? Та той живее в съседния двор.

— Бо прилича на баща ти — усмихна се Бианка, когато Рина се намуси. — Силен и солиден, темпераментен и сладък — добави, като намигна на Фран. — А това, момиченцето ми, е мъжът, когото си чакала досега.

Преди Рина да успее да отговори, влезе Ан заедно с Дилан на рамото.

— Извинявайте, че закъснях. За какво си шушукате?

— За гаджето на Рина.

— Хубаво момче. Дилан малко го бе притеснил и хич не му беше лесно. Но се справи като шампион. — Тя седна край масата, откопча блузата си и даде на бебето да суче. — Баща ти го върти и пече на шиш, разпитва го за работата му — добави и махна на Рина да се върне. — Остави ги. Водят сериозен разговор. Мама Би, мисля, че може би скоро ще направите задната тераса на ресторанта.

— Нима? — Бианка почука с лъжицата по тенджерата. — Харесва ми, когато децата ми водят полезни хора на вечеря.

В този момент Ксандър показа главата си през вратата.

— Здрасти и чао. Отиваме за малко до ресторанта.

— Вечерята е след час. Ако не сте се върнали, сядаме на масата. Петима Петко не чакат. И ще ви бия всички до безсъзнание с лъжицата.

— Слушам, мамо.

— Вземи и малката. — Фран се наведе и му подаде дъщеря си.

— Тъй вярно. — Ксандър нагласи племенницата си на кръста, докато тя дърдореше неразбрано. — Рина, това момче си го бива.

— Брей, благодаря — отвърна тя, когато брат й изчезна. — Та ние се срещаме само от няколко седмици.

— Когато всичко е наред, значи е наред. — Бианка извади пиперки и ги сложи в мивката, за да ги измие.

 

 

Един квартал по-надолу Бо стоеше с Гиб, Ксандър и Джак, и няколко деца. Той измери земята в задната част на „Сирико“, отбеляза си оскъдната площ за сядане, с която разполагаха през летния сезон, както и пътеката от масите до вратата.

— Бианка иска нещо повече от тераса — обясни Гиб. — Да има италианско настроение, може би теракотени плочи. Аз мисля, че с ламинирани плоскости ще бъде по-удобно, по-лесно и по-евтино, но тя държи на плочки и ако може да са големи.

— Да, една платформа от дърво може да се изработи доста лесно. Направо се пренасят тук, нарязват се. Може да им се направи някаква обработка — нещо в италиански стил, да речем мозайка или просто да изглеждат като плочки или камък. Както решите.

— Мозайка, казваш. — Гиб се замисли. — Може и да й хареса тази идея.

— Но…

— Охо! — засмя се Ксандър, като се завъртя на токове. — Подушвам зад това „но“ знака на долара.

— Но — повтори Бо, като излезе от въображаемата тераса, използвайки стъпката си като мерна единица. — Ако приемете този вариант, може да добавите още малко площ, да я покриете с керемиди и да направите нещо като лятна кухня. Имате отворена кухненска площ вътре, така че може да направим същото и тук — но по-малка, по-обикновена.

— Какво имаш предвид под „лятна кухня“?

Той погледна отново Гиб и забеляза, че е привлякъл вниманието му.

— Може да сложите още една печка тук, още един работен плот. Ще разделите двете части с решетка, може да засадите лоза, да направите пергола, да пуснете асмата нагоре и по покрива, който ще е само от летви. Ще бъде слънчево, светло, но с пъстра сянка, така че клиентите ви няма да бягат, когато е прекалено горещо и напича през деня.

— Това е много по-сложно, отколкото си го представях.

— Добре, може само да разширите онова, което имате, да го покриете с нова настилка или…

— Чакай, я се върни на предишното. Пергола казваш.

Ксандър сръчка с лакът Бо и му прошепна:

— Хвана го.

— Ами, да видим. — Като потупа джобовете си, Бо попита: — Някой има ли нещо за писане?

Използвайки една хартиена салфетка и гърба на Джак за подложка, той нарисува съвсем грубо конструкцията.

— Господи, мама ще се влюби, като го види! Татко, не бъди стиснат!

Гиб сложи ръка върху рамото на Ксандър и се наведе по-отблизо към рисунката.

— Колко може да струва нещо такова?

— Конструкцията ли? Мога да направя оценка. Трябва първо да взема точните мерки обаче.

— Свърши ли вече? И аз искам да видя — рече Джак, като се обърна и разгледа рисунката. Сетне вдигна очи към тъста си. — Край, няма измъкване. Единственият начин да се отървеш, е да го накараш да изяде салфетката, да го убиеш и да изхвърлиш тялото в залива.

— Вече помислих за това, но закъсняваме за вечеря — въздъхна Гиб. — По-добре да се върнем и да й го покажем. — Той потупа Бо по гърба с усмивка. — Ще видим колко време ще оживееш след оценката на Бианка.

— Той се шегува, нали? — попита Бо Ксандър, когато Гиб тръгна напред.

— Гледал ли си „Семейство Сопрано“?

— Та той дори не е италианец! — Пък и му изглеждаше най-обикновен добър човек, който носи внучката си на конче към къщи.

— Не му казвай никога това. Мисля, че е забравил този дребен факт от биографията си. Но това място тук? — Ксандър спря пред пицарията. — За баща ми съществува емоционална градация — първо е майка ми, децата му, техните деца, семейството и накрая „Сирико“. Това не е просто бизнес. Той го обича. Знаеш ли, мисля, че те хареса.

— Откъде разбра?

— Ако татко не хареса някого, когото Рина е довела на вечеря в неделя, той е много по-приятелски настроен.

— И това е защото?

— Защото си казва, че между Рина и този човек няма нищо сериозно. Просто за него той не представлява никаква заплаха, без значение. Ако татко има любимец между нас, то това е тя. Между тях просто има нещо… по-особено. А, бандата на Бела вече е тук — кимна към един мерцедес последен модел, клас S, който бе спрял на улицата.

Едно тънко и височко като върбичка момиче в тийнейджърска възраст излезе първо от колата, като разлюля блестяща руса коса над раменете си и се упъти към къщата.

— Принцеса София — съобщи Ксандър. — Най-голямата дъщеря на Бела. В момента е в стадия „аз съм отегчена и красива“. Следват Вини и Магдалена, и накрая Марк. Винс е корпоративен адвокат, печели купища пари.

— Май не го харесваш много.

— Ами, всичко му е наред. Даде на Бела всичко, което тя искаше, осигури й начин на живот, за който винаги е твърдяла, че била родена. Добър баща. Луд е по децата си. Просто не е човек, с когото да седнеш да изпиеш по бира или да се напиеш. И накрая, но не на последно място — Бела.

Бо загледа как Бела излезе от колата, докато съпругът й държеше вратата отворена.

— Във вашето семейство е пълно с красиви жени.

— Съвсем вярно. Това поддържа нас, мъжете, винаги във форма. На нокти. Хей, здрасти, Бела!

Махна й с ръка, прекоси улицата, грабна сестра си в прегръдката си и я завъртя.

Нивото на шума беше по-високо от допустимото. Все едно си попаднал на парти, достигнало върховата си точка преди няколко часа и с никакви изгледи да свършва скоро. На пода се търкаляха деца от всякакви възрасти, които възрастните заобикаляха или направо прескачаха.

Рина пиеше от чашата си права до него и прекара пръсти по ръката му.

— Ще издържиш ли?

— Ще се опитам. Обсъждаха как да ме убият, но решиха да го отложат, защото стана време за вечеря.

— В нашето семейство си имаме приоритети — храната е на особена почит — подхвърли тя. — Какво направи?…

И млъкна, защото в този момент Бианка се показа и извика:

— Всички на масата!

Не беше точно паническо бягство, но беше от рода на неясно Брауново движение на електрони. Очевидно, когато Бианка Хейл кажеше нещо, всички слушаха и безпрекословно изпълняваха. Посочиха му стол между Рина и Ан, после сервираха вечеря в семеен стил, достатъчна да го изхрани цяла седмица.

Виното се лееше, както и разговорите. Никой не се засягаше, ако го прекъснеха или пренебрегнеха. Просто отново подемаше темата. Всеки имаше да каже нещо и настояваше да говори, независимо дали другите искаха да го изслушат.

Обикновените правила на масата тук не важаха. Ако говореха за политика, всички вземаха участие. Други теми бяха бизнес, храна, религия. После го взеха на прицел, без каквато и да е милост към Рина.

— И тъй… — Бела го посочи с чашата си. — Докъде си стигнал с Катарина, Бо?

— Остават ми още около десетина сантиметра.

Тя му се усмихна с котешка усмивка.

— Последният, когото доведе вкъщи…

— Стига, Бела — прекъсна я предупредително Рина.

— Та значи последният, когото доведе, беше актьор. Решихме, че е в състояние да си помни репликите, защото главата му бе съвсем празна.

— Излизах с едно момиче някога — рече Бо. — Можеше да опише какво е носил всеки, да речем на раздаването на „Оскарите“, но не знаеше кой е настоящият президент на САЩ.

— Бела знае и двете — обади се Ксандър. — Тя е всестранно развита. Винс, как е ръката на майка ти?

— По-добре, много по-добре. Ще й свалят гипса другата седмица. Майка ми си счупи ръката — обясни той на Бо. — Падна от коня си.

— Съжалявам да го чуя.

— Не успяла да го спре. Тя е удивителна жена.

— Образец на съвършенството — допълни Бела с прекалено мила усмивка. — А твоята майка, Бо? Ще трябва ли Рина да се съревновава с нея? — продължи малко заядливо тя.

В стаята надвисна напрежение.

— Всъщност не се виждам често с майка си.

— Щастливка си ти, Рина. Извинете ме. — Бела остави салфетката си и излезе от стаята.

Секунда по-късно Рина я последва.

— Искам да ви покажа идеята, която има Бо за ресторанта. — Гиб извади салфетката от джоба си и я приглади. — Бианка, само помни, че аз съм баща на децата ти, така че да не ме изхвърлиш заради това момче само защото се предполага, че е много сръчен с чука. Подай го на другите — рече той на Фран.

Бела си бе грабнала чантата и сега излезе като фурия през задната врата, Рина я последва по петите.

— Какво ти става, по дяволите?

— Нищо не ми става. Искам да изпуша една цигара. — Тя извади обсипана със скъпоценни камъни табакера, взе си цигара и я запали със запалка в същия стил. — В тази къща не се пуши, не помниш ли?

— Защо се заяждаш с Бо?

— Не повече от останалите. — Тя вдъхна дълбоко дим и го издуха.

— Заяждаше се и ти го знаеш. Какъв е подтекстът, Бела?

— Майната му на подтекста. Какво ти пука? Ти просто ще го чукаш няколко седмици и после ще го изгониш. Както правиш обикновено.

Гневът накара Рина да бутне сестра си доста силно.

— Дори и да е истина, това си е моя работа!

— Тогава си гледай работата! Това ти се удава най-добре. Последва ме само защото ти писна вътре. В противен случай изобщо нямаше да се загрижиш за мен.

— Това са пълни глупости. Обадих ти се два пъти — оставих две съобщения.

Бела дръпна още веднъж от цигарата, пръстите й трепереха.

— Не исках да говоря с теб.

— Тогава защо си ми звънила?

— Защото тогава исках да говоря с теб. — Гласът й се скърши и тя се извърна. — Трябваше да говоря с някого, а теб те нямаше!

— Не мога да си бъда у дома всяка минута, за да изслушам някоя от кризите, в които изпадаш, Изабела. Да не съм от „Сестрите Рулбук“^[1].

— Не ми обръщай внимание. — Бела се обърна, в очите й блестяха сълзи. — Моля те, не ми обръщай внимание.

Бела често плачеше. Но онези, които я познаваха, разбираха кога сълзите й са показни, кога — от яд и кога от истинска мъка. Кога се преструваше и кога сълзите й бяха искрени.

— Скъпа, какво има? — Рина прегърна сестра си през кръста, за да я заведе до пейката в дъното на патиото.

— Не знам какво да правя, Рина. Винс си има любовница.

— О, Господи! — Инстинктивно я притисна по-близо до себе си. — Съжалявам. Сигурна ли си?

— Има ги от години.

— За какво говориш?

— Различни жени. От самото начало винаги е имало други жени… Той просто… Просто досега внимаваше и ги държеше далеч от мен. Беше дискретен. Преструваше се, че ме обича. А сега… сега дори не му пука. Излиза по два-три пъти в седмицата. Когато му потърсих сметка, ми каза да вървя да пазарувам и ми обърна гръб.

— Не бива да търпиш това, Бела.

— А какви са възможностите ми? — попита горчиво сестра й.

— Ако спи с други жени, ако не уважава брака ви, трябва да го напуснеш.

— И да съм първата в семейството, която ще се разведе?

— Щом те мами и ти изневерява!

— Преди ме мамеше. Когато мамиш някого, поне се опитваш да го скриеш. Сега направо парадира с връзките си, навира ги право в лицето ми. Опитах се да говоря с майка му — той я слуша. И знаеш ли какво направи тя? Просто сви рамене. Баща му бил имал любовници през цялото време, какво от туй? Голяма работа. Ти си съпругата, ти имаш всички предимства. Къщата, децата, кредитните карти, социалното положение. Останалото било просто секс.

— Но това са глупости! Говори ли с мама?

— Не мога. И ти не й казвай. — Тя стисна ръката на сестра си и избухна отново в сълзи. — Тя… Господи, Рина. Чувствам се като пълна глупачка, животът ми е истински провал. Всички останали са толкова щастливи, а аз… Фран и Джак, Ксандър и Ан, а сега и ти. Инвестирах тринадесет години в този брак. Имам четири деца. А дори не го обичам.

— О, Бела!

— Всъщност никога не съм го обичала. Въобразявах си, измислих си го. Наистина го вярвах, Рина. Бях на двадесет, а той бе красив и богат. Исках да вляза в неговия свят. Не е грешно да го искаш, нали? Вярвах.

— Защо не се посъветваш с някой специалист?

Бела въздъхна и се загледа в далечината, далеч отвъд къщата, където бе израснала.

— Ходя на психотерапия от три години. Има някои тайни, които държа да запазя. Психотерапевтката казва, че имаме прогрес. Смешна работа, въобще не чувствам такова нещо.

— Бела, мила. — Рина я целуна по косата. — Ти имаш семейство. Не бива да се бориш с това сама.

— Е, налага се. Фран е милата, ти си умната. И макар че Фран има по-хубави черти, аз бях красавицата. Защото работих върху това. Красотата си предложих за продан и ето какво получих.

— Ти заслужаваш повече.

— Може би да, а може би не. Не знам дали мога да се откажа от брака си. Той е добър баща, Рина. Децата го обожават. Наистина е добър баща и се грижи за семейството.

— Чуй се какво говориш! Той е гаден измамник, торба, пълна с лайна!

Със слаб смях Бела смачка цигарата и прегърна сестра си.

— Ето затова ти се обадих, когато не можех да се обадя на никой друг, Рина. Защото ти винаги ще кажеш нещо такова. Може вината да е отчасти моя, но не заслужавам съпругът ми да се търкаля в моето легло с друга жена…

— Абсолютно си права.

— Добре. — Тя извади кърпичка от чантата си и избърса очите си. — Ще говоря с него още веднъж. — Отвори пудриерата и оправи грима си. — Ще говоря и с психоаналитика си. И може би ще се посъветвам с адвокат, просто за да опипам почвата.

— Винаги можеш да говориш с мен. Дори да не ме намериш, когато се обадиш, след това ще те потърся. Обещавам.

— Знам. Господи, погледни ме на какво приличам? — Тя извади червилото си. — Съжалявам за преди малко. Честно. Ще оправя нещата. Ще му се извия. Той изглежда свястно момче.

— Добре. — Рина я целуна по бузата. — Всичко ще се оправи.