Нора Робъртс
Стъпки от огън (20)

19.

Беше вече толкова възбуден, когато тя отключи външната врата, че я блъсна да се затвори и подпря Рина на нея.

Тя захвърли чантата си и измъкна ризата му през главата и захапа рамото му.

— Тук! Тук! — Вече бе откопчела копчето на джинсите му. Бо не можеше да мисли. Нито да спре. Звукът на бедрата й, които се удряха във вратата, докато я обладаваше, го възбуждаше още повече.

Беше яростно, бързо и удивително, а когато и двамата свършиха, се отпуснаха изтощени на пода.

— Господи! Мили Боже! — Вторачен в тавана, дишаше тежко като парен локомотив. — Какво ли ще стане, когато спечелят?

Рина се разсмя толкова силно, че трябваше да притисне гърдите си. Успя да се претърколи върху него.

— Проклет да си, Бо! Можеш просто да си идеален.

Тя нахлузи обратно джинсите си и в този момент телефонът й иззвъня. Главата й все още бучеше и се въртеше от преживяното, когато вдигна слушалката.

— Изненада.

Прокле се, че беше разсеяна, отпусната и несъобразителна, че не провери номера, че не включи веднага записващото устройство. Направи го бързо.

— Здрасти. Чаках те да се обадиш. — Направи знак на Бо да мълчи.

— Брендън Авеню. Ще я видиш.

— Там ли си? Там ли живееш? — Хвърли поглед на часовника. Беше рано за него. Нямаше дори полунощ.

— Ще видиш. По-добре побързай!

— Мамка му! — изруга тихо, когато той затвори. — Трябва да вървя.

— Кой беше?

— Не знам. — Забърза към външната врата, като взе оръжието си от горната лавица. — Някакъв ненормалник ми звъни и ми оставя загадъчни и със сексуален подтекст съобщения — продължи тя, докато закопчаваше кобура на колана си. — Дублира мобилни телефони най-вероятно.

— О, я чакай. Къде отиваш?

— Каза, че има нещо за мен на Брендън Авеню. Отивам да проверя какво.

— Ще дойда с теб.

— Не, няма. — Тя облече яке, за да скрие пистолета.

Но Бо застана спокойно и й препречи пътя към предната врата.

— Няма да излезеш оттук сама, за да проверяваш някакъв ненормалник. Щом не искаш аз да дойда с теб — добре. Обади се на партньора си.

— Няма да будя О’Донъл за подобна дреболия.

— Добре. — Тонът му бе едновременно любезен и неумолим. — Искаш ли аз да карам?

— Бо, махни се от пътя ми! Нямам време за детинщини!

— Обади се на О’Донъл, обади се на — какво беше? — радиоколата, иначе аз ще дойда с теб. В противен случай се настанявай удобно, защото няма да излезеш оттук.

Към гърлото й се качи гняв, но тя стисна зъби.

— Това е моята работа. Просто защото съм спала с теб, не значи, че…

— Ти няма да отидеш там — неочаквано ледено изрече той и резкият му тон я накара да направи преоценка за него. — Приемам работата ти, Катарина. Но тя не включва да излизаш сама, защото някакъв луд ти изпраща съобщения. Е, какво ще правим?

Тя отвори якето си.

— А това виждаш ли го?

Бо погледна бегло пистолета й.

— Трудно е да го пропусна. Какво ще правим?

— Върви по дяволите, Бо! Махни се от пътя ми! Не искам да те ударя.

— И други са опитвали. Може и да ме свалиш. Надявам се да намерим начин да се разберем. Но ако не успеем, ще вдигна унизения си скапан задник и ще се кача в моята кола, за да те последвам. Така или иначе няма да те оставя да тръгнеш сама. Ако ти се струва егоистично, може да го обсъдим по-късно. Нека да не губим време.

Тя започна да проклина на италиански. Това беше запазена марка за най-тежките и най-гадните моменти. От устата й се изсипа цяла поредица цветисти клетви, докато той стоеше и най-невъзмутимо я наблюдаваше.

— Аз ще карам — предаде се накрая и буквално вдигаше пара, когато той отвори вратата. — Вие, мъжете, нищо не разбирате.

— Ти не си мъж, така че не знаеш нищо за мъжете — парира я Бо.

— Няма да се обадя на партньора си за нещо толкова обикновено само защото съм момиче.

— Не мисля така. — Бо седна на мястото на пътника, като я остави да фучи около колата. — Искам да кажа, че да, без съмнение си момиче, но според мен става дума за най-обикновен здрав разум.

— Знам как да се грижа за себе си!

— Сигурен съм в това. Но не видях да вземаш необходимите мерки.

Тя му хвърли един убийствен поглед, преди да направи завоя.

— Не обичам да ми се казва какво да правя.

— Че кой обича? Я ми кажи колко пъти ти се е обаждал този мъж? И какво казва?

Рина започна да тропа с пръсти по волана, опитвайки се да се пребори с гнева си.

— Три пъти. Приготвил ми е изненада. Първия път реших, че е случайно. Втория път той използва името ми, откъдето разбрах, че не е случайно и направих проверка. Номерата бяха на мобилни телефона, очевидно дублирани.

— Ако знае името ти, значи е лично.

— Съществува такава възможност.

— Дрън-дрън. Не съществува, а е сигурно. — Сега изобщо не беше спокоен. — Ти знаеш, че е лично и това е причината да си толкова ядосана.

— Я виж ти, приел си го също като мен.

— Да.

Тя изчака секунда, за да се поуспокои.

— В моето семейство, когато се караме, викаме.

— Аз предпочитам обсъждането или стратегията „опитай се сама да ме отместиш“. — Той я изгледа дълго и спокойно. — Нали видя кой победи?

— Само този път — отвърна му все още сърдито Рина. Когато стигна до Брендън Авеню и намали, очите й се разшириха. „Ще разбереш, когато го видиш“, спомни си гласа по телефона.

И сърцето й направи скок.

— По дяволите! — Тя грабна телефона и набра 911. — Обажда се детектив Катарина Хейл, служебен номер 45391. Докладвам за пожар на Брендън Авеню № 2800. Началното училище „Малко цвете“. Пожарът е в разгара си. Уведомете пожарната и полицията. Вероятно умишлен палеж.

Закова рязко колата до тротоара.

— Остани вътре — нареди на Бо и грабна фенерчето си. Сетне изскочи от автомобила и се обади на О’Донъл.

— Имаме пожар — рече без предисловие и му съобщи адреса, докато вървеше към сградата. — Той ми се обади, за да ми каже. На мястото съм. Казах ти да стоиш в колата — извика на Бо.

— Отговорът ми очевидно е отрицателен. Има ли хора вътре?

— Не би трябвало, но това не значи, че сградата е празна. — Тя пъхна телефона в джоба си, извади оръжието и приближи към широката двойна врата.

Върху нея с големи, блестящи, кървави букви бе изписано със спрей „ИЗНЕНАДА“

— Кучи син! Мръсник! Стой зад мен, Бо! Не мисли с онази си работа! Спомни си кой има оръжие. — Тя посегна към вратата, натисна я, сетне я бутна. — Заключена е.

Замисли се. Можеше да го остави тук, изложен и безпомощен на улицата, или да го вземе със себе си, докато обикаля вътре.

— Стой до мен — нареди. И чу първите сирени, докато заобикаляше сградата. Намери счупения прозорец. През него видя пламъците да бушуват в класната стая, поглъщайки чинове, ближейки стените и промъквайки се към коридора.

— Няма да влезеш там!

Тя поклати глава. Не и без специално облекло. Но можеше да види, че възникването на пожара е станало точно тук, а също и да установи запалителните материали — смачкана восъчна хартия, за да се разпространи и в другите стаи, по коридора. Миришеше на бензин, личаха и следите от него по пода.

Дали я наблюдаваше?

Рина отстъпи и огледа околните сгради. Нещо изскърца под обувката й. Наведе светлината на фенерчето надолу, сетне приклекна.

Пръстите я сърбяха да го направи, но не докосна находката — кутийка кибрит. А сърцето й се качи в гърлото, когато на нея видя логото на „Сирико“.

— Ще ми направиш ли една услуга? В багажника на колата има куфарче, вътре ще намериш торбички за улики. Трябва ми една.

— Няма да влезеш вътре, нали?

— Няма.

Рина остана на място взряна в кибрита, сетне вдигна очи и огледа наоколо. Добре, той я познаваше и искаше да бъде сигурен, че тя отлично разбира това.

Дали беше наблизо, за да гледа пожара?

Навън започваха да се събират хора, спираха коли. Във въздуха се носеха възбудени уплашени гласове, а до ушите й достигаше далечният вой на сирените.

Когато Бо донесе куфарчето, тя пъхна кибрита в една торбичка и я запечата.

— Ще чакаме. — Рина се упъти бързо към предната част на сградата, като закачи значката си на колана и нареди на събралата се тълпа да се отдръпне.

— Какво мога да направя аз? — попита Бо.

— Да стоиш настрани — отвърна и заключи доказателството в колата си. — Ще трябва да докладвам на шефа на отряда за борба с огъня, когато пристигне тук. Ти имаш набито око. Обърни внимание на зяпачите. Ако видиш някой, който ти се стори подозрителен, кажи ми. Сигурно ще бъде възрастен. Сигурно ще е сам. Сигурно ще гледа както пожара, така и мен. Можеш ли да го направиш?

— Да.

Никога преди не бе виждал огнеборци в действие, освен на кино. Всичко ставаше толкова бързо, имаше много цветове, звуци и движение. Приличаше на странно спортно състезание, помисли си Бо, когато пожарните коли пристигнаха и мъжете скочиха от тях.

Това го накара да си спомни мача, на който бяха по-рано тази вечер. Същата енергия и работа в отбор. Но вместо бухалки и топки, тук действаха с маркучи и брадви, кислородни бутилки и маски.

Тези хора тичаха към огъня, докато целият свят бягаше от него. С проблясващи на светлината на пламъците шлемове те влизаха в дима и горещината.

Пожарникари в огнеупорни костюми счупиха вратата и влязоха в горящата сграда, докато колегите им я обливаха с истински водопади от вода.

Полицаите бързо поставиха ограждения, за да държат събралата се тълпа зад тях. Както го помоли Рина, той оглеждаше лицата, опитвайки се да намери типа, когото търсеше тя. Видя как пламъците се оглеждат в широко отворени, уплашени очи, отблясъци в червено и златисто трептяха по кожата на хората, и си помисли, че той самият сигурно е същият. Имаше двойки и единични зяпачи, цели семейства с деца на ръце, по пижами, по нощници, с боси крака. Някои бяха облечени — тези, които излизаха от колите си, спрени на разстояние.

Вход свободен. Зрелището е безплатно, каза си той и отново погледна към сградата. Наистина беше забележително.

Огънят беше избил през покрива, образувайки истински кули от горящо злато, обвито в дим. Димът смъдеше в очите, във въздуха танцуваше пепел. Цели фонтани от бяла вода обливаха сградата с такава сила, че той се зачуди дали ще издържи на напора.

Чу звука от чупещ се прозорец и видя стъклата, които се посипаха като дъжд, когато той експлодира. Някой сред тълпата изпищя.

Дори от мястото, на което стоеше, можеше да почувства горещината. Как издържаха онези хора там вътре, зачуди се Бо. Заслепяващата горещина и задушливата миризма на дима.

Издигнаха стълби и мъжете се покатереха по тях като скакалци, от маркучите се изливаха потоци вода.

Един мъж си пробиваше път сред тълпата. Бо пристъпи напред, готов да действа — макар да не бе сигурен как. Сетне видя блясъка на значка, кимане за поздрав от страна на полицаите и огнеборците. Сигурно е някоя голяма клечка, помисли си. Имаше широки рамене, голям корем, навъсено ирландско лице. Мъжът отиде право при Рина.

Трябва да е О’Донъл, реши Бо и малко си отдъхна.

И щеше наистина да се успокои, ако не бе видял как някакъв човек помага на Рина да облече защитно облекло. Инстинктивно си проби път през тълпата и почти бе прехвърлил загражденията, когато униформените полицаи го спряха.

— Рина! Къде отиваш?

Тя погледна към него, докато нагласяваше кислородната бутилка. По лицето й премина вълна на раздразнение, тя каза нещо на партньора си, който се отдалечи от нея и прескочи загражденията.

— Той е с нас — обясни кратко на полицаите. — Вие сте Гуднайт, нали? Аз съм О’Донъл.

— Да, добре. Какво прави тя, по дяволите? Какво правиш? — развика се ядосано той, а очите му се присвиха от дима.

— Влизам вътре. Обучена съм да го правя. — Рина нагласи шлема си.

— Най-добрата огнеборка сред полицаите — обади се един от пожарникарите и тя му се усмихна.

— Благодаря, миличък. Истинска музика за ушите ми. Ще ти обясня после. Трябва да вървя.

Преди Бо да успее да изрази някакъв протест, О’Донъл го потупа по рамото.

— Тя знае какво прави — рече, като посочи с брадичка Рина, запътила се към сградата с още двама мъже. — Квалифицирана е.

— Но нали дузина, че и повече от тези момчета вече са вътре? Какъв е смисълът?

— Смисълът е разкриването на подпалвача. — Над тях димът се носеше на кълбета и О’Донъл се разкашля. Задържа ръката си върху рамото на Бо и го дръпна встрани на по-чист въздух. — Потушаването на пожара може да унищожи напълно доказателствата. Сега тя ще влезе и ще може да ги види, преди да бъдат унищожени. Някой е запалил този пожар заради нея. Рина не е от хората, които ще обърнат гръб и ще побегнат. Работила е с тези момчета и преди. Повярвай ми, те нямаше да я пуснат, ако не знаеха, че може да се справи.

— Да е само ченге, не е ли достатъчно? — промърмори Бо, а О’Донъл показа зъбите си в усмивка.

— Достатъчно е, но тя е ченге по пожарите. Знае повече за този негодник, отколкото всеки друг, с когото съм работил. Пожарът имам предвид — обясни О’Донъл, тъй като Бо го погледна озадачено. — Това момиче познава пожара. Познава огъня. А сега ми кажи ти какво знаеш.

— Всъщност нищо. Ходихме на мач, върнахме се у тях. Някой й се обади по телефона.

Сега не сваляше очи от горящата сграда — тълпата да върви по дяволите! — докато сърцето му биеше забързано в гърлото в напрегнато очакване да я види да излиза.

— Тя ми разказа. Някакъв мъж й се обаждал три пъти, споменал името й. Мобилните телефони били дублирани. Този път й казал, че имал нещо за нея тук. Когато пристигнахме, пожарът вече гореше с пълна сила.

— Ти как успя да тръгнеш с нея?

Той обърна очи към О’Донъл.

— Иначе трябваше да ме застреля, но явно не искаше да губи повече време в спор с мен.

Този път О’Донъл се разсмя и го потупа приятелски по рамото.

— Тя каза ли ви, че бе написал „изненада“ на входната врата?

— Да, всичко ми разказа. — Инспекторът извади пакетче дъвка от джоба си и предложи на Бо. — Всичко ще бъде наред, нищо няма да й се случи — увери го и пъхна две дъвки в устата си. — Защо не ми кажеш колко време бяхте на мач с моята партньорка?

 

 

Вътре Рина се движеше през гъстата завеса от дим. Можеше да чуе собственото си дишане, засмукването на кислород от бутилката и пукането на пламъците, които още горяха.

Търсенето на жертви продължаваше, но, слава богу — нямаше такива.

Докато напредваше през дима, Рина си помисли, че на негодника му е лесно. Имал е достатъчно време да планира и да подпали пожара на мястото. От онова, което виждаше, можеше да заключи, че е аматьор, толкова просто изглеждаше. Или да помисли, че подпалвачите са деца или някой скитник.

А той не беше такъв. Беше сигурна, че не е, въпреки използването на основни средства като бензин и восъчна хартия.

Трябваше да открие повече.

Пожарът беше пълзял надолу, благодарение на използваните запалителни материали. Но първоначалното огнище е било като факел, главно заради телефонното обаждане, което я бе довело тук.

Значи негодникът не е имал намерение да разруши сградата.

На втория етаж температурата и гъстотата на дима се увеличиха и Рина не се съмняваше, че е открила още една точка на възпламеняване. Мяркаха се силуетите на мъжете, движещи се през мъглата от дим като героични призраци.

Тук също имаше остатъци от подпалки и „ремаркета“. Рина събра овъглените остатъци от кибрит, прибра ги в торбичката и отбеляза мястото, на което бяха намерени.

— Добре ли си, колега?

Тя вдигна палец към Стив.

— Открих следи на източната стена. Втора точка на възпламеняване, така мисля — неговият и нейният глас звучаха тенекиено и напрегнато. — Огънят се е просмукал през тавана ето тук — посочи с ръка. — Избухнал е ето там. Подпалвачът вече е бил далеч.

Тръгнаха заедно, документираха доказателствата, записваха, изкачваха се във все още живото сърце на пожара.

Пламъците ближеха стените, а мъжете ги задушаваха. Огънят танцуваше над главите им по почернелия овъглен таван с гърлен рев, който винаги караше по гръбнака й да преминават леденостудени тръпки.

Беше великолепно. Ужасяващо и невероятно красиво. Огънят бе така съблазнителен със светлината и топлината си, с могъщия си танц. Рина трябваше да потисне вродения си срах, както и усещането, че я очарова, и да се концентрира върху горивото и метода, върху следите и отпечатъците, говорещи за стила на подпалвача.

Миризма на бензин, доста по-остра и силна тук, се процеждаше под задушливата смрад на дима и потискащия мирис на влага. Мъжете, които се бореха с подскачащите спирали от пламъци, имаха почернели от сажди лица и очи, зачервени от дим. Водата плющеше от маркучите през счупените прозорци отвън навътре.

Още една част от покрива рухна с весел грохот, като пропусна въздух и захрани пожара с кислород, така че той се превърна в бушуваща буря.

Тя скочи напред, за да помогне с един маркуч и си помисли за треньорите на лъвове, които пляскат зловещата котка с камшик.

Усилието зазвъня в мускулите й и разтрепери краката й. Видя, че част от стената бе разбита и през мъглата от вода и дим забеляза овъгляването, рисунъка.

Той беше направил това. Тук беше началната точка на пожара.

И разбра, докато ръцете й трепереха, а пожарът бавно гаснеше, че това не му беше първият.

 

 

Облекчението му беше неистово, когато я видя да излиза. Въпреки защитното облекло и разстоянието Бо я разпозна в мига, в който пристъпи и се появи от гъстия дим.

Въпреки спокойното поведение на О’Донъл, въпреки всичко, което бе казал преди, Бо чу и неговата въздишка на облекчение, когато Рина се измъкна от дима и отломъците.

Лицето й беше черно от сажди. Докато се опитваше да свали кислородната си бутилка, от защитния й костюм се сипеха сажди.

— Ето го и нашето момиче — рече бодро О’Донъл. — Защо не почакаш тук, момче. Ще ти я изпратя след минута.

Тя свали шлема си — и блесна спирала от тъмно злато, наведе се, хвана коленете си с ръце и плю на земята.

Остана така, като вдигна глава само за да размени поглед с О’Донъл. Сетне се изправи и отпрати медицинския екип. Разкопча якето си и тръгна към Бо.

— Налага се да остана тук. По-късно ще трябва да вляза отново. Ще помоля някой да те закара до вкъщи.

— Добре ли си?

— Да. Можеше да бъде по-лошо. Можеше да причини повече злини. Няма смъртни случаи, сградата е била празна, децата са в лятна ваканция. Направено е просто заради шоуто.

— Оставил е кибрит от вашия ресторант. Значи шоуто е било предназначено за теб.

— Не споря. — Тя погледна към двама прогизнали, покрити със сажди пожарникари, които запалиха цигари. — Ти забеляза ли някой подозрителен?

— Не съвсем. Всъщност трябва да ти призная, че след влизането ти вътре изобщо не обръщах внимание на никого. Бях зает с молитви.

При тези думи Рина леко се усмихна, после вдигна вежди, когато той изчисти една сажда от почернялата й буза с пръст.

— Не изглеждам особено добре, нали?

— Не съм коментирал как изглеждаш. Истината е, че ми изкара акъла. Запази си възраженията за момента, когато имаш повече време. — Той пъхна ръце в джобовете си. — Смятам, че имаме доста неща да си кажем, и предпочитам това да стане без свидетели.

Рина надникна зад рамото му. Лошото беше отминало и пожарникарите събираха нещата си.

— Ще ти осигуря превоз. Знаеш ли, съжалявам, че нещата така се объркаха.

— Аз също.

Побърза да се отдалечи от него, опитвайки се да намери някой, който го да закара до къщата. И си помисли, че огънят бе нанесъл повече щети, отколкото бяха разрушенията на сградата. Ако не бе разчела неправилно начина, по който Бо се бе отдръпнал от нея, то пожарът бе превърнал една развиваща се и готова да разцъфти връзка в пепел.

Отиде до колата си, за да вземе куфарчето с инструменти и да извади бутилката вода, която държеше там, когато към нея пристъпи Стив.

— Значи това е мъжът, с когото се срещаш според Джина?

— Това е мъжът, с който се срещах. Мисля, че той току-що реши, че цялата тази полицейска, подпалваческа, огнена програма посред нощ е малко в повече за неговия вкус.

— Е, той губи.

— Може би. А може би просто си осигури едно щастливо избавление. До гуша ми е дошло от мъже, Стив.

Тя затръшна капака на багажника. Цялата й кола беше покрита с пепел. И тя самата вонеше, без съмнение. Облегна се на колата, отвори бутилката и отпи дълга глътка, за да изчисти гърлото си.

Подаде бутилката на Стив и изчака, докато О’Донъл се присъедини към тях.

— Ще ни пуснат обратно вътре само след няколко минути. Ти какво намери?

Рина извади малък касетофон от куфарчето си, така че щеше да докладва за случилото се само веднъж.

— Телефонно обаждане от неизвестен субект в моята къща между дванадесет и половина и един без четвърт — започна тя и разказа всичко — нейните наблюдения и вече събраните доказателства, точка по точка.

След като свърши, изключи касетофона и го върна в куфарчето.

— Искаш ли да знаеш какво мисля? — продължи тя. — Постарал се е да изглежда прост и невеж човек. Но не е така. Отделил е време да разбие стената горе и е подпалил пожара така, че да се развива по стените, както и в стаята. Когато пристигнах, имаше един счупен прозорец. Може той да го е счупил, а може вече да е бил счупен, но е осигурил въздух, за да се подхранва огънят. Използвал е основни средства — бензин; хартия и кибрит. Но те са основни, защото при правилни обстоятелства могат да изпълнят предназначението си отлично. На пръв поглед не прилича на умишлен палеж, обаче нещо ми подсказва, че е такъв.

— Някой, с когото да сме се сблъсквали и преди?

— Не знам, О’Донъл — прибра косата си с уморен жест. — Прегледах старите случаи. Ти също. Нищо не излезе. Може да е някой ненормалник. Откачалка, с когото съм се срещнала по време на разследване, навярно тогава се е измъкнал и сега ме ухажва по неговия си начин. Това е местното училище. Всъщност това е моето училище.

Тя отключи колата и извади прибрания кибрит, за да му го покаже.

— От „Сирико“ е, за да ми даде да разбера, че знае коя съм, познава ме и е наблизо. Оставил го е на място, където да го намеря със сигурност. Не вътре, защото, ако нещата излязат от контрол, може да бъде унищожен. А навън, където шансовете да го намеря са по-добри, близо до мястото, откъдето е влязъл или се е постарал да изглежда така. Това е лично.

Тя прибра пликчето обратно в колата.

— Разбира се, всичко е дяволски объркващо. И ме разстройва.

— Ще разследваме внимателно случая. А следващия път, когато ти се обади — добави строго О’Донъл, — и решиш да проверяваш нещо, не го прави на своя глава. Искам първо да ми се обадиш. Ясно ли е?

Тя сви рамене.

— Неговата цел е да ме изкара извън нерви. И го постигна. Ти си прав. Реших, че е някой ненормалник, който ме дразни — нещо, с което мога да се справя сама. Но не е така. Явно е нещо много повече. — Рина огледа сградата, която все още беше обвита в дим. — Този човек е много опасен. Така че не се тревожи, няма да изляза сама на лов.

— Добре тогава. Да се хващаме за работа.