Нора Робъртс
Стъпки от огън (19)

18.

Той приближи, без да откъсва очи от нея. В нейните светеше предизвикателство и очакване. Вече беше силно възбуден, когато допря тялото си до нейното. Кой мъж не би се възбудил?

Рина остана с разперени ръце, подпрени върху плота, дори когато той намери устата й и я превзе с въздишка.

— Носиш ли пистолета си? — попита Бо с устни върху нейните.

Тя леко се напрегна.

— В чантата ми е. Защо?

— Защото, ако този път някой почука на вратата, ще се наложи да го използвам.

За миг тя въздъхна с облекчение и кратко се засмя, след което той я взе в прегръдката си.

— И чиниите ще трябва да оставим за после.

— Аха.

— Нищо не си видяла още. — Но коленете му омекнаха, когато тя захапа леко шията му. Стегни се, нареди си, докато я носеше през стаята. Да не вземеш да се изложиш сега! — И няма да го правим на пода в кухнята. Не че имам нещо против. — Той изви глава така, че да може да вижда лицето й. — Просто не този път.

Тя докосна косата му, а усмивката й беше нежна.

— Не този път. През целия път по стълбите ли смяташ да ме носиш?

— Тази нощ, Скарлет, няма да мислиш за Ашли.

Докато се качваше, тя обви ръце около врата му и покри лицето му с целувки.

Беше забравил да светне лампите — имаше толкова много неща да приготвя, но знаеше пътя. Пък и в къщата не цареше пълен мрак, все пак можеше да се ориентира.

Ръцете й все още го прегръщаха през врата, когато я сложи на леглото и се отпусна върху нея, не спирайки да я целува. В ушите му ударите на сърцето биеха като барабаните на някое диво племе в джунглата.

— Почакай. Много е тъмно. — Устните му покриха шията й с целувки и намериха нежната трапчинка под челюстта. Ръцете му изгаряха кожата й. — Искам да те гледам. Трябва да те гледам.

Бо се протегна и порови в чекмеджето на нощната масичка за кибрит, с който да запали свещта, която бе купил, мислейки за нея.

Когато се обърна, тя се бе подпряла на лакти, а косата й светеше като ореол от разтопен кехлибар.

— Ти си бил романтик?

— Само с теб.

Ореолът блещукаше, когато я притегли към себе си.

— По принцип не вярвам на мъже, които казват точно каквото трябва. Но трябва да призная, че с теб е друго. Спомняш ли си докъде беше стигнал?

Той се наведе и почувства въздишката й.

— Да. Дотук.

Мечтите по нея го бяха придружавали почти през целия му съзнателен живот. В тях тя можеше да бъде — и беше, всичко, което той искаше. Но реалността бе много повече. Кожа и устни, аромат и звук. Всичко се изливаше върху него като горещ водопад, препълнен с копнеж, удоволствие и наслада.

Не беше сън това, което дишаше и мърдаше под него, което посрещаше устните му с нетърпелива и жадна уста. Не беше сън жената, която бе излязла от мечтите и сънищата му, за да го прегръща.

Той накара пулсът й да препуска, да бие ускорено, а съзнанието й да се замъгли. Леките ухапвания от зъбите, плъзгането на езика, смесването на въздишки и стенания. Устата му я караше да изгаря в треска, но същевременно й вдъхваше спокойствие. Като че ли изпитваше удоволствие да я изгори само с целувки.

Стори й се, че повече не може да издържи, тялото й се надигна като дъга, за да получи още, когато той включи и ръцете си.

Твърди, здрави, силни ръце, които изкушаваха, галеха, обещаваха. Гърди, бедра, нозе, всичко бе обхванато от топлина, и през ума й мина мисълта дали кожата й няма да се възпламени.

Бо издърпа ризата й през главата и сетне устните му се озоваха върху кожата й, наслаждаваха се на извивките на гърдите й през дантелата, езикът му се плъзгаше под тънката материя, за да вкуси, да опита.

Тя се претърколи върху него с лека въздишка, за да издърпа ризата от колана му и да се пребори с копчетата. Отметна назад косата си и го възседна, като разтвори ризата и прокара ръце по гърдите му.

— Ти си добре сложен, Гуднайт. — Дишането й вече бе тежко и задъхано. — Сериозно. Направен си от камък. И откъде са тези белези? — Тя плъзна пръсти по един от тях, който минаваше по ребрата му и почувства как той потръпна. Сетне наведе глава да докосне с устни, зъби и език плътта му.

Той я премести така, че краката й се обвиха около кръста му. Ръцете, които сега галеха гърба й, бяха грапави и твърди от мазоли, но това още повече я възбуждаше. С едно движение на пръстите тя разкопча сутиена си. Изви се назад и простена, когато той залепи устни върху гърдите й.

Бо усещаше как сърцето й бие под устните му, сякаш можеше да го вкуси. Стройното й тяло бе така гладко, така подвижно и гъвкаво. Тънък кръст и безкрайни крака. Искаше да прекара с нея много време, за да я изследва — може би дни, може би години. Но тази нощ всички години на копнеж и мечти го пришпорваха да взема, само да взема.

Той я отблъсна назад и смъкна панталоните й, следвайки с ръце и устни пътя им. Извивките на тялото й бяха вълнообразни и когато устните му отново стигнаха до дантела, тя се раздвижи.

Ръцете й хванаха главата му и я притиснаха към себе си, когато стигна до оргазъм, цялата трепереща и викаща. Кръвта й блъскаше в слепоочията, когато той свали дантелата и отново легна отгоре й.

Сега тя го придърпа нагоре, думите й бяха неразбираеми, двамата се затъркаляха по леглото. Ръцете й бързо го разсъбличаха. Събличаше не само тялото, но и душата му. Устата й бе гореща и нетърпелива, тялото й потръпваше.

Рина не разхлаби прегръдката си, докато той късаше опаковката на кондома, след което изпадна в поредната възбуда и го взе, за да го постави сама.

Сетне го възседна. Той я гледаше от долу на горе. Кожата й, косата, очите, всичко грееше като златно на светлината на свещта.

И тя го прие във влажното си лоно.

Тялото й отново се изви назад, докато поглъщаше тласъците на удоволствието. Кожата й прозираше и блещукаше — копринена, топла. Яздеше го, поемаше го все по-дълбоко, отдавайки се на отчаяната хватка на ръцете му, обхванали бедрата й.

Това бе върховното тържество на плътта, помисли си разсеяно Рина, докато оргазмът се надигаше в нея и тялото й се люшна.

Главата й все още се въртеше, когато той се търкулна и я положи под себе си. Чуваше дишането му — накъсано и премесено с нейното.

Беше дълбоко в нея, твърд и пулсиращ.

Рина се надигна и обгърна с ръце раменете му. Сега очите му бяха зелени, като кристал, замъглени с онази мъгла, която се ражда от страстта.

Той потъна в нея, превземайки дори дишането й. Пръстите й се забиха в раменете му и цялото й тяло се разтресе от изненада.

Рина си помисли, че може би вика. Всъщност чуваше само някакъв безпомощен звук, докато кръвта бушуваше в нея като буря. Тялото й искаше още и вземаше още, удоволствието стана непоносимо.

Тя почувства как мускулите, които прегръща, се втвърдиха като желязо.

И докато ръцете й се плъзгаха обезсилени по раменете му, си помисли объркана — беше като избухването на огън. Възпламеняване.

 

 

Лежеше като мъртва под него. Като някой загинал, убит в битката на бойното поле на любовта, помисли си Рина. Потна и без сили. След като и той не помръдна през следващите няколко минути, тя реши, че войната е завършила с равен резултат.

— Това телефонът ли е? — промърмори Рина.

Бо остана както си беше проснат върху нея, с лице, заровено в косите й.

— Не. Кое?

— Почакай. — Тя си пое дъх и се концентрира. — Боже, това са ушите ми. Ушите ми звънят. Ау!

— Ще спра да ти тежа веднага щом съм в състояние да използвам отново крайниците си.

— Не бързай. Знаеш ли, беше прав. И двамата не сме били готови за това преди тринадесет години. Щяхме да се убием.

— Не съм сигурен, че не сме го направили сега. Може да ни погребат в тази поза.

— Жалко, защото, ако сме мъртви, няма да можем да правим любов отново.

— Ами! Ако раят не предлага много и хубав секс, защо е рай тогава?

Дали досега бе познавала мъж, който да я разсмива така лесно? — зачуди се Рина.

— Такива разсъждения ще те пратят направо в ада.

— Ако не Бог е измислил секса, кой тогава? — Той успя да се обърне и подпре на лакът, за да я погледне. — Или това беше адът на един религиозен опит?

— Чух някой да пее, но не съм сигурна, че бяха ангели.

— Аз бях. — Той наведе глава и я целуна.

 

 

Ядоха пай в леглото и отново се любиха с вкус на лимон в устата и трохи по чаршафите.

Тя го целуна дълго, бавно и страстно, преди да се изтърколи от леглото, за да потърси дрехите си.

— Отиваш ли си?

— Почти два е. И двамата работим, за да се издържаме.

— Можеш да останеш и да спиш тук. Не е хубаво да вървиш толкова надалеч. И забравяш, че имам шоколадови бисквити за закуска.

— Силно изкусително. — Тя навлече панталоните, ризата и пъхна бельото си в джобовете. Беше забележително, но възхитително изморена, с онази умора, която човек чувства след добър и здравословен секс. — Но колко смяташ, че ще успеем да спим? Ние сме прекалено разгорещени, за да стоим мирно.

— Аз лично не съм в състояние да издържа още един рунд — призна той. — Направо съм гроги.

Рина изви глава и огледа лицето му на светлината на свещта.

— Лъжец.

Той се ухили.

— Докажи го.

Рина се засмя и поклати глава.

— Благодаря за вечерята, за десерта и за всичко останало.

— Удоволствието беше мое. Какво ще правиш утре?

— Какво имаш предвид? Не е нужно да ставаш — спря го, когато той се изправи и посегна към панталоните си. — Знам пътя.

— Ще те изпратя. Да речем, да вечеряме заедно? При теб, при мен, навън?

— Всъщност може да намеря два билета за мача на „Ориоулс“ за утре. Трети сектор. Ако успея, интересува ли те?

— Дъждът мокър ли е? И още питаш. Значи харесваш бейзбол?

— Не. — Тя приглаждаше косата си с пръсти. — Обичам бейзбол.

— Сериозно? Кой спечели сериите през 2002 година?

Тя сви устни за миг.

— Това беше годината на Калифорния. „Ангелите“ срещу „Гигантите“. Лейки отнесе трофея.

— О, Господи! — Без да откъсва очи от нея, той сложи ръка на гърдите си. — Ти наистина си моето момиче от мечтите. Ожени се за мен и ми роди деца. Но след мача утре.

— Това ми дава време да си купя булчинска рокля. Ще ти съобщя, ако ми донесат билетите.

— Ако пък не, аз ще започна да се приготвям за следващия мач вкъщи. — Той хвана ръката й и тръгна с нея по стълбите.

Рина взе чантата си.

— Няма нужда да ме изпращаш чак до вратата, Бо.

— Но ще го направя. Навън може да има крокодили. Или извънземни. Човек никога не знае.

Взе ключовете и ги пъхна в джоба си, като мина пред нея.

— Значи освен романтичен си и старомоден.

— И все пак мъжествен и с отлични рефлекси.

— Което ще бъде от полза, ако срещнем извънземни.

Двамата слязоха по неговите стълби, после изкачиха нейните. На площадката тя го остави да я целуне.

— Сега се прибирай — прошепна Рина.

— Може би ти ще ме изпратиш до нас? Нали си ченге.

— Вкъщи! — побутна го леко и отключи вратата си. — Лека нощ, Гуднайт — прошепна и я затвори след себе си.

 

 

Наблюдавам я. Трябва да знаеш да чакаш и да планираш. Никога не съм си мислил, че ще отнеме толкова време, но мамка му, случват се и провали. Освен това очакването прави нещата по-вълнуващи. Кучката сега се чука със съседа. Колко удобно!

Бих могъл да го убия веднага, още сега. Отивам, чукам на вратата. Той идва да отвори. Мисли си, че е курвата му. Наръгвам го с ножа право в корема. Изненада!

Не, по-добре да изчакам. Да чакам и да наблюдавам. С него ще се справя по-късно. Докато градът гори.

Лампите светват. Лампите в спалнята. Нейната спалня. Обзалагам се, че е гола. Докосва се, пипа се там, където му е позволила и на него да я пипа. Мръсна кучка! Курва!

И аз ще намажа малко от това, а може и повече, преди да я запаля.

Прозорците изгасват. Сега е в леглото.

Да я оставим да заспи. По-забавно е, когато е заспала. Изчакай, ще дойде и твоето време, нищо не губиш.

Запали си цигара. Отпусни се.

Сега извади телефона. Представи си я — гола, в леглото.

Събуди се, кучко!

 

 

Телефонът иззвъня, стресна я и прогони съня й. Рина погледна часовника и отбеляза, че са минали едва десет минути. Изписаният номер я накара да се намръщи. Беше местен, но непознат.

— Ало?

— Почти е време за изненада.

— О, за бога!

— Гореща и ярка изненада. Какво ще кажеш? Трябва да знаеш, че е за теб. Гола ли си, Катарина? Влажна ли си?

Когато произнесе името й, нещо стисна сърцето й като юмрук.

— Кой?…

Телефонът замлъкна и тя изруга. И отново записа номера и часа на обаждането.

Първото нещо на сутринта, помисли си намръщено Рина, щеше да бъде още някой да бъде събуден от тревожен телефонен звън.

Стана от леглото, взе оръжието си. Провери дали е заредено. С пистолет в ръка провери вратите, после и прозорците. Сетне се излегна на дивана във всекидневната, сложи пистолета на масичката и се опита да поспи.

 

 

— И двете обаждания са от мобилни телефони — обясни Рина на капитана. О’Донъл стоеше до нея. — Всеки от тях е регистриран на различна компания, но и двата номера са от Балтимор.

— Значи той произнесе името ти.

— При второто обаждане.

— И ти не разпозна гласа му?

— Не, сър. Може да го е преправил. Беше нисък и леко дрезгав. Но не събуди никакви спомени, нищо тревожно. Първия път си помислих, че някой негодник ми върти номера или че някой пиян се забавлява. Но втория път беше лично.

— Вървете и проверете.

— Чувствам се глупаво да те влача с мен — рече тя на партньора си, докато вървяха към колата. — Бих могла да се оправя и сама с подобно нещо.

— Той те е заплашил по телефона…

— Не ме заплаши.

— Не направо — уточни О’Донъл и се нацупи, когато тя седна на мястото на шофьора, преди да успее да я изпревари. — Заплахите са само загатнати, но са отправени към ченге — при това е използвано името на ченгето. Значи са съвсем официални.

— Много хора знаят името ми. Изглежда един от тях е превъртял на тема телефонен тероризъм. — Колата напусна паркинга. — Работният адрес на номер две е по-наблизо. Телефонът е регистриран на името на Абигейл Парсънс.

Абигейл Парсън беше учителка на пети клас. Величествена по размери дама на около шейсет, която носеше солидни обувки и яркосиня рокля.

По преценка на Рина изглеждаше малко развълнувана, че е повикана от час, за да говори с полицията.

— Моят мобилен телефон?

— Да, госпожо. Имате ли такъв?

— Разбира се. — Тя отвори чантата си с размери на Род Айлънд и извади малка „Нокия“ от подредената педантично вътрешност. — Изключен е. По време на час не го държа включен, но винаги е с мен. Има ли някакъв проблем? Не разбирам.

— Бихте ли ни казали кой друг има достъп до вашия телефон?

— Никой. Той си е лично мой.

— Сама ли живеете, госпожо Парсънс? — попита на свой ред О’Донъл.

— Откакто съпругът ми почина преди две години — да.

— Спомняте ли си кога за последен път използвахте телефона?

— Вчера. Обадих се на дъщеря ми, когато излязох от училище. Смятах да пазарувам за вечеря и исках да я питам дали не иска да й купя нещо специално. Какво става?

Вторият номер ги отведе в гимнастически салон, където собственичката му водеше курс по аеробика. Тя извади телефона от чантата си в заключеното й шкафче. Беше на двадесет и две и обясни, че предната нощ се прибрала вкъщи след среща с приятелки. Живееше сама.

Нито един от телефоните нямаше номера на Рина в паметта си.

— Дубликати — отсъди О’Донъл, след като излязоха навън.

— Да, и точно това е странното. Кой човек ще си губи времето и труда, за да дублира телефони, с цел да ми се обажда посред нощ?

— По-добре да се запитаме кой те познава. Можем да прегледаме някои стари случаи, да видим какво ще падне от клона, след като го разтърсим.

— Изненада за мен — промърмори тя. — Голяма и ярка. Със сексуален подтекст.

— Старо гадже? Ново гадже?

— Не знам. — Рина отвори вратата на колата. — Но който и да е, привлече вниманието ми.

 

 

Опита се да не мисли за това, но то й тежеше през целия ден. Кой би дублирал два мобилни телефона само и само да обърка мислите й? Да се направи това не бе толкова сложно, стига да имаш оборудването и технологията. А технологията лесно можеше да се намери.

Но това означаваше планирано действие, нещо, направено нарочно и с цел.

Знаеше, че е предназначено за нея. Какво бе предназначено за нея? — запита се, като се облегна на стола и затвори очи. Голямата, ярка изненада.

Лична или професионална?

Рина прекара почти целия следобед в съда, за да даде показания за един пожар, запален за отмъщение, който бе причинил смъртта на човек. Един приятел от кабинета на областния прокурор й осигури билетите за мача. И накрая се върна в полицейския участък със сърбеж между раменните лопатки.

Ако този човек знаеше името й, дали не я наблюдаваше? Чувстваше, че е така. Чувстваше се изложена на показ и съвсем безпомощна, докато вървеше по познатите улици.

Ако се обадеше отново — а той сигурно щеше да го направи — трябваше да го задържи на телефона. Вече бе инсталирала записващо устройство. Трябваше да го задържи на телефона и да го запише. Да измъкне нещо, което да й подскаже някаква идея.

Сетне щеше да се види кой ще бъде изненаданият.

Извади своя телефон, за да се обади на Бо. Той вече бе минал в категорията на сериозните връзки. Номерът му бе програмиран за бързо набиране.

— Здрасти, златокоске.

— Заведи ме на мач. Заведи ме на стадиона.

— Ще купя пуканки и фъстъци — отвърна той. — Кога ще се видим?

— Ако не ни мине котка път, а най-добре да чукнем на дърво и двамата — в шест и половина.

— Ще бъда готов. Какво правиш сега?

— Вървя по улицата. Денят е хубав. Тъкмо свърших с показанията в съда и вярвам, че изпълних своята част, помагайки да пъхнат един убиец зад решетките за двадесет и пет години.

— Леле! А аз само полирам. Не е толкова вълнуващо.

— Някога давал ли си показания в съда?

— Бях оправдан.

Тя се разсмя.

— Много е досадно. Чакам пуканките с нетърпение.

— В опаковката ще те очаква изненада. Рина? — притесни се той, когато не получи отговор.

— Да, тук съм. Извинявай. — Разкърши рамене в опит да се освободи от напрежението. — Ще се видим по-късно, нали?

Затвори телефона и застана пред участъка, като внимателно огледа уличното движение и пешеходците.

Когато телефонът й иззвъня, направо подскочи от изненада. После въздъхна с облекчение, след като видя номера, от който й се обаждаха.

— Здравей, мамо. Не, не съм го питала за неделя. Ще му кажа.

Обърна се и влезе вътре, докато гласът на майка й все още звучеше в ухото й.

 

 

На паркинга пред стадион „Камдън Ярд“ беше истинска лудница. Когато наблюдаваше какви чудеса правят колите, за да паркират, винаги изпитваше задоволство, че живее достатъчно близо и може да стигне пеша до стадиона.

Рина обичаше тълпите, шума, неразборията от коли и карнавалното настроение на хората, упътили се към големия красив стадион, почти толкова, колкото обичаше и самата игра.

Беше обула най-удобните си джинси, обикновена бяла риза, натикана в колана и черна бейзболна шапка с ярко избродираната птица на „Ориоулс“.

Имаше бебета в колички и хлапета, кацнали на раменете на родителите си. Беше правила същото, спомни си тя. Само че тогава, по време на детството й, стадионът беше друг — „Мемориал“.

Лъхна я миризмата на хотдог и бира.

След като минаха през входа, Бо я прегърна през рамо. Беше облечен почти като нея, но ризата му бе избеляло синя.

— Кажи ми какво е мнението ти за скарата на Буг?

— Страхотна е. Почти толкова добра, колкото и защитата му, когато играеше футбол.

— Искаш ли първо да хапнем по една?

— Шегуваш ли се? Трябва да се заредим. Аз лично винаги ям като вълк по време на мач.

Те се бутаха и блъскаха из тълпата, подавайки си храната. Рина се бореше с желанието да се обърне, да погледне назад, не искаше да се притеснява и тревожи заради всяко лице в тълпата. Тук беше лесно да се смесиш с хората. Беше лесно да изчезнеш, да загубиш някой на стадиона.

Мисълта, че някой я наблюдава, я накара да се чувства наистина наблюдавана и трябваше да положи усилия, за да потисне това усещане. Нямаше да позволи на някакъв ненормалник да й провали вечерта.

Когато двамата с Бо тръгнаха по рампата към своя сектор, Рина си пое дъх и го задържа за момент.

— Знаеш ли, винаги съм харесвала този миг. Мигът, в който полето се появява пред очите ти — цялото зелено, кафяво на базовите линии, връхлитат те звуците, миризмите.

— Направо ще ме накараш да се разплача, Рина.

Тя се усмихна, спря за миг най-горе на върха, за да погълне гледката и да й се наслади. Шумът, гласовете, разговорите, виковете на продавачите, музиката, която свиреше — всичко се плисна и я заля. Предчувствието за предстояща беда, гадните телефонни обаждания, часовете, прекарани в съда, сметката, която получи по пощата същия ден от „Виза“ картата си — всичко се стопи като мъгла на слънце.

— Отговорът на всички въпроси във вселената може да бъде намерен на един бейзболен мач — рече тя на Бо.

— Самата свята истина.

Намериха местата си и закрепиха храната, която бяха купили, в скутовете си.

— Първият мач, който помня — започна тя, като отхапа голямо парче от сандвича с кюфте. — Мисля, че бях на шест. Не си спомням мача — имам предвид резултата. — Преглътна и отгледа полето. — Помня тръпката на сетивата. Движението на играта, разбираш ли, звуците са толкова специфични. Това бе началото на моята любов към бейзбола.

— Не бях ходил на мач на никой от основните отбори, докато не отидох в гимназията. Говориш за тръпката. Моята цялостна концепция беше плод на телевизора. Телевизорът прави нещата по-малки и не толкова чувствени.

— Е, това ще ти даде тема за разговор с баща ми. Те искат да дойдеш на вечеря в неделя. Ако си свободен.

— Наистина ли? — Изглеждаше изненадан. — Това покана ли е? Ще има ли изпит?

— Може би. — Тя обърна лице към него. — Ти готов ли си?

— Винаги съм се представял добре на изпити.

Двамата похапваха, пейките се пълнеха с хора и светлината постепенно помръкваше в пролетната вечер. Поздравиха отбора на „Ориоулс“, когато се появиха на игрището, като станаха на крака. Разделиха си една бира през първите три ининга.

Харесваше му, че тя вика, свири, ругае и се забавлява така искрено. Никакви изтънчени ръкопляскания, никакво поведение на дама. Дърпаше косата си, удряше го по рамото, проведе кратък разговор с момчето от другата си страна относно сексуалните наклонности на съдията на трета база, когато той изгони техния рънър навън.

И двамата бяха на мнение, че е късоглед педал.

В седмия ининг Рина изяде една шоколадова вафла — Бо не знаеше къде сложи всичката тази храна и го омаза целия с крем, когато скочи при удара на бухалката, за да проследи пътя на дългата топка.

— Ето за какво говоря! — извика тя, като изпълни един танц на победата и седна изтощена обратно. — Обичам бейзбола!

— Очевидно е.

Техният отбор загуби и тя го приписа на лошото съдийство на съдията от трета база — същия онзи късоглед педал.

Бо реши, че едва ли ще спечели сърцето й с признанието, че никога не се е наслаждавал повече на която и да е игра, макар да загубиха. С радост би предал любимия си отбор, ако можеше да ходи с Рина на всеки техен мач.

След като излязоха навън, тя го бутна и подпря на едно дърво, при което залепи устните си към неговите.

— Знаеш ли какво друго харесвам най-много в бейзбола? — Прошепна тя.

— Искрено се надявам да ми кажеш.

— Възбужда ме. — При тези думи захапа ухото му и пошушна в него. — Защо ли не те заведа у нас?

Хвана ръката му и го поведе по тротоара. Двамата вървяха през тълпата, като избираха най-краткия път към къщата й.