Нора Робъртс
Стъпки от огън (18)

17.

Беше минало много време, откакто не бе отваряла досието по случая „Джошуа Болтън“. Не знаеше защо го направи сега. Нямаше да види нищо ново. Случаят беше приключен от години и всички — следователите, медиците и лабораторията, бяха единодушни, че смъртта е настъпила вследствие на небрежност. Нещастен случай.

Нямаше причини да търси нещо. Не бе установено насилствено влизане в апартамента, травмата на главата бе причинена от падане, нямаше кражба с взлом, нито вандализъм, нямаше дори мотиви. Просто един млад мъж бе заспал, докато бе пушил в леглото.

Ала тя никога не беше го виждала да пуши.

Екипът намери пакет цигари, кибрит — всички с неговите отпечатъци. Това натежа и бе прието като сериозно доказателство. Нищо, че момичето, което спеше с него, настояваше, че жертвата не е пушила.

Тя щеше да постъпи по същия начин, съгласи се с колегите си Рина, когато отново прочете докладите. Вероятно щеше да стигне до същите изводи. И да закрие случая.

Все още четеше документите, а снимките от местопрестъплението бяха пръснати върху бюрото й, когато телефонът иззвъня.

— Отдел „Палежи“. Детектив Хейл.

— Рина? Обажда се Аманда Грийнберг. Манди. Срещнахме се снощи в един унизителен за мен момент у Бо.

— Разбира се, спомням си. — Тя гледаше какво бе направил пожарът на момчето, което бе познавала. И бе целувала.

— Знаете ли, просто искам да се извиня.

— Няма нужда, наистина. — Рина докосна с пръсти снимката на Джош. — Но си мисля дали имате време да се срещнем? Бих искала да говоря с вас, ако нямате нищо против.

— Разбира се. Кога?

— Какво ще кажете за сега?

 

 

Тъй като денят беше хубав, Рина избра маса навън в малкото кафене на пет минути път от полицейския участък. Тъкмо се настани, когато видя Манди да тича по тротоара. Голяма квадратна чанта, преметната през рамо, се блъскаше в бедрото й при всяка крачка.

Косата й бе като експлозия от крещящо червено, а лицето — тясно и лисиче. Носеше слънчеви очила тип Джаки О^[1] и те необяснимо защо много й приличаха.

— Здрасти! — поздрави Манди и седна.

— Благодаря, че се съгласи.

— Няма проблем. Кафе, моля — поръча тя на сервитьорката.

— За мен диетична кола.

— Просто искам да сваля тази вина от гърба си. Наистина снощи бях много зле, а Бо не само е моят най-добър приятел. Той умее да успокоява истерични жени по-добре от всеки друг. Но не спим заедно, трябва да го знаеш.

— Вече — довърши Рина.

— Е, да, вече. Всъщност от много години. Сега сме като, разбираш ли, като Джери и Илейн Зайнфелд.^[2] С тази разлика, че Бо не е толкова циничен. Моят бивш…

Манди спря и изчака, докато сервират напитките им.

— Живяхме заедно около година, Марк и аз. Избягахме във Вегас, оженихме се по бързата процедура. Каприз. Нещата се объркаха почти веднага след завръщането ни. Не знам защо. По-лесно е, ако знаеш, нали?

— Да. Винаги е най-добре да знаеш.

— Но аз така и не разбрах. Една нощ той ми каза, че съжалявал. Май наистина съжаляваше. Та съжалявал, но това не го устройвало, защото бил срещнал друга. Смяташе, че е влюбен. Стоеше пред мен, изглеждаше жалък и ми заявяваше на мен — неговата жена, как мисли, че е влюбен в друга. Не искал да ме мами, затова било по-добре да се разведем.

— Гаден удар.

— Такъв си беше. — Манди взе кафето си и широката сребърна халка, която носеше на левия си палец, проблесна на слънцето. — Естествено, аз побеснях. Направих голяма сцена, вдигнах лют скандал. Накрая се наплаках едно хубаво на рамото на Бо, разбира се. Но какво можех да направя? Негодникът не ме искаше повече. А вчера установих, че се е оженил за нея и това ме разби окончателно.

— Съжалявам.

— Аз не, само ми е болно. Както и да е, да върви по дяволите! Не искам обаче да объркам живота на Бо само защото се нуждаех от приятелското му рамо. Аз съм му стар боен приятел. А ти си Момичето от мечтите.

Рина трепна.

— О, и ти ли си посветена? Знаеш ли колко е тежко да се живее с подобна титла?

Манди се ухили.

— Никога не съм била ничие момиче на мечтите, но си представям. Все пак ти ще издържиш. Брад и аз доста често дразнехме Бо заради теб.

— Нали затова са приятелите.

— Ще ни простиш, нали? Но не е ли страхотно? Да се преместиш да живееш в съседната къща! Сега в очите му светят малки сърца… а аз взех, че се появих и обърках всичко.

— Не всичко, съвсем малко.

— Хайде да сменим темата. — Манди направи знак на сервитьорката да допълни чашата й. — Какво можеш да ми кажеш за Девона Джонсън?

— Откъде знаеш за нея?

— Работя в „Сън“.

— Репортер ли си?

— Фоторепортер. Вчера си дала изявление по случая и знам, че ще поискат продължение. Помислих си, че ако мога да те снимам…

— Джамал Ърл Грег е обвинен в убийство втора степен за смъртта на Девона Джонсън. Ако искаш да отразяваш случая, трябва да се свържеш с кабинета на областния прокурор.

— Ти си местно момиче, имаш силни връзки тук. А фактът, че си момиче, независимо дали ни харесва или не, придава на историята по пикантен привкус.

— Моят партньор е момче и ние арестувахме заподозрения заедно. Ще трябва да поискаш разрешение и да минеш през пресаташето в управлението. Ако ти дадат, няма проблем със снимката. Но всъщност аз те помолих да се срещнем, защото исках да говорим за един друг пожар. За Джош.

— Добре. — Манди погледна към кафето си и Рина забеляза, че го пие черно и по много. — Тогава бях силно разстроена. Не само аз и другите. Репортерите дойдоха да говорят с мен. Тъкмо се бях върнала в „Сън“. След като завърших, заминах за около шест месеца в Ню Йорк, но големият град не ми понесе. Затова се върнах в Балтимор. След като Джош умря, веднъж говорих с майка му. Родителите му дойдоха да приберат вещите му. Помня, че беше тъмно.

— Следователите разпитваха ли те? Следователят по пожара, полицията?

— Ами да. Разпитаха всички в сградата, доколкото знам. Освен това някои от състудентите му, приятелите му. Трябва да са говорили и с теб, нали?

— Да, разпитаха ме. Вероятно съм била последната, видяла го жив. Бях при него същата вечер.

— О, Боже! — По лицето на Манди се изписа състрадание, докато вдигаше очилата върху главата си. — Господи, съжалявам. Не знаех. Този ден бях навън, имах среща с Бо — за пръв път. Брад и една моя приятелка, в която той беше влюбен тогава, бяха решили да ни запознаят.

— Прибрала си се между десет и половина и единадесет.

Манди вдигна вежди, като отпи още кафе.

— Така ли?

— Така си казала.

— Е, значи е така. Бо ме остави пред вратата. Помислих си да го поканя, като смятах да играя умно и да видя какво ще излезе. Но после се отказах. Съквартирантката ми си беше отишла за уикенда и апартаментът бе на мое разположение. Пуснах си музика, имах и трева. Нещо, което съм пропуснала в показанията си и което си позволявах от време на време през онези дни. Гледах телевизия до около полунощ, после си легнах. Следващото, което помня, бе как се разпищяха алармите, по коридора тичаха хора и викаха.

— Ти си познавала повечето от наемателите в сградата.

— Повече или по-малко. Ако не по име, то поне по физиономия.

— Имаше ли Джош проблеми с някой от тях?

— Не. Знаеш какъв беше той. Мило момче. Слънчево.

— Да, но дори и милите момчета си създават проблеми с някои хора. Може би някое момиче. Пожар в спалнята. Прилича на женско отмъщение. По-лично, по-емоционално. Ще ти го върна там, където спиш, мръснико!

Манди си играеше с една от сребърните верижки, които висяха на врата й и се мъчеше да си спомни.

— Джош се срещаше с момичета, излизаше. Сгради като нашата, извън кампуса, бяха истински малки лабиринти от емоции — гнезда на драми, секс и купони. И изпепеляващ страх по време на изпитните сесии. Но точно тогава наемателите се сменяха. Семестърът беше свършил през май, повечето от хората си бяха отишли вкъщи за ваканцията или се бяха дипломирали. Идваха нови. Все още не беше пълно, беше началото на юни. А Джош бе толкова хлътнал по теб. Честно казано, не си спомням да е скъсал драматично с някое момиче, нямаше сериозна връзка с никоя от сградата или от кампуса. Хората го харесваха. Беше лесно да го хареса човек.

— Да, така беше. Виждала ли си го да пуши?

— Трябва да е пушил. Спомням си, че тогава не успях да отговоря на този въпрос. Повечето от нас пушеха или защото беше модерно, или за компания. Имаше и няколко фанатици против пушенето и искам да ти кажа, че все още ги помня. Но Джош не беше от тях.

— Да си чула или видяла нещо в нощта на пожара?

— Нищо. Да не би случаят да е подновен?

— Не, не — поклати глава Рина. — Това е лично. Просто нещо, което се връща от време на време в мен.

— Разбирам. — С разсеян жест Манди отново свали очилата на носа си. — И на мен ми се случва. Когато си млад, каквито бяхме тогава, е доста тежко да се сблъскаш със смъртта. А Джош беше един от нас. Човек не бива да умира на двадесет. Поне така си мислиш, когато си на тази възраст. Въобразяваш си, че животът ще продължи вечно. Има прекалено много време пред теб. Има време за всичко.

— Девона Джонсън бе на двадесет и три. Времето винаги е по-малко, отколкото си мислиш.

 

 

Тя остави случая на Джош, прибра документацията по него, както бе правила и преди, и се концентрира върху настоящето.

Когато майката на Девона Джонсън влезе в участъка, Рина стана.

— Аз ще я поема — рече на О’Донъл и пристъпи напред. — Госпожо Джонсън? Аз съм детектив Хейл. Говорихме по телефона.

— Казаха ми да дойда тук. Все още не могат да ми дадат тялото й.

— Защо не отидем ето там? — Рина сложи ръка върху рамото на жената и я заведе в стаята за почивка. Имаше малък плот, на който стоеше кафе машина, стара микровълнова печка, пластмасови чаши.

Рина посочи един стол край масата.

— Защо не седнете? Мога ли да ви направя кафе или чай?

— Не искам нищо, благодаря. — Тя седна. Очите й бяха тъмни и уморени.

Не беше на повече от четиридесет, прецени Рина, а скоро щеше да погребе дъщеря си.

— Съжалявам за загубата ви, госпожо Джонсън.

— Загубих я в мига, в който този тип излезе от затвора. Трябваше да го държат там. Не биваше да го пускат. Сега той уби моето момиченце и остави бебето й сираче.

— Съжалявам за случилото се с Девона. — Рина седна срещу жената. — Джамал ще си плати.

Скръб и гняв се примесиха с умората в тъмните очи.

— Как да кажа на детето, че баща му е убил майка му? Как да го направя?

— Не знам.

— Тя дали… пожарът дали… Дали е страдала?

— Не. — Рина посегна и хвана ръката на госпожа Джонсън. — Не е усетила нищо. Не е страдала.

— Отгледах я сама, грижех се всеотдайно за нея. — Жената въздъхна дълбоко. — Тя беше добро момиче. Сляпо, когато станеше дума за този убиец, но иначе добро. Кога ще мога да си я взема?

— Ще проверя.

— Имате ли деца, детектив Хейл?

— Не, госпожо, нямам.

— Понякога си мисля, че ги раждаме само за да разбиват сърцата ни.

 

 

Тъй като тези последни думи се въртяха и не излизаха от ума й, на път към къщи Рина спря в „Сирико“.

Завари майка си пред голямата печка, а баща си на работната маса.

Беше изненадана да види вуйчо си Лари и леля си Кармела да седят в едно сепаре и да хапват пълнени гъби.

— Ела, седни, седни при нас! — настоя вуйчо й Лари, когато Рина се наведе да го целуне. — Разкажи ни как живееш.

— Това ще отнеме само две минути, а аз нямам дори и тях. Вече съм закъсняла.

— Значи имаш среща — отбеляза леля й с намигване.

— Всъщност да.

— И как се казва щастливецът? Какво работи? Кога ще се ожените и ще дарите внуци на майка ти?

— Казва се Боуен, дърводелец е. А благодарение на Фран, Бела и Ксандър майка ми има достатъчно внуци, с които да се занимава.

— Децата никога не са достатъчно. Да не би да е оня, който живее в съседната къща? Как е второто му име?

— Не е италианско — разсмя се Рина и целуна леля си по бузата. — Buon appetito.

Тя се върна в кухнята и извади от хладилника безалкохолна напитка. Ръцете на баща й бяха целите в тесто, затова Рина се повдигна на пръсти и го целуна по брадичката.

— Здравей, красавецо.

— Кой е това? — погледна Гиб към жена си. — Кое е това момиче, което ме целуна? Изглежда ми нещо позната.

— Стига де, не съм идвала само една седмица — защити се Рина. — Но се обадих преди два дни.

— О, чак сега те познах. — Вдигна ръце той и докосна с тестените си пръсти бузите й. — Това е нашата отдавна загубена дъщеря. Как ти беше името?

— Колко остроумно! — Рина се обърна да целуне бузата на майка си. — Какво мирише толкова хубаво? Нов парфюм и сос болонезе?

— Сядай, ще ти сипя една чиния.

— Не мога. Един красив мъж ми приготвя вечеря.

— Нима дърводелецът може да готви?

— Не съм казала, че е дърводелецът. Но всъщност да, той готви. Очевидно умее. Мамо, ние разбивали ли сме ти сърцето?

— Безброй пъти. Вземи си пълнени гъбки. Какво ще стане, ако загори вечерята?

— Само една. Ако сме разбивали сърцето ти, защо си родила четири деца?

— Защото баща ти не ме оставяше на мира.

Гиб обърна глава при тези думи и се засмя.

— Сериозно, мамо.

— Аз съм съвсем сериозна. Всеки път, докато се обърна, и той ми правеше бебе. — Бианка остави лъжицата на ръба на тенджерата и седна. — Родих ви, защото колкото често късахте сърцето ми, толкова често го изпълвахте с радост. Вие сте богатството, съкровището на моя живот и най-големият трън в петата ми. — Тя притегли Рина към себе си и попита тихо: — Да не си бременна?

— Не, мамо.

— Само питам.

— Просто през последните няколко дни ми се случиха доста странни неща, това е всичко. Много вкусни гъби — добави. — Време е да тръгвам.

— Ела в неделя на вечеря — извика след нея майка й. — Доведи и твоя дърводелец. Ще му покажа как се готви.

— Ще видя как ще се представи тази вечер и тогава ще реша дали да го поканя.

 

 

Бо реши да сготви пиле, защото смяташе, че ще се справи добре. Купи пресни продукти и планираше да мине покрай хлебарницата, преди да се прибере. Но госпожа Малори, у която довърши градинската беседка този следобед, когато научи, че ще има гости за вечеря, му подари прясно опечен лимонов пай с целувки.

Все още се чудеше дали да не го представи за собствено производство, когато Рина почука на вратата.

Беше пуснал музика — малко джаз — и бе избърсал праха. Намеренията му да почисти основно бяха осуетени от времето, прекарано при госпожа Малори. И от слабостта му към нейните сладкиши.

Но къщата изглеждаше добре, реши Бо. Смени чаршафите на кревата. За всеки случай.

Когато отвори вратата и я погледна, дълбоко в себе си се надяваше, че чистите чаршафи ще влязат в употреба.

— Здрасти, съседке! — пристъпи към нея (защо да губи време?) и я прегърна, като впи устни в нейните.

Рина омекна и се притисна към него, съвсем леко. Сетне се освободи.

— Не беше лошо за аперитив. А какво е основното ястие? — Тя му подаде една бутилка, опакована в сребриста торбичка. — Надявам се, че ще подхожда на „Пино Григио“.

— Все още сме на пиле, така че виното е подходящо. — Той я хвана за ръка и я поведе към кухнята.

— Цветя? — Рина огледа масата и се възхити на маргаритите, поставени във висока синя бутилка. — И свещи. Много си внимателен.

— Имах вдъхновение. Това са от вещите на баба. Прекарах известно време снощи, ровейки из кутиите.

Тя проследи погледа му към шкафа. Сега там бяха наредени красиви старинни бутилки с интересни форми, тъмносини чинии и гравирани винени чаши.

— Хубаво. Сигурно ще й хареса, че си ги сложил там.

— Никога не съм събирал подобни неща. Излишно е, когато непрекъснато опаковаш багажа си и се местиш.

— А ти го правиш доста редовно.

Бо отвори виното и взе две гравирани чаши от бюфета.

— Не мога да продам къщата, ако все още живея в нея.

— Не си ли се привързвал?

— Няколко пъти. Но след това виждам следващото място и си казвам: „Уха, я виж само какво можеш да направиш тук“. Възможностите и печалбата срещу удобството и привързаността.

— Ти си ненаситен на къщи.

— Така е. — В очите му грейна смях, докато чукаше чашата си в нейната. — Сядай. Трябва да довърша някои неща.

Тя седна на един висок стол до барплота.

— А какво ще кажеш да започнеш от нулата? Просто купуваш терен и свършваш всичката работа?

— Мислил съм за това. Може би някой ден. Да построя къщата на мечтите. Все пак повече ми харесва да видя нещо построено, да реша как да го направя по-хубаво, да му вдъхна нов живот.

Той отвори фурната да нагледа пилето и Рина долови аромат на розмарин. Напомни си да му подари няколко саксии с билки и подправки за прозореца — ако нещата между тях потръгнеха.

— Каза, че можеш да направиш всичко, което поискам, в моята къща. Това свалка ли беше, или честно предложение?

— Свалянето също беше фактор, но иначе стоя зад думите си. Мога да направя всичко, стига да се вписва в конструкцията, но не обичам измишльотини и безсмислици. С това ограничение можеш да имаш всичко, което пожелаеш.

Той сипа олио в един тиган.

— Мога ли да имам камина в спалнята?

— За дърва ли?

— Не е задължително. Да речем на газ или електричество. Дори мисля, че го предпочитам. Не съм сигурна, че ще ми хареса да влача дърва по стълбите.

— Може да се направи.

— Наистина? Винаги съм искала да имам камина в спалнята — като във филмите. И една в библиотеката. А мечтата ми е да превърна спалнята си в нещо като господарски апартамент. Да включва и баня. Може би ще се наложи помещението да се разшири. А над ваната да има прозорец на тавана.

Той я погледна отново.

— Искаш прозорец на тавана над ваната?

— Май това влиза в категорията на безсмислиците. Но ремонтът, разбира се, трябва да се прави на етапи. Ограничена съм в бюджета.

Бо добави счукан чесън в олиото.

— Ще дойда на оглед, ще представя няколко проекта, ще ти предложа цена. Е, какво ще кажеш?

Тя се усмихна, подпря лакът на масата и отпи от виното.

— Става. Може би ще се окаже, че си прекалено добър, за да си истински.

— Същото си мислех и аз за теб.

— Истината е, че не знам какво искам, Бо. За къщата, за себе си. Боже, та аз не съм наясно какво искам утре, та камо ли след една година.

— Аз също.

— Е, ти сигурно имаш представа, иначе ще правиш лоши проекти. Когато проектираш и строиш, трябва да си в състояние да визуализираш нещата.

— Знам, че те искам тази вечер. Искал съм те, представял съм си образа ти дълго време. Но нямам идея какво ще правим утре. Или следващата година.

Той сложи пилето в тигана и се обърна.

— Мисля, че нанасянето ти в съседната къща не е случайно. Навярно е имало причини да те видя преди толкова години, но да те срещна чак сега. Сигурно не съм бил готов за теб.

Наблюдаваше я как седи на високото столче, с очи на лъвица и прокарва пръст по изящната гравирана чаша от сервиза на баба му.

— Може би запознанството ни означава, че нещата са си дошли на мястото. А може да означава нещо друго. Но не е необходимо да го знам точно в тази минута.

— Ти говореше за потенциала на някое ново място, което те привлича. У теб виждам потенциал, който да ме накара да се влюбя. Това ме плаши.

Той почувства как сърцето му се устреми нагоре, нещо там се разгоря.

— Защото се боиш, че ще те нараня ли?

— Донякъде. Възможно е аз да те нараня. Или да забъркаме и двамата някоя голяма и сложна каша.

— А ако излезе нещо специално?

Рина поклати глава.

— Когато мисля за връзките, имам предвид моите, чашата е наполовина празна. А онова, което е останало, може да не е годно за пиене.

Бо вдигна бутилката и напълни чашата й до ръба.

— Просто не си срещнала подходящия мъж, който да я напълни.

— Може би. — Тя погледна към печката. — Ей, да не изгориш пилето.

 

 

Той не го изгори и Рина трябваше да признае, че бе впечатлена как успя да поднесе яденето на масата, без каквито и да е инциденти. Вече пиеше втора чаша вино и опитваше от пилето.

— Браво — похвали го, — много е вкусно! Казвам ти самата истина. Това е сериозен комплимент от човек, израснал в семейство, където храната не е просто храна, нито чисто изкуство, а начин на живот.

— Пилето винаги става вкусно с розмарин.

Тя се разсмя и продължи да яде.

— Разкажи ми за първата си любов.

— Това си ти. Добре, добре — добави той, когато очите й се присвиха. — Тина Улрих. Осми клас. Имаше големи сини очи и малки като ябълки гърди, които ми позволи да докосна един хубав летен следобед в тъмното кино. А ти?

— Майкъл Грималди. Бях на четиринадесет и отчаяно влюбена в него, а той харесваше сестра ми Бела. Представях си как някой ден капаците ще паднат от очите му и той ще разбере, че аз съм неговата съдба. Но любовта ми не бе възнаградена.

— Бедният глупак Майкъл.

— Както и да е. Кой разби сърцето ти за пръв път?

— Отново ти. Иначе… никой.

— И моето си е цяло. Не знам дали това ни прави тъжни или щастливи късметлии. Бела например процъфтява, когато сърцето й е разбито или тя разбива други сърца. Фран плака в стаята си, защото някакъв негодник бе поканил друго момиче на бала. А аз, аз никога не страдах. Предполагам, че това е тъжно.

— Някога стигала ли си близо до думата, която започва с Б?

— Брак ли? — Нещо проблесна в очите й. — Зависи от гледната точка. Ще ти кажа някой друг път. Днес говорих с Манди.

И с това изречение, предположи Бо, разговорът за връзките бе приключен.

— Така ли?

— Обади ми се да се извини и аз я поканих да се видим. От време на време изваждам папката с делото на Джош от архива. Исках да говорим за това. Не научих нищо ново, разбира се. Но когато я срещнах тук, това ми се стори като някакъв знак свише, така че поисках да го последвам. Във всеки случай, тя ми харесва. От нея блика енергия, което може би се дължи на факта, че изпи един галон кафе за двадесет минути.

— Тя живее от него — съгласи се Бо. — Не може да разбере как мога да живея, без да пия кафе.

— Ти не пиеш кафе?

— Така и не можах да свикна с вкуса му.

— Аз също. Странно.

— Просто още едно доказателство, че си предопределена за мен. Още пиле?

— Не, благодаря, Боуен.

— Катарина.

Тя се засмя кратко и отпи още една глътка вино.

— Спеше ли с Манди, докато беше омъжена?

— Не.

— Добре. Защото това е едно от моите правила. Нямам много, но това е едно от тях. Аз ще измия чиниите — рече тя, като стана.

— Ще ги оставим за после — спря я Бо и като видя изражението й, въздъхна. — Добре, ще ги измием заедно. Не искаш ли първо десерт?

— Все още не съм решила дали ще спя с теб.

— Ха… Имам предвид десерт, който се слага в чиния и се яде. Имаме пай.

Тя остави чинията на плота и се обърна.

— Какъв пай?

Бо отвори хладилника и извади подноса.

— Лимонов, с целувки.

Рина пристъпи по-наблизо и погледна сладкиша внимателно.

— Не е купен от сладкарницата.

— Не е.

— Ти ли го направи?

На лицето му се появи невинно и леко обидено изражение.

— Защо това те изненадва толкоз?

Рина се облегна на плота и го загледа.

— Ако можеш да ми изброиш пет съставки, които се съдържат в този пай — освен лимон — ще спя с теб веднага.

— Брашно, захар… по дяволите! Една клиентка ми го даде.

— Клиентка, която ти плаща с пай?

— Той беше бонус. Допълнителна награда. Имам също и шоколадови бисквити, но няма да те почерпя, освен ако не спиш с мен. Ще ги ядем на закуска.

— Може да те осъдят за опит за подкупване на полицейски служител.

— Какво, ти да не би да имаш записващо устройство?

Тя се разсмя. И си помисли: по дяволите да вървят чиниите! Наведе се и се подпря с лакти на плота, като отпусна брадичката на дланите си.

— Защо не оставиш този пай някъде, Гуднайт и не дойдеш тук, за да провериш това лично?