Нора Робъртс
Стъпки от огън (15)

14.

Пожарът бе започнал в таванското помещение на красива стара сграда в Болтън Хил. В богаташкото предградие имаше хубави малки паркове и разкошни дървета от двете страни на улиците.

Целият трети етаж също бе пламнал, по-голямата част от покрива бе разрушена и част от втория етаж също бе пострадала. Тъй като пожарът бе започнал сутринта в работен ден от седмицата, не е имало никой вкъщи.

Някакъв бдителен — или любопитен съсед, бе забелязал дима и пламъците и бе повикал огнеборците.

Рина прочете доклада от първоначалния оглед на път към местопроизшествието.

— Няма следи от насилствено влизане. Собствениците имат охранителна система. Чистачката, която идва веднъж седмично, знае кода. Инспекторът е открил точката на възникване на пожара на тавана. Вестници, остатъци от кибритена кутийка.

— Хубав квартал — отбеляза О’Донъл.

— Да. Пообикалях малко тук, докато си търсех къща. Все пак предпочетох старото ми предградие.

— И то не е лошо. Чух, че си имала интересен съсед.

Тя го изгледа с подозрително присвити очи.

— Как пък си успял да чуеш това?

— Може баща ти да е споменал на Джон, може Джон да е споменал на мен.

— Защо всички вие не си намерите по-интересни обекти за обсъждане от моя съсед.

— Няма криминални прояви.

— Ти си го проучил? За бога!

— Безопасността преди всичко — намигна й О’Донъл, сетне зави в паркинга зад ъгъла. — Една глоба за превишена скорост преди шест месеца.

— Не искам да знам. — Тя слезе от колата и отиде отзад, за да извади куфарчето с оборудването си.

— Ерген, не се е женил.

— Престани, О’Донъл! Млъкни!

Той също взе своето куфарче.

— Има лиценз за Балтимор и Ориндж Каунти. За бизнес е посочил адрес в Пи Джи Каунти^[1]. Там живее партньорът му. Твоето момче много се мести. На всеки шест-осем месеца сменя адреса.

— Ти си един непоносим натрапник.

— Да. — О’Донъл сякаш имаше пружини в краката, докато вървеше към къщата. — Затова ми е забавно. Слушай, двамата с партньора му купуват сгради, ремонтират ги, постягат ги и ги продават. Твоето момче…

— Не е мое момче!

— Твоето момче се нанася в къщата, живее там и работи по вътрешността й, оправя я, продава я, купува друга и се мести в нея. Правил е това през последните десет или дванадесет години.

— Много хубаво. Сега може ли да се съсредоточим върху работата си вместо върху него?

Тя първо огледа сградата, обгорелите кафяви тухли, рухналите ъгли на покрива. Направи снимка за доклада.

— В доклада пише, че вратата на таванското помещение и прозорецът били отворени.

— По този начин се получава хубаво течение — вметна О’Донъл. — Там има струпан багаж, като на всеки таван. Непотребни за сезона дрехи, украса за празниците. Прекрасно гориво.

— Идва съседката — съобщи Рина спокойно и свали камерата. — Аз ще я поема.

— Пожелавам ти успех. — О’Донъл вдигна куфарчето си и тръгна към вратата.

— Госпожо! — Рина извади значката си от колана. — Аз съм детектив Хейл от градската полиция на Балтимор, отдел „Палежи“.

— „Палежи“? Добре, добре. — Жената беше дребна, тъмнокожа и спретната като изгладено спално бельо.

— Моят партньор и аз разследваме инцидента. Вие ли сте госпожа Никълс? Шари Никълс?

— Точно така.

— Вие сте съобщили за пожара.

— Да. Бях отзад. Имам малка градинка. Първо подуших дима.

— Било е около единадесет сутринта?

— Единадесет и петнадесет. Знам, защото си мислех, че най-малката ми дъщеря след около час ще се върне от училище и край на спокойствието — усмихна се леко жената. — Истински тайфун е.

— Колко време бяхте навън, преди да подушите дима?

— О, около час може би, приблизително толкова. Прибрах се за няколко минути, защото забравих да си взема телефона. Инспекторът вече ме разпита дали съм видяла някого. Не съм.

Тя погледна към съседната къща.

— Колко жалко. Но слава богу, че никой не е бил вътре и не е пострадал. Мога да кажа, че се уплаших, много се уплаших. Реших, че може да се разпространи и до моята къща.

Тя поглади шията си, докато гледаше изприщените като крастава жаба рамки на прозорците, почернелите от сажди тухли.

— Пожарната дойде бързо. Това действа успокоително.

— Да, госпожо. Ако не сте видели, може би сте чули нещо?

— Чух алармите за дим да пищят вътре. Първоначално не им обърнах внимание, не разбрах какво е. Бях си пуснала музика. Но след като подуших дима, се огледах и видях да излиза пушек от прозореца на тавана, тогава чух и алармите да пищят. Предполагам, че вътре е голяма бъркотия. На нея хич няма да й хареса.

— Моля?

— Имам предвид Ела Паркър — жената, която живее там. Тя обича всичко да е подредено. Имаме една и съща чистачка, макар че аз викам Ани само веднъж в месеца, откакто не работя. Ела е по-дребнава. Ще бъде толкова разстроена от бъркотията, колкото и от пожара. Май не прозвуча много любезно — добави след миг Шари. — Извинете ме, не исках да бъда груба.

— Познавате ли добре госпожа Паркър?

— Може да се каже. — Рина долови резервираност в гласа, но остана спокойна. — Поддържаме добри отношения, макар да не сме приятелки — добави жената след дълга пауза. — Моето момче играе с нейния син от време на време.

Тя запристъпва от крак на крак, явно изпитваше с неудобство, когато Рина й кимна окуражително да продължи.

— Наистина ли смятате, че е умишлен пожар, а не случайност?

— Все още не сме направили заключенията си.

— О, мили Боже! Струваше ми се, че ще е по-добре да кажа на Ела и преди няколко седмици разменихме няколко думи. — Тя отново потърка врата си. — Не искам полицията да мисли, че имам нещо общо с това.

— Защо трябва да мислим така?

— Ами, казахме си малко по-силни думи, освен това имаме една и съща чистачка и децата ни играят заедно. Аз позвъних на 911. Споделих с мъжа си за това снощи, пък той ми се скара, че съм си търсела белята. Обаче не мога да си го избия от главата.

— И за какво си разменихте острите думи?

— Заради момчетата. Нейният Тревор и моят Малкълм. — Тя вдиша дълбоко. — Хванах ги да бягат от училище преди няколко седмици. Денят беше хубав, затова реших да отида до училището, за да прибера малката и да я заведа да поиграе в парка. Има нужда да изразходва енергията, която прелива от нея. Тогава видях момчетата да пресичат улицата към парка. Е, трябва да ви кажа, че ги настигнах, накарах им се едно хубаво, хванах ги за ушите и ги върнах обратно в училище.

Рина си позволи да се усмихне — реакция на възрастен към възрастен.

— Сигурно ужасно сте ги изненадали. Когато бягаш от училище, трябва да знаеш и как да го правиш.

Жената поклати глава.

— Нямат достатъчно мозък дори да се скрият. Когато Ела се прибра от работа, отидох заедно с моя син да й съобщя за случката. Преди да си отворя устата, тя заяви, че моето момче било виновно и че съм нямала право да пипам сина й дори с пръст.

При тези думи жената разпери ръце.

— А всъщност само го хванах за ръка и го върнах в училище, където му е мястото. Аз бих била благодарна, ако някой се погрижи за моето дете по този начин, а вие?

— Да, разбира се. Но госпожа Паркър е била разстроена.

— Какво ти разстроена! Направо побесня. Така че доста троснато й казах, че когато следващия път видя сина й на улицата по време на часовете, ще го подмина все едно не го познавам. Разменихме си и други реплики, но вече добихте представа, нали?

— Не мога да ви обвиня, че сте се ядосали — успокои я Рина. — Опитали сте се да постъпите правилно.

— А тя ми каза да си гледам работата. Ако я бях послушала, къщата й щеше да изгори до основи. Оттогава момчетата не си играят заедно, за което съжалявам. Но не искам Малк да се разхожда, където и когато му скимне. Според него Тревор не за пръв път си дава ваканция, но се страхуваше да ми каже цялата истина.

— Синът ви твърди, че Тревор редовно бяга от училище?

— О, по дяволите! Не искам да докарам повече неприятности на момчето.

— Ще бъде по-добре за него и за всички останали, ако знаем фактите, госпожо Никълс. Колкото повече ми кажете, толкова по-бързо ще установим истината.

— Добре, добре. Не знам дали бяга непрекъснато, но моят син каза, че Тревор изчезва от време на време и го уговорил да се присъедини към него този път. За постъпката си Малк няма извинение, така че си получи наказанието. През последните три седмици всяка сутрин ходя с него до училище и всеки следобед го прибирам. Нищо повече не унижава едно деветгодишно момче от това майка му да го води и взема от училище.

— Майка ми постъпи по същия начин някога с брат ми. Тогава той беше на дванадесет. Не мисля, че го е преживял, нито забравил.

— Родителите трябва да бъдат по-бдителни, нали това им е работата, вместо да се правят на най-добри приятели с децата си, ако питате мен.

— По този начин ли стоят нещата при съседите?

— Е, сега вече просто клюкарствам — отвърна Шари. — Не че имам нещо против клюките. Ще кажа само, че в онзи дом не съм виждала дисциплина. Но това си е само мое мнение, което съпругът ми твърди, че изразявам прекалено често. Тревор е буйно дете, но иначе е добър. Просто искам да кажа, че може и да не съм в най-добри отношения в момента с Ела, но й съчувствам за бедата, която я сполетя. Мисля, че сигурно е някаква случайност. Нещо се е запалило от само себе си.

— Ще видим. Благодаря, че ми отделихте време.

Рина влезе в опожарената къща. Застана в предния коридор, попивайки звуците и атмосферата. Пожарът не бе стигнал до тук, но миришеше на дим. Потушаването на огъня бе нанесло съвсем малко щети. Сажди и мръсотия на пода и по стълбите.

Но забеляза онова, което имаше предвид съседката. Като се вгледа под бъркотията, създадена от намесата на огнеборците, установи идеален ред. Независимо от прахта и отломъците личеше елегантната подредба, във вазите имаше цветя, възглавничките и завесите бяха избрани в цветове, които да подхождат на стените, тоновете бяха артистични.

На горния етаж беше същото. Спалнята бе пострадала най-много. Боята беше на мехури, таванът — овъглен, имаше повреди от дима и водата.

Покривката на леглото с кралски размери бе обгоряла, също и подходящите по цвят завеси. Щорите от естествено дърво бяха овъглени.

Можеше да проследи пътя на пожара, от горе на долу по стълбата от тавана, поглъщащ по пътя си полирания дървен под и старинния килим.

Тя тръгна по коридора и откри два кабинета. Тук забеляза доста антики, красиво обзавеждане.

Стаята на момчето бе в другия край на коридора. Беше голяма и просторна, предметите издаваха интереса му към футбола. Постери в рамки, много черно и бяло с червени акценти. Подредени лавици по конец за книги. Никакви играчки, никакви планини от натрупани дрехи.

Рина извади бележник и си записа информацията. Сетне взе телефона и се обади.

О’Донъл си пробиваше път през пластовете отломки на тавана, когато тя се присъедини към него по повредените стълби.

— Много мило от твоя страна да се сетиш и да дойдеш при мен. Самотният воин ти благодари.

— Трябваше да събера малко информация. — Тя вдигна очи, оглеждайки небето. — Пламъците са тръгнали нагоре. Собствениците са имали късмет. На втория етаж щетите не са чак толкова трагични. На първия само мирише на дим и има следи от вода.

— Не открих запалително средство. Място на избухване южният ъгъл. — Той показа с ръка, докато тя снимаше. — Запалил се е шперплатът, подпалила се е изолацията под него и огънят е тръгнал нагоре, като е обхванал покрива.

Рина се наведе и зарови с ръце, облечени в ръкавици, в пепелта. Извади сгърчен остатък от снимка.

Фотографии. Купчина снимки, вероятно послужили за подпалки.

— Да, прилича на лагерен огън от снимки. Пламъците са тръгнали в различни посоки. Торби за багаж, дрехите вътре, кутии за съхранение на украса. Подпалили са се, огънят е тръгнал по стълбите. Течението през отворения прозорец и врата са спомогнали за разгарянето му.

— Провери ли за отпечатъци? По дръжките на вратите, около рамката на прозореца?

— Чаках теб.

— Добре си побъбрихме със съседката. Познай кой е обичал да бяга от училище?

О’Донъл се заклати напред-назад на пети.

— Така ли? Да чуем.

— Младият Тревор Паркър е бягал от училище три пъти през последните месеци. В деня на пожара е закъснял, отишъл е между единадесет и единадесет и половина. Имал бележка — добави Рина, — потвърждаваща, че е бил на лекар.

Докато говореше, започна да проверява за отпечатъци от пръсти обгорялото дърво на прозоречната рамка.

— В училището имат медицинска информация за учениците и ми дадоха името на лекаря. Тревор не е имал час при него в деня, за който говорим.

— В доклада не се споменава за това — отбеляза О’Донъл. — И двамата родители са били на работа, докато не са били известени за пожара.

— Тук има отпечатъци. Малки, приличат на детски.

— Мисля, че ще е най-добре да проговорим със семейство Паркър.

 

 

Ела Паркър беше лъскава и стилна дама на тридесет и осем. Беше вицепрезидент в отдела по маркетинг на местна фирма и дойде в полицейския участък с куфарче „Гучи“. Съпругът й беше нейно копие — шеф на отдела за доставки на голяма организация за изследвания и разработки.

Той носеше италиански обувки и ролекс.

Доведоха и Тревор с тях, както ги бяха помолили. Момчето беше жилаво, дребно и с намусена физиономия, якето му струваше двеста долара.

— Благодаря ви, че дойдохте — започна О’Донъл.

— Ако има някакъв напредък в разследването, бихме искали да го чуем. — Ела постави куфарчето си върху масата пред нея. — Свързахме се със застрахователите и оценителите на щети. Трябва да се върнем в къщата възможно най-скоро, за да започнем ремонта.

— Разбираемо. Тъй като определихме причината за пожара, има няколко въпроса, които трябва да ви зададем.

— Предполагам, че говорите за нашата бивша чистачка.

— Бивша? — вдигна вежди Рина.

— Уволних я вчера. Няма съмнение, че вината е нейна. Никой друг не знае кода на системата за безопасност. Казах ти, че това беше грешка — обърна се към съпруга си тя.

— Ани имаше чудесни препоръки — напомни й той. — И работи за нас цели шест години. Не си представям защо би запалила пожар в нашата къща?

— Хората нямат нужда от причина, за да вършат разни разрушителни неща. Просто го правят. Говорихте ли вече с нея? — настояваше Ела.

— Ще говорим.

— Не разбирам защо тя не е на първо място в списъка ви! Защо трябва да ни разкарвате дотук? Имате ли представа колко време, стрес и енергия се изразходват, когато пламне пожар в къщата ви?

— За ваше сведение имам — отвърна Рина. — Съжалявам, че ви се налага да се справяте с това.

— Има повредени лични вещи на стойност няколко хиляди долара, да не споменавам повредите по къщата. Трябваше да отменя срещи, напълно да пренаредя програмата си…

— Ела! — В гласа на Уилям Паркър прозвучаха отегчение и досада, които на Рина се сториха рутинни. Явно подобни спорове се повтаряха често в това семейство.

— Не ми викай! — сопна му се тя. — Единствено аз се занимавам с всичко. Не стига, че ти… — Тя млъкна и вдигна ръка. — Извинявайте. Разстроена съм.

— Разбирам ви. Бихте ли ни казали колко често се качвате на тавана? — намеси се О’Донъл.

— Поне веднъж месечно. Имам — по-точно имах чистачка, която да го почиства редовно.

— Господин Паркър, а вие?

— Два-три пъти в годината, предполагам. Качвам или свалям багаж. Коледната украса, такива неща.

— Тревор, а ти?

— На Тревор не му е позволено да ходи на тавана — намеси се Ела.

Рина прехвана бързия поглед, който момчето хвърли на майка си, преди да го забие обратно в масата.

— Когато бях дете, обикновено често си играех на тавана — рече разсеяно тя. — Там имаше толкова интересни неща.

— Казах, че не му е позволено.

— Какво не е позволено на едно момче и какво прави то, често пъти не са едно и също нещо. Според нашата информация Тревор редовно е бягал от училище.

— Веднъж. Вече не му е позволено да играе с онова момче. Не виждам на вас какво ви влиза в работата.

— Сутринта, когато е пламнал пожарът, Тревор не е бил на училище. Беше ли, Тревор?

— Разбира се, че е бил. — Гневът и нетърпението изостриха гласа на Ела до високите октави. — Съпругът ми го взе от училище веднага след като научихме за пожара.

— Но си отишъл малко преди обяд, нали така, Тревор? Закъснял си. Представил си бележка, в която пише, че си бил на лекар.

— Това е смешно!

— Госпожо Паркър — произнесе с нисък и спокоен глас О’Донъл. — Има ли някаква причина, поради която не давате на сина си да отговори на въпросите ни?

— Аз съм негова майка и няма да позволя да бъде разпитван и сплашван от полицията. Ние сме жертви, а вие подхвърляте намеци и отправяте обвинения срещу едно деветгодишно момче. — Тя се изправи. — Стига толкова. Тръгвай с мен, Тревор!

— Ела, млъкни най-сетне! Просто замълчи за пет минути. — Уилям се обърна към сина си. — Тревор, отново ли си избягал от училище?

Момчето трепна, но продължи да гледа втренчено масата. Рина забеляза, че в очите му проблясват сълзи.

— Ходи ли онази сутрин на тавана, Тревор? — попита го тихо тя. — Може би просто си играл…

— Няма да позволя да го разпитвате! — развика се Ела.

— Аз обаче ще позволя — изправи се мъжът й. — Ако не можеш да се владееш, излез от стаята. Лично аз искам да чуя какво ще каже Тревор.

— Типично, типично за теб. По същия начин се грижиш и за нас. Толкова си зает, да чукаш онази блондинка с големите цици, че нямаш време за нищо!

— Зает съм да се опитвам да оцелея в една къща с теб, затова нямам достатъчно време да се погрижа за Тревор.

— Не чух да отричаш, че ми изневеряваш, кучи син!

— Престанете! Престанете! — Тревор запуши с ръце ушите си. — Престанете да се карате през цялото време! Не исках да направя това. Нямах намерение. Просто ми беше любопитно да видя какво ще стане.

— О, Господи! Боже мой! Тревор! Какво си направил? Не казвай повече нито дума! Няма да му позволя да говори — развика се Ела. — Ще повикам адвоката си.

— Сядай, Ела! — Уилям сложи ръка върху рамото на сина си. Сетне наведе глава и я допря до главата на момчето. — Съжалявам, скъпи. Майка ти и аз забъркахме голяма каша. Ще трябва да се справим с нея. Ти също, Тревор. Кажи ми какво се случи.

— Бях много ядосан. Направо полудях, защото вие отново се скарахте. Нямах желание да ходя на училище. Така че не отидох.

Рина подаде кърпичка на момчето.

— И вместо това се върна вкъщи?

— Щях да си играя в моята стая, да гледам телевизия.

— Чувствал си се много ядосан.

— Те искаха да се разведат!

— О, Трев. — Уилям седна отново. — Не е заради теб, сине.

— Мама каза, че си разрушил къщата. Така каза. Ето защо си помислих, че ако има пожар, сигурно ще си останеш у дома, за да я поправиш. Но нямах намерение да причиня наистина пожар. Просто взех кибрит и запалих снимките, а след това не можах да изгася огъня. Уплаших се и побягнах. Имах бележка, бях си я написал преди това на компютъра. И отидох на училище.

— Ти си виновен за всичко! — отново се развика Ела.

Уилям взе ръката на Тревор.

— Сигурно, защо не? Стига толкова. Ще се справим, сине. Добре е, че каза истината, ние ще се справим.

— Ако къщата беше изгоряла до основи, вие не бихте се развели — прошепна Тревор и зарови лице в гърдите на баща си. — Не си отивай!

 

 

Рина се прибра късно! Беше силно депресирана. Нямаше да му бъде лесно на Тревор Паркър. Срещите с психолог щяха да помогнат, но това нямаше да събере семейството му отново. То, според нейното мнение, беше обречено.

Бяха стигнали прекалено далеч, както можеше да се види.

На всеки Фран и Джак, Гиб и Бианка от другата страна на уравнението имаше разделени и провалени семейства. И провалилите се по принцип бяха повече от успешните бракове.

Домът на момчето може и да не бе изгорял, но със сигурност бе разрушен.

Спря пред къщата си, излезе от колата и я заключи. И видя Бо Гуднайт да седи на предните си стълби с бутилка бира в ръка.

Рина се стараеше да го избягва — всичко, свързано с него, я напрягаше и й отнемаше време. Беше по-просто, помисли си сега тя, да си влезе у дома и да затвори вратата. И да остави изпитанията от днешния ден навън.

Но вместо това прекоси алеята и седна до него. Взе бирата от ръката му и отпи голяма глътка.

— Ако ми кажеш, че седиш тук и ме чакаш, ще го приема за ненормално.

— Тогава няма да говоря такива неща. Но ще призная, че обичам да прекарвам хубавите вечери с една студена бира на стълбите. Лошо ли ти е?

— Тъжно ми е.

— Да не е умрял някой?

— Не. — Тя му върна бирата. — Това ме кара да приема днешния ден не като напълно безнадежден… Единственото нещо, което не можеш да върнеш, е смъртта.

— Ей, я стига. Не си ли чувала за прераждането? За кармата?

Тя се усмихна, което я изненада.

— Не съм си имала работа с човек, който може да се върне на този свят в образа на хрътка. Беше просто едно малко момче, подпалило дома си, за да накара родителите си да останат заедно.

— Той пострадал ли е?

— Физически не.

— И това е нещо.

— Да, нещо. Веднъж спомена, че родителите ти се разделили, когато си бил дете.

— Да. — Той отпи от бирата. — Беше… неприятно. Всъщност — поправи се, когато тя го погледна, — беше кошмарно. Едва ли искаш да добавиш към днешните си преживявания и травмите от едно нещастно детство.

— Родителите ми са женени от тридесет и седем години. Понякога ми се струва, че са едно тяло с две глави. Те също се карат, но никога грозно, ако разбираш какво искам да кажа.

— О, да, много добре те разбирам.

— Бих казала, че са като залепнали един за друг, но знаеш ли какво? Всъщност те са лепилото. Тяхната близост е заплашителна, дори опасна. Защото като ги гледа човек, му се иска и той да има такава връзка.

— Можем да започнем нашата с вечеря. Да видим накъде ще тръгне.

— Можем. — Тя отново взе бутилката и отпи разсеяно. Лъхна я ароматът на сапуна му и нещо друго. Вероятно беше ленено масло. Нещо, с което навярно се търка дървото. — Или бихме могли да влезем и да се отдадем на луд секс. Нали това е, което искаш?

— Е, сега вече ме хвана натясно. — Той се изкиска с едно нервно „хе-хе“ и протегна краката си. — Не бих отказал, защото… ами да си призная — защото да правя луд секс с теб би ми харесало страхотно. Според мен седем седемнадесети от живота си съм мислил точно за това.

— Седем седемнадесети ли? — доста неженствено изсумтя Рина.

— Малко го закръглих, но е толкова. Така че да се любим наистина би било велик момент за мен. От друга страна, след като съм мислил седем седемнадесети от живота си да правя любов с теб, ако изчакам още малко, няма да ми навреди.

— Ти си много забавен човек, Боуен.

— Мога да бъда и забавен. Мога да бъда сериозен или хитър, или небрежен. Аз съм мъжът с много лица. Можем да вечеряме и да ти покажа някои от тях.

— Ами добре. Партньорът ми те е проучил.

— Какво значи това?

Този път тя се засмя и също протегна краката си.

— Значи, че се е разровил в миналото ти.

— Сериозно? — Изглеждаше повече заинтригуван, отколкото обиден. — И какво е открил? Минал ли съм изпита?

— Очевидно. — Челото й се набърчи, докато го изучаваше. — Защо не си ядосан? Аз се ядосах.

— Не знам. Интересно ми е. Никога досега не са ме проучвали.

— Имам голямо, шумно, дразнещо, често намесващо се, прекалено защитаващо ме семейство. Те са в центъра на живота ми, дори когато не ги искам там.

— А аз съм единственото дете на едно разбито семейство. Усещаш ли болката ми?

— Теб не те боли.

— Никак. Но не си мисли, че съм се уплашил. Просто искам да те докосна. — Той плъзна ръката си по нейната, после по рамото, сетне обърна лицето й така, че очите им се срещнаха. — Ти може да не си онова, което толкова дълго пазех в ума си. Просто искам да открия.

— Връзките ми не вървят особено. Може би аз не си падам по обвързването. Мислил ли си колко неприятно би било да приключим връзката си, след като живеем врата до врата, ако се разделим с омраза?

— Единият от нас ще трябва да се премести. Но междувременно… — Той посегна зад себе си, за да отвори външната врата и да остави празната бутилка вътре. — Какво ще кажеш да се разходим? Чух, че през няколко преки оттук имало страхотен италиански ресторант. Може да хапнем нещо.

— Добре. — Тя обгърна с ръце коленете си и си помисли с надежда, че не прави грешка. — Съгласна съм. Хайде да се поразходим.