Нора Робъртс
Стъпки от огън (14)

13.

Балтимор, 2005

За добро или за лошо работата беше свършена. Сърцето й биеше до спукване, гърлото й бе пресъхнало, а в основата на корема й нещо леко трептеше, може би от паника или от възбуда.

Бе си купила къща.

Стоеше на белите мраморни стъпала, ключовете лепнеха на потната й длан. Всички преговори и условия бяха в миналото, документите бяха подписани. Имаше нотариален акт. И ипотека.

И банков заем, помисли си Рина, който щеше да изплаща толкова дълго, че когато го изплати напълно, щеше да се пенсионира.

Беше си направила сметката, напомни си тя. Това поне можеше да прави. Беше й време да притежава собствена къща. О, Боже, беше станала собственичка на имот!

Беше се влюбила в тази къща още като я видя. Толкова много приличаше на дом. Какво я наведе на тази мисъл не знаеше, любовта пламна от пръв поглед. Всичко тук викаше и я подканяше: вземи ме!

Местоположението, познатият квартал, дори леко поовехтелият интериор, който сякаш я молеше да му вдъхне от нейния живот. Имаше и заден двор — наистина прекалено тесен, така че можеше да плюе от единия до другия му край, но все пак си беше истински двор с истинска трева. Имаше дори и дърво.

А това означаваше, че трябва да коси тревата и да събира опадалите листа през есента. Следователно — да си купи косачка. За жена, която е живяла в апартаменти през последните десет години, подобна перспектива беше опияняваща.

И така, сега беше тук, пред редицата от триетажни къщи, на три преки от дома, където все още живееха родителите й.

Все още в съседство, помисли се Рина. И толкова далеч, сякаш е на луната.

Но беше хубаво. Направо чудесно. Нали вуйчовците й, баща й и брат й прегледаха най-обстойно всичко — от мазето до тавана? Нищо не пропуснаха. Нуждаеше се от леко потягане тук и там, наистина. И от доста повече мебели, отколкото притежаваше в момента.

Но всичко щеше да дойде с времето си.

А сега трябваше само да пъхне ключа в ключалката и да прекрачи прага. И щеше да се озове в собствената си къща.

Вместо това Рина се обърна, седна на стълбите и изчака, докато възстанови дишането си.

Беше изхарчила голяма част от спестяванията си, отиде и щедрата сума, която баба й и дядо й дадоха — както и на другите си внуци.

И сега, виж какво направи! Влезе в заеми. А нима поддръжката на къщата нямаше да гълта още пари? Застраховки, данъци, ремонти. Трябваше да мисли как да се справя с всичко това за в бъдеще. Тези неприятни подробности досега бяха проблем на родителите й или на хазаите.

Никога нейни.

Успяваше да ги избегне, също както и повечето от другите видове ангажименти. Имаше работата и семейството си, приятелите от детинство.

Но тя бе единствената неомъжена от семейство Хейл. Единственото дете на Бианка и Гиб Хейл, което все още нямаше намерение да създава потомство. „Нямам достатъчно време — казваше винаги когато я закачаха, заяждаха или направо настояваха. — Не мога да намеря подходящия мъж.“

Всичко това беше вярно. Но колко пъти през последните години се отдръпваше — или по-точно се скриваше — от потенциална връзка?

Да ходи на срещи беше хубаво, да прави секс също, но само без сериозно обвързване, моля! Ксандър подхвърляше, че мислела като мъж. Може и да беше вярно.

Дали не купи тази къща като вид компенсация, както някои бездетни двойки или самотници си вземат куче?

Ето на, вижте! Когато искам, мога да поемам ангажименти. Купих си къща.

Да бе, да, къща, в която не мога да се накарам да вляза сега, когато всичко е подписано и подпечатано, помисли си Рина.

Можеше просто да я препродаде. Да я боядиса, да направи някои поправки тук и там и отново да я обяви за продажба. Нямаше закон, който да я задължава да запази къщата тридесет години.

Тридесет години. Рина притисна корема си с ръка. И защо стоеше като някоя хлапачка?

Беше вече на тридесет и една, по дяволите! Беше полицай с цяло десетилетие стаж. Можеше да влезе в тази проклета къща, без да изпада в паника. Освен това не след дълго част от семейството й щеше да се изсипе тук като природно бедствие. Не биваше да я хванат да седи на стълбите, изпаднала в нервна криза.

Рина стана, отключи вратата и уверено влезе вътре.

Мигновено, сякаш беше отворила тапата на бутилка с етикет „Напрежение“, то се изпари и изчезна.

Да вървят по дяволите ипотеките и заемите и ужасът как ще избере цветове за стените! Беше искала тази къща. Голяма, стара, с високи тавани, с лакирани гарнитури и подове от истинско дърво. Разбира се, тук имаше прекалено много място за сам човек. Но това не я безпокоеше. Щеше да използва една от спалните за склад, след като събереше достатъчно вещи за складиране.

Другата щеше да превърне в кабинет, третата в домашен гимнастически салон, а последната щеше да запази като стая за гости.

Рина реши да не обръща внимание на ехото и празното пространство и влезе във всекидневната. Може би трябваше да приеме предложенията на различни роднини за употребяваните им мебели. Поне на първо време. Някои от картините на майка й щяха да стоят добре на стените. Вече виждаше как да направи това място уютно и удобно.

А малката приемна щеше да стане нейна библиотека. Освен това се нуждаеше от голяма маса за трапезарията. И от още столове, за случаите, когато семейството щеше да й идва на гости.

Кухнята беше хубава, реши тя, след като направи обиколката на първия етаж. Точно кухнята при предварителния оглед затвърди решението й. Предишните собственици я бяха обзавели с лъскави черни домакински уреди, които имаха още много години живот. Имаше прекрасни, гладки, с цвят на пясък плотове и шкафове с цвят на мед. Можеше да смени някои от вратичките със стъклени. Може би от матово стъкло, или от модерните грапави стъкла.

Щеше да й бъде приятно да готви тук, нещо, което обичаше да прави в свободното си време. От всички деца на семейство Хейл, Бела единствена не обичаше да готви. Над мивката красиви големи прозорци гледаха към малкото задно дворче.

А там лилиите цъфтяха. Нейните лилии цъфтяха. Можеше да поговори с чичо си Сал дай направи малко, колкото пощенска марка патио^[1] и да използва способностите на Бела, за да оформи кокетна градинка.

Разбира се, бяха минали години, откакто бе садила нещо друго, освен гераниум в саксиите на прозореца. Години, откакто тя и Джина бяха садили домати, чушки и босилек в градината на общата къща, която споделяха в колежа.

Но й се струваше — поне от сладкото разстояние на времето, че копането и саденето й бяха доставили удоволствие.

Вероятно този път щеше да засади цветя, защото изискваха по-малко грижи. Разбира се, Бела щеше да каже кои са най-подходящи.

За цветя, мода и светско събитие, което трябва да бъде посетено, Бела без съмнение беше безспорен авторитет.

Помисли си да се качи горе, да обиколи и втория етаж, да подреди мислено мебелите, да набележи идеите си. Но реши да приключи разходката си из първия етаж, като излезе в малкото дворче.

Искаше да повърви по собствената си трева.

Дворчето бе оградено от двете страни с телена ограда. Съседът й отдясно бе посадил някакви храсти покрай граничната линия. Добра идея, помисли си Рина. И тя трябваше да направи нещо подобно. Беше не само красиво, но и създаваше чувство за уединение.

А вляво…

Я виж ти, бива си го! — помисли си тя. Възторжената оценка не беше за двора, а за обитателя му.

За щастие нямаше никакви храсти, които да пречат на гледката.

Мъжът беше с гръб към нея и видът му отзад беше доста обещаващ. Не особено високите температури на май не бяха го разколебали да свали ризата си. А може би работата с дървения материал го бе разгорещила.

Джинсите му се бяха смъкнали ниско, а коланът с инструментите още по-ниско. Стигаше точно до цепката на дупето му, което караше човек да се мъчи да си представи повече и разпалваше въображението. Носеше бейзболна шапка с козирката назад, което не бе от значение за точките от общата оценка, тъй като отдолу се подаваше буйна грива от къдрава черна коса.

Чуваше се музика от радиото, поставено близо до трионите, но не бе пуснато особено силно. Рина едва долавяше „Шугър бой“.

Към метър и деветдесет, прецени тя. Около деветдесет килограма прекрасни, загорели мускули. Не искаше да отгатва възрастта, преди да е видяла лицето му. Но ако съдеше по онова, което виждаше, трябва да беше наперен хубавец.

Агентът по недвижими имоти й бе споменал, че в съседната къща живее дърводелец, ако се нуждае от някои ремонтни работи. Но бе пропуснал да й каже, че дърводелецът има страхотен задник.

Тревата в двора му бе окосена и явно знаеше какво да прави с големия инструмент, навяващ доста мръсни мисли в съзнанието й, който държеше в ръцете си. По тях нямаше пръстени. Изглеждаха силни. Не откри видими татуировки или пиърсинг.

Точките му се покачваха.

Къщата му бе подобна на нейната, макар че той вече имаше патио с размерите на пощенска марка, което бе постлал с някакви плочи. Нямаше цветя — това беше лошо, защото отглеждането и грижите за цветята показваха вкус и отговорност. Все пак патиото изглеждаше чисто и можеше да се похвали с барбекю и грил с кралски размери.

Ако и отпред съседът й изглеждаше като отзад, тя може би щеше да се добере с хитрост до него и да се самопокани на пържола на скара.

Той спря работата си и остави встрани инструмент, който Рина определи като автоматичен чук за пирони. Шумът от компресора заглъхна и сега „Шугър бой“ се чуваше доста по-ясно, докато дърводелецът посегна към една голяма бутилка с вода и я надигна.

Мъжът отстъпи назад и тя успя да зърне част от профила му. Хубав нос, твърдо очертани устни. Носеше предпазни очила, които му стояха добре. Имаше голяма вероятност лицето да е също толкова привлекателно, колкото и тялото. Де тоз късмет!

Мъжът очевидно бе около тридесетте. Е, не беше ли страхотно?

Когато обърна глава и погледна към нея, тя му махна — жест, който смяташе за приятелски поздрав към новия съсед.

А той замръзна, сякаш бе извадила оръжие и го бе насочила право към него. Вдигна бавно ръка и свали очилата си като хипнотизиран. Рина не можеше да определи цвета на очите му, но усети силата и напрегнатостта на погледа му.

Изведнъж лицето му сякаш разцъфна в усмивка. Захвърли очилата на земята и с два скока стигна до оградата, която безцеремонно прескочи. Движенията му бяха страхотни — бързи и живи. Зелени, отбеляза разсеяно Рина. Очите му бяха зелени — като морска мъгла, но в момента светеха малко маниакално.

— Ето те и теб — възкликна мъжът. — Мамка му! Ето те и теб!

— Да, тук съм. — Тя му отправи предпазлива усмивка. Около него се разнасяше мирис на талаш и на пот — което щеше да бъде привлекателно, ако не я гледаше така, сякаш бе готов да я лапне на един залък. — Казвам се Катарина Хейл. — Представи се и му подаде ръка. — Току-що купих къщата.

— Катарина Хейл значи. — Той пое ръката й и я задържа в своята мазолеста, грапава длан. — Момичето от сънищата. От небето ли падна?

— А? — Привлекателността се срина вдън земя. — Ами, радвам се да се запознаем. Трябва да се връщам в къщата.

— През цялото време те чакам. — Той продължаваше да я зяпа. — През всичките тези години. Ти си по-красива, отколкото си спомням. Как така?

— Как така? — повтори Рина и издърпа ръката си.

— Не мога да повярвам. Ти просто си тук. Бум! Или може би имам халюцинации?!

Мъжът отново хвана ръката й, а тя опря другата си ръка в гърдите му.

— Може би. Възможно е да си слънчасал. По-добре си върви в твоя двор, дърводелецо.

— Не, почакай! Ти не разбираш! Ти беше там, после изчезна. После още веднъж и още веднъж. И винаги успяваше да изчезнеш, преди да те хвана. А сега стоиш тук и говориш с мен. Аз говоря с теб.

— Повече не говорим… — Защо никой не я беше предупредил, че на дърводелеца от съседната къща му хлопа дъската. Не трябваше ли да й кажат? — Върви си у вас. Легни и потърси помощ.

Тя се обърна и тръгна да се прибира.

— Почакай! — втурна се той подире й.

Рина се обърна, хвана ръката му и я изви зад гърба му.

— Не ме карай да те арестувам, за бога! Още не съм се нанесла дори.

— Ченгето? Ами да, ченге — разсмя се мъжът и завъртя усмихнатото си лице към нея. — Вярно, че ми казаха! Точно така — някакво ченге щяло да се нанесе в съседната къща. Ти си ченге! Това е страхотно!

— Само секунди те делят от сериозни неприятности.

— И миришеш много хубаво.

— Стига толкова. — Рина го бутна към задната стена на къщата си. — Разтвори крака!

— Добре, добре. Почакай. — Мъжът се смееше и блъскаше главата си в стената. — Ако ти изглеждам луд, то е, защото съм смаян. Хм, мамка му. Не ме закопчавай с белезници — поне не и докато не се опознаем по-добре. Парк Колидж, май 1992. Едно парти — не знам на кого беше къщата. Намираше се извън кампуса. Джил, Джес, не, Жан. Мисля, че някоя си Жан живееше в нея.

Рина се поколеба, белезниците все още бяха в ръцете й.

— Продължавай.

— Видях те. Не познавах никого. Отидох с един приятел и те видях в другия край на стаята. Носеше тясна розова блуза — косата ти бе по-дълга и падаше по раменете. Повече ми харесва как я носиш сега. Сякаш експлодира и е като ореол около лицето ти.

— Ще кажа на фризьорката ми, че одобряваш прическата. Значи сме се запознали на парти в Парк Колидж?

— Не, само те видях. Така и не успях да стигна до теб. Музиката спря. Настъпи пълна тишина. За един миг. Може ли да се обърна?

Не говореше като луд — със сигурност не. Освен това й стана интересно. Затова отстъпи назад.

— Покажи ми ръцете си!

— Няма проблем. — Протегна ръце с дланите нагоре, сетне ги свали и пъхна палци в колана с инструменти. — Видях те и бях… Бум! — Той заби юмрук в сърцето си. — Докато прекося стаята… имаше много хора… и ти изчезна. Гледах и търсих навсякъде. Горе, долу, навън — навсякъде. Претърсих цялата къща.

— Видял си ме преди десет години в стая, пълна с хора и помниш с какво съм била облечена?

— Това беше като… като… за един миг. Беше ти. Звучи налудничаво, но е самата истина. След това те видях още веднъж. Една приятелка ме замъкна в събота в универсалния магазин и аз те зърнах на горния етаж. Хукнах да търся проклетите стълби. Докато се кача, ти отново изчезна.

Той се хилеше като луд и буташе шапката си назад.

— Сетне през зимата на 1999. Бях хванат в задръстване, след като се връщах от един клиент. Слушах Спрингстийн по радиото. Погледнах встрани и те видях в колата до мен. Потупваше кормилото с пръсти. Просто беше там. А аз…

— О, Господи! Странното момче.

— Моля?

— Странното момче, което ме гледаше с очи като паници, когато се връщах от покупки.

Усмивката му се разшири, този път й се видя по-скоро весела, отколкото налудничава.

— Трябва да съм бил аз. През половината време си мислех, че съм те измислил. Ала явно не съм. Ето че си тук.

— Което не означава, че не продължаваш да се държиш като някой хахо.

— Не съм престъпник. Можем да си говорим. Можеш да ме поканиш на кафе.

— Нямам кафе. Все още не съм се нанесла.

— Тогава аз ще те поканя — макар че и на мен не ми се намира кафе. Виж, живея в съседната къща. Когато поискаш, можеш да прескочиш за по бира или за кока-кола. Или за остатъка от живота си.

— Това мисля да не го правя.

— Защо не ти сготвя вечеря? Ще те заведа на вечеря. Ще те заведа на Аруба.

Смехът се надигна в гърлото й, но тя го потисна.

— Ще имам Аруба предвид. Колкото до вечерята, часът е само един следобед.

— Тогава на обяд. — Той се разсмя, свали бейзболната си шапка и я пъхна в задния си джоб, като прекара дългите си пръсти през гъстата черна коса. — Не мога да повярвам, че напълно развалих всичко. Не очаквах да видя момичето от сънищата си в съседния двор. Нека да започна отначало. Казвам се Бо, Боуен Гуднайт.

Тя пое ръката му. Хареса й силата в нея. Хареса й мазолестата грапавост на дланта му.

— Здравей, Бо.

— На тридесет и три, ерген, криминално непроявен. Имам собствен бизнес. Дърводелски услуги „Гуднайт“. И притежавам този недвижим имот с партньора си. Момчето, с което бях на онова парти. Мога да ти представя препоръки, медицински изследвания, финансово положение. Моля те, само не изчезвай отново.

— Откъде знаеш, че не съм омъжена и нямам три деца?

Лицето му пребледня. Направо стана бяло.

— Не може! Господ не е толкова жесток.

Вече развеселена, тя наклони кокетно глава.

— Може да съм лесбийка.

— Не съм направил нищо лошо в живота си, че да заслужа такъв шамар от съдбата. Катарина, това са тринадесет години. Моля те, смили се над мен!

— Ще си помисля. Казвай ми Рина — добави. — Приятелите ми ме наричат така. Очаквам някои хора да се появят всеки момент.

— Само не изчезвай, моля те!

— Не и докато не изплатя ипотеката си. Интересно ми бе да се запозная с теб, Бо.

И влезе в къщата, като го остави да стои като омагьосан.

 

 

Те донесоха храна, разбира се. И вино. И цветя.

И по-голяма част от обзавеждането й.

След като влязоха вътре, Рина реши, че ще е най-добре да се възползва от настроението им. Затова направи последните няколко курса до апартамента над „Сирико“ за кутиите и куфарите, в които бе прибрала дрехите си. За последно сбогом.

Беше живяла удобно тук. Може би прекалено удобно. Комфортът може да се превърне в рутина, в навик, ако не внимаваш. Щеше да й липсва възможността да слезе долу, за да хапне нещо или просто да поговори с някого. Щеше да й липсва удобството да пресече улицата и да влезе в къщата на родителите си.

— Човек ще си помисли, че се местя в Монтана, а не само през няколко преки — обърна се към майка си, която триеше сълзите си. — О, мамо, стига!

— Глупаво е. Толкова съм щастлива, когато всичките ми деца са около мен. Радвах се, че си тук. Сега съм горда, че си купи къща. Това е много умно от твоя страна. Но ще ми липсваш.

— Все пак съм наблизо. — Тя вдигна последната кутия. — Малко се тревожа дали не съм се хванала с нещо, с което не мога да се справя.

— Моето момиче се справя с всичко.

— Надявам се да си права. Напомни ми го, когато се наложи да извикам водопроводчик.

— Ще повикаш братовчед си Франк. Освен това говори с братовчед си Матю за боядисването.

— Значи всички проблеми са решени. — Рина отиде до вратата, изчаквайки майка й да отвори. — Имам си дърводелец точно в съседната къща.

— Не бива да наемаш човек, ако не го познаваш.

— Оказа, че се го познавам — или по-точно той мен.

Тя разказа на Бианка историята, докато товареха колата и поеха по късия път до новата къща.

— Видял те е веднъж на някакво парти, когато си била в колежа? И е бил поразен?

— Не знам дали е бил поразен. Но ме помни. Много е сладък.

— Хм.

— Прие го много спокойно, когато се заканих да го окова с белезници.

— Може би е свикнал с тях. Може да е престъпник. Или обича да го връзват.

— Мамо! Може просто да е мил, малко странен младеж със страхотни бедра и мощни инструменти. Аз съм голямо момиче. И имам оръжие.

— Не ми напомняй! — махна с ръка Бианка. — Какво е туй име Гуднайт?

— Очевидно не е италианско — промърмори Рина. Докато паркираше колата, видя, че вратата на съседната къща е отворена. — Май ще имаш възможността да прецениш сама.

— Това той ли е?

— Аха.

— Добре изглежда — прецени Бианка и слезе.

Беше се измил и преоблякъл, отбеляза Рина. Косата му все още бе леко влажна, носеше чиста риза. И беше свалил колана с инструментите. Жалко!

— Видях, че носите багаж. Помислих си, че може да ви трябва помощ. Може ли да взема това? — попита той Бианка. — О, в това семейство има само красиви жени. Аз съм Бо, от съседната къща.

— Да, дъщеря ми вече ми разказа за вас.

— Мисли ме за луд, е и аз й дадох достатъчно причини за това. Просто съм малко чудноват.

— Значи сте безопасен луд?

— Господи, надявам се, че да.

Това я накара да се усмихне.

— Аз съм Бианка Хейл. Майката на Катарина.

— Радвам се да се запозная с вас.

— Отдавна ли живеете тук?

— Не, всъщност от около пет месеца.

— Пет месеца. Не си спомням да съм ви виждала в „Сирико“.

— „Сирико“ ли? Най-хубавите пици в Балтимор? Поръчвам си за вкъщи. Спагетите с кюфтенца са невероятно вкусни.

— Родителите ми са собственици на „Сирико“ — обясни Рина, като подаде глава от багажника.

— Сериозно?

— Защо не дойдете — рече Бианка — да хапнете нещо?

— Непременно ще го направя. Просто през последните месеци работих много усилено и… Я чакай да взема това. — Той бутна Рина встрани и извади кутиите, докато говореше с майка й. — Не съм се виждал с никого. Напоследък не съм излизал. Не обичам да ям сам в ресторант.

— Какво не ви е наред? — попита Бианка. — Млад, хубав. Защо не ходите на срещи с момичета?

— Амиии, ходех. Ще ходя пак. Но имах много работа. А в свободното си време работех тук.

— Бил ли сте женен преди?

— Мамо!

— Какво има? Ние просто си говорим.

— Това не е разговор, а разпит. Светата инквизиция.

— Не мисля така. Не, госпожо, не съм женен, нито сгоден. Чаках Рина.

— Стоп! Стига толкоз! — ядоса се Рина.

— Ние просто си говорим — напомни й Бо. — Вярвате ли в любовта от пръв поглед, госпожо Хейл?

— Аз съм италианка. Разбира се, че вярвам. Наричай ме Бианка. Хайде, влез да се запознаеш със семейството.

— С удоволствие.

— Много си ловък — промърмори Рина, като отстъпи встрани, за да стори път на майка си да влезе.

— Отчаяно ловък — поправи я той.

— Просто остави това тук.

— Мога да го занеса където кажеш.

— Засега ще стои тук — посочи тя стълбите и затвори вратата.

— Добре. Майка ти ми харесва.

— Че защо не? — Рина свали слънчевите си очила и потупа с тях ръката си, докато го изучаваше. — Можеш да влезеш, но помни, че сам си го изпроси.

Поведе го към кухнята, избягвайки сблъсъка с няколко от племенниците си, които тичаха в обратна посока. В кухнята сосът вреше и вдигаше пара над печката, виното бе разлято в чашите, около масата се водеха едновременно няколко спора.

— Това е Бо — представи го Бианка и настана тишина. — Живее в съседната къща. Дърводелец е и е влюбен в Рина.

— Всъщност съм напълно сигурен, че тя е любовта на живота ми.

— Ще престанеш ли! — извика Рина, но все пак се засмя, като клатеше глава. — Запознай се с баща ми Гиб, сестра ми Фран и мъжа й Джак. Едното от децата, които тичат там, е синът им Антъни. Това е другата ми сестра Бела — онзи разбойник, дето тича с Антъни, е нейният син Дом, а дъщерите й — Вини, София и Луиза, са някъде наоколо. Това е брат ми Ксандър, жена му Ан и тяхното бебе Дилан.

— Приятно ми е да се запознаем — усмихна се Фран. — Мога ли да ти предложа чаша вино?

— Да, благодаря.

— Фран и Джак ръководят ресторанта вместо родителите ми. Съпругът на Бела не можа да дойде днес. Ксандър и Ан са лекари и работят в клиниката в квартала.

— Радвам се да се запозная с всички вас.

Рина знаеше какво вижда той. Един висок възрастен мъж до печката, който го оглежда преценяващо. Красивата бременна Фран налива вино, докато червенокосият Джак носи червенокосата си дъщеричка на конче. Бела се обляга на барплота, с модни скъпи обувки и модна прическа. Ксандър пие вино, прегърнал прекрасната си съпруга със златиста кожа, която държи на ръце шестмесечното им бебе.

Въпросите им, разбира се, заваляха от всички страни, но Бо се справи много лесно. И като че ли не бе никак изненадан да види в кухнята на почти празната къща тази безподобна смесица от ирландци, италианци и китайка.

Приспособи се толкова лесно, че тя се изненада от отговора му, че е единствено дете, когато го питаха за семейството му.

— Родителите ми се разделили, когато съм бил малък. Израснах в приют. Сега майка ми живее в Северна Каролина, а баща ми в Аризона. Моят съдружник ми е повече от брат. Познаваме се едва ли не вечно. Може би си го спомняш — обърна се той към Рина. — Ходеше с едно момиче, позната на Жан. Сега живее в Мериленд. Мисля, че името й беше Ками.

— Не, съжалявам. Не познавах много хора в колежа.

— Тя прекарваше цялото си време в учене — намеси се Бела със самодоволна усмивка. — Сетне сърцето й бе разбито от една трагедия.

— Бела! — Гласът на Бианка беше остър като камшик.

— О, за Бога, мамо, минаха толкова години! Ако не го е преодоляла, крайно време е да го направи.

— Когато някой умре, няма значение колко години са минали.

— Съжалявам — каза Бо на Рина.

— Няма за какво да се извиняваш — рече тя, като изгледа продължително сестра си. — Заповядай, вземи си маслини. — Подаде му чинията. — Докато се обзаведа с маса, ще ядем или прави, или седнали на пода.

— Мога да ти направя.

— Какво? Маса ли?

— Да. Обичам да правя маси. Изобщо мебели. Дай ми някаква идея, кажи какво искаш и аз ще ти го направя. Като подарък за преместването ти в новата квартира.

— Няма нужда. Просто ми направи маса.

— Виж ти. — Бианка се премести при тях. — Хубави неща ли правиш, Бо?

— Всъщност са направо изключителни. Ако се нуждаете от препоръки, може би познавате господин и госпожа Бачо, на Фаун Стрийт?

— Очите на Бианка се присвиха.

— Познавам ги, Дейв и Мари Тереза. Значи ти си момчето, което е направило техния бюфет за сервизи.

— Дъбов, с вградени витрини. Да, това е мое дело.

— Чудесна работа. — Очите й срещнаха погледа на съпруга й. — Би ми харесало нещо такова. Я ела тук, да погледнеш трапезарията. — Мамо!

— Няма да попречи на никого, ако човекът погледне празната ти трапезария — извика Бианка и го помъкна със себе си.

Ан подаде бебето на Ксандър. Тя бе съвсем дребничка, слабичка китайка, с лъскава, черна като катран коса и дълбоки черни очи. Като си взе пълнена гъба от чинията, която Рина й подаде, промърмори:

— Той е пламенен. Сериозно предимство при секса.

— Я престани и ти! Още не съм се пренесла и вече ми уреждате среща с момчето от съседната къща! Ама какво ви става?

— Хей, най-лошото, което може да ти се случи, е да получиш една безплатна маса от него. — Ан се усмихна и налапа гъбата. — Струва ми се, че може да върти добре… чука.

— Разбрах намека ти — смигна мъжът й.

— Ще отида да ги разделя — закани се Рина, пъхна чинията в ръцете на Ан и бързо отиде в трапезарията.

Майка й махаше с ръце, жестикулираше и обясняваше необходимостта от столове.

При появата й Бо сложи ръка на сърцето си.

— Тя просто влезе в стаята и главата ми се завъртя.

Рина вдигна вежди.

— Ще трябва да укротиш малко топката, съседе!

— Това е първият ми ден, дай ми малко време. Мисля, че ти трябва по-малка маса, но разтегателна за случаите, когато организираш фамилни срещи. Така няма да се тревожиш за…

— Аз самата все още не знам какво искам — става дума за масата, напомни си тя, но и за него. Всъщност за всичко друго, с изключение на работата й. — Не мога да кажа.

— Ще направя няколко проекта. Ще поставим началото. Помещението е същото като в моята къща, така че ще взема мерки у нас. Стаята крие голям потенциал. — Той й се усмихна. — Неограничен потенциал. Най-добре да си вървя.

— Защо не останеш? — възпротиви се Бианка. — Да хапнеш нещо с нас.

— Благодаря, друг път. Ако ти трябва нещо — обърна се към Рина, — аз съм в съседната къща. Ето ти номера на телефона — извади той картичка от джоба си. — Този е мобилният, а домашният е на гърба. Ако ти трябва нещо, просто позвъни.

— Добре. Ще те изпратя.

Бо й подаде чашата си.

— Всичко е наред. Няма нужда. Знам пътя. Остани със семейството си. Ще дойда в „Сирико“, за да хапна една пица, Бианка.

— Значи ще се видим там.

Майка й изчака, за да не може да я чуе.

— Държи се възпитано. Има хубави очи. Трябва да му дадеш шанс.

— Имам номера му — отвърна Рина и пъхна картичката в джоба си. — Ще си помисля.