Нора Робъртс
Стъпки от огън (12)

11.

Бо преглътна последното парче сладкиш с фъстъчено масло и го прокара със студено мляко. Сетне, както си седеше на барплота за закуска, който сам бе измайсторил, въздъхна преувеличено.

— Ако не бяхте се заробили с този ваш съпруг, госпожо М., щях да ви направя къщата на мечтите. А в замяна щях да поискам само вашите сладкиши с фъстъчено масло.

Жената се усмихна и махна със салфетката за съдове към него.

— Последния път беше ябълковият пай. Всъщност се нуждаеш от едно младо момиче да се грижи за теб.

— Имам си момиче. Имам си вас.

Тя се разсмя. Бо харесваше как се смее, като наклонява главата си назад, така че още малко и ще удари тавана. Имаше закръглено тяло и скоро и той щеше да се сдобие със същото, ако продължаваше да го храни със сладкиши. Косата й бе червена като светофар и цялата в ситни къдрици.

Беше достатъчно възрастна да му бъде майка и имаше страхотно чувство за хумор, по-добро, отколкото природата бе дала на него самия.

— Трябва ти момиче на твоята възраст — насочи тя пръст към него. — Срамота е хубаво момче като теб да е само!

— Просто са прекалено много и не мога да избера. Пък и никоя от тях не е пленила сърцето ми като вас, госпожо М.

— Продължавай. Сипеш ласкателствата по-щедро и от стария ми дядо. А той беше ирландец до мозъка на костите си.

— Харесах едно момиче, но го изгубих. Всъщност цели два пъти.

— Как така?

— Беше като видение сред стая пълна с хора. — Той вдигна ръце и щракна с пръсти. — Изпари се. Влюбвала ли сте се от пръв поглед?

— Разбира се, че съм.

— Може би с мен стана точно това и сега само се лутам безпомощно, докато я намеря отново. Веднъж пак я срещнах, но тя изчезна. Е, време е да си вървя.

Той стана от стола — почти два метра висок, с дълги силни мускули. Годините на физическа работа бяха ги оформили и стегнали.

Може и да бе два пъти по-възрастна от него, но все още беше жена, а Бриджит Малори имаше набито око и можеше да оцени външния вид на един мъж.

Имаше слабост към това хубаво момче, това си бе самата истина. Но беше и достатъчно практична, така че нямаше да продължи да му дава работа през последните шест месеца, ако той не бе достатъчно сръчен и искрен. И много добър дърводелец.

— Аз ще ти намеря момиче. Запомни ми думите.

— Първо ще трябва да я изпитате дали може да прави сладкиши. — Той се наведе и я целуна по бузата. — Поздравете господин М. от мен — добави Бо и взе палтото си. — И ми се обадете, ако имате нужда от нещо.

Тя му подаде торбичка с кейк.

— Имам номера ти, Боуен, а също и адреса.

Бо тръгна към пикапа си. Господи! Можеше ли да бъде по-студено? — помисли си и стъпи на пътеката, която бе изринал от стълбите до алеята. Земята беше бяла от сняг, който се топеше и отново замръзваше. Небето бе схлупено и сиво, което обещаваше още сняг.

Реши да спре и да напазарува на път за вкъщи. Мъжете не могат да живеят само на сладкиши с фъстъчено масло, нали така? Нямаше нищо против да си намери жена, която да се оправя в кухнята, но беше не по-малко сръчен в нея.

Вече си имаше собствен бизнес. Потупа кормилото, когато влезе в колата. „Дърводелски услуги Гуднайт“. Двамата с Брад купиха, възстановиха и продадоха няколко малки къщички.

Нямаше да забрави как уговори Брад да направят първата инвестиция, когато видя хлътналия покрив на една къща — беше истински необработен диамант. Трябваше да благодари на Брад за кредита, както за непоклатимата му вяра.

А също и на баба си, затова, че му повярва достатъчно и му даде малко пари. Напомни си да й се обади, когато се прибере и да види дали не се нуждае от нещо, от постягане на къщата, например.

Двамата с Брад работиха здравата, като волове, докато ремонтираха първата къща. Спечелиха добри пари, върнаха заема на баба му с лихвите. И реинвестираха останалите.

Когато се върнеше назад, винаги се сещаше за едно мъртво момче, на което също трябваше да благодари за постигнатото днес. Защо точно онова събитие, смъртта на един непознат, промени живота му, Бо не можеше да каже. Но тя го накара да престане да се носи по течението и да се хване за работа.

Джош, помисли си той, като се отдалечаваше от къщата на семейство Малори в Оуен Милс. Тогава Манди бе много разстроена. И колкото и да е странно, пожарът и смъртта на момчето заздравиха тяхната връзка.

Брад и… Как и беше името? Дребното русо момиче, което бе обект на желанията на приятеля му през онези дни? Кари? Кати? По дяволите, няма значение.

Сега Брад бе увлечен по една пикантна брюнетка, която си падаше по салсата.

Но неговата собствена русокоска, видяна един-единствен път на някакво парти преди сто години, все още събуждаше копнежите му от време на време. Не бе забравил лицето й, облака от медно руси къдрици, малката бенка близо до устата.

Загубена, отдавна загубена, напомни си Бо. Така и не узна името й, не чу гласа й, нито усети аромата й. Вероятно по тази причината споменът и усещането бяха още по-сладки. Тя бе винаги там, където му се искаше да бъде.

Бо се вля в колоната от коли. Явно днес всички в Балтимор бяха решили да пазаруват след работа. Напливът причиняваше ужасни задръствания, скърцане на спирачки и необходимост от умопомрачителни маневри из паркинга. Може би бе по-разумно да се откаже и да си сготви вечеря, с каквото намери в хладилника.

Или да си поръча пица по телефона.

Трябваше да прегледа чертежите за следващата си поръчка и списъка на доставките за къщата, която двамата с Брад току-що започнаха.

По-добре щеше да бъде, ако прекара времето си…

Погледна разсеяно вляво, когато движението в неговата лента замря.

В първия миг видя само една непозната жена, наистина хубава жена, която караше тъмносин шеви блейзър^[1]. Бухнала, къдрава коса с цвят на светъл карамел се подаваше изпод черна шапка. Пръстите й потропваха по кормилото и това му подсказа, че сигурно слуша нещо по радиото. По неговото пееше Спрингстийн. По ритъма на пръстите й Бо си помисли, че жената слуша същата станция.

Интересно.

Заинтригуван от тази мисъл, той се наведе напред, за да може да види по-добре лицето й.

Беше тя! Момичето от сънищата. Момичето от мечтите му. Скулите, извивката на устните, малката бенка.

Челюстта му увисна, шокът го накара да закове спирачки. Тя хвърли бегъл поглед към него и за един миг — един бездиханен миг, нейните кестеняви очи срещнаха неговите.

И изведнъж музиката спря.

Той изруга наум: „По дяволите!“

Жената се намръщи, извърна глава и потегли.

— Но, но… — заекването го върна на земята. Прокле се, включи мотора. Неговата лента обаче беше претъпкана, а нейната се движеше, макар и бавно. Когато се освободи от колана си и отвори вратата, мигновено завиха клаксони.

Наистина смяташе да хукне след колата й. Да тича по улицата като пациент, избягал от лудница. Но тя вече бе доста далеч напред. Прекалено далеч, помисли си Бо, бесен на себе си, че толкова се обърка, та дори не видя номерата на колата й.

— На ти сега, отново същото! — промърмори, клаксоните ревяха край него, а от небето започнаха да падат първите снежинки.

 

 

— Както и да е, беше странно — Рина се подпря на бар-плота в кухнята на „Сирико“, където майка й бъркаше нещо на печката. — Наистина изглеждаше добре, ако пренебрегнем факта, че устата му така зяпна, че можеше да влезе цял рояк мухи, а очите му се ококориха и щяха да изскочат от орбитите, сякаш току-що някой бе вкарал кол в задника му. Искам да кажа, че почувствах погледа му, разбираш ли? А когато вдигнах очи към него, ето какво видях.

Рина се опита да имитира физиономията на Бо.

— Може да е получил сърдечен пристъп.

— Мамо! — изсмя се Рина и се наведе да целуне майка си по бузата. — Просто беше луд.

— Вратите ти заключени ли бяха?

— Мамо, не забравяй, че съм ченге. Днес впрочем имах нов случай. Група деца влезли в училището си и подпалили няколко класни стаи. Добре, че няма пострадали. За щастие.

— Къде са били родителите им?

— Не всички родители са като теб. Подпалвачеството е сериозен проблем сред децата. Никой не е пострадал, което си е направо чудо, и слава богу, щетите са нищожни. О’Донъл и аз разпитахме всички, но едно от тях… Знаеш ли, проряза ме особено неприятно чувство, когато говорих с него. Мисля, че трябва да го прегледа психолог. Само на десет години е, а очите му гледаха с оня поглед. Спомняш ли си Джоуи Пасторели? Със същия поглед.

— Тогава добре, че сте го хванали.

— Този път. Отивам да се издокарам за срещата.

— Къде ще ходиш тази вечер?

— И аз не знам. Люк беше много тайнствен. Нареди ми да облека нещо фантастично. По тази причина ходих по магазините да си купя нова рокля и тогава видях оня луд.

— Значи Люк. Той ли е?

— За момента. — Тя поглади гърба на майка си. Но вече знаеше, че няма да остане дълго с него. — Имаш си Бела и Фран да ти раждат внуци.

— Не казвам, че трябва да се омъжиш и да имаш деца. Просто искам да си щастлива.

— Аз също. Щастлива съм, мамо.

 

 

Люк беше избрал френски ресторант от най-висока класа и Рина се зарадва, че се бе спряла на роклята от тъмносиньо кадифе. А начинът, по който очите му заблестяха, когато я видя облечена в нея, смекчи шока от ценовата листа.

Но когато той поръча бутилка „Дом Периньон“ и хайвер, тя зяпна от изненада.

— Какво става? Какъв е случаят?

— Вечерям с красива жена. Моята красива жена — добави Люк, взе ръката й и я целуна така, че всеки мускул в тялото й се разтопи и омекна. — Тази вечер изглеждаш фантастично, Кат.

— Благодаря. — Беше се потрудила да изглежда така. — Но сигурно има и нещо друго, освен възхищението ти от мен.

— Познаваш ме прекалено добре. Да изчакаме шампанското. Ако изобщо някога го донесат на масата.

— Не бързай. Можеш да запълниш времето, като ми повториш още веднъж колко добре изглеждам.

— Всеки сантиметър от теб. Харесва ми, като правиш косата си по този начин. Права и лъскава.

Прическата й отне безумно много време, ръцете я заболяха да се бори с къдриците, сешоара и четката. Но след като той я харесваше така, нямаше нищо против да го прави от време на време. Сервитьорът донесе бутилката на масата и показа етикета на Люк. Сетне сипа малко в чашата, за да го опита.

След одобрението чашите бяха напълнени и Люк вдигна своята.

— За моята сладка, вкусна и възхитителна Кат.

— Направо ми се иска да бъда в менюто, ако ще ме сервират с това вино. — Тя чукна чашата си в неговата и отпи. — Мммм. Със сигурност удря в земята шампанското в „Сирико“.

— Винарската изба там не е достатъчно дълбока. Докато тукашната е изключителна. Фините френски вина като това не вървят с пица с люти чушлета.

— Щом казваш. — Тя предпочете да не се засяга, а да се забавлява. — Мисля, че забележката ти може да е комплимент и за двете заведения. Сега, след като виното е налято и вдигнахме наздравица, кажи ми какво се е случило?

— Любопитна си, нали? — Пръстът му я чукна по носа. — Получих повишението. Голямото!

— Люк! Това е страхотно! Браво на теб! Поздравявам те. Наздраве за успеха ти! — извика тя с вдигната чаша и отпи.

— Благодаря. — Той целият сияеше. — Няма да се посвеня да кажа, че си го заслужих. Сметката на Лоудър беше последната карта в тестето. Щеше да ми бъде по-лесно, ако ми бе помогнала да го омагьосам, но…

— Ти успя сам. Наистина се гордея с теб. — Рина протегна ръка и я сложи върху неговата. — Е, ще получиш ли нова длъжност, нов офис? Разкажи ми всички подробности.

— Ще получа голямо увеличение на заплатата.

— Това е ясно и без да го казваш. — Тя остави чашата си, а сервитьорът се появи като с магическа пръчка, за да я допълни.

— Ако сте готови да поръчате…

Ръката й стисна пръстите на Люк.

— Защо не? Умирам от глад, а можеш да ми разкажеш всичко и докато вечеряме.

— Щом така искаш.

Рина изчака, докато кавалерът й поръча — и си помисли, че от страна на Люк беше малко превзето да произнася наименованията на ястията на френски. Но беше мило, а и той можеше да си позволи малко загубено време тази вечер.

— Е, кога се случи? — попита го, когато най-накрая сервитьорът се отдалечи.

— Не вчера, онзи ден. Исках да уредя тази вечер, преди да ти кажа. Резервациите тук са голямо препятствие. Чака се със седмици.

— И как трябва да те наричаме сега? Крал на финансовото планиране?

По лицето му плъзна доволна усмивка.

— Това е следващата ми цел. Засега ще заема мястото на вицепрезидента.

— Вицепрезидент! Уха! Ще трябва да направиш тържество.

— Е, имам някои планове. Знаеш ли, Кат, защо не пуснеш мухата в ухото на сестра си отново? Сега, когато съм на този пост, тя може би ще успее да уговори съпруга си да ни прехвърли управлението на неговите сметки.

— Винс изглежда доволен от фирмата, с която работи — започна Рина и видя как очите му се замъглиха. — Но ще й кажа. Ще я видя в неделя, за рождения ден на Софи. Ти никога не си проявявал желание да се присъединиш към мен.

— Кат, знаеш как се чувствам на подобни семейни събирания, какво да говорим за детски рожден ден! — Очите му безпомощно се вдигнаха към тавана. — Спести ми го, милост!

— Знам, че понякога е натоварващо. Но пък е забавно. Просто исках да знаеш, че си поканен и добре дошъл.

— Ако смяташ, че присъствието ми ще помогне да уговоря зет ти…

Този път тя се напрегна и се насили да се отпусне.

— Хайде да не смесваме семейството и работата, какво ще кажеш!? Ще предложа на Винс да се срещне с теб, но това… така де, ще бъде доста неприятно да говоря за работа точно на рождения ден на дъщеря му.

— Неприятно? Значи съм неприятен, защото се опитвам да дам на твоя зет добър финансов съвет?

Тя го остави да се нервира, докато сервираха първото им блюдо.

— Не. Но със сигурност Винс няма да те хареса много, ако говориш за работа на семеен празник.

— Бил съм на някои от вашите семейни сбирки — напомни й той. — Доста сериозни разговори се провеждат там. Разговори за пици.

— „Сирико“ е част от моето семейство. Ще направя каквото мога.

— Извинявай — махна с ръка Люк, сетне потупа нейната. — Знаеш, че се изнервям, когато става дума за работата ми. Тук сме, за да празнуваме, а не да спорим. Знам, че ще положиш доста усилия да докараш зет си при мен.

Нима беше казала подобно нещо? — зачуди се Рина. Не, не мислеше така, но реши, че ще бъде по-умно да го пусне покрай ушите си. В противен случай щяха просто да се въртят в един омагьосан кръг и тя щеше да загуби апетита си.

— Е, кажи ми повече, господин вицепрезидент. Ще ръководиш ли отдел?

Той започна да й разказва и докато го слушаше, Рина се забавляваше да наблюдава как лицето му се променя под влияние на различните емоции, които изпитваше. Знаеше какво означава да работиш за постигането на една цел и да я постигнеш. Пълно изтощение. Докато вечеряха, слабите вълни на напрежението постепенно се успокоиха.

— Тази риба е фантастична! Искаш ли да я опиташ? — В мига, в който му предложи, видя изражението му и се разсмя. — Извинявай, винаги забравям, че не обичаш да си ядем от чиниите. Но много ще загубиш, трябва да ти кажа. О, забравих да ти се похваля, че днес поех нов случай…

— Не съм свършил. Тъкмо стигнах до най-важната част.

— Извинявай. Нима има и още?

— Най-важното. Ти ме попита дали ще се преместя в нов офис. Отговорът е да.

— Голям и…

— Точно така. Голям и… на Уолстрийт.

— На Уолстрийт? — Рина застина и остави вилицата си. — Ню Йорк? Изпращат те в Ню Йорк?

— Скъсах си задника от работа, за да го постигна. Офисът в Балтимор е истинска дупка в сравнение с разкоша, който ме очаква в Ню Йорк. — Лицето му стана предизвикателно и неприятно, като че ли бе прекалил с шампанското. — Заслужил съм го.

— Абсолютно. Просто се изненадах. Не знаех, че искаш да се местиш.

— Няма смисъл да се говори за нещо, докато не стане. И това не е просто преместване, Кат. Това е голям скок за мен.

— Поздравявам те от сърце — усмихна се тя, като чукна чашата си в неговата. — Ще ми липсваш. Кога заминаваш?

— След две седмици. — В очите му се появи топлинка, а устните му се извиха в усмивката, която за пръв път я привлече към него преди време. — Утре се качвам на влака, за да огледам апартаменти за живеене.

— Бързо действаш.

— Защо да губя време? Което ни води до втората част на тази вечер. Кат, искам да дойдеш с мен.

— О, Люк, би било чудесно. Едно кратко пътуване до Ню Йорк ще ми хареса много, но не мога утре. Ако ме бе предупредил, бих…

— Нямам предвид утре. Намерил съм агент по недвижими имоти и знам какво точно търся. Мисълта ми е да живееш с мен в Ню Йорк, Кат. — Тя отвори уста да отговори, но той хвана ръката й. — Ти си точно жената, която искам. Ти си черешката върху сладоледа. Ела с мен в Ню Йорк.

Сърцето й подскочи при вида на малката кутийка, която извади от джоба си и отвори с палец.

— Омъжи се за мен.

— Люк. — Пръстенът бе с изумително голям брилянт. Тя не знаеше нищо за диамантите, но можеше да ги познае, когато заслепяваха очите й. — Колко е красив. Аз… добре, но…

— Класическо, точно в твой стил. Ще си живеем страхотно двамата. Вълнуващо. Богато. — Той погледна леко встрани и кимна на някого. Сетне очите му се върнаха на нейните и Люк плъзна пръстена на пръста й.

— Почакай…

Но сервитьорът вече стоеше до тях с нова бутилка шампанско и топла усмивка.

— Поздравления! Желаем ви цялото щастие на света!

Докато той наливаше шампанско, от съседните маси започнаха да ръкопляскат. Люк се изправи и преди да е изрекла каквото и да е, заобиколи масата и я целуна.

— За нас. — Вдигна наздравица, като сядаше на мястото си. — За началото на общия ни живот.

Когато чукна чашата си в нейната, Рина не каза нищо.

 

 

В стомаха й имаше един стегнат възел, който предвещаваше нещастие. Уловена съм, помисли си тя. Аз съм в капан. Точно така се чувстваше. Принудена да приема поздравления и пожелания за щастие от персонала на ресторанта, от другите посетители, докато излизаше с Люк навън. Пръстенът на пръста й блестеше налудничаво на уличното осветление и тежеше като олово.

— Да отидем у нас — предложи Люк, като я прегърна и зарови лице в шията й.

— Не, трябва да се прибирам. Утре много рано съм на работа и освен това… Люк, трябва да поговорим.

— Добре, ще направим каквото искаш. — Той отново я целуна. — Това е твоята нощ.

Как ли пък не, беше единственото, което си помисли. Възелът в стомаха й започваше да предизвиква гадене, а началото на главоболието се опитваше да среже основата на врата й.

— Ще ти покажа няколко снимки по компютъра на апартаментите, така че да имаш представа. — Той подкара колата с усмивка на лицето. — Освен ако не искаш да се поровиш сама или заедно с мен. Ще бъде по-забавно — намигна й. — Можем да отидем да пазаруваме. Или да накарам секретарката да ни резервира апартамент в „Плаза“, да ни намери билети за някое шоу.

— Не мога. Всичко е прекалено неочаквано и…

— Добре, добре — сви той примирително рамене. — Но само не се оплаквай, ако купя някое място, което не си видяла. Набелязал съм три апартамента в Долен Манхатън. Единият, към който имам особени предпочитания, е с три спални. Агентът по недвижими имоти твърди, че мястото е страхотно от гледна точка на възможности за забавления. Апартаментът току-що е обявен на пазара, така че моментът е подходящ. Достатъчно близо до офиса ми е, ще мога да ходя дори пеша в хубаво време. Цената е висока, но при новото ми положение мога да си я позволя. Освен това смятам да дам няколко приема. Да предприема също и пътувания. Да вървим да се нанасяме, Кат.

— Имам чувството, че вече всичко си планирал.

— Знаеш, че в тази област съм най-добър. О, бих искал да организирам малко празненство, преди да тръгнем. Може да го комбинираме като тържество за сбогуване и за годежа ни. Ако ще го правим тук, в моя апартамент, ще трябва да побързаме. Започвам да опаковам багажа си веднага.

Тя отново не каза нищо, просто го остави да говори, докато пътуваха към нейната квартира над „Сирико“.

— Хайде да запазим за утре голямото обявяване — кимна той към все още светещия ресторант. — Искам те цялата за мен тази нощ. Можеш да покажеш пръстена си утре.

Люк излезе да отвори вратата. Това бе един от жестовете, които неизменно правеше, жестове, които тя винаги бе смятала за мили и старомодни.

Когато се качиха в апартамента й, той й помогна да свали палтото си. Отново зарови носа си в шията й. Рина отстъпи и си пое дъх, преди да се обърне с лице към него.

— Хайде да седнем.

— О, планове за сватбата? — се разсмя той, като разпери ръце. — Знам, че жените обичат да ги правят, но хайде тази вечер да се концентрираме върху годежа ни. — Пристъпи към нея и прокара пръсти по бузата й. — Позволи ми да се съсредоточа върху теб.

— Люк, трябва да ме изслушаш. Ти не ми даде никакъв шанс в ресторанта. В мига, в който ми показа пръстена, сервитьорът вече разливаше шампанското, а хората викаха и ръкопляскаха. Постави ме в невъзможна ситуация.

— За какво говориш? Не ти ли харесва пръстенът?

— Разбира се, че ми харесва, но не мога да го приема. Ти обаче не ми позволи да кажа нито дума. Смяташ, че всичко вече е предопределено. Извинявай, Люк, наистина съжалявам, но ти си въобразяваш прекалено много. Явно мислиш, че всичко ще стане както го искаш, но не е така.

— За какво говориш?

— Люк, никога не сме говорили за брак, а изведнъж ме поставяш пред свършения факт, че сме сгодени и се местим в Ню Йорк. Първо, аз не искам да се местя в Ню Йорк. Семейството ми е тук. Работата ми е тук.

— За бога! Ню Йорк е само на няколко часа с влака. Можеш да виждаш семейството си на всеки няколко седмици, щом искаш. Ако питаш мен, време е да скъсаш с миналото си тук.

— Не те питам — отвърна спокойно тя. — Да не би ти да си ме питал за каквото и да е? И аз бях повишена напоследък, за теб обаче това не бе повод да празнуваме.

— О, за бога! Не може да сравняваш…

— Не сравнявам. Просто правя равносметка. — Всъщност доста дълго време й трябваше да си направи равносметката, призна си Рина. Грешката си беше нейна. — Ти не се интересуваш ни най-малко от моята работа, но кой знае защо смяташ за сигурно, че аз веднага ще се откажа от нея и ще бъда много щастлива да се преместя с теб в Ню Йорк.

— Искаш да продължиш да си играеш с огъня, така ли? Чувал съм, че в Ню Йорк също стават пожари.

— Изобщо не цениш онова, което правя. И не го уважаваш.

— Че какво очакваш? — развика се Люк. — Ти поставяш работата си пред мен, пред нас, пред бъдещето ни! Мислиш си, че бих могъл да се откажа от това повишение само за да можеш да останеш в Балтимор и да готвиш спагети в неделя? Ако не проумяваш, че моята кариера е по-важна, тогава наистина съм те надценил и съм се излъгал в теб.

— Не мога. Така че всичко, което казваш, е вярно. Но дори и то не е важно. Никога не съм ти казвала, че искам да се омъжа за теб. А сега ти заявявам, че не искам. Ти дори не си направи труда да ме попиташ.

— Не ставай смешна! — Лицето му бе изкривено, злобно и грубо, каквото ставаше, когато бе ядосан. И започваше да почервенява. — Ти прие пръстена! Сложи го на пръста си и не каза и дума!

— Не исках да правя сцени. Не исках да те злепоставя.

— Да ме злепоставиш!

— Люк, сервитьорът стоеше точно до теб. — Тя вдигна ръце и разтърка лицето си. — И онези хора по съседните маси! Не знаех как да реагирам.

— Значи какво, ти просто ме изпързаля? Подигра се с мен, така ли?

— Нямах такова намерение. Нямах никакво намерение да те обиждам или наранявам. Но ти правиш планове, без дори да се консултираш с мен. Бракът е… Просто не съм готова. Съжалявам. — Тя свали пръстена от ръката си и му го подаде. — Не мога да се омъжа за теб.

— Що за идиотщини, по дяволите? — Той я сграбчи за раменете и я разтърси силно. — Готова си да скъсаш с мен само защото не можеш да се разделиш с Балтимор? Да не си обсебена от този град! За бога, време е да пораснеш!

— Тук съм щастлива и не смятам това за мания — отдръпна се тя. — Моят дом е тук, семейството ми също, работата ми. Но, Люк, ако бях готова да се омъжа, ако исках да го направя и това включваше раздялата ми с всичко това, щях да го сторя. За мен бракът все още не стои на дневен ред.

— А какво ще кажеш за моите нужди? Защо не си помислиш и за мен? Какво си въобразяваш, по дяволите, че правих с теб през последните месеци?

— Мисля, че бяхме заедно, защото ни беше приятно. Ако си правил други планове, аз не съм разбрала. Не си ми го подсказал по никакъв начин. Съжалявам.

— Чуйте я, моля ви! Съжалявала била! Ти ме унижи и сега съжаляваш? И защо смяташ, че това ще поправи нещата?

— Следвам моя си път не за да те унижавам. Не го прави по-сложно, отколкото е.

— По-сложно е! — завъртя се той като луд. — Знаеш ли колко трябваше да изтърпя, какви неприятности имах, докато успея да уредя всичко това, да ти предложа съвършената вечер? Да намеря идеалния пръстен? И сега ти захвърляш всичко обратно в лицето ми!

— Казвам не, Люк. Ти и аз не искаме едни и същи неща в живота. Не мога да направя друго, освен да ти кажа „не“ и съжалявам.

— Ах, да, ти съжаляваш. — Той се обърна и нещо в лицето му накара дланите й да се изпотят. — Съжаляваш, защото поставяш тъпата си работа пред мен! Твоето вонящо, нищо не струващо семейство пред мен! Твоят тъп и задръстен начин на живот на полицай, който арестува задръстеняци, също е по-важен от мен! И всичко, което съм вложил и инвестирал в теб…

— Чакай, чакай! — прекъсна го Рина, гневът й се надигна и се примеси с неговия. — Инвестирал си в мен? Аз да не съм акция, Люк! Не съм ти клиент. И трябва да внимаваш какво говориш за моето семейство.

— До гуша ми е дошло от твоето шибано семейство!

— Тогава си върви. Моля, напусни дома ми веднага. — Врящото гърне от емоции вървеше към изкипяване. — Ти си ядосан, и двамата сме пили…

— Да бе! Нямаше проблеми да смучеш шампанско за двеста и петдесет долара бутилката, докато планираш как да ме изриташ в лицето, нали?

— Добре. Спокойно. — Тя отиде в спалнята си и извади от чекмеджето чековата си книжка. — Ще ти напиша чек и за двете бутилки, и ще смятаме, че сметките са ни чисти. Ще приемем, че и двамата сме допуснали грешка, и…

Люк сграбчи ръката й, при което почти я събори. Тя загуби равновесие. Преди да успее дори да мигне, той я удари с опакото на ръката си. Чековата книжка изхвърча, а рамото й се блъсна в стената, когато залитна към нея.

— Кучка такава! Ще ми пише чек! Тези полицейски номера ще ги продаваш на скапаните задръстеняци, дето ги арестуваш! Шибана полицейска кучка!

Рина видя звезди, малки червени звездички, които затанцуваха пред очите й. Шокът я накара да замръзне за миг много повече от болката, когато той се наведе и я дръпна, за да я изправи на крака.

— Махни си ръцете от мен. — Тя чуваше, че гласът й трепери, макар че се бореше да остане спокойна. „Научи се да бягаш“, беше казал някога дядо й. И тя го направи. Научи се. Но тук нямаше къде да бяга. — Махни си ръцете, Люк, веднага.

— Няма да ти позволя повече да ми казваш какво да правя! Това представление свърши. Време е да те науча какво става, когато някой се опитва да ме изработи.

Рина не се замисли. Не си помисли, че той се кани да я удари отново, нито как да го спре. Просто реагира така, както бе обучена да реагира в подобни ситуации.

Заби юмрука си в брадичката му, а коляното й влезе остро между бедрата му.

Звездите все още танцуваха пред очите й, когато Люк се свлече на земята, а дишането й стана бързо и накъсано. Но, слава богу, в гласа й вече нямаше треперливи нотки.

— Сега вече можеш да ме наречеш кучка. Колко глупаво от твоя страна да забравиш, че съм и полицай. Вдигай си задника и вън от къщата ми. — След което грабна лампата, издърпа шнура й от стената и я вдигна над рамото си като бухалка. — Или да изиграем още един рунд, ако желаеш, копеле мръсно! Махай се! Вън оттук или ще се смяташ за късметлия, ако прекараш нощта в килията или в болницата.

— Няма да забравя това. — Лицето му беше бяло като восък и той пълзеше, докато се опитваше да се изправи на крака. Очите му бяха като разтопена лава, докато я гледаше. — Няма да го забравя.

— Чудесно. Нито пък аз. Върви по дяволите! Да не си посмял да се приближиш до мен.

Тя не трепереше. Не и когато го последва през всекидневната. Нито когато го изчака да вземе палтото си и да докуцука до вратата. Остана спокойна, когато заключи след него. Дори когато отиде пред огледалото, за да огледа лицето си, също беше спокойна.

След това взе цифровия фотоапарат, нагласи времето и си направи снимки в профил и анфас, след което ги изпрати с кратко писмо обяснение по имейла до партньора си.

Трябваше да има доказателства, каза си. После извади замразен грах от фризера, седна и допря торбичката до наранената си горяща буза.

И чак тогава се разтрепери като лист.