Нора Робъртс
Стъпки от огън (11)

10.

„Верижна реакция:

Серия от събития, толкова свързани едно с друго, че всяко поставя началото на следващото.

Може ли някой да си тури огън в пазуха, без да изгорят дрехите му?

Притчи 6:27“

Балтимор, 1999

Пожарът беше пламнал в празна ненаселена сграда в Южен Балтимор през една мрачна януарска нощ. Пожарникарите вътре работеха в ада на непоносима топлина и задушаващ дим. Навън пък се бореха с температури под нулата и мразовит вятър, който превръщаше водата в лед и разгаряше пламъците.

Това беше първият работен ден на Рина като член на градския отряд със специално предназначение за борба с палежите.

Тя знаеше, че една от причините да бъде назначена и да работи под ръководството на капитан Брант бе, че Джон бе натиснал няколко бутона в нейна полза. Но не дължеше мястото си само на ходатайство. Беше работила като вол, за да го заслужи. Учи, образова се, обучава се, тренира, дежури като доброволка безброй неплатени часове в пожарната и никога не промени целта, не я изпусна от очи.

Така че съвсем заслужено си бе получила новата блестяща значка.

Когато можеше, продължаваше да отделя време за работа като доброволец в пожарната в предградието. Трябваше да глътне порцията си дим.

Но причините и последствията от пожарите бяха силите, които я мотивираха и движеха. Кой или какво го бе подпалило? Каква промяна носеше, кой щеше да спечели или да загуби, да страда или да се радва?

Когато Рина и партньорът й пристигнаха на мястото на разсъмване, сградата представляваше яма от почернели тухли и отломъци, както и причудливи водопади от лед.

Тя беше в един екип с Майк О’Донъл, работил петнадесет години в тази служба. Бе от старата школа, но притежаваше и нещо, което Рина смяташе за нюх.

Можеше да подуши умишлените пожари от километър.

Майк носеше яке с качулка и ботуши със стоманени бомбета, както и каска върху вълнената си шапка.

И тя бе избрала подобно облекло. Когато пристигнаха на местопрестъплението, застанаха един до друг и загледаха сградата.

— Много жалко, че оставят постройки като тази да отиват на боклука. — О’Донъл разопакова две дъвки и ги лапна. — Хипитата все още не са дошли да разкрасят тази част на Балтимор.

Произнесе Балтимор завалено.

— Построена около 1950 година. Азбест, хоросан, керемиди на покрива, евтин фурнир за облицовка. Като добавим и купищата боклуци, оставени от бездомници и наркомани, получаваме огромно количество леснозапалими материали.

Рина извади преносимия си комплект от багажника, в който имаше цифрова камера, резервни ръкавици и допълнително фенерче. Нагоре по улицата забеляза полицейската кола и камионетката на моргата.

— Изглежда, все още не са транспортирали тялото.

О’Донъл дъвчеше презрително.

— Да не би да имаш проблеми с изгорели създания?

— Не. — Беше виждала трупове и преди. — Всъщност, надявах се да не са го отнесли. Искам да направя собствени снимки.

— Ще си правиш албум с изрезки ли, Хейл?

Тя само се усмихна, докато вървяха към сградата. Полицаите, застанали на пост, им кимнаха, когато се промушиха под жълтата лента за ограждане на местопрестъплението.

Пожарът и потушаването му бяха превърнали първия етаж в истинска пустиня от овъглено и мокро дърво, опърлени тавански плоскости, извит и огънат метал и счупени стъкла. Предварителната информация включваше факта, че старата сграда е била свърталище на наркомани. Рина предположи, че под отломъците ще намерят спринцовки и игли, затова си сложи кожени ръкавици.

— Искаш ли да започна търсенето оттук?

— Аз ще започна от долния етаж. — О’Донъл огледа мястото и извади бележник, за да си води бележки и да прави скици. — Ти си по-млада от мен. Ще се качиш горе.

Подвижна стълба бе поставена на мястото на стъпалата, които се бяха срутили. Рина хвана здраво куфарчето си, проправи си път сред отломките и започна да се изкачва.

Талашитени плоскости, помисли си отново, като огледа изгорелите останки. Спря, за да направи снимки на стените, а също и на целия първия етаж отвисоко за доклада.

Следите й показваха как се е движел огънят нагоре и е стигнал до тавана. Имало е много гориво, за да го подхранва и достатъчно кислород, за да поддържа горенето.

Голяма част от втория етаж се беше срутила и бе натрупала отломките, където се ровеше О’Донъл. Пожарът бе продължил по тавана, отбеляза си Рина, проправяйки си път между керемидите, шперплата, хоросановата мазилка, подхранван от тях и от боклуците, оставени от незаконните наематели.

Разгледа останките от един стар изтърбушен стол, от метална маса. Хоризонталният покрив бе позволил на огъня да се разпространи, да разпръсне дима и газовете във всички посоки. И да стигне до все още неидентифицирания мъж, чиито останки сега лежаха на пода, свити и изгорели. Изглежда се бе скрил в нещо като килер. До трупа бе приклекнал някакъв мъж. Очевидно имаше дълги крака, защото личеше, че позата не му е много удобна.

Носеше ръкавици, работни ботуши, вълнена шапка с уши и червен шал с шахматна шарка, завит няколко пъти около врата и брадичката му.

— Аз съм инспектор Хейл. Отдел „Палежи“. — Дъхът й излезе като бяло облаче, когато клекна до него на пода.

— Петерсън, медицински екип.

— Какво можете да ми кажете за него?

— Изгоряла плът. — Той сякаш се усмихна, поне в очите му се появи нещо подобно на усмивка. Беше около четиридесет по нейна преценка, висок, черен и сигурно тънък като змиорка под пластовете зимни дрехи. — Изглежда идиотът си е помислил, че ще се спаси от огъня, като се промъкне в килера. Вероятно димът го е отровил, после се е опекъл. Ще ви кажа повече след аутопсията.

Рина продължи внимателно напред, опитвайки здравината на пода. Вероятното задушаването от пушека би било милост, Рина знаеше това. Тялото бе напълно изгоряло и лежеше с вдигнати ръце както всички жертви на пожар. Топлината контрактира мускулите и вдига ръцете така, като че ли последното им действие е било да се опитат да се предпазят от пламъците.

Тя вдигна камерата, получи кимване, означаващо „давай“, и направи няколко снимки.

— Как така се е оказал единственият човек тук? — зачуди се Рина на глас. — Снощи температурите бяха под нулата. Бездомниците използват подобни места за убежище, а в доклада пише, че тук са се навъртали и наркомани. В предишни доклади е отбелязано, че на третия етаж е имало одеяла, няколко стари стола, дори малка готварска печка.

Петерсън не каза нищо, когато тя отново клекна до тялото.

— Няма видими травми?

— На пръв поглед не. Но може да открия нещо при аутопсията. Мислите, че някой е запалил пожар, за да прикрие убийство?

— Няма да бъде първият. Но преди всичко трябва да изключим възможността пожарът да е случаен. Защо все пак той е сам тук? — повтори въпроса си тя. — Колко време ще мине, докато разберем самоличността му?

— Ще трябва да вземем отпечатъци. Зъбни снимки. Няколко дни.

Също като О’Донъл, Рина извади бележник и започна да прави бързи скици.

— Какво предполагате? Мъж на около петдесет? Никой не може да открие собственика. Това не е ли странно?

Рина започна огледа, разделяйки стаята по същия начин, по който археологът прави разкопки. Щеше да отделя слой след слой и да пресява, да документира и да слага намерените доказателства в торбички.

Следите върху далечната стена издаваха наличието на химически катализатор, както бе посочил и следователят на пожарната. Рина взе образци, постави ги в контейнери и ги отбеляза с етикети.

Сетне продължи да следва пътя на пожара, промушвайки се под прогизналите отломъци, през пепел и прах. Четири апартамента, определи тя, съставяйки картина на сградата отпреди пожара. Празни, необитаеми, неизправни, в лошо състояние…

Прекара пръстите си, облечени в ръкавица, по овъгленото дърво, надолу по стената, вземайки още образци. Сетне затвори очи и ги помириса.

— О’Донъл! Намерих нещо, което прилича на многобройни точки на възникване тук. Следи от катализатор. В този стар под има много пукнатини и вдлъбнатини, лесно е да се образуват локвички.

Тя застана на четири крака, пропълзя и подаде главата си през дупка с разръфани краища, където подът се бе срутил на долния етаж. О’Донъл изследваше своите секции с прецизността на хирург.

— Искам отново да проверят собственика. Да се намери някой, който да ни даде информация.

— Твое право е.

— Ще дойдеш ли да хвърлиш един поглед тук?

— Ти просто искаш на всяка цена да вдигнеш стария ми задник по тази стълба.

Тя му се ухили отгоре.

— А искаш ли да чуеш първоначалната ми работна хипотеза?

— Доказателства, Хейл. Първо доказателства, сетне хипотези. — Той спря за момент. — Както и да е, казвай.

— Извършителят е подходил неправилно. Трябвало е да го запали в най-далечния ъгъл, възможно най-далеч от стълбите. И докато пожарът е приближавал към него, да се измъкне. Но е бил глупав и го е запалил близо до стълбите. Може да е бил пиян или дрогиран, или просто тъп глупак, но сам се е хванал в капана. И е свършил жизнения си път, като се е опекъл в килера.

— Намери ли контейнер или някакъв съд, в който да е донесъл катализатора?

— Все още не. Може би е под тези отломки. А може и да е долу, при теб. — Тя посочи с пръст. — Хвърлил го е там в паниката си, защото пожарът е вървял по петите му. Пламъците са обхванали контейнера с катализатора и са го взривили. Бум! — И ето ти дупката в пода. Отломките оттук валят долу и първото ниво се покачва…

— Като си толкова умна, слез и се порови тук.

— След малко — обеща, но първо се измъкна от дупката и потърси мобилния си телефон.

Беше досадна, мръсна работа. Но тя я обичаше. Знаеше защо О’Донъл й позволи да изложи теорията си и му бе благодарна. Той искаше да разбере дали може да се справи с мръсотията и вонята, с монотонността на работата и физическите усилия.

А също да провери дали може да мисли.

Когато намери десетгалоновата туба за бензин под планината от отломки и морето от пепел, почувства трепет.

— О’Донъл! Открих!

Той се обърна и изви устни в усмивка.

— Една точка за новото хлапе.

— Има дупки на дъното. Влачил го е, после е палил, пак е влачил и пак е палил. Следите горе показват влачене. Мъртвият мъж не може да е бил свидетел или жертва. Картината на пожара не говори за това. Който го е запалил, е бил хванат в капан. На първия и втория етаж има решетки на прозорците, така че никой не може да излезе оттам. Обзалагам се, че тялото е на собственика.

— А защо не на някой пироман, наркоман или нехранимайко, който има зъб на собственика?

— Пожарникарите докладваха, че вратите са били заключени. Занитени с болтове. Трябвало е да ги счупят. Защо на горния етаж има решетки? Кой слага решетки на прозорците на втория етаж? При това са нови. Изглеждат съвсем нови. Собственикът го е направил. Заключил е мястото, за да държи неканените гости навън. Сигурно само той има ключове.

— Приключвай и опиши всичко. Бива си те, Хейл.

— О, да, бива си ме. Чакам този момент от единадесет годишна.

 

 

Вечерта, все още силно развълнувана, Рина седеше срещу Фран в „Сирико“ и тъпчеше в устата си капели д’анджело^[1] със сос маринара.

— И така, не успяхме да открием собственика на сградата, който имал три заема, обезпечени с мястото, и цял куфар, пълен със застраховки. Хората, с които говорихме, ни казаха, че се оплаквал как бездомници и наркомани разрушават собствеността му. Как не можел да изпразни къщата си. Предполагам, че медиците ще идентифицират неизвестния труп като собственика. Освен той да е избягал и да се е покрил, след като подпалването е тръгнало не както трябва. Все още имам много работа на мястото, но нещата се натъкмяват. Като по учебник.

— Чуй се само! — Фран се разсмя, като отпи минерална вода. — Моята малка сестричка — следовател. Почакай, докато мама и татко научат за твоя първи разрешен случай.

— Разрешен? Е, не съвсем. Предстои да се направи възстановка, да се проведат разпити, да се провери миналото му. Толкова се надявах, че ще се обадят, докато съм тук.

— Рина, във Флоренция сега е един часът след полунощ.

— Е, да. — Тя поклати глава. — Права си.

— Нали позвъниха днес следобед! Прекарват си чудесно. Татко успял да навие мама да вземат под наем един малък мотопед. Можеш ли да си ги представиш как обикалят из Флоренция като две хлапета?

— Мога. — Рина взе чашата си и я вдигна за наздравица, после отпи. — Нямаше да заминат обаче, ако не беше ти.

— Не е вярно.

— Абсолютната истина е. Ти винаги се грижиш за всичко. Пое всички отговорности тук, за да могат мама и татко да отделят малко време и да пътуват. Бела, като дойде тук, не вдига повече от една чаша и то за да пие от нея. При това в редките случаи, когато се сеща да ни посети. Е, и аз не съм за пример.

— Ти почисти масите миналата неделя и настаняваше хората повече от час във вторник, след като бе работила целия ден.

— Живея точно над пицарията, така че не е кой знае каква работа. — Но все пак се усмихна, макар и малко злобничко. — Забелязвам, че не оправда Бела.

— Бела си е такава. И освен това има три деца.

— Плюс бавачка и домашна прислуга, и градинар — о, забравих, не се казва градинар, а озеленител. — Рина махна с ръка, когато Фран й отправи укорителен поглед. — Добре де, не ме гледай така. Ще се успокоя. Не искам да злословя срещу Бела. Просто се чувствам малко виновна, че ти пое основната тежест от работата. И Ксандър ти помага самоотвержено, макар да е доста зает в медицинското училище.

— Забрави за вината. Всички правим онова, което е най-важно за нас. — Тя вдигна очи и се усмихна на мъжа си, който месеше тесто на работната маса.

Той имаше големи ръце и мило лице, далеч не грозно или простовато. Яркочервената му коса падаше на челото му като малки пламъчета. А когато срещна погледа й, очите му светнаха от задоволство.

— Кой можеше да предположи, че ще се влюбиш в ирландец, който обича да готви италиански манджи! — развеселена, Рина продължи да яде. — Знаеш ли, ти и Джак все още сте като влюбени гълъбчета, макар че сте заедно вече три години.

— Не преувеличавай. Станаха две миналата есен. Но може би има и още нещо, което подхранва огъня на любовта. — Фран хвана двете ръце на сестра си. — Нямам търпение. Не мога повече да мълча. Исках да изчакам, докато се нахраниш, така че Джак и аз да ти го кажем заедно, но не мога повече да чакам и една минута.

— О, Боже! Ти си бременна!

— На четири седмици. — Бузите й станаха розови. — Много е рано още, трябваше да си мълча, но просто не мога и…

Рина скочи и прегърна сестра си през врата.

— О, Боже! Почакай! — Изтича, заобиколи работната маса и се хвърли на гърба на Джак. — Татенце! Поздравления!

Лицето му почервеня и се сля с косата, когато Рина го разцелува звучно по бузите.

— Шампанско за всички! От мен!

— Мислехме да запазим новината само в семейството… — глуповато се ухили Джак, когато Рина се отдръпна от него.

Хората наоколо ръкопляскаха и се стичаха да поздравяват Фран.

— Много е късно вече. Аз ще донеса виното.

 

 

Новината на Фран и първият й работен ден като инспектор по палежите бяха причина да пийне малко повече, отколкото бе свикнала. Но лекото замайване й бе приятно, когато заобиколи ресторанта до задната стълба, която водеше към апартамента й.

Джина и Стив вече бяха семейство от година. Така че нямаше причина да задържи апартамента с двете спални, в който живееше с приятелката си.

Според родителите й беше малко глупаво да живее тук, след като стаята й вкъщи все още се пазеше. Пък и не искаха да им плаща наем. Така че трябваше да им напомни, че я бяха възпитали да бъде отговорна за действията си и да върви по пътя си самостоятелно.

Приемаше апартамента като първа стъпка в тази насока. По-късно смяташе да се сдобие със собствена къща. Но това беше само евентуално, някой ден. И освен това се чувстваше уютно и много комфортно да живее точно над ресторанта и на един хвърлей място от къщата на родителите си. И в един квартал с Фран и Джак.

Когато заобиколи, видя, че във всекидневната й свети. Инстинктивно отвори палтото си, така че да може лесно да извади оръжието. През всичките години служба в полицията само два пъти бе имала повод да го извади. Пистолетът винаги й се струваше някак чужд в ръката й.

Рина се качи по стълбите, като се мъчеше да си припомни какво бе правила, преди да излезе. Беше излязла на разсъмване, така че много вероятно бе да е забравила лампата да свети. Вероятно, но почти невъзможно, тъй като майка й я бе възпитала да пести електричеството и това й бе насадено от дете. С ръка на пистолета, тя посегна към дръжката на вратата, за да провери дали е заключена. Вратата се отвори, Рина извади наполовина оръжието си. След което го прибра на мястото му с въздишка на облекчение.

— Люк! Откога си тук?

— От няколко часа. Казах ти, че може да намина, забрави ли?

Съвсем вярно, припомни си тя, докато сърцето й възвръщаше нормалния си ритъм. Беше й излязло от ума. Доволна, че го вижда, Рина влезе на топло и му предложи устните си.

Целувката беше кратка, повърхностна и я накара да вдигне вежди. Той обикновено нямаше търпение да я вземе в прегръдките си. Тя изпитваше същото към него. Люк Чеймбърс излъчваше някаква сексапилна елегантност, неотразима сексуалност, която Рина намираше за очарователна и силно възбуждаща. Както и неговото романтично и нетърпеливо ухажване от момента, в който се срещнаха.

Харесваше й да бъде ухажвана, да бъде преследвана, да бъде глезена с цветя и телефонни обаждания, романтични вечери, дълги разходки край брега на морето.

Харесваше й, при това много, да гледат на нея като на истинска жена, крехка и деликатна. Това бе приятна смяна на модела. Коренно различен от образа й в службата, където всички я смятаха за силна и компетентна.

Вероятно затова не бе отнело много време Люк да я вкара в леглото си. Но минаха цели три месеца, преди тя да му даде ключ за вратата си.

— Спрях за малко долу да хапна и да се видя с Фран — обясни тя, като развърза шала, свали шапката и се завъртя. — Преживях най-хубавия ден в живота си, Люк, и чух най-прекрасните новини, когато Фран…

— Радвам се, че поне някой е имал хубав ден — прекъсна я рязко той, отдръпна се от нея и като спря телевизора, който бе гледал, потъна в стола.

Добре, помисли си Рина. Този мъж беше секси, интересен и често пъти страхотно романтичен. Но беше също така и голям чешит. Тя не обръщаше внимание на тези му черти. Всъщност, да се подвизава през по-голямата част от деня в свят, който бе основно мъжки, й помагаше да бъде малко по-мека и снизходителна във връзката си с Люк.

— Тежък ден ли имаше? — Рина свали палтото, ръкавиците и прибра всичко в тесния гардероб.

— Секретарката ми ме предупреди, че след две седмици напуска.

— О, така ли? — Тя оправи с пръсти косата си, мислейки си разсеяно, че е време да опита нова прическа. После почувства вина, че не му обръща внимание. — Съжалявам да го чуя — промърмори, докато събуваше ботушите си. — И защо те напуска?

— Решила, че иска да се мести в Орегон, за бога! Просто ей така, каприз. Ще трябва да пусна обява, да проведа интервюта, да взема някой, когото тази тъпа патка да обучи, преди да напусне. Това беше като за капак на трите срещи, които имах извън офиса. Главата ме цепи, ще умра.

— Ще ти дам аспирин. — Рина отиде до него и се наведе да го целуне по главата. Той имаше такава хубава и мека коса, светлокафява като очите му.

Люк взе ръката й и я погледна с уморена усмивка.

— Благодаря ти. Последната среща свърши късно и ми се прииска да те видя. Да се разтоваря.

— Защо не влезе долу? Разтоварването винаги присъства в менюто на „Сирико“.

— Там е прекалено шумно — рече Люк, докато тя се насочваше към банята. — Надявах се на спокойна вечер.

— Вече е спокойна. — Рина извади шишенцето и го занесе в малката кухня със стария работен кон — готварска печка и жълт барплот. — И аз ще взема един аспирин. Пих много шампанско долу. Имаше празненство.

— Да, забелязах, че си прекарваш страхотно. Погледнах през прозореца, преди да заобиколя.

— Е, трябвало е да ми се обадиш. — Тя му подаде аспирин и вода.

— Имах главоболие, Кат. И не исках да седя в шумния ресторант и да те чакам да свършиш с празнуването.

Ами като те е боляла главата, защо, по дяволите, не си пил аспирин по-рано? — помисли си тя. Мъжете бяха такива бебета.

— Може би щях да свърша по-рано празнуването, ако знаех, че си тук. Фран е бременна.

— Ъ?

— Сестра ми Франческа. Тя и Джак ще си имат бебе. Лицето й щеше да освети цял Балтимор, когато ми каза.

— Те не се ли ожениха скоро?

— Женени са от няколко години и се опитват от самото начало. Направо ще напълним цяла детска градина. Сестра ми Бела има вече три и си прави устата за още едно.

— Четири деца на тази възраст! В днешно време! Това е направо безотговорно.

Като приседна на рамката на стола, Рина започна да разтрива врата и раменете му.

— Така става, когато си имаш работа с голямо италианско католическо семейство. А тя и Винс могат да си го позволят.

— Ти нали не мислиш да раждаш по едно всяка година?

— Аз? — разсмя се тя и изпи водата си. — Децата не влизат в непосредствените ми планове, дори и в по-далечните. Рано ми е. Тъкмо започвам кариерата си. Като я споменах, днес получих първия си голям случай. Чу ли за сградата на Бродуей с празни апартаменти и една-единствена жертва?

— Нямах време за новините днес. Работих дванадесет часа. И прекарах по-голямата част от тях да ухажвам един потенциален клиент. Голяма клечка.

— Това е чудесно. Важен клиент — високо заплащане.

— Все още не сме се договорили, но работя по въпроса. — Ръката му с дълги пръсти и тясна длан погали нежно бедрото й. — Поканих го на вечеря с жена му в четвъртък вечер. Ще облечеш нещо по-специално, нали?

— В четвъртък вечер? Люк, забрави ли, че родителите ми се връщат от Италия в четвъртък? Ще вечеряме всички вкъщи. Предупредих те за това.

— Е, можеш да ги видиш в петък или през уикенда. За бога, живеят от другата страна на улицата. Това е важно, Кат.

— Разбирам. И съжалявам, че няма да можеш да се присъединиш към нас за посрещането им.

— Ти чуваш ли ме какво говоря? — Ръката върху бедрото й се сви в юмрук. — Трябва да дойдеш с мен. Необходимо е, за да поема управлението на тази сметка. Очаква се срещата ни да се състои. Вече съм го уредил.

— Съжалявам. Моята вечер беше насрочена, преди ти да резервираш четвъртъка. Ако промениш датата, аз ще…

— Защо да я променям? — Той скочи и бутна стола, като разпери ръце. — Това е бизнес! И изключително важна възможност за мен. Може да получа повишението, за което работя от толкова време. А ти просто ще се видиш със семейството си! Каква голяма и важна работа е да ядете някакви проклети спагети, когато можеш да го направиш всеки друг път!

— В интерес на истината ще ядем маникоти^[2] — отвърна рязко, но потисна вълната от възмущение и се изправи на крака. — Родителите ми отсъстваха почти три седмици. Обещах им, че ще бъда с тях дори и да ме повикат по спешност. Когато се върнат вкъщи, ще научат новината, че най-голямата им дъщеря носи своето първо бебе. Тези неща са важни в моя свят, Люк.

— О, значи онова, което аз искам, не е важно?

— Разбира се, че е. И ако ме бе попитал, преди да правиш планове, щях да ти напомня, че вече съм заета. Би могъл да предложиш друга вечер.

— Клиентът иска четвъртък, клиентът получава четвъртък — изстреля Люк, а гневът зачерви бузите му. — Такива са законите в моя свят. Имаш ли някаква представа, дори мъглява идея каква е конкуренцията във финансовото планиране? Колко време и усилия се искат, за да се спечели управлението на една мултидоларова сметка?

— Не съвсем. — И вероятно според него това беше неин пропуск, че не се интересува особено от тези неща. — Но знам колко много работиш и разбирам, че за теб е важно.

— Да бе, да! То се вижда.

Люк й обърна гръб и тя изразително завъртя очи зад гърба му. Но пристъпи напред и бе готова да се сдобрят.

— Виж, наистина съжалявам. Ако има някакъв начин да отмениш вечерята за друг ден, аз ще…

— Казах ти вече! — Той отново размаха ръце и се завъртя към нея. И тогава опакото на ръката му я халоса здраво по бузата.

Рина отскочи назад, очите й станаха огромни, докато притискаше пръстите си към удареното място.

— О, Господи! О, Боже мой! Кат! Съжалявам! Нямах предвид… не исках… Ударих ли те? О, Господи! — Люк я хвана за раменете и лицето му бе толкова зашеметено и удивено, колкото и нейното. — Беше случайно. Кълна ти се.

— Всичко е наред.

— Ти просто налетя право на ръката ми. Не очаквах… толкова съм несръчен! Тромав глупак! Дай ми да видя. Има ли синина?

— Спокойно, ти едва ме докосна. — Беше истина, помисли си тя. Повече се изненада, отколкото я заболя.

— Червено е — промърмори Люк и докосна нежно бузата й. — Чувствам се ужасно. Като чудовище. Прекрасното ти лице.

— Няма нищо. — След всичко случило се, се чувстваше странно спокойна. — Не си го искал, а и аз не съм от стъкло.

— За мен си — придърпа я той в прегръдката си. — Съжалявам, толкова съжалявам! Не трябваше да идвам в това гадно настроение. Просто имах нужда да те видя. После видях как се забавляваше долу. А аз исках само да бъда с теб. — Той леко докосна с устни удареното място. — Само исках да бъда с теб.

— Ето ме, тук съм. — Тя погали косата му. — И съжалявам, че не мога да те придружа в четвъртък. Наистина.

Той се отдръпна и се усмихна.

— Може би ще можеш все пак да направиш нещо за мен.

 

 

Сексът беше добър. С Люк винаги беше добър. И дали заради плесницата, или заради сприхавостта си, той беше особено нежен. Тялото й гореше под неговото, мускулите й се отпуснаха след дългия ден, изпълнен с напрежение. И докато цялото й тяло се изкачваше към върха, мозъкът й се изпразваше от всичко.

Доволна и полузаспала, Рина се сгуши в него.

— Кога ще си купиш по-голямо легло? — попита той.

— Тези дни — белна се усмивката й в тъмнината.

— Защо не дойдеш при мен през уикенда? Може да обиколим няколко клуба в събота вечер и да обядваме късно в неделя сутрин.

— Мммм. Може би. Може да се наложи да помагам на обедната смяна в събота, но след това… Ами да, може би след това.

Люк замълча за миг и тя си помисли, че се е унесъл в сън.

— Защо не подредиш нещата така, че да се видиш с родителите си по-рано в четвъртък, да се измъкнеш от вечерята и да се срещнем в ресторанта в седем?

— Люк, просто не става. Не разбираш ли?

— Добре — нацупи се той и стана от леглото. — Явно ще стане на твоето, както обикновено.

— Това не е честно и ти го знаеш.

— Онова, което не е честно — извика той, като започна да се облича, — е твоето нежелание да правиш компромиси. Винаги поставяш всичко преди мен.

Посткоиталната жарава се изпари за секунда.

— Ако наистина смяташ така, не знам какво правиш тук.

— В момента и аз се чудя. Ти получаваш повече, отколкото даваш, Кат. — Люк закопчаваше ризата си с резки движения. — Няма да мине дълго време и ще бъда под чехъл.

— Давам ти най-доброто, на което съм способна.

Люк напъха краката си в обувките.

— Толкоз по-зле за теб.

Той излезе, тя остана в леглото.

Наистина ли съм толкова егоистична? — запита се Рина. Толкова емоционално бедна? Обичаше Люк, но дали проявяваше истински интерес към работата му? Наистина не чак толкова много, призна, не и когато бе така силно увлечена в своята собствена.

Може би това, което влагаше във връзката, не беше достатъчно.

Измъчвана от подобни мисли, Рина се въртя в тъмнината и дълго не можа да заспи.

 

 

Когато влезе в стаята на работната група заедно с О’Донъл, след като прекараха по-голяма част от дежурството си в чукане по врати и разпитване на свидетели, вземане на показания от бившата съпруга на собственика и от настоящата му приятелка, видя на бюрото си три бели рози с дълги стъбла.

Цветята предизвикаха много коментари от останалите членове на отряда, но картичката я накара да се усмихне.

„Кат, съжалявам.

Идиотът“

Все пак тя не си позволи дори да ги помирише, а ги занесе направо в стаята за почивка, за да освободи място на бюрото си.

Имаше да пише доклад. Тъй като трупът все още не бе идентифициран, собственикът се водеше изчезнал.

О’Донъл и Рина отидоха в кабинета на командващия офицер, за да го запознаят с развитието на случая.

— Чакаме резултатите от лабораторията — започна О’Донъл. — Собственикът — Джеймс Р. Харисън, е бил видян за последно в един стриптийз бар на няколко преки от мястото на пожара. Регистрирано е плащане с кредитната му карта в дванадесет и четирийсет. „Форд“ на неговото име все още е паркиран зад сградата.

О’Донъл погледна Рина, правейки й знак да продължи.

— Намерихме сандъче с инструменти под отломъците на първия етаж и отвертка с острие, което съвпада с профила на дупките, направени на дъното на тубата за бензин. Харисън е бил обвинен в измама преди пет години, така че разполагаме с отпечатъците му в базата данни. Съвпадат с онези, които снехме от сандъчето с инструменти, отвертката и тубата за бензин. Медицинският екип не е в състояние да вземе отпечатъци от трупа, затова ще търсят дентално съвпадение.

— Ще получим резултатите утре — добави О’Донъл. — Говорих с някои от близките му. Имал е сериозни парични затруднения. Обичал е конете, но те не го обичали.

Капитан Бранд кимна и се облегна на стола си. Косата му беше бяла като сняг, а очите — студеносини. На бюрото му стояха наредени снимки на внуците му, а самото бюро той поддържаше в идеален ред, както леля й Кармела приемната в къщата си.

— Така. Излиза, че сам е подпалил сградата, с цел да получи застраховките, но е бил хванат в капан.

— Така изглежда, капитане. Медиците не откриха никакви следи от побой, никакви наранявания или рани. Все още чакаме резултатите за токсичност — добави Рина, — но нищо не подсказва, че някой е желаел смъртта му. Имал е малка застраховка живот. Пет хиляди, парите отиват при бившата му съпруга. Така и не е променил получателя. Жената се е омъжила повторно, има постоянна работа на пълен работен ден, съпругът й също. Не ми изглежда да е извършителят.

— Бърза работа, недомислена — добави О’Донъл.

— Ще напиша доклад — предложи Рина, когато двамата с О’Донъл се върнаха в стаята на екипа.

— Залавяй се. Аз имам да свърша малко друга писмена работа.

Той седна на бюрото си, което беше обърнато към нейното.

— Да нямаш рожден ден утре?

— Не. Защо? А, заради цветята. — Рина подреди бележките си пред клавиатурата. — Мъжът, с когото се виждам, снощи беше малко нервен. Това е извинението.

— Класическо.

— Да, бива го в тия неща.

— Сериозно ли е?

— Не съм решила. Защо, да не ме сваляш?

Той се ухили, а крайчетата на ушите му почервеняха.

— Сестра ми е решила да сватосва едно момче, което върши разни неща за нея. Дърводелец. Хубави неща прави. Добро момче, така ми каза. Опитва се да му намери гадже.

— И ти какво? Смяташ, че ще отида на среща с дърводелеца на сестра ти?

— Обещах й, че ще те попитам. — О’Донъл вдигна извинително ръце. — Момчето било много хубаво, така каза.

— Тогава сам да си намери гадже — сложи край на разговора Рина и започна да пише доклада.