Нора Робъртс
Стъпки от огън (10)

9.

Като се изключат червените обувки, Рина не можеше да си представи по-приятно забавление в неделя следобед от това да се върти из бейзболното игрище. Слънце, бейзбол и един наистина готин мъж, с който да ги поделиш.

Кой можеше да се оплаче от такова нещо? Тя нагласи каската, застана на позиция и посрещна силната топка, от удара тя се завъртя нагоре и излетя.

— Ти си в много добра форма, Хейл.

Рина се усмихна, удари крак в прахта и се приготви за нов удар. Може би предпочиташе формите, от които той се възхищава, да бъдат нейните собствени, а не силата на удара й, но пък състезателният й характер не би й позволил да играе като момиче.

— Прав си — съгласи се тя и се завъртя. — Ще прасна тази топка без никакви усилия в дясното поле.

— Зависи от защитника. — Хю замахна. Топката се удари в бухалката. — Две точки.

— Зависи от рънъра.

— Мамка му. — Той се засмя и удари следващата топка.

— Като говорим за форма и твоята не е никак лоша. Играл ли си някога професионално?

— В гимназията. — Хю хвана топката на фаул линията. — Имахме отбор по софтбол. Играех на втора позиция.

— Аз обикновено вземах лявото поле, ако участвах в играта.

— Имаш добри крака за това.

— Тренирах гладко бягане в гимназията. — Някога, много отдавна беше получила съвет от дядо си да се научи да бяга и го бе послушала.

Рина отново зае позиция, удари бързо и отбеляза точка.

— Мислех да продължа и в колежа, но уроците ми бяха много тежки. Затова наблегнах на ученето и станах книжен червей. Не изпуска й от очи топката — каза наполовина на себе си и се завъртя.

— Трябва да отидем някой път на мач, на „Камдън Ярдс“^[1].

Тя го погледна и се усмихна.

— Разбира се.

 

 

Когато Хю спомена да си вземат по бира и нещо за ядене, тя едва не предложи да отидат в „Сирико“. Не, все още не биваше, реши Рина. Не беше напълно готова да го представи на семейството, нито на съседите.

Така че седнаха в „Руби Тъздейс“ и си поделиха порция начос и бира.

— И къде си се научила да въртиш така умело бухалката?

— Мммм. — Тя облиза разтопеното сирене от пръстите си. — Главно от баща ми. Той обича тази игра. Винаги успявахме да направим по няколко мача на година, когато бяхме деца.

— Имаш голямо семейство, така ли?

— Две по-големи сестри и по-малък брат. Зет, племенник и племенница от средната ми сестра. Предстоящ зет благодарение на голямата. Тя ще се омъжи през есента. Безброй лели, вуйчовци, братовчеди и братовчедки. Толкова са много, че не мога да ги изброя — при това само първи. А ти?

— Три по-големи сестри.

— Наистина ли? — Охо, получаваше още точки върху таблото за отбелязване на резултата, реши тя. Не можеше да бъде уплашен от многолюдно семейство. — И ти очевидно си бил принцът вкъщи.

— Можеш да се обзаложиш. — Хю се усмихна. — Те са омъжени. Имам общо пет племенници.

— Какво правят сестрите ти?

Той я загледа за миг в недоумение.

— В какъв смисъл?

— Какво работят?

— О, не работят. Домакини са.

Тя вдигна вежди, докато отпиваше глътка бира.

— Чувала съм, че това е доста тежка работа.

— Не могат да ми платят достатъчно, за да я върша, затова предполагам, че си права. Чух, че семейството ти имало ресторант. „Сирико“. Страхотни пици.

— Най-хубавите в Балтимор. Вече трето поколение върти бизнеса. Сестра ми Фран е помощник-управител. А нейният Джак — момчето, за което ще се омъжи, меси тестото. А ти си второ поколение пожарникар, нали?

— Трето. Баща ми все още работи. Все говори, че ще се пенсионира, но не ми се вярва. Работата е в кръвта му, а димът му е влязъл под кожата.

Рина се замисли за лабиринта и за желанието си да мине през него отново. По-добре, по-бързо.

— Това ми е познато.

— Той е на петдесет и пет. Хората — цивилните, искам да кажа, наистина не разбират физическия стрес от тази работа.

— Нито пък емоционалния. Психологическия.

— Да, и това също. — Хю се облегна назад, вгледан в нея. — Ти се справяш добре, издръжлива си. Лабиринтът не е за лигльовци. Влизала си и в горящи сгради, прояви се в няколко тежки случая. Имаш добра конструкция, като… как да кажа, като хрътка.

Макар да бе на сух режим в областта на любовните отношения, все още помнеше как се флиртува.

— Виж ти. Чудех се дали въобще ще забележиш.

Харесваше й усмивката му, бързото й появяване и дързостта, която светеше в нея. Тази усмивка казваше, че той беше мъж, който знае точно кой е и какво преследва.

Сега целият светна.

— Забелязах. Особено когато носеше онези къси шорти на пистата. Между другото, повечето жени не могат да се справят с физическото натоварване в нашата работа.

— Доста мъже също не могат.

— Без съмнение. Не правя никакви сектистки подмятания — вдигна ръка той. — Имам предвид, че си една от малкото жени, които съм виждал да се справят. Издръжлива си, умна, имаш добри инстинкти. И не ти липсва смелост. Затова се чудя защо не си се записала за пожарникар.

Тя си взе още начос. Хю не беше от хората, които сипят похвали, знаеше това. Така че прие наблюденията му сериозно и му отговори също сериозно.

— Мислила съм за това и дори ми се е искало. По време на обучение или на дежурство. Но да се боря с пожарите, не е онова, което ме привлича всъщност. То сигурно привлича теб. Докато аз искам да проумея как е възникнал пожарът, защо. Да си представя как се ражда, кой го започва. Това ме интересува. Да влезеш в горящата сграда изисква рядък вид смелост и енергия.

— Виждал съм те да го правиш — отбеляза Хю.

— Да. Правя го, за да проумея същността на огъня. Но това не е работата на живота ми. Да влезеш в сградата след това, да подредиш пъзела, да откриеш защо.

— Това правят инспекторите от отдела по пожарите. Мингър е един от най-добрите.

— Знам. Смятам да се ориентирам в тази посока. Джон е… той е един от моите герои. Но… има още нещо, което повечето хора, цивилните, имам предвид, не разбират. Умишленият палеж. Какво причинява той не само на сградата, а и на собствениците, на съседите, на бизнеса, на икономиката. На един град.

Тя вдигна капещия начос и сви рамене, за да смени темата на разговор.

— Това е моята мисия в живота. Ти се бори с пожарите, Фицджералд. А аз ще разследвам след теб.

 

 

Хю не бе от онези, които те държат за ръка, забеляза Рина, но все пак я изпрати до вратата. А когато стигнаха, я подпря на нея за няколко от онези влажни, сладки, водещи в нищото целувки.

— Рано е все още — каза, когато вдигна глава.

— Така е. — Малко я подразни, че няколко обикновени срещи по негова преценка бяха недостатъчни. — Но…

Хю трепна, ала в замъглените му езерни очи светеха весели искрици.

— Бях сигурен, че ще кажеш точно това, затова те изпреварих. Искаш ли да отидем на мач тази седмица?

— Да, ще ми бъде приятно.

— Ще ти се обадя да го уточним. — Той си тръгна, но се върна и я целуна отново. — Имаш страхотни устни.

— И на мен ми харесват твоите.

— Слушай, разполагаш ли с някакво свободно време?

— Мога да си взема още един ден към почивните дни. Защо?

— Имаме едно място на Оутър Бенкс^[2]. Стара хижа на брега на морето. Не е лошо. Можем да прекараме няколко дни там следващия уикенд. Ще си взема почивка, ако и ти успееш да се освободиш. Можем да поканим Стив и Джина да дойдат с нас.

— Няколко дни на морето? Кога тръгваме?

Отново онази усмивка — като слънчев лъч.

— Трябва да съставим програма.

— Започвам да си събирам багажа.

Рина се прибра и изигра един малък танц на победата в малката си всекидневна.

Брегът, морето, момчето, което ти харесва, добри приятели. Животът можеше да бъде чудесен!

Прекалено хубав, за да остане сама в празния апартамент в лятната вечер.

Грабна ключовете си и излезе. Зърна задницата на колата на Хю да завива зад ъгъла и разсеяно плъзна поглед по другата кола, която тръгна след него. Изпрати му въздушна целувка и пое в обратна посока към „Сирико“.

Беше хубаво да се върне в предградието. Харесваше й да живее в общежитието, дори нямаше нищо против килерчето за метли, в което живееше по време на обучението си в кампуса „Шади Гроув“ в Западен Балтимор. Но тук беше домът й.

Редиците къщи с техните бели стъпала или малки портички, саксии с цветя по прозорците или италиански знамена, развяващи се от покривите. Всичко това бе скъпо на сърцето й.

Винаги имаше кой да я извика по име, да й махне с ръка за поздрав. Тя се разходи, като се възхищаваше на стъклописите по прозорците. Зачуди се дали щеше да успее да уговори майка си да изрисува и нейния прозорец. Вероятно щеше да е необходимо да поискат разрешение от хазаина, но той беше втори братовчед на Джина и Рина не се съмняваше, че ще получат съгласието му.

Спря за няколко минути да погледа как старите мъже с шарени ризи играят на boccie.

Защо не се сети да попита Хю дали не иска да се разходят, да се насладят заедно на местния колорит?

Всъщност трябваше да го попита съвсем небрежно дали не иска в петък вечер да отидат в лятното кино. Това беше традиция в предградието. Вечер на кино означаваше също и жива музика — което пък неизбежно щеше да доведе до танци. В края на краищата защо си бе купила червените обувки!

Трябваше да помисли за нещо такова. Можеха да излязат заедно с Джина и Стив. Но засега й оставаше само да се наслаждава на вечерта.

Напомни си, че през неделните вечери в „Сирико“ винаги е препълнено. Ако искаше да побъбри няколко минути с някой член от семейството, преди да настъпи хаосът, не биваше да се бави.

Когато влезе в ресторанта, обстановката вече беше нажежена. Във въздуха се носеше жужене от разговорите, тракаха приборите, телефонът звънеше. Целият този познат шум я поздрави, когато пристъпи вътре.

Пит бе на пост край масата за пици, а майка й край печката. Фран, заедно с няколко от сервитьорите, които баща й продължаваше да нарича свои деца, сервираше по масите.

Рина видя собственото си близко бъдеще да проблясва пред очите й под формата на престилка и бележник за поръчки. Тъкмо щеше да извика Фран, когато зърна на една маса Бела да си хапва антипасто^[3].

— Хей, страннице! — Рина се настани на другия стол. — Какво правиш тук?

— Днес Винс играе голф. Помислих си да доведа за малко децата.

— И къде са те?

— Татко и Джак ги изведоха на разходка до пристанището. Мама се обади да ти каже, че сме тук, но ти не си беше вкъщи.

— Бях навън, дори не проверих секретаря. — Тя посегна и си взе една маслинка от чинията на Бела. — Навън се вихри състезание по боки. След половин час тук ще се изсипе истински потоп от жадни и гладни клиенти.

— Бизнесът върви много добре — безразлично сви рамене Бела.

Сестра й изглеждаше удивително, помисли си Рина. Животът, за който бе мечтала и към който се бе стремила, й се отразяваше много добре. Имаше лъскав и скъп вид. Гъстата й руса коса беше майсторски подредена и обграждаше коприненото й лице с фина, гладка кожа. На ушите й проблясваха златни обеци, злато имаше и по пръстите, и около шията. Изтънчено и скъпо, така че да подхожда на бледорозовата ленена блуза.

— Какво става с вас? — попита я Рина. — Толкова ли си добре, колкото изглеждаш?

На устните на Бела се появи доволна усмивка.

— Колко добре изглеждам?

— Като от корицата на списание.

— Благодаря. Доста се постарах. Трябваше ми време да отслабна след раждането, да възвърна формата си. Имам личен треньор, пред когото хунският вожд Атила би изглеждал като теменужка. Но си заслужаваше усилията.

Протегна ръка, за да покаже гривна със сапфири и диаманти, с ширина на тенис лента.

— Наградата ми от Винс за това, че възвърнах теглото си отпреди раждането на Вини.

— Забележително. Блестящо.

Бела се разсмя, сви кокетно рамене и разбърка соса на салатата.

— Както и да е. Дойдох да се опитам да поговоря с Фран за сватбата.

— За какво?

— Просто не разбирам защо настоява да направи приема в някаква незначителна зала, когато може да използва нашия клуб. Дори съм й донесла списък на менютата, адреси на цветарите, на музикантите. Няма нужда да се дърпа, когато искам да й помогна.

— Много мило от твоя страна. — Рина наистина мислеше така. — Но според мен Фран и Джак искат нещо по-семпло и по-близо до дома. Те са по-обикновени хора, Бела. Не те критикувам — добави, посягайки към ръката на сестра си, когато очите на Бела светнаха. — Честно. Твоята сватба беше забележителна, великолепна и абсолютно ти подхождаше. Но сватбата на Фран трябва да подхожда на нея.

— Просто искам да споделя част от онова, което имам. Какво лошо има в това?

— Абсолютно нищо. И знаеш ли какво? Според мен трябва да се заемеш с цветята.

Бела премигна от изненада.

— Наистина ли?

— Ти си по-добра от Фран и от мама. Мисля, че те ще те оставят да бъдеш главен отговорник по цветята, особено ако желаеш да участваш и в заплащането.

— Ще го направя, разбира се, но те не…

— Аз ще говоря с тях.

Бела се облегна назад със задоволство.

— И ще ги уговориш. Винаги си успявала да ги въртиш на пръста си.

— При едно условие. Ако Фран иска обикновени цветя, да не вземеш да караш цял камион с екзотични орхидеи.

— Ако иска прости, ще бъдат прости. Ама изумително прости. Да знаеш, че мога да превърна тази тъпа зала в истинска градина. Домашна градинка — сладка, романтична, старомодна.

— Прекрасно. Когато дойде моят ред, ще те наема.

— Имаш ли вече кандидат?

— Не прилича на потенциален жених. Но на потенциално гадже — да. Пожарникар.

— О! Защо ли не съм изненадана.

— Истински жребец — продължи Рина и лапна още една маслинка. — С отлични възможности в леглото.

Бела нададе изненадан смях.

— Липсваш ми, Рина.

— О, скъпа, и ти на мен.

— Не съм допускала, че ще ми липсваш.

Сега беше ред на Рина да се засмее.

— Сериозно говоря. Наистина не съм си мислила, че ще ми липсваш, нито пък ресторантът. — Бела посочи с жест залата. — Но е самата истина. Понякога.

— Е, както знаеш, винаги можеш да ни намериш тук.

 

 

Остана по-дълго, отколкото възнамеряваше. Доста след като Бела взе децата и ги отведе в обширното си богаташко имение. Когато работата понамаля, Рина успя да накара майка си и Фран да седнат при нея.

— Приятелски разговор по женски.

— Приемам всяко извинение, щом няма да стоя права. — Бианка седна и изпи на екс чаша вода.

— Да поговорим за сватбата и за Бела.

— О, моля те! Не започвай и ти! — Фран запуши с ръце ушите си. Косата й се разлюля като вълна. — Не искам сватба в кънтри клуб. Не искам цяла шайка сервитьори в смокинги да сервират шампанско, нито проклет леден лебед.

— Не те обвинявам. Но искаш цветя, нали?

— Да, разбира се, че искам.

— Тогава позволи на Бела да се заеме с тях.

— Не желая…

— Почакай. Знаеш точно какви видове, избрала си цветовете. Но Бела знае как да ги подреди. Единственото нещо, което тя има в изобилие, е стил.

— Ще бъда затрупана с розови розички.

— Не, няма — ако пък се случи, — закани се Рина, — аз лично ще удавя Бела в тях веднага след церемонията. — Настояваш за семпла сватба, старомодна и романтична. И тя ще я направи точно такава. Да, наистина не може да разбере защо, но поне схваща, че това е твоят маниер. И твоят ден. Иска само да помогне. Иска да се чувства част от събитието.

— Та тя е част от него. — Фран подръпваше косата си, а Бианка седеше, без да каже нито дума. — Нали е кумата.

— Иска да ти даде нещо. Обича те.

— О, Рина, моля те, недей! — Фран отпусна глава на масата и я удари леко в плота. — Не ме карай да се чувствам виновна.

— Бела е объркана, чувства се отделена.

— Мамо, помогни ми!

— Чакам първо да чуя всичко. Да видя защо Рина се е заела да ходатайства за Бела.

— Защото мисля… Не, със сигурност знам, че може да се справи. На нейни разноски при това — побутна с показалеца си Фран, докато вдигне глава. — Подарък от сестра не е обиден, приеми го. Тя иска да ти подари сватбените цветя и иска ти да си доволна, така че няма да изпорти работата. Бързо, назови пет цветя, без рози.

— Ами… лилия, гераниум… по дяволите, теменужки. Много си настоятелна.

— Спомняш ли си как Бела преследваше градинарите, когато оформяха градините и храстите? Знае повече от нас за тези неща и как да координира работата. Каза, че би могла да създаде нещо като домашна градинка. Не съм съвсем сигурна какво има предвид, но ми звучи добре.

Фран прехапа устни.

— Всъщност точно такава искам.

— Това ще я зарадва много и мисля, че след като го направи и ти ще бъдеш доволна.

— Бих могла да говоря с нея. Можем да отидем заедно при някой цветар или пък да разгледаме отново градините, а тя да ми покаже какво има предвид.

— Добре. — Понеже знаеше кога да напусне бойното поле, Рина се измъкна от сепарето. — Ще тръгвам. — Наведе се, да целуне Фран и понечи да целуне и майка си, но Бианка се изправи.

— Ще те изпратя, искам да глътна малко чист въздух.

Когато излязоха навън, Бианка прегърна Рина през кръста.

— Дойде ми като гръм от ясно небе. Обикновено не вземаш страната на Бела.

— В повечето случаи не съм съгласна с нея. Но сега… вътрешният глас ми подсказва, че няма начин да оплеска работата. Отчасти заради Фран, но и заради себе си. Така всички печелят и никой не губи.

— Умно. Ти винаги си била най-умната от децата ми. Защо не отидем всички заедно да изберем цветята? Жените на „Сирико“.

— Добре, съгласна съм.

— Обади ми се, когато се прибереш вкъщи.

— Мамо!

— Просто се обади, за да знам, че си се прибрала.

Само четири квартала и половина, помисли си Рина, докато вървеше бавно. През собственото й, познато до болка предградие. Един обучен полицай. Какво можеше да й се случи?

Но все пак се обади на майка си, когато се прибра.

 

 

Като начинаещ полицай Рина бе на първото стъпало от стълбицата в полицейския участък. Фактът, че бе завършила с отличен успех, не й помогна особено, след като облече униформата и тръгна да патрулира.

Но така беше правилно. Беше научена сама да извоюва мястото си.

Освен това обичаше да патрулира. Харесваше й възможността да говори с хората, да се опитва да разрешава проблеми или спорове.

Тя и партньорът й — мъж на име Самюел Смит, трябваше да докладват за безредици в югозападната част на града, която местните наричаха Совебо.

— Мислех, че ще ударим по една поничка — оплака се Смити, когато завиха по улицата, указана им по телефона.

— Как можеш да ядеш толкова много понички и да не дебелееш?

— Кръв на ченге. — Той й намигна. Беше висок към един и деветдесет, мускулите му бяха твърди като камък. Кожата му бе с цвят на орех, а очите — наблюдателни и черни. Без униформа изглеждаше заплашителен. С нея — свиреп и жесток.

Беше успокоително за новобранец да има за партньор мъж с телосложение на камион. А като кореняк балтиморец, той познаваше града добре, дори по-добре и от самата нея.

Когато завиха зад ъгъла, видяха тълпата на тротоара. Мястото подхождаше повече за художествени галерии и исторически къщи, отколкото за улични кавги, помисли си Рина, докато приближаваха.

Наистина повечето от хората, които наблюдаваха двамата мъже, търкалящи се на асфалта, бяха облечени със стил — в смели цветове и черно като нюйоркчани.

Рина слезе от колата заедно със Смити и тръгна с него през тълпата.

— Престанете! Престанете! — прогърмя гласът на Смити и хората се отдръпнаха встрани. Но двамата мъже продължиха да се бъхтят с юмруци. При това не особено умело, отбеляза Рина.

Дизайнерските обувки се бяха олющили, а сакото с италианска кройка щеше да отиде на боклука, но поне нямаше много кръв.

Двамата със Смити се наведоха да ги разтърват.

— Полиция! Спрете!

Рина хвана едната ръка на по-дребния от двамата мъже. Той се извърна и другата му ръка се вдигна със свит юмрук. Тя видя как се приближава към нея, как се поколебава за миг — мамка му! — и спира точно до челото й.

Използвайки момента, Рина го обърна с лице към земята и хвана ръцете му зад гърба.

— Искаше да ме удариш, а? Искаше да ме фраснеш с юмрук? — Тя закопча белезниците, докато тялото му се тресеше като обърната по гръб костенурка. — Това ще се сметне за нападение на полицай.

— Той започна!

— Вие какво, да не сте на дванадесет?

Тя го дръпна да се изправи. Лицето му бе леко издрано, изглеждаше на около двайсет и пет. Противникът му с почти същия ръст, а вероятно и възраст, седеше на земята.

— Замахна ли към партньора ми? — попита строго Смити.

— Ти стой тук! — Нареди на първия и пристъпи към арестанта на Рина. Извисяваше се като огромен орех пред тънка фиданка. — Ти ли, смачкан задник, се опита да удариш партньора ми?

— Не знаех, че е ченге. Дори не разбрах, че е жена. И освен това той започна пръв. Можете да попитате всички. Той започна да ме бута.

— Не чух извинение. — Смити подпря ухото си с ръка. — Полицай Хейл, вие чухте ли извинение от това чучело?

— Не, не съм.

— Съжалявам, извинете. — Нямаше разкаян вид, но изглеждаше унижен и всеки миг щеше да се разплаче. — Нямах намерение да ви ударя.

— Нямаше и да успееш, защото се биеш като момиче. А вие си вървете и си гледайте работата — нареди на зяпачите тя. — Сега можеш да ми разкажеш твоята гледна точка, докато приятелчето ти разказва на партньора ми неговата. И не искам да чувам още веднъж, че е започнал пръв.

 

 

— Жена — рече Смити с въздишка, докато караха обратно.

— Всички войни стават заради жена.

— Хей, я не обвинявай моята порода заради глупостта на твоята!

Той обърна глава и опули очи.

— Че ти жена ли си, Хейл?

— Защо ли винаги попадам на мъдри мъже?

— Справи се добре. Направо чудесно. Показа добри рефлекси и запази спокойствие, когато се опита да те удари.

— Ако го беше направил, историята щеше да се развие доста по-различно. — Но все пак беше доволна от добре свършената работа. — Ти ще купиш поничките.

Когато се прибра след смяната си, апартаментът беше празен. Към хладилника с магнитче беше прикрепена бележка, написана с разлетия, едър почерк на Джина, до моменталната снимка на изключително огромната леля Опал. Джина я бе сложила, за да й напомня всеки път, когато отваря вратата му, че може да стане като нея, ако яде непрекъснато.

„Излизам със Стив. Отиваме в «Клуб Дред», ако искаш да се присъединиш. Хю също може да намине.

Дж.“

Зачуди се дали да го направи, докато стоеше в кухнята, а през главата й минаваха мисли какво би могла да облече. Сетне поклати глава. Не беше в настроение за шумен клуб, пълен с танцуващи хора.

Искаше да свали униформата, да опъне краката си и да почете малко. Джон й бе дал документи от стари случаи, да ги прегледа и да се опита да определи дали пожарът е случаен или умишлен, как е станало и защо.

Когато отидеше да работи в отдел „Палежи“, тези часове, прекарани във възпроизвеждане на стари случаи, щяха да й бъдат от полза.

Така че вместо към клуба, Рина се упъти към спалнята. Отражението в огледалото, което привлече погледа й, я накара да спре и да се разгледа.

Може и да не приличаше особено много на жена в униформата, но харесваше образа, който виждаше. Авторитетен и уверен. Въпреки че днес доста се стресна, когато осъзна колко лесно може да бъде наранена. Дори и с юмрук в лицето.

Но тя бързо се окопити и се взе в ръце. Думите на Смити потвърдиха, че е така.

Наистина предпочиташе да си стои повече вкъщи с книгите, да проучва доклади по случаи. Но можеше да се справи и на улицата. Беше се научила.

Рина махна шапката си и я остави на шкафа. Свали оръжието си и също го остави. Разкопча копчетата на униформената риза и се намръщи при вида на белия памучен сутиен.

Трябваше да отдели малко време и да отиде още веднъж на покупки, реши тя. За да си купи секси бельо. В правилника нямаше нищо за бельото на жените полицаи. А да знае, че има красиво и женствено бельо, щеше да бъде добре за самочувствието й.

С тази мисъл в главата, тя се потопи във ваната с мехурчета, запали свещите и си наля чаша вино.

И започна да чете доклада, докато се изтягаше блажено във водата.

Когато телефонът зазвъня, остави секретарят да отговори.

Слушаше с половин ухо звънкия глас на Джина, който подканяше обаждащия се да остави съобщение. Когато чу следващия глас, подскочи и разплиска водата.

„Здрасти, кучко. Сама си, нали? Може да намина да те видя. За малко. Липсваш ми.“

Рина се изправи, стичащата се по тялото й вода изгаси свещите. Мокра и гола, тя отиде до пистолета и го извади от кобура. Сграбчи го и навлече един халат, докато бързаше към вратата, за да провери дали е заключена.

— Сигурно е някаква шега — изрече гласно, за да се успокои. — Просто някой хулиган. Телефонен терорист.

Но провери прозорците и огледа улицата долу. Сетне пусна записа два пъти. Гласът не й беше познат. А и телефонът повече не звъня.

 

 

Те не играха на бейзбол, нито ходиха в петък на кино. Ту нейната програма, ту тази на Хю не им позволяваше. Едва успяха да хапнат набързо по един бургер в закусвалнята близо до пожарната.

— Джина опакова и разопакова багажа си вече три пъти — разказа му със смях Рина. — Сякаш ще ходи в Африка на сафари, а не за няколко дни на брега.

— Не познавам жена, която да не опакова поне два пъти нещата си, когато тръгва нанякъде.

— Пред теб седи една такава.

Хю й се ухили и отхапа голяма хапка от бургера.

— Да бе, ще видим това, когато пристигнеш там. Сигурна ли си, че разбра посоката и как да стигнеш? Мога да отложа пътуването си до утре вечер, ако се притесняваш, че ще се загубиш.

— Ще се оправя. Голямо момиче съм все пак. Съжалявам, че не мога да тръгна по-рано, но и Джина е заета до утре следобед. Тримата ще пътуваме заедно. Ще бъдем при теб до полунощ.

— Ще оставя да свети. Всъщност вашето закъснение ме устройва. Ще имам възможност да пооправя мястото. Не е било използвано много този сезон. И ще мога да напазарувам нещо за ядене. Ще направя скампи^[4].

— Мммм! Звучи страхотно. Имаш късмет с пътуването. Средата на седмицата е, късно през нощта. Докато влезеш в Северна Каролина, няма да има никакъв трафик.

Хю си погледна часовника.

— Ако тръгна веднага, смятам, че ще успея да стигна до Хатерас преди два сутринта.

Тупна се по бедрото, извади портфейла си и плати сметката.

— Във вилата няма телефон, но можеш да се обадиш в магазина във Фриско, те ще ми съобщят.

— Вече ми обясни, татенце. Не се тревожи за нас.

— Добре. — Той се изправи, наведе се и я целуна. — И карай внимателно.

— Ти също. До утре вечер!

 

 

Прекалено лесно. Драматично лесно. Няма никакво движение наоколо, нито в едната, нито в другата посока. Кънтри роуд, тейк ми хоум.^[5]

Страхотна нощ. Пълно е със звезди, но няма луна. Достатъчно тъмно и достатъчно пусто. Подминах го преди пет мили, така че всеки момент ще се появи. Избирам си мястото и да започваме.

Спирам встрани на пътя, отварям капака. Бих могъл да запаля и аварийните, но току-виж спрял някой друг тъпанар с добро сърце.

Имам време само за един тази нощ. Само за един.

И той ще спре. О, това е сто процента сигурно. Добрите винаги спират, добрите самаряни. Няма да е първият, когото съм примамвал по този начин. Няма да е и последният.

Добре, че дигнах старата таратайка. Червеновратият задник, от който я откраднах, ще лее сълзи и сополи в бирата си. Имам фенерче. Имам тридесет и осми калибър.

Ще се облегна на капака, ще си подсвирквам. Може да запаля цигара, за да мине времето. Той ще дойде всяка минута.

Ето — някакви фарове приближават, най-добре да се направя на безпомощен. Пристъпи малко напред, вдигни ръка. Ако не е той, просто ще им махна да продължат. „Не, благодаря, ще се оправя. Продължавайте, благодаря, че спряхте!“

Но това е той, чудесно. Голям мъж в голям син „Бронко“. И предсказуем като изгрева. Натиска спирачки и спира, за да подаде една ръка на бедния, закъсал човек.

Отивам право до вратата. По-добре, ако не излезе.

— Хей! — Усмихвам се широко все едно съм облекчен, с блясък в очите. — Радвам се да ви видя!

Хю засенчва с ръка очите си от светлината на фенерчето.

— В беда ли сте?

— Вече не. — Вдигам пистолета и стрелям два пъти в лицето му.

Тялото се сгърчва като кукла. И майка му няма да го разпознае. Време е за ръкавиците, така че да откопча я този негодник и да го избутам. Сега остава да закарам хубавия му джип в горичката край пътя. Не прекалено далеч. Искам да го намерят лесно и бързо.

Изпускам въздуха от едната гума. Ще прилича все едно е спукал гума, някой му се е притекъл на помощ, но му е дал и нещо повече от помощ.

Връщам се пеша обратно, вземам тубата с бензин.

Да видим — искаме портфейла, искаме и часовника.

О, не! Бедното момче е било ограбено и убито на път към брега, където щеше да се забавлява! Каква ужасна трагедия!

Ще падна от смях. Ще го направя да изглежда небрежно, немарливо, все едно крадците са бързали. Разливам бензина, плискам го върху тапицерията.

Затварям капака, запалвам мотора. Нека гумите да подгизнат хубаво. А сега крачка назад — на първо място безопасността!

Да дадем огънче на кучия син!

Гледам го как гори. Просто го гледам как си отива. Човешка факла, пламти и сияе като звезда! Първата минута е най-прекрасната, съскащият звук и избухването. Онези, които висят и зяпат, са аматьори. Само първата минута е върхът, когато богът на огъня се събужда, проблясва и избухва.

Сега можем да си вървим и да закараме тази таратайка обратно в Мериленд. Може би малко бекон с яйца ще ми дойде добре за закуска.

 

 

Стив беше човекът, който съобщи новините на Рина. Дойде в участъка и спря пред бюрото, на което тя пишеше доклад за инцидента. Очите му сякаш горяха на бледото като тебешир лице.

— Хей, какво има? — Погледна го и спря да пише. — Само не ми казвай, че ще караш две смени и не можеш да тръгнеш! Работното ми време свърши, тръгвам си и си събирам багажа.

— Аз… Може ли за една минута? Насаме.

— Разбира се. — Рина стана от бюрото, като го оглеждаше внимателно. В корема й запърха нещо тревожно, нервите й се опънаха. — Нещо лошо се е случило, нали? Джина…

— Не. Не е Джина.

— Тогава… Хю? Катастрофирал ли е? Колко лошо?

— Не е катастрофирал. Много по-лошо. Наистина най-лошото.

Тя сграбчи ръката му и го помъкна към коридора.

— Какво? Казвай веднага!

— Мъртъв е. Господи, Рина! Той е мъртъв. Току-що ми се обади майка му.

— Майка му? Но…

— Бил е убит. Бил е застрелян.

— Убит? — Ръката й омекна върху неговата.

— Говореше доста несвързано в началото. — Устата на Стив изтъня, стана като острието на бръснач, докато се взираше някъде над главата й. — Но все пак успях да разбера какво е станало. Някой го е застрелял. Пътувал е, бил само на няколко часа от острова и някой или нещо го е накарало да спре, да слезе от пътя. Може да е спукал гума. Не съм сигурен. Тя също не беше.

Стив едва си пое въздух.

— Но е застрелян, Рина. Господи! Застреляли са го, после са подпалили колата му, за да прикрият следите си. Взели са портфейла и часовника му. Не знам друго.

В гърлото й се събираше горчива жлъчка, но тя я преглътна.

— Идентифицирали ли са го? Сигурно ли е?

— В колата са намерили вещи, които не са изгорели, с неговото име върху тях. Регистрационният талон в жабката. Родителите му ми се обадиха от мястото. Той е, Рина. Хю е мъртъв.

— Отивам там. Ще се обадя на местните власти и ще видя какво мога да открия.

— Застреляли са го в лицето. — Гласът на Стив се скърши. — Майка му ми каза. Стреляли са право в лицето му. За проклетия часовник и онова, което е имал в портфейла.

— Седни. — Тя го побутна да седне на пейката, седна до него и взе ръката му.

Каквото и да откриеше, помисли си Рина, един човек — един добър човек, когото бе целунала преди по-малко от двадесет и четири часа, беше мъртъв.

И огънят отново я преследваше.