Мери Джо Пътни
Заложница на съдбата (5)

Глава 4

Сали бе успяла да се окопити, но изразът й остана враждебен, когато в коридора се появи дамата, съвсем наскоро станала съпруга на брат й. С каменно изражение лейди Джослин отвори чантичката си и й подаде една от визитните си картички.

— Ето, тук е написан адресът ми. Уведомете ме, когато… настъпят някакви промени или се открие възможност да помогна, за да се чувства брат ви по-комфортно. Например да осигуря нещо за стаята — завивки, лекарства… или да наема медицинска сестра, която да се грижи само за него.

Сали неохотно пое визитката, защото осъзнаваше, че в бъдеще ще има някакви делови отношения с тази вещица, но процеди през зъби:

— Дейвид няма нужда от никакви подаяния!

— Добре, нека бъде както желаете.

Лейди Джослин се сбогува сърдечно с Ричард, след което напусна болницата заедно със свитата си. Сали едва чуто изсъска:

— Мръсница!

Шокиран от гневната й реакция, капитанът се усмихна уморено.

— Не е такава, за каквато я взимаш, Сали. Повярвай ми. Тя е просто една жена, която се опитва да уреди живота си в свят, уреден най-вече за мъжете. При подобни обстоятелства и ти щеше да постъпиш така.

— Съмнявам се — отрече Сали, доволна, че нейно величество бе напуснало сградата и се бе избавила от натрапчивото й присъствие. В следващия миг обаче забеляза умората, изписана по лицето на Ричард.

— Хайде, Ричард, време е да се прибереш в стаята си, за да си починеш. Сигурно си ходил напред-назад по-дълго, отколкото ти позволяват лекарите.

— Никога не съм спазвал предписанията им, така че защо трябва да го правя и сега? Но наистина се поуморих и няма да е зле да си легна. — Той я изгледа замислено. — Слушай, Сали, най-добре ще е да обмислиш внимателно това, което си говорихме за брат ти. Той е много доволен от женитбата си. Постарай се да не го огорчаваш.

Тя се изчерви от неочакваното предупреждение.

— Мисля, че си заслужих този упрек. Не се безпокой, Ричард, няма да го разочаровам. Още сега ще го успокоя, че още не съм убила благородната му съпруга.

— Той искрено ще се зарадва да го чуе. — Капитанът с видимо усилие се отдръпна от стената и полека зачука с патериците към стаята си.

Намръщена, Сали влезе при брат си. Дейвид като че ли спеше, но когато приседна на леглото до него, сестра му забеляза, че клепачите му потрепваха неспокойно.

— Ще ми простиш ли, мое малко таралежче?

Сърцето й буквално се разтопи, когато чу прякора, с който той я наричаше от детските им години.

— Разбира се, че ти прощавам. Само че много се изненадах, когато се появих тук и заварих венчална церемония със свещеник, адвокат, младоженка и всичко останало. — Тя надигна от масичката бутилката с лаудана. — Трябва да си вземеш лекарството.

Дейвид с благодарност прие лъжицата с лаудана и с лека въздишка се отпусна уморено на възглавниците.

— Днес дойде по-рано от обикновено.

— Тази сутрин пристигна бабата на децата, за които се грижа. Изведе ги някъде и така неочаквано останах свободна за целия ден. — Сали продължи с по-спокоен тон: — Защо не ми каза, че имаш намерение да се жениш?

Дейвид се усмихна предизвикателно.

— Защото, ако ти бях поискал съвет, щеше да ми изнесеш лекция за това, че си напълно способна сама да се грижиш за себе си и че не е нужно аз да осигуря бъдещето ти. Не съм ли прав?

Сестра му се усмихна сковано.

— Познаваш ме твърде добре.

Гласът му затихна, докато бавно се унасяше.

— Да, зная, че можеш сама да се грижиш за себе си, но все пак си оставаш моята малка сестричка. Много съм радостен, че ще получаваш по петстотин лири годишно.

Петстотин лири годишно! Сали смаяно погледна брат си, но той не реагира, упоен от приспивателното. Никой не й бе споменал размера на годишната й издръжка или рента, както се наричаше това в Лондон. Колкото и арогантна да бе лейди Джослин, поне не можеше дай се отрече, че не бе скъперница. Петстотин лири годишно беше пет пъти повече от досегашната годишна заплата на Сали, а тя се смяташе за добре платена гувернантка. Сега с този неочаквано висок доход щеше да живее много по-спокойно, дори и да си позволява известен лукс.

Но при това положение дали да остане гувернантка? Досега Сали с радост изпълняваше професионалните си задължения и според нея нямаше по-щедри работодатели от семейство Лонстън. Все пак петстотин лири стерлинги, гарантирано изплащани всяка година, щяха да повишат значително шансовете й да намери още по-добро работно място. Можеше дори да пътува, да замине нанякъде. Или пък защо да не отделя пари за малка къщурка извън шумната столица, където да прекара старините си в спокойствие?

Свобода и заможен живот, но на каква цена? Животът на Дейвид! Поклати глава и си каза, че така или иначе той ще умре. Внезапно й хрумна още нещо: така префърцунената лейди Джослин щеше да прахосва годишно с по петстотин лири по-малко за собствените си капризи и светски удоволствия.

Успокоена донякъде от тази мисъл, Сали извади плетката си от безформената брокатена торба, която носеше винаги при посещенията си в болницата. През дългите часове, прекарани в стаята му, тя му бе закърпила дрехите, оплела четири чифта ръкавици, три чифта чорапи и два шала. Макар че не обичаше да плете, тя не можеше да се съсредоточи върху някоя от книгите на Дейвид, докато дежуреше край леглото му, в което той със сетни сили се бореше за живота си. Куките все пак не оставяха ръцете й свободни и безпомощно скръстени в скута й.

Младата гувернантка мрачно сведе поглед към чорапа в ръцете си. Беше изпуснала три бримки и сега щеше да й е нужен поне половин час, за да го разплете и оплете наново. Е, целият ден бе на нейно разположение, защото Дейвид щеше да спи дълго. Погледна отслабналото му тяло, а после рязко отвърна очи и потрепери. Само преди две седмици той бе доведен в Лондон. Струваше й се, че са в тази мрачна болница от цяла вечност. Поне малко да имаше подобрение, а то с всеки изминал ден той все повече линееше и вехнеше. Лекарите не можеха да си обяснят защо още е жив.

Понякога, нека Господи прости, но й се искаше той да се смили над страданията му и да сложи край на мъките. В такива мрачни мигове отчаянието сломяваше дори и нейния непреклонен характер. А в други дни се питаше как ще научи за кончината на брат си? Дали Ричард ще й съобщи печалната вест? Или един ден, когато дойде в болницата, ще намери леглото му празно?

Сали едва сега усети, че бримките се бяха изнизали от куката. Започна да ги нанизва с треперещи пръсти. „Трябва да се съвземеш. Трябва да си по-силна. Дейвид няма нужда от ревливи жени, които само ще засилят болката и страданията му.“

Огледа помещението, тънещо в полумрак, чу стоновете на ранените офицери от съседните стаи, долови неприятните болнични миризми. „Това тук е отвратително място за умиране, каза си тя, но кое ли място е подходящо, за да издъхне човек?“

 

 

Този следобед Джослин бе решила да прави компания на леля си за чая в огрения от слънцето салон, където Лора Къркпатрик обичаше да си почива. Една прислужничка им сервира чая и когато двете дами останаха сами, Джослин заговори предпазливо:

— Надявам се, че ще останеш доволна да узнаеш, че моят брачен проблем вече е уреден. Леля Елвира ще бъде принудена занапред да се ограничава само с настоящия доход на чичо Уилъби.

Лора Къркпатрик остави чашата. Лицето й светна от радостна възбуда.

— Значи най-после си приела предложението на някого от твоите кандидати? Кой е той? Разполагаш с предостатъчно време да публикуваш обявата за предстоящото събитие, въпреки че поради траура за баща ти, опасявам се, няма да организираме прекалено пищна церемония.

— По-добре прочети този документ. — Джослин подаде на леля си лист хартия. — Вече е свършен факт. Това е моето брачно свидетелство.

— Какво е това, за Бога? — Лора погледна към написаното и застина. После вдигна глава, а лицето й запламтя от надигащия се гняв. — Какво означава всичко това?

— Не е ли очевидно? — Джослин замълча за миг. Пред очите й сякаш изникна лицето на Дейвид. — Открих един умиращ офицер и в замяна на внушителна компенсация той се съгласи да ме направи своя съпруга.

— Но ти дори не си се срещала с Дейвид Ланкастър!

— Идеята ми хрумна, когато посетих в болницата Ричард Далтон и той ми спомена за състоянието на майор Ланкастър — обясни племенницата й. — Всичко е разумно. Сестрата на майор Ланкастър ще бъде обезпечена, а аз изпълних условията в завещанието на баща си. Когато предложих това споразумение, Ричард не беше шокиран, нито пък майор… моят съпруг.

Очите на леля Лора заблестяха от гняв.

— Има хора, които живеят с години пред прага на смъртта. Разбира се, за тях нещата изглеждат по-различно, отколкото биха изглеждали в очите на обществото!

Джослин стисна устни.

— Затова ли си загрижена? Какво ще кажат другите? Мислех си, че си над тези неща. Освен това съвременното висше общество доста ще се позабавлява, когато историята се разчуе. Ще се посмеят и ще решат, че съм постъпила правилно.

По страните на Лора бяха избили червени петна, но гласът й бе спокоен.

— Не мога да отрека, че ме интересува какво ще кажат хората. Семейство Кендъл и без това преживя достатъчно скандали.

При споменаването на миналото Джослин пребледня, но леля й безмилостно продължи:

— Но това, което всъщност ме притеснява, е че ти използваш смъртта на един прекрасен човек за собствените си егоистични цели. Защо не го обсъди с мен?

Джослин се опита да запази спокойствие, но страхът, че леля й ще я презре, взе връх.

— Но ти не искаше да знаеш какво смятам да направя! — изкрещя тя тъй силно, че гласът й за миг пресекна. — Моля те, лельо Лора, не ми се сърди. Нямаше да се омъжа за него, ако знаех, че това толкова ще те разстрои. Идеята ми хрумна ненадейно. Майор Ланкастър прие с готовност предложението ми, а след това беше твърде късно, за да се откажа. Помислих, че и двамата ще имаме изгода. Моля те… опитай се да ме разбереш.

Лейди Лора въздъхна, а гневът й премина в разочарование.

— Може би импулсивната ти постъпка нямаше да ме разстрои толкова, ако беше използвала някой непознат, а не мъж, когото познавам и уважавам. Дейвид не заслужава да бъде използван така… лекомислено.

— Може би си права — прошепна младата жена, измъчена от неодобрението на леля си. — Но вече е сторено и не може да се промени.

Лейди Лора се изправи.

— Сутринта заминавам за Кенингтън. Трябва да подготвя къщата за завръщането на Андрю от Континента. — В обикновено мекия й тон прозвуча остра нотка. — Сега, тъй като си омъжена жена, повече не се нуждаеш от компаньонка.

— Предполагам, че не — Джослин сведе поглед към кейка, който бе натрошила.

Леля й се спря до вратата.

— Ще се върна след около две седмици. Несъмнено дотогава гневът ми ще се е поуталожил. — И тя излезе, все пак подавайки тази маслинова клонка.

Трепереща, Джослин се отпусна в креслото. Денят и без това бе труден, а сега бе настроила срещу себе си най-скъпата си приятелка — жената, която й бе като майка. Видя постъпката си през очите на леля си и се почувства безкрайно засрамена. Отново, както често й се случваше, бе сгрешила.

Е, вече нищо не можеше да се направи. Не й оставаше друго, освен да легне върху това легло, което си бе постлала.

Докато обмисляше какво би могло да я разсее, си спомни, че семейство Паркингтън тази вечер дава малък, неофициален прием. Повечето от гостите щяха да бъдат добре познати на Джослин и това бе едно от онези събирания, които тя харесваше.

Безсмислено бе да прекара вечерта сама, питайки се колко скоро ще стане вдовица.

Събирането в дома на Паркингтън бе в ограничен кръг, тъй като по-голямата част от светското общество вече бе напуснало Лондон, заминавайки за именията си в провинцията. Въпреки очакванията си обаче, Джослин се почувства неспокойна и отегчена от разговорите, които й се сториха незначителни и дребнави в сравнение с грубата и жестока действителност във военната болница.

После се появи един закъснял гост и тя рязко пое дъх, разпознавайки Рафаел Уитборн, херцог Кандоувър. Почувства се по-добре само като го погледна. Не се дължеше на красивата му външност, макар че това бе неоспорима истина. Онова, което неустоимо я теглеше към този мъж, бе увереността й, че си подхождат.

Докато разговаряше с останалите гости, Джослин наблюдаваше придвижването на Кандоувър из балната зала. Беше достатъчно умна, за да не се изпречва сама на пътя му. Като красив ерген, притежаващ богатство, което надхвърляше мечтите и на най-алчните неомъжени госпожици, той непрекъснато бе преследван от жените, което го бе направило циник. Джослин обаче притежаваше титла и собствено богатство, така че не се нуждаеше от неговите. Двамата бяха напълно подходящи един за друг. Ако успееше да го спечели, то това щеше да бъде благодарение на взаимно и искрено привличане.

Търпението й бе възнаградено, когато Кандоувър приближи към нея веднага щом малобройният оркестър засвири валс.

— Лейди Джослин — рече той с явно удоволствие, — радвам се, че все още сте в града. Ще ми окажете ли честта да танцувате този танц с мен?

— Само ако ми обещаете, че няма пак да ме настъпвате по пръстите — игриво отвърна младата жена.

— Последният път не беше по моя вина — възрази херцогът, а в очите му блеснаха весели искри. — Онзи пиян грубиян връхлетя отгоре ми и беше истинско чудо, че и двамата не се озовахме на пода, при това в доста компрометиращо положение.

— Възхитих се от начина, по който запазихте равновесие и го проснахте в безсъзнание. Как го постигнахте? — попита тя, докато я водеше към дансинга.

— Просто му помогнах да се озове там, накъдето се бе запътил. — Музиката започна и двамата застанаха един срещу друг. — Да знаеш да се защитаваш е едно от скритите преимущества на обучението в Итън.

Удоволствието от компанията му й напомни защо бе отказала на другите си ухажори и до известна степен оправда сутрешната болезнена церемония. Докато двамата си разменяха любезности, тя го изучаваше внимателно, възхищавайки се на твърдите и решителни черти на лицето му, на студените му сиви очи. Близките му приятели го наричаха Рафи, но тя никога не би се осмелила да се обърне към него така, без той да го пожелае. Може би някой ден.

Смяташе, че говори и се смее както обикновено, затова се изненада, когато Кандоувър я попита:

— Простете ми, лейди Джослин, но днес ми изглеждате малко не на себе си и без настроение. Всичко наред ли е?

Това бе въпрос, зададен от приятел, а не обикновена учтивост.

— Денят бе малко особен за мен — отвърна тя, доволна, че интересът им е взаимен. — Тази сутрин се омъжих и още не съм свикнала с този факт.

Изненадата надви обичайното му безразличие.

— Наистина ли? Не бях чувал, че се каните да предприемете подобна фатална стъпка. — Погледът му стана ироничен. — Струва ми се все пак, че домът на семейство Паркингтън е доста странно място за прекарване на меден месец.

Време беше да го осведоми за обстоятелствата, довели до постъпката й.

— Малцина знаят, но баща ми остави най-нелепото завещание, което човек може да си представи. Ще получа голямото си наследство само ако се омъжа до навършване на двадесет и пет години. В противен случай той ме обезнаследява.

Херцогът повдигна вежди.

— Колко средновековно!

— Именно, особено ако се има предвид, че бяхме много близки. Но нищо не можеше да се промени и затова тази сутрин бях принудена да се обвържа в брак по сметка. — В тона й се прокрадна едва доловима горчива нотка. — Надявах се да имам истински брак.

— Ако имате предвид брак по любов, вие прекрасно знаете, че това рядко се случва в нашите кръгове. Повечето семейства са нещастни — мрачно заключи той.

— Нямах предвид брак по любов — в смисъл да се увлечеш дотолкова, че да нямаш реална представа за характера на партньора си — обясни тя. — В брака, разбира се, трябва да има привличане, но съм чувала, че то скоро избледнява дори и при най-страстно влюбените. Много по-добре е съюзът да се основава на уважение и взаимна привързаност. Партньорство, подплатено с приятелство и споделени ценности и цели.

— Колко разумно от ваша страна — заинтригувано отвърна той. — Иска ми се повече жени да са здравомислещи като вас. Това би направило брачната институция много по-привлекателна.

От одобрението в очите му разбра, че току-що се бе издигнала с няколко стъпки в представите му. Ако този мъж някога се реши да се ожени, то щеше да бъде за жена като нея, с която животът му щеше да протича гладко и спокойно, а не сред обичайните болезнено емоционални сцени.

Но семейството за него още бе далечна перспектива. Нейно благородие си помисли за настоящото си положение и въздъхна.

— Трябваше да се задоволя с по-малко, отколкото исках. — Погледна го през полуспуснатите си мигли. — Ще трябва да потърся някоя връзка, която да ме компенсира.

— А съпругът ви няма ли да възрази? — попита той с напрегнат поглед.

— Не — твърдо заяви Джослин. Сега, когато бе в прегръдките на мъжа, за когото желаеше да се задоми, нямаше желание да мисли за войника, който изневиделица се бе появил в живота й. — Нашият брак не е нищо друго, освен взаимноизгодна сделка.

Валсът свърши. Двамата отпуснаха ръце, но вместо да си тръгнат от дансинга, останаха неподвижни за миг, поддавайки се на силното взаимно привличане. Погледът на Кандоувър се плъзна по нея, спирайки се многозначително на ниско изрязаното й деколте и на очертанията на гърдите й, изпъкващи под ефирната лятна рокля.

Джослин прие изучаващия му поглед като недвусмислен, но изтънчен намек. Само жест, само дискретно отдръпване и тя щеше да му покаже, че не се интересува от задълбочаване на връзката им. Вместо това срещна погледа му и се усмихна.

Експерт в изкуството на флирта, херцогът разбра мълчаливия й знак. Устните му се извиха в ленива, омайваща усмивка и той я поведе извън дансинга.

— Утре напускам Лондон, но с нетърпение ще очаквам да се видим, когато се върна през септември.

Дотогава тя щеше да бъде вдовица, свободна да открие какво означаваше обещанието в очите му, макар че свободата й щеше да й струва много повече, отколкото бе очаквала. Пропъди болезнената мисъл за умиращия майор и отвърна:

— Аз също ще очаквам срещата ни с нетърпение.

С един последен многозначителен поглед той се отдалечи. Да танцува два пъти поред с нея, би привлякло излишно внимание. Вместо това помежду им вече съществуваше тайно споразумение, което я остави без дъх, изпълнена с вълнение. Най-после единственият мъж, когото желаеше, бе започнал да гледа на нея като на жена, и то само защото бе омъжена.

Почувства се неудобно хладнокръвно да планира бъдещата си любовна връзка. Джослин не бе толкова наивна, за да си въобразява, че плановете на Кандоувър се простират по-надалече от една любовна авантюра. Но все се надяваше, че интимността ще го накара да разбере, че си подхождат.

А ако загуби играта, както и девствеността си — е, какво от това? Нали не бе от камък? Макар че мисълта, че той я харесваше за леглото, а не за да я направи своя херцогиня, щеше дълбоко да я нарани, но все пак щеше да получи известни компенсации. Кандоувър бе достатъчно привлекателен мъж и тя със сигурност щеше да се наслаждава на това, на което щеше да я научи.

Дали херцогът ще бъде ужасен или заинтригуван, когато открие, че е девствена? Реши, че той е достатъчно умен, за да разбере по намеците й, защо е прекарала първата си брачна нощ на светско събиране. Надяваше се, че ще бъде доволен.

Двата месеца, които оставаха до септември, изведнъж й се сториха безкрайно далечни и самотни.