Мери Джо Пътни
Заложница на съдбата (10)

Глава 9

Джослин остана с чашата чай дълго след като хирургът и Сали Ланкастър си тръгнаха. Леля й Лора би казала, че един нежелан съпруг е наградата, която бе заслужила с непристойните си действия. Джослин бе съгласна с нея.

Сякаш усетила настроението на господарката си, котката Изида се бе настанила в скута й, мъркаше и търкаше кафявата си глава в ребрата на Джослин. Нейно благородие разсеяно галеше копринената й козина, опитвайки да се примири с факта, че се бе омъжила за напълно непознат мъж. Симпатичен човек, когото бе започнала да харесва и да му се възхищава, но той все пак си оставаше непознат. Това бе достатъчно да накара дори и най-спокойната и уравновесена жена да изпадне в истерия.

Един оздравяващ мъж можеше да се окаже съвсем различен от онзи, който очакваше смъртта с примирено достойнство. Сделката, която бе сключил, не предвиждаше продължителен брак. Може би не по-малко от нея бе разстроен от загубата на свободата си и на възможността да се задоми по свой избор. Може би някъде имаше жена, която обичаше и за която щеше да се ожени, ако не бяха смъртоносните рани от Ватерло.

Разбира се, за развод не можеше да става дума. През целия си живот бе страдала заради отвратителния скандал след развода на родителите си. За да се получи разрешение за раздяла, се изискваше позволението на парламента, а това можеше да стане само след унизителни публични дискусии около най-интимните подробности от живота на семейната двойка.

Но дори и да бе склонна да поеме по този път, бе необходима основателна причина. В повечето случаи това бе доказана изневяра на съпругата, а Джослин нямаше намерение да се окаже в подобно положение. Но дори и да го направеше, майор Ланкастър можеше да реши, че му харесва да бъде съпруг на богата жена. Слава Богу, бе подписал документи, с които се отказваше от правата си върху собствеността й, така че поне щеше да запази състоянието си.

Благородничката поклати глава. Въображението й препускаше прекалено бързо във времето. Ако оздравееше, Дейвид можеше и да бъде различен от този, който бе пред прага на смъртта, но тя не си представяше, че ще се превърне в чудовище. Готова бе да заложи и последното си пени, че той бе честен и почтен мъж. Единствената беда бе, че Джослин просто не го искаше за свой съпруг.

Изида скочи от скута й и тупна на килима преди да се оттегли, заета със собствените си грижи. Време бе Джослин да се поинтересува от състоянието на майора.

В синята гостна Хю Морган бдеше търпеливо над съня на оперирания. Заради раната на гърба офицерът лежеше по корем, дишането му бе равномерно, а лицето му спокойно.

— Как е той? — тихо попита Джослин. Лакеят стана и приближи към вратата.

— Спи като младенец, милейди — увери я той шепнешком.

— Добре. — Понечи да си тръгне, но се спря и попита: — А как е брат ти? Чувства ли се добре в къщата?

— О, да. Той е като нов човек. Благодаря ви, че се интересувате, милейди. — Морган свенливо се усмихна. — Бяхте права за камериерките, милейди. Те отрупаха Рийс с внимание и това му се отрази много добре.

Последните думи на прислужника я развеселиха. Поне една от импулсивните й постъпки завърши с добър край.

 

 

След самотната вечеря Джослин си легна, но тревогите й не я напуснаха. Опита се да погледне философски на факта, че най-неочаквано се бе сдобила с нежелан съпруг. В крайна сметка след сто години всички щяха да бъдат мъртви и какво значение имаха сегашните им терзания? Въпреки това се въртя дълго в леглото, преди да заспи нездрав сън.

Събуди я настойчиво чукане на вратата. Изида, свита на обичайното си място до леглото, наостри уши, когато Мари влезе в семпла рокля, явно навлечена набързо.

— Хю Морган ме помоли да ви събудя. Майорът е много неспокоен, милейди, и Морган се е разтревожил.

— Ще отида да проверя. — Джослин стана и облече пеньоара, който Мари й подаде. Нахлузи пантофите си и излезе в коридора, където я очакваше Морган със свещник в ръка. — Доктор Кинлок остави ли адреса си?

— Да, лейди Джослин. Каза да го повикаме, ако е необходимо.

Тя завърза колана на пеньоара си, докато крачеше забързано към синята гостна под трепкащата светлина на свещите. Беше много късно, навярно доста след полунощ.

Надявайки се, че няма да се наложи да безпокои напразно Кинлок, Джослин влезе в стаята на болния. Той се бе претърколил по гръб и се мяташе трескаво под завивките. Дъхът й секна, когато видя, че краката му мърдат. Наистина движението бе едва забележимо, но все пак бе истина. Кинлок бе прав — нямаше и следа от парализата.

Радостна от откритието, младата жена приближи до леглото и постави ръка на челото на болния. Ако имаше треска, тя щеше незабавно да изпрати да доведат лекаря заради вероятността от инфекция, но температурата му бе нормална.

Докосването й го накара да застине.

— Жанет, ти ли си, скъпа моя? — прошепна той с френски акцент.

Тя отдръпна ръка и ясно изрече:

— Не. Аз съм Джослин. Истинска англичанка, а не някоя от вашите френски или белгийски приятелки.

Клепачите му потрепнаха и се повдигнаха. Объркването в очите му отстъпи на разпознаването.

— Откъде знаете, че Жанет не е името на коня ми?

— Едва ли бихте нарекли коня си „скъпа моя“.

— Между един войник и коня му съществува особена близост — сериозно отвърна той, но зениците му развеселено блеснаха.

Милейди се засмя.

— Струва ми се, че не бих искала да знам повече. — Лицето й придоби сериозно изражение. — Спомняте ли си какво стана? Доктор Кинлок? Операцията?

Изражението му се напрегна. Тя инстинктивно разбра, че той се бои да попита за изхода от операцията.

— Минала е добре — побърза да го увери Джослин. — Кинлок смята, че ще се възстановите напълно.

Той не реагира, а тя помисли, че не е чул думите й. После лицето му се изопна от усилието да помръдне десния си крак. След това опита и с левия.

— Господи! — възкликна мъжът с треперещ глас. — Истина е. Мога да се движа. Аз мога да се движа!

Затвори очи преди сълзите да потекат по страните му. Отгатнала вълнението му, Джослин се отпусна на стола до леглото, улови ръката му и се обърна към Морган и Мари:

— Можете да си починете. Морган, може би не е зле да пийнеш чаша чай и да хапнеш нещо.

— Благодаря ви, милейди, с удоволствие ще се подкрепя — отвърна лакеят. Двамата с Мари си размениха сияещи погледи, докато излизаха. Слугите рядко имаха случай да останат насаме и възможността да хапнат само двамата в късните часове на нощта бе добре дошла за тях.

Докато Дейвид се опитваше да свикне с драматичната промяна в състоянието си, Джослин спокойно му повтори това, което лекарят й бе казал по-рано.

— Как се чувствате? — попита тя, когато той отново отвори очи.

— Отлично, в сравнение със състоянието ми след Ватерло. А според нормалните стандарти — доста зле.

Ироничните му думи я накараха да се усмихне.

— Боли ли ви много?

— Разбира се, че ме боли. За глупак ли ме вземате?

Очите му радостно блестяха, но това не бе блясъкът на треската, а вълнението от чудото, което го бе сполетяло.

— Майор Ланкастър, имам чувството, че ще бъдете доста непоносим сега, след като вече оздравявате — продължи Джослин, докато изучаваше изпитото му лице. Съзря в него едва доловима разлика.

Имаше нещо в очите му. За пръв път тези искрящи зелени очи изглеждаха почти нормални, а зениците му, лишени от опиума, не бяха свити като глави на топлийки. Явно ефектът от последната доза лаудан бе преминал. Тя взе шишенцето от масичката до леглото.

— Доктор Кинлок каза да ви дам малко лаудан, ако се събудите посред нощ. Нуждаете се от сън, за да се възстановите.

— Не! — Той махна рязко с ръка, с по-голяма сила, отколкото тя допускаше, че притежава. Ударът изби шишенцето от дланта й и то се разля върху дебелия персийски килим, образувайки тъмно петно.

Лейди Джослин се втренчи в ранения, докато силният аромат на карамфил и канела изпълни стаята. Обичайният му хумор отстъпи пред разкаянието.

— Съжалявам — промълви той. — Не исках да ви ударя. Но повече няма да взимам опиум. Никога.

— Защо?

Дейвид се опита да подреди обърканите си мисли. Трябваше да накара Джослин да го разбере; в противен случай рискуваше насила да му даде проклетия наркотик, подведена от идеята, че го прави за негово добро.

— Доктор Кинлок обясни ли ви, че умирах от отравяне с опиум?

Когато тя кимна, Ланкастър продължи:

— Големите дози опиум разстройват ума и сетивата. Влошават зрението, слуха, обонянието, мислите… всичко се променя. Все едно да откраднат душата ти. Бих предпочел да умра, отколкото това да ми се случи отново.

— Наистина ли бихте предпочели смъртта? — тихо попита младата дама.

Той бавно пое дъх.

— Не. Преувеличавам. Предполагам, че ако да вземаш лаудан означава да избегнеш смъртта, тогава ще го взема. Но тази нощ, за пръв път от седмици насам, не съм под въздействието на наркотика и се чувствам добре, откакто онзи проклет артилерийски шрапнел избухна до мен. Сега съм по-силен и с по-ясна мисъл.

— Ами болката?

Майорът стисна устни.

— Ще излъжа, ако не си призная, че сякаш тигър се опитва да ме разкъса на две. Но е за предпочитане, отколкото да бъда упоен до делириум.

— Много добре, майоре. Няма да ви насилвам, макар че не мога да ви обещая, че доктор Кинлок няма да го направи, когато утре дойде да ви види — неохотно рече тя. — Ако според него наркотикът е необходим за вашето възстановяване, ще му помогна да ви държи ръцете, докато ви го дава насила.

— Да, госпожо — смирено отвърна той, доволен, че бе спечелил поне тази битка.

— Щом не ви се спи, искате ли да хапнете нещо? Трябва да възвърнете силите си.

— Знаете ли — учудено рече майорът, — струва ми се, че изпитвам глад за пръв път след онази тежка битка.

— Приемате ли идеята за лека закуска с йоркширски пудинг?

Само споменаването му напълни устата ми със слюнка.

— Кого трябва да подкупя, за да го получа?

— Засега ще се задоволите с няколко лъжици супа — мило отвърна тя. — Ако ви се отрази добре, може би ще ви възнаградя с малко омлет или яйчен крем.

Въпреки болката той се засмя.

— Изглежда доста детайлно познавате мъжките слабости, лейди Джослин.

Тя дръпна шнура за звънеца. Морган се появи почти веднага, леко задъхан от тичането от кухнята. Докато нареждаше какво да донесе, Дейвид се възхищаваше на чистата и изящна линия на профила й. Макар че пеньоарът й прикриваше по-голямата част от фигурата й, отколкото повечето дневни рокли, имаше съблазнителна интимност в спалните й одежди. Тя изглеждаше предизвикателно неустоима и подканваше за страстни прегръдки и целувки.

— Готвачът едва ли ще бъде очарован, ако го събудим толкова късно — предупреди я лакеят.

Лейди Джослин повдигна аристократичните си вежди.

— Ако мосю Шербоние възразява срещу условията на работа в моята къща, кажи му, че никой не го принуждава да продължава да приема безбожно високата заплата, която му плащам. Очаквам храната да бъде поднесена след около петнадесет минути. Ясно ли е?

Морган скри усмивката си, поклони се и се оттегли, за да изпълни нареждането.

— Лейди Джослин, ако някога се нуждаете от работа, спокойно можете да станете майор — отбеляза Дейвид. — Имате вроден талант да изкарвате страха на подчинените си.

Тя се усмихна невъзмутимо.

— Мисля, че слугите ми водят лесен и безгрижен живот. Няма да им навреди, ако от време на време ги пришпорвам.

— Наистина изглеждат доволни от съдбата си. — И едва ли имаше от какво да се оплакват. Студената и надменна външност на лейди Джослин не можеше да скрие сърдечността и справедливостта й.

— Има ли някой, когото бихте искали да уведомим за подобрението в здравословното ви състояние? — попита аристократката. — Сутринта ще изпратя бележка до Ричард Далтон, но още на кого бихте искали да се обадя? Със сигурност имате роднини, които ще се зарадват на добрите новини.

— Братята ми едва ли ще се заинтересуват, че съм още жив — отвърна майорът, без да се замисли.

— Имате братя? — изуми се тя. — Струва ми се казахте, че сестра ви ще остане сама на този свят, след като си отидете.

Дейвид не искаше да я лъже и затова обясни, макар и неохотно:

— Със Сали имаме трима по-големи, заварени братя, но се опитваме да игнорираме факта, че те съществуват. Майка ми беше втората съпруга на баща ми, много по-млада от него. Синовете от първия му брак я презираха, защото беше от скромен произход. Разбира се, не смееха да я нагрубяват в присъствието на баща ни и прехвърляха гнева си върху Сали и мен. — Той се усмихна мрачно. — Затова от ранна възраст се научих да се браня с юмруци. Много полезно умение. След смъртта на баща ми първородният му син изхвърли и трима ни — майка ни, Сали и мен, от семейното имение.

— Недостойно е син да постъпва така със съпругата на татко си и с брат си и сестра си! — възмутено възкликна Джослин. — Баща ви не ви ли завеща поне нещо?

— Той беше наивен добряк. Въобразявал си е, че неговият наследник ще се грижи за нас. За щастие майка ми получи малка рента, колкото да купи скромна къща и да ни даде образование. — Дейвид ре замисли носталгично за къщурката в глухата провинция, където бяха преминали най-щастливите му години. — Но с нейната смърт рентата й бе прекратена. По онова време вече бях в армията, а Сали завършваше обучението си, така че някак успяхме да се справим.

— Не е чудно, че двамата със сестра ви сте силно привързани един към друг.

— Докато растяхме, нито аз, нито тя имаше по-близки сродници или приятели. — Дейвид се усмихна. — Понякога е по-забавна дори от любимия ми кон.

Джослин изпита лек пристъп на завист и с въздишка си призна:

— Винаги съм мечтала да имам брат или сестра.

— Мога да ви предложа някой от заварените ми братя, но се съмнявам, че ще се разберете с тях. Те дори помежду си не се понасят. Откакто ги помня, само се карат. Едва ли са се променили оттогава. — Нямаше съмнение, че той отдавна бе надживял детските си вълнения, но още се долавяше горчилката, която бе поглъщал като малък. — Навярно приличаха по характер на майка си, тъй като прекалено се различаваха от баща ни.

— Сега разбирам защо сестра ви не ги е потърсила, дори когато й е било най-трудно — рече Джослин и стисна устни.

— Споделям мнението, че нищо не боли така, както предателство от страна на най-близките хора.

Ланкастър се учуди защо думата „предателство“ помрачи очите й. Може би си мислеше за своя баща, който се опитваше от гроба да управлява живота й.

— Жалко, че не можем да си избираме роднините, както го правим с приятелите си.

— Семейството ми също опита от горчивата житейска чаша. — Тя се усмихна тъжно. — Ако не бях толкова ядосана заради алчността на леля Елвира да сложи ръка върху тази къща, може би нямаше да се стигне до… прибързаното ми решение на всяка цена да се омъжа.

Дейвид тежко въздъхна. Думите й му напомниха ужасната действителност — интимността, появила се за кратко между тях през последната нощ навярно беше само илюзия. Помежду им нямаше нищо, освен узаконено съжителство, което тя бе очаквала да бъде прекратено в близко бъдеще. Ала вместо това се бяха озовали в ситуация, за която въобще не бяха предполагали и договаряли.

Макар че той бе наясно, че разрешаването на въпроса не може дълго да бъде отлагано, бе прекалено изтощен, за да го обсъжда сега.

— Не се безпокойте, лейди Джослин. Мисля, че нашият… прибързано сключен брачен договор може да бъде разтрогнат, при това без никой да пострада.

Тя го погледна така радостно, че сърцето му се сви от горчивина.

— Наистина ли? И как може да стане това?

Ала преди да успее дай отговори, влезе Хю Морган с табла в ръце. На Джослин се наложи да потисне любопитството си, затова махна с ръка:

— Този разговор може да почака до сутринта. Или по-добре за следобеда. А сега трябва да се нахраните.

Въпреки че удобният поднос бе предназначен да се поставя в леглото, той се оказа по-тежък, отколкото можеше да понесе Дейвид. Малкото сили, които му бяха останали, почти се бяха изчерпали след продължителния разговор. Опита се да вдигне лъжицата с пилешки бульон, но ръката му трепереше от изтощение. Изпусна я върху подноса. Лакеят вече се бе върнал в кухнята, за да продължи късната си вечеря, така че Джослин спокойно взе прибора и го постави в бульона.

— Не трябваше да правите това — запротестира майорът. Тя го изгледа укорително.

— Да не би да се съмнявате, че ще се справя?

— Знаете, че нямах това предвид. — Преди да добави още нещо, тя го принуди да млъкне, защото напъха лъжицата в устата му. Той бавно преглътна. Супата се оказа превъзходна. — Не е уместно да ми прислужвате.

Милейди поклати тъжно глава.

— Само защото имам титла и всички смятат, че не ме бива за нищо? Може би трябва да ме наричате Джослин. — Той отвори уста, за да отговори, а тя отново потопи лъжицата в супата. — Ще бъде по-естествено.

Понеже устата му бе пълна, можа само да завърти очи. В отговор получи закачлив смях.

— Наистина ви бива в тази работа — отбеляза Дейвид след като преглътна. — Били ли сте болногледачка и преди?

Усмивката й се стопи, сведе глава и прекалено внимателно потопи прибора в купата.

— Гледах баща си през последните му седмици. Винаги е бил здрав и жизнен… Е, към края на дните си беше ужасен пациент, но все пак се държеше по-добре, когато аз бях край него.

В замяна на обожанието и грижите на дъщеря си, графът бе оставил онова възмутително завещание. Нищо чудно, че тя се чувстваше предадена.

Дейвид нямаше да може да отдаде дължимото на печеното говеждо и йоркширския пудинг. Дори не бе изял супата, когато стомахът му, свит от продължителното гладуване в болницата, реши, че вече е достатъчно пълен.

— Съжалявам — рече болният, поглеждайки със съжаление останалите блюда, — не мога да поема нищо повече.

Джослин се усмихна.

— Не съм и мислила, че ще можете. За да бъда честна, ще призная, че поръчах омлета и яйчения крем за себе си. Когато съм будна до късно, огладнявам.

Вдигна подноса пред него, отмести го настрани и се зае с омлета. Ланкастър наблюдаваше с удоволствие как се храни с охота. Дали бе истина, че жена, която се наслаждава на храната, има същия апетит и за други неща? С тази приятна мисъл Дейвид се унесе в първия си спокоен сън от седмици насам.

Преди да потъне напълно в забвението на съня, младият мъж си помисли, че ръката на милейди погали косата му, но сигурно така му се бе сторило — навярно бе последния признак на делириума…