Мариане Уилман
Магията на дракона (7)

ГЛАВА СЕДМА

През следващите две седмици Тресалара преживя прекрасни нощи, изпълнени със страст и удоволствия в прегръдките на Кадор. В сърцето й се възроди надеждата, че ще успее да победи Лектор и да спаси поданиците си от тирана. Вече се носеше слух, че принцеса Тресалара е успяла да избяга от ноктите на узурпатора и се крие на сигурно място. Надеждите на хората възкръснаха и смелост изпълни сърцата им.

Нарасналите сили на бунтовниците принудиха хората на Лектор да се оттеглят в самия край на Тайнствената гора. Нощем те трепереха край лагерните огньове и си шепнеха истории за странни чудесии в гората — имало пещери от лед, където не бил прониквал човешки крак, както и два говорещи лебеда.

Когато Кадор отиде отново в „Короната и желъда“ заедно с Бранд, взе със себе си и Тресалара. Разбира се, не по негово желание.

— Не можеш пак да ме оставиш да те чакам в лагера — бе заявила тя, докато лежаха един до друг. Пръстът й бавно се плъзгаше по мускулестите му гърди, разпалвайки огън в слабините му. Той простена от удоволствие, все още изтощен от буйното им любене. Тя го стрелна с поглед изпод гъстите си мигли. — След като ми се закле във вярност, си длъжен да се подчиняваш на желанията ми.

Кадор отново изпъшка и взе лицето й в дланите си за още една страстна целувка.

— Понякога ми се иска да не ти бях давал клетва за вярност, скъпа моя. Никога не съм искал да рискувам безопасността ти, а сега, след като вече сме любовници, по никакъв начин няма да допусна да рискуваш хубавото си вратле.

— Ти си упорит като магаре!

— В такъв случай си разбрала, че няма смисъл да спориш с мен.

Но тя бе продължила да настоява и Кадор най-сетне се предаде. Странноприемницата се бе превърнала в място, където се срещаха желаещите да се присъединят към бунтовниците. Беше по-безопасно там, отколкото в горския лагер, където рискуваха да станат жертва на предателство.

Докато яздеха към странноприемницата, Кадор си мислеше как ще наеме стая за през нощта и двамата с Тресалара ще се любят върху истинско легло. Настроението му видимо се подобри.

Около „Короната и желъда“ бе спокойно и тримата заситиха глада си с обилен обяд. Дойдоха пратеници от южните части, които им предложиха помощта си. По-късно следобед пристигна и вест от херцога на Морания. Той съобщаваше, че е готов да помогне на бунтовниците, ако принцеса Тресалара наистина е жива.

— Донесете ми хартия и мастило — заповяда принцесата и бързо написа отговор, подпечатан с восък, върху който притисна пръстена, закачен на една връв под туниката й. После вдигна тост с халба бира.

— За по-скорошното пристигане на подкреплението! За бързата ни и пълна победа!

След още няколко тоста всички се почувстваха весели и отпуснати. Бранд отиде да се срещне с неколцина доверени хора. Тресалара вдигна крака върху пейката и се размечта за ранна вечеря, последвана от гореща баня. Кадор пък си мислеше за една дълга и приятна нощ с Тресалара в меко пухено легло.

Тъкмо тогава се върна Бранд. Веждите му бяха тревожно сключени, а вестите, които донесе, веднага прогониха сънливото им спокойствие.

— Лектор е намерил Камъка на Андун. След седем дни ще даде голям прием, на който е поканил всички благородници и пратеници от съседни страни. Обявил е, че ще държи кристала в ръката си, за да го видят всички, докато го провъзгласяват за законен крал на Амелония.

— Лоши новини — намръщи се Кадор. — Чудя се как е успял да докосне Камъка, без да бъде изпепелен. Или това е само една легенда — мрачно добави той.

Тресалара бе изумена.

— Никога не съм виждала друг, освен баща ми, да държи кристала. Легендата не лъже. Винаги са ме предупреждавали, че дори аз не бива да го докосвам, докато баща ми не ми го връчи с тържествена церемония. Иначе рискувам да бъда изпепелена.

— Явно това е приказка, в която вярват децата и селяните — заяви Бранд. — Колко жалко! Всичките ни проблеми щяха да бъдат решени, ако Лектор се бе превърнал в купчина пепел!

— Жалко наистина — тъжно се съгласи Кадор. — Трябва да нападнем по-рано, отколкото възнамерявахме, Бранд.

— Да. Този голям прием е една чудесна възможност.

Тресалара изгледа първо единия, после другия.

— Но… не разбирате ли, че това е капан?

Кадор сви рамене.

— Разбира се, че е. Но ние ще намерим начин да накараме скорпиона да забие смъртоносното жило в собствената си опашка.

Думите му не я убедиха.

— Може би е по-добре изобщо да не се поддаваме на примамката му. Ще нападнем по-късно, когато Лектор най-малко ни очаква.

Бранд се наведе напред и прошепна нещо в ухото на Кадор. Тресалара усети как стомахът й се свива.

— Не бива да имате тайни от мен — тихо се обади тя. — Какво ново престъпление е извършил Лектор?

Един мускул заигра по бузата на Кадор.

— За деня след тържеството той е измислил специално забавление за гостите си — екзекуция на твоите довереници. Ще започне с лейди Грета и лейди Елани.

Очакваше Тресалара ужасено да изкрещи. Тя обаче пребледня като платно, очите й се разшириха и заприличаха на огромни езера, пълни със страх, гняв и безкрайна мъка, но не отрони нито звук. Успя отново да овладее чувствата си. Никога не бе изглеждала по-величествена, отколкото в това достойно мълчание. В този миг тя бе кралицата на Амелония.

Кадор за пръв път с болка осъзна огромната пропаст, която ги разделяше. Въпреки това никога не я бе обичал по-силно, отколкото в този миг, когато разбра колко безнадеждна е любовта му.

— В такъв случай не бива да губим време. Действаме по твоя план — твърдо рече Тресалара. — Нападаме по време на приема. — Нареди халбите с бира и парчетата хляб по масата, за да изобрази разположението на замъка. — Двамата с Бранд разполагате войската си тук, пред стените на замъка, а аз заставам начело на малък отряд и…

Кадор бе смаян.

— Няма да правиш нищо подобно! Да не мислиш, че ще позволя да рискуваш живота си? Оставаш в лагера, докато не разбием армията на Лектор.

— За нищо на света! — Тя се изправи, сложи ръце на масата и гневно ги изгледа. — Ако бях мъж, щеше да ми позволиш да се бия редом с теб. Със сигурност щеше да ме сметнеш за страхливец, ако не поведа хората си. Е, аз не съм страхливка, Кадор! Като бъдеща кралица на Амелония, аз заявявам правото си да ръководя войската!

Кадор също се изправи и се надвеси над нея. Тя може и да беше принцеса, но бе и негова любима. Той бе длъжен да я закриля. Освен това, за разлика от него, Тресалара нямаше никакъв опит в битките.

— Не злоупотребявай с ранга си, Ваше Височество, защото ще бъда принуден да те завържа за едно дърво, докато всичко приключи! Ще загинат много хора, докато атакуваме крепостните стени. Няма нито една разумна причина, поради която трябва да рискуваш живота си. Забранявам ти!

— Нямаш никакво право да ми заповядваш, Кадор! — гневно извика тя. — Аз съм тази, която дава заповеди. — Опита се да потисне гнева си. — Ти отказваш да се вслушаш в мотивите ми и да разбереш защо моето присъствие е необходимо. Не е нужно да атакуваш крепостта и напразно да жертваш хората си. Аз ще ви отворя вратите… отвътре.

— Ти наистина си много наивна. Тези, които са ти били предани, сега са или мъртви, или затворници на Лектор. Те не могат да ти помогнат.

— Сега разбирам, че нямаш особено добро мнение за моя ум. — Обзелото я отчаяние се превърна в заслепяваща ярост. — Кълна се в името на всички светии, че когато стана кралица на Амелония, никой няма да ми заповядва какво трябва да правя и какво не!

Лицето на Кадор придоби каменно изражение. Очите му станаха студени и далечни.

— Да… след като станеш кралица. Засега ти си просто един бунтовник, който се укрива.

Леденият му глас обузда гнева й.

— Но освен това аз съм ключът, който ще разреши загадката. Знам как да се влезе тайно в замъка. Познавам всички скрити проходи.

Сякаш студена ръка сграбчи сърцето на Кадор. В думите й имаше истина. Тя наистина държеше ключа. Наранявайки гордостта й, той я бе предизвикал. Изпита чувството на човек, който очаква да стъпи на твърда земя, а вместо това полита във въздуха. Тя никога нямаше да му го прости. Нито пък той щеше някога да забрави, че тя бе родена да бъде кралица, а той бе само Кадор от Килдор.

Но все пак реши да направи последен опит.

— В името на Бога, кажи ми къде е тайният проход. Аз ще вляза през него.

— Ти трябва да ръководиш нападението — хладно отвърна Тресалара.

Гневът му бе не по-малко силен от страха му за нея.

— След като заяви, че ти ще ръководиш всичко — горчиво рече Кадор, — съм изненадан, че все още имаш нужда от мен.

Тя прехапа устни и се извърна настрани. Не искаше да му позволи да види колко отчаяно се нуждаеше от него. Знаеше, че той никога няма да разбере, че дългът й към поданиците е на първо място. Дори ако трябваше да пожертва гордостта му.

Или любовта им.

— Не бих се доверила никому другиму — просто каза тя. — Трябва да се върнем в лагера и да се подготвим. — Съдбата на Алелония бе в ръцете й!

Тримата препуснаха към гората. Когато стигнаха до откритите поляни край езерото, Тресалара пришпори коня си и се понесе напред, опитвайки се да забрави горчивите думи, които си бяха разменили и да не мисли за неизбежните последствия от тях. Кадор трябваше да разбере, че тя няма друг избор.

Тази нощ Тресалара постла одеялата на земята в палатката му. Той, заедно с хората си, остана да обсъди плана за нападението. Тъй като дотогава трябваше да запазят в тайна истинската й самоличност, тя неохотно се съгласи да продължи да се представя за Трев. След като се върнаха в лагера, Кадор бе постоянно зает, а гневът му сякаш се бе уталожил. Тресалара също се бе успокоила, макар че все още се опитваше да забрави начина, по който я погледна, когато му се противопостави. И ако им оставаше само тази нощ или само още няколко преди решителната битка с Лектор, тя искаше те да бъдат съвършени.

Минаха часове, а Кадор не идваше. Тя лежеше, заровила глава във възглавницата, вдишвайки познатия му мирис, изпълнена с копнеж по него. Жадуваше да усети докосването на силните му ръце, да почувства устните му върху своите, да повярва, че гневните думи, които си бяха разменили, няма завинаги да издълбаят пропаст между тях.

Вече се зазоряваше, когато тя чу шум. Тихо извика името му. Ала това бе Росмайн. Със спешно послание от Елани.

Принцесата отвори тънката тръбичка, привързана към крака на птицата. Малкото речно камъче бе изчезнало, а вътре имаше една розова перла. Тресалара се усмихна. Това бе перлата от пръстена на Елани и означаваше, че приятелката й е разбрала съобщението. Мисълта стопли сърцето й.

Тогава видя, че Кадор спеше на няколко крачки от нея, под дърветата, загърнат в дебелото си наметало. Беше предпочел да спи върху твърдата земя, като обикновен селянин, вместо да дойде при нея. Тресалара се извърна мълчаливо и влезе в палатката с натежало като олово сърце. Разбра, че каквото и да бе имало между тях, вече бе свършило.