Мариане Уилман
Магията на дракона (5)

ГЛАВА ПЕТА

Пещерите на мъглата две изтощени жаби седяха на пода и злобно се гледаха. Всичките им опити да скочат върху масата, където лежеше разтворена дебелата книга с магиите, завършваха с неуспех. Голямата тъмна жаба опита пак, но пльосна по гръб. Петната върху светлия й корем бяха с много интересна форма — приличаха на малки звезди и луни.

— Ти си виновна за всичко — изпъшка Илюзъс и размаха ципестите си пръсти във въздуха.

— Глупости — сряза го Найни и нервно заподскача напред-назад. Въпреки че и за двамата магьосници времето се измерваше с други величини — съвсем различни от тези, с които си служеха хората — тя вече се чувстваше уморена, мускулите я боляха от непрекъснатото движение, а и нямаше нищо за ядене, освен един бръмбар, кацнал върху скалата. По-скоро ще умре, отколкото да яде буболечки! Събра цялата си воля, за да задържи дългия си език в устата.

— О, как бих искала да се бяхме превърнали в нещо, което лети. Тогава щяхме да стигнем до масата, да прочетем книгата с магиите и да се опитаме да се измъкнем от тази каша. А и моята бедна принцеса се намира в ужасна опасност. — В този миг й хрумна една идея. — Илюзъс! Виждаш ли онази магическа пръчка? Ако аз успея да стигна до единия й край, а ти подскочиш върху този, може би ще успееш да ме подхвърлиш върху масата!

По-тъмната жаба заподскача около пръчката и внимателно я огледа.

— Може и да стане. Но как да съм сигурен, че ще удържиш на думата си? Нищо чудно да спасиш само себе си, а мен да оставиш жаба!

Найни завъртя големите си изпъкнали очи.

— Просто ще трябва да ми се довериш!

Илюзъс не помръдна, загледан в ципестите си пръсти.

— Добре. Скачай!

Обаче преди Найни да е стигнала до пръчката, се случи нещо много любопитно. Някакво кълбо искрящ пушек проблесна в пещерата. Когато въздухът се проясни, Найни установи, че наоколо грее слънце, а тя се носи по някаква река върху една лилия. За нейно огромно разочарование продължаваше да бъде жаба.

— Какво стана? — изкряка Илюзъс.

— Нямам никаква представа — изквака в отговор Найни. Малко по-надолу подскочи върху обраслия с трева бряг и се огледа. — Но поне знам къде сме. Това е лагерът на бунтовниците. Тук миналата нощ Кадор доведе Тресалара. Хайде да я намерим и да видим какво прави.

Илюзъс се взираше в обратна посока, от другата страна на реката.

— Аз вече я открих, Найни. Страхувам се, че гледката никак няма да ти хареса!

 

 

— Кого наричаш пъпчив? — изкрещя Нид. Как се осмеляваше този новак да го прави за смях пред останалите, и особено пред Улфин!

Тресалара се бе опитала да не забелязва заяжданията и оскърбителните забележки на Нид, но нещата бяха отишли твърде далеч. През последните две седмици това момче бе превърнало живота й в истински ад. Днес успя да я бутне в една голяма купчина конски тор, в резултат на което тя изтърва своята дажба хляб. А сега пък бе опръскал с кал и тор седлото на Кадор, което тя преди малко почисти и излъска.

Ако не се бе защитила, той щеше, подобно на всички глупаци, да вгорчава живота й от изгрев до залез. Сега принцесата стоеше изправена, с ръце на кръста.

— Ако се съмняваш в думите ми, пъпчивко, по-добре се погледни във водите на реката. А ще направиш още по-добре, ако се поизмиеш. Само един Бог знае от кога не си се къпал и всеки, който има нещастието да те доближи, ще се закълне, че отчаяно се нуждаеш от една хубава баня!

Тя се обърна, последвана от гръмкия смях на насъбралите се младежи. Това щеше да накара Нид да си затваря устата, поне за известно време. Но дали не бъркаше? Тя чу звука от изтеглянето на меч. Извъртя се бързо като котка и се озова на няколко крачки от Нид, който вече размахваше оръжието. Той се спусна към нея.

— Сега да те видим колко си смел, сър Трев!

Тресалара бе въоръжена само с малкия си кинжал.

Тя преглътна с усилие, измъкна го и зае отбранителна позиция.

— Не е честно! — изкрещя някой от тълпата. — Кинжалът не може да се мери с меча. — Бе едно по-голямо момче с пясъчноруса коса. То извади собственото си оръжие и го хвърли на Тресалара. — Ето това ще ти свърши работа.

Тя го улови и се усмихна. Мечът бе добър, със съвършен баланс и остро и здраво острие.

— Чудесна изработка — похвали оръжието тя. — Благодаря!

Завъртя меча и той изсвистя във въздуха. Нид беше твърде заслепен от гняв и не обърна внимание на умението, с което тя държеше оръжието. Но останалите го забелязаха и окуражително заподвикваха.

— Хайде, дай му да се разбере!

Тресалара изчака противникът й да направи първото си движение. Нид се спусна яростно напред и тя с лекота го парира. Това го сепна за миг, но той се съвзе и отново нападна. Въпреки че Тресалара бе отлично обучена, притежаваше остро око и рефлекси на котка, Нид бе по-едър и по-тежък и това му даваше малко предимство.

Затова пък принцесата компенсираше липсата на сила с ловкост и хитри хватки. Тресалара изкусно се завъртя и отбягна удара му, а острието на меча й звънна в неговото. Отново се изплъзна извън обсега му.

— Хвани ме, ако можеш!

Принцесата с лекота продължаваше да избягва атаките, смеейки се на смущението му. Беше горда от начина, по който се справяше, и тайно се надяваше, че Кадор наблюдава двубоя. За нея бе станало много важно да спечели одобрението му. Независимо от страшните истории, които се разказваха за бунтовника, тя не бе открила злоба в него. Напротив, младият воин притежаваше качества, достойни за възхищение.

Нид се възползва от моментното й разсейване. Тя завъртя китката си, за да отклони острието на меча му. Разгневеният й противник я притисна с атаката си. Пъхна меча си под нейния, но острието му се изплъзна покрай нейното. Нахвърли се още по-ожесточено. Ще накара този Трев да съжалява, че кракът му някога е стъпил в лагера!

На Тресалара ней бе нужно много време, за да разбере, че Нид иска не само да я победи, а възнамерява да й нанесе много по-сериозни поражения. Усетила опасността, тя се хвърли в двубоя с още по-голямо умение, използвайки всички хватки, на които я бе научил Джедай. Единственият начин да избегне сериозно нараняване, бе да му покаже, че е достоен съперник. Затова позволи на Нид да започне пръв следващото нападение, сетне отскочи светкавично настрани и контраатакува. Острието на меча й докосна леко ръката му. Изискваше се голямо умение да прободеш противника, без да му причиниш сериозна рана. Младото момиче бе много гордо от себе си.

Нид се олюля назад и попипа раненото място. Върху ръкава на ризата му бе избило малко кърваво петно. Колко пъти Джедай й бе повтарял, че гневът и гордостта нямат място в един дуел? Тресалара отпусна меча си, обхваната от угризения на съвестта.

— Нека да се опитаме да бъдем приятели, Нид. Ела, ще превържа ръката ти.

Погледът, който младежът й хвърли, трябваше да я предупреди, но Тресалара не го забеляза. Тя пристъпи към него. Лицето на Нид почервеня. Пребледня. Накрая отново пламна. Да бъде посрамен публично, и то от това хилаво момче, бе нещо, което не можеше да преглътне. Подигравателните забележки по негов адрес го заслепиха.

Сякаш пред очите му се падна червена пелена. Нид стоеше с полуспуснат меч, сякаш се канеше да го прибере, но внезапно се стрелна напред, насочил острието право към сърцето й. Тресалара бе изненадана от подлото му нападение. Въпреки че реагира много бързо, все пак не успя да отблъсне удара. Върхът на меча му разкъса ръкава й и проряза тънка линия от лакътя до рамото.

Страх и гняв избухнаха в гърдите й, Яростно кръстоса оръжието си с неговото. Но в този миг друго острие проблесна между техните и мечът й изхвръкна от изтръпналата й и скована ръка.

— Достатъчно! — изрева Кадор.

Той се изправи между тях като някакъв ангел на отмъщението. Държеше високо меча си, а слънчевите лъчи образуваха златен ореол около главата му. Но лицето му никак не приличаше на ангелско. Тъкмо обратното — бе потъмняло от гняв. Принцесата едва не бе убита в някаква глупава свада. Негодуванието бушуваше в гърдите му като клокочеща лава. Едва се сдържаше да не избухне. Още миг и можеше да я изгуби. Тресалара — мъртва. И вината щеше да бъде изцяло негова! Сърцето му блъскаше в гърдите, изпълнено със страх и още нещо — чувство, което той не смееше да признае дори пред себе си.

Насъбралите се отстъпиха уплашено, а Нид целият се сви. Тресалара вирна гордо брадичка. Виолетовите й очи заискриха, въпреки че гласът й леко трепереше.

— Нямам нужда някой да се бие заради мен, Кадор!

— А аз нямам нужда някакви наежили се хлапета да всяват раздор сред хората ми!

Тресалара пребледня, но той вече се бе обърнал, насочил гнева си към Нид.

— Нито пък имам нужда в редиците си от някой, който е готов подло да нападне невъоръжен човек! Нид, сине на Хюъл, прогонвам те от този лагер!

Даде знак и двама мъжаги пристъпиха напред, обезоръжиха Нид и му заповядаха да напусне. Останалите мълчаливо наблюдаваха сцената. Никой не се обади да го защити.

Кадор се извърна към Тресалара.

— Въпреки слабото си телосложение, ти забележително добре си служиш с меча. Изглежда си имал изключителен учител.

— Да, Джед… — Млъкна, преди да се издаде. — Моят брат Джед ме обучи.

Кадор присви очи. Беше разпознал техниката на Джедай по начина, по който бе парирала смъртоносния удар на Нид. Тогава сърцето му спря за миг, защото бе убеден, че вече е твърде късно, за да я спаси. Вече си представяше какво ще стане, когато се разчуе, че принцеса Тресалара е била убита, докато е била под негова закрила.

Но освен това имаше и друго, още по-обезпокоително, за което не смееше дори да помисли. По челото му изби студена пот, а стомахът му се сви. Трябваше да намери начин да я предпази за в бъдеще от подобни опасности. В този миг му хрумна една идея.

— Не бива да мислиш, че умението ти да си служиш с меча ще ти спести наказанието. Ти стана причина за раздори в моя лагер, Трев. През следващите няколко дни, докато отсъствам, ти ще бъдеш на разположение на жените. Ще събираш и ще носиш дърва и вода. Ще изпълняваш всичко, което ти наредят.

Тресалара преглътна гневния си отговор. Искаше да възрази срещу несправедливостта да бъде наказана за свада, която не бе причинила, но осъзна, че би могла да научи много за намеренията на Кадор и Бранд от приказките на жените, които обичаха да бъбрят и да клюкарстват повече от мълчаливите и сдържани мъже. Жените умееха и по-добре да отгатват скритите мисли на мъжете.

— Както желаеш, Кадор.

Той сухо се усмихна.

— Надявам се, че винаги ще бъдеш толкова кротък и послушен. — Въпреки че сам се усъмни в думите си, тъй като видя как тя стисва челюсти. Всичко се нареждаше добре! Колкото по-скоро му се довери и му разкрие самоличността си, толкова по-добре.

Докосна ръката й с изненадваща нежност.

— Ще се погрижа за раната ти.

Тресалара подскочи като опарена.

— Ха! Та това е само драскотина. Сам ще се оправя. — Притисна с ръка раненото място и се отдалечи с високо вдигната глава.

Бранд приближи до Кадор.

— Виждам, че инстинктите ти не са те подвели. Новото момче има хладен ум и умела ръка. Никога не съм бил по-изненадан.

— Аз също! — Кадор наблюдаваше как Тресалара гордо се оттегля. Наистина си я биваше с меча! Поне няма да се тревожи за нея, докато отсъства от лагера. Тя ще се погрижи за себе си. Освен това знаеше къде да я намери, когато му дойде времето. Сред жените ще бъде в безопасност. Ще готви, ще пере и ще кърпи. Запита се дали по-късно ще му прости всичко това.

Бранд се намръщи, когато видя как Тресалара се изгуби сред дърветата.

— Трябва да държим това момче под око. От него ще излезе прекрасен воин. Никога не съм подозирал, че толкова слабо и младо момче ще си служи така умело с меча.

По устните на Кадор затрептя странна усмивка и той се извърна, за да я прикрие.

— Да. Смятам, че след време ще научим още доста неща за младия Трев, които дори не сме подозирали.

 

 

Реката не бе далеч, но на Тресалара пътят до там й се стори цяла вечност. Не искаше да издаде болката си и здраво стискаше зъби. Отдъхна си, като видя, че раната е повърхностна. Беше сигурна, че когато настъпи часът бунтовниците да нападнат Лектор, тя вече ще бъде готова да ги поведе.

Девойката коленичи край стръмния бряг. Водата бе студена и щеше да спре кръвта и да успокои горенето. Но едва ли щеше да угаси огъня, който бе събудил у нея Кадор само с едно леко докосване. То я разтърси много по-силно, отколкото двубоя с Нид. В онзи миг сърцето й спря, гърлото й пресъхна, а коленете й омекнаха.

Не разбираше защо Кадор й действаше така, но това никак не й харесваше. Вече бе изпитала силата на мъжката власт и се бе заклела повече никога да не допусне някой мъж да й заповядва.

Докато Тресалара миеше ръката си в студените води на реката, две жаби я наблюдаваха, скрити в тръстиките.

— Все още не разбирам как се измъкнахме от пещерата — изквака Илюзъс на езика, който само дивите обитатели на горите разбираха. — И все още не знам защо сме тук.

Погледът на Найни бе прикован към Кадор, който приличаше на древен герой, изплувал от мъглите на времето. Воинът наблюдаваше тайно Тресалара.

— Аз също не съм съвсем сигурна — отвърна тя, — но ми се струва, че започвам да се досещам. Обаче ми се иска да има по-бърз начин да се предвижваме, вместо да подскачаме. Ако можехме да летим…

Опита се да си припомни заклинанието за промяна на формата, но в паметта й сякаш бе зейнала огромна дупка. Илюзъс нищо не каза. Внезапно обаче двете жаби усетиха как ги побиват леки тръпки и телата им започват да се удължават.

Във въздуха се разнесе силно пляскане на криле. За изненада на Тресалара, от тръстиките излетя двойка птици.

Лебеди. Черен и бял.

 

 

Лорд Лектор кръстосваше из стаята си, осветявана от трепкащата светлина на факлите. Някога скромна, сега тя бе пълна с разкошни мебели и всякакви удобства. Вече бяха изминали две седмици от бягството на Тресалара, а магьосникът Рил, когото бе довел от далечни земи срещу щедро заплащане още преди метежа срещу законния крал на Амелония, все още не бе постигнал обещаните резултати. Нямаше и следа нито от принцесата, нито от Кристала на Андун.

Първото беше въпрос на честолюбие, а второто — необходимост да оцелее. Трябваше на всяка цена да залови принцесата и да притежава кристала. Според докладите на съгледвачите редиците на бунтовниците се увеличаваха с всеки изминал ден. Неговите хора обикаляха страната и навсякъде сееха страх и смърт, но още не бяха успели да открият скривалището на врага. А което бе още по-лошо, носеха се слухове, че Кадор, неговият стар противник, също се бе присъединил към тях. Кадор бе единственият мъж, който можеше да осуети плановете на Лектор и да провали постигнатото дотук.

Тъкмо затова му бе нужен Кристала на Андун. Камъкът бил намерен край легендарното Тайнствено езеро от Свети Етелред, древен предшественик на крал Варо, и можеше да бъде използван и за добро, и за зло. Неговото сияние донасяше хубаво време, богата реколта, здраве и богатство. Ала попаднал в лоши ръце, той причиняваше разруха, глад, бедствия и болести.

Освен това можеше да застави хората да се подчиняват на волята и желанията на този, който управлява силата му. Лорд Лектор знаеше, че кристалът щеше да го направи непобедим. Устните на узурпатора се извиха в жестока усмивка. Ако Варо, онзи стар глупак, бе прекарвал повече време в управление на кралството си, вместо в молитви, сега щеше още да е жив.

Лектор се нуждаеше от Тресалара, за да овладее силите на кристала. Вълшебният камък се закриляше от магия. Ако го докосне някой, който не е законен наследник на трона на Дракона, той ще изгори и ще се превърне в пепел. Обаче, ако законният наследник даде кристала на друг, то тогава той ще придобие силата да управлява и използва вълшебния камък.

Лорд Лектор гневно се обърна към магьосника.

— Ако притежаваш силата, с която се хвалиш, защо не можеш да откриеш къде е принцесата?

Рил хвърли още пепел в мангала. Издигна се облак син пушек, но бързо се разсея.

— Безсмислено е. Тя се намира под някаква по-могъща закрила. Дали не е на самия кристал?

От устните на Лектор се изтръгна проклятие:

— Може би го е намерила?!

— Не! — Рил беше сигурен. — Кристалът на Андун се намира някъде зад стените на замъка. Но също като принцесата, и той се крие от нас.

— Трябва да притежавам или него, или принцесата, за да подсиля претенциите си за трона. Предпочитам и двете.

— Единствено Кристалът има значение. Сватбата с принцесата само ще узакони властта ви. Но само със силата на Кристала на Андун ще можете да запазите трона на Амелония.

— Аз имам сметки за уреждане с нея — изръмжа Лектор и пипна грозния белег на лицето си. — Сигурен съм, че Тресалара знае къде крал Варо е скрил Кристала.

При мисълта за отмъщението в очите му блеснаха зловещи пламъци.

— Трябва да заловя Тресалара! Само веднъж да се озове в ръцете ми, всичко ще си дойде на мястото. Но първо трябва да бъде открита. А това — гневно повиши глас той, — е работа, която тъкмо ти трябва да свършиш, магьоснико!

— Рано или късно ще намерим Кристала.

— По дяволите, човече! Трябва ми за коронацията! В противен случай благородниците ще започнат да заговорничат срещу мен. Ако притежавам вълшебния камък, те ще ме признаят за техен законен крал! — Устните му се свиха в горчива усмивка. — Няма да имат друг избор.

Рил се наведе към узурпатора и прошепна в ухото му:

— Вече съм го подготвил. Когато произнасяте клетвата си, милорд, ще държите копие на Кристала на Андун, което наредих да се изработи.

Лектор повдигна вежди.

— Ами ако майсторът, който го е направил, разкрие измамата?

— Той е мъртъв — усмихна се магьосникът. — След като изпълни задачата си, реших, че няма защо да живее повече.

— Умен план. Но това е само временно решение.

— Но аз имам и друг план, милорд. С негова помощ ще примамим принцеса Тресалара в замъка. А когато се озове тук, аз с магия ще я накарам да ни заведе право при Кристала на Андун. — Той сведе очи, за да прикрие задоволството в тях. — А след това, като награда, вие ще ме определите за Главен пазител на камъка, както вече се договорихме.

Лектор презрително изгледа съучастника си.

— Откъде си толкова сигурен, че ще можеш да управляваш силата му? Или имаш желание да се превърнеш в купчина пепел?

— Камъкът няма да ми причини зло — отвърна Рил и извади един блестящ къс от кожената торбичка, вързана на колана му. — Това е част от камъка, който господарят на Килдор е намерил край бреговете на Тайнственото езеро. Парчето е било отчупено от оригиналния Кристал на Андун и притежава силата да замъглява ума на хората. Нима не го използвах, за да отслабя силите на крал Варо и Джедай и да им попреча да съберат верните си войници?

Лектор се наля чаша вино и го изпи на един дъх.

— Съвпадение. Ако този къс притежава такава сила; защо все още нямам нито кристала, нито принцесата?

Нещо в гласа на узурпатора накара магьосника да изтръпне. Не биваше да се противопоставя на Лектор! Поне засега.

— Този малък къс не може да действа на големи разстояния, но отблизо притежава вълшебна мощ. Сега ще я демонстрирам, за да докажа, че съм прав. Повикайте двама от слугите си, които не са толкова важни.

Лектор щракна с пръсти и повика двама от пазачите. Рил се извърна към тях. Кристалът сияеше в ръката му. Промърмори нещо и очите на единия мъж се замъглиха, придобивайки празния поглед на човек, който ходи на сън. После магьосникът се обърна към другия:

— Убий го!

Мъжът пребледня.

— Но той е мой брат!

— Колко тъжно. Той е предател и възнамеряваше да убие лорд Лектор. Убий го! Сега!

Мъжът се опита да се възпротиви на силата на магията, но не успя. Извади меча си със странни треперещи движения. Олюля се. По челото му изби пот. С всички сили все още се опитваше да се пребори със заповедта на магьосника.

Тогава гледката пред него се промени. Вместо лицето на брат си, сега виждаше лице на непознат. И този непознат насочваше меча си право в сърцето на лорд Лектор. С мълниеносно движение пазачът заби оръжието си в гърдите на предателя. Брат му се строполи бездиханен на пода.

Лектор бе смаян.

— Доста впечатляващо, но твърде жестоко към двамата нещастника.

Лицето на Рил се изкриви в грозна усмивка.

— В такъв случай ще проявя милост. — Обърна се към войника: — Ти се опозори. Сам отнеми живота си!

Без да се поколебае, мъжът изпълни заповедта и кръвта му се смеси с тази на брат му.

Лектор пребледня, но бързо се съвзе. Това наистина беше черна магия. С помощта на Рил скоро щеше да се сдобие с всичко, за което копнееше — Кристала на Андун, кралството и… принцеса Тресалара. Представи си красивото й лице и стройното чувствено тяло. Устните му се извиха в усмивка. Щеше да му достави огромно удоволствие да сломи волята й и да я застави да се покорява на желанията му. Изгледа сурово магьосника.

— Търпението ми се изчерпва. Трябва да накараш Тресалара да се покаже от скривалището си.

Рил умело прикри страха си.

— Както вече ви казах, имам нов план. Принцесата скоро ще бъде в ръцете ни, милорд.

— Ха! Искаш да кажеш, че ще направиш това, което хората ми не успяха?

Вместо отговор, магьосникът го поведе към прозореца, отвори го и посочи високата кула, където държаха Елани и лейди Грета.

— Ще поставя капан, а вътре ще сложа примамка, на която тя няма да може да устои!