Мариане Уилман
Магията на дракона (12)

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Найни трепереше.

— Направи нещо, Илюзъс!

Илюзъс бе забравил за вкусното сирене. Цялото му внимание бе съсредоточено върху меча на Лектор, когато блестящото му острие се допре до ризницата на Кадор и без усилие мина през дебелата кожа.

— Спри! — изцвърча Илюзъс.

— Спри! — присъедини се и Найни.

В този миг проехтя силен гръм, който отекна в голямата зала, пълна с виковете на умиращите и звъна на стомана.

 

 

Острието на Лектор се закачи на една от металните халки по ризницата на Кадор и фаталният удар бе отклонен. Кадор успя да запази равновесие и острието на меча му се кръстоса с това на Лектор. Планинецът завъртя меча си и се спусна в контраатака. Двамата съперници бяха еднакви по ръст и тегло, но Кадор се биеше като за двама. Той притисна Лектор в един ъгъл и яростно заби меча си в сърцето на негодника.

— Ето така умира предателят, който уби законния крал на Амелония!

— Проклет да бъдеш, Кадор… — Лектор падна, острието все още трептеше, забодено в сърцето му. Кръвта обагри разкошната му туника и последният дъх отлетя от тялото му.

Илюзъс изпадна във възторг. Завъртя се из нишата на музикантите като полудял.

— Направихме го! Направихме го! — Бясно размаха опашката си. — Но… как?

Найни не го слушаше. Тя се бе настанила в самия край на естрадата, за да вижда по-добре.

— О, Боже! О, Боже! — изцвърча тя. — Трябва да направим нещо!

Откъснат от хората си, Кадор продължаваше да се бори храбро срещу войниците на Лектор. Ала всеки миг можеше да бъде повален, С помощта на магията на Рил по-малобройните бунтовници бяха изтласкани в единия ъгъл на залата.

Тресалара се погрижи да изпрати дамите си на безопасно място и яростно заразмахва кинжала си наляво-надясно. Искаше й се да има меч, но Лектор се бе погрижил дай го вземе. Трябваше да направи нещо! Спусна се към платформата. Трябваше да спаси Кадор! Трябваше да спаси всички! Взе дървеното ковчеже от масата и го вдигна високо. Кристалът улови светлините и ги отрази. Той сияеше в синьо и пурпурно, зелено и златно, изпращайки великолепните си лъчи из цялата зала.

— Рил! — извика Тресалара. — Заповядай на хората си да се предадат, иначе ще насоча силата на Кристала на Андун срещу теб!

Гласът й се понесе из залата с неочаквана мощ и битката спря. Рил отиде при нея на платформата. Тя се извърна с лице към него, вдигнала високо ковчежето с кристала.

— Глупачка! — прошепна той, за да го чуе само тя. — Това не е Камъкът на Андун. Това е само един обикновен опал, който аз поръчах да полират. Той не притежава никаква сила!

Устните на Рил се извиха в подигравателна усмивка и той протегна ръка. Силен гръм разцепи въздуха и по ръката му пробяга студен пламък. Студът се превърна в пламтяща горещина. Магьосникът не можеше нито да помръдне, нито да си поеме дъх.

В ушите му се разнесе далечният глас на Тресалара:

— Виждаш, че аз вече не се намирам под твоята жалка власт, Рил. Имаше само две места, където моят баща криеше кристала. Едното ти видя. Другото бе в голямата драконова глава върху облегалката на кралския трон. И ти ме доведе право при него. По-рано, по време на суматохата, причинена от моите придворни дами, аз размених ковчежетата.

Рил си припомни разпиляната храна и бъркотията, която последва. В съзнанието му изплува сцената — принцесата стоеше до трона с драконовата глава, дългата й пелерина се бе закачила за облегалката, а една от придворните й дами се опитваше да й помогне. Това бе последната му мисъл. Изведнъж край него се издигна висок огнен стълб. Пламъкът бе толкова силен, че насъбралите закриха очи.

Когато пламъкът угасна, злият магьосник бе изчезнал. На негово място имаше само купчина пепел, едно малко парче от вълшебния кристал на Андун и… самият кристал. Той сияеше. Върху повърхността му се виждаха гравирани знаците: „…и аз руша.“

Внезапно откъм кухнята се разнесоха оживени гласове, последвани от тропот на ботуши и в следващия миг хората на Бранд се втурнаха в голямата зала. Войниците на Лектор хвърлиха оръжията си и паднаха на колене, за да молят за милост. Скоро всичко приключи и бунтовниците напълно превзеха двореца.

— Да живее принцеса Тресалара! — завикаха присъстващите в един глас.

Принцесата се качи върху платформата.

— Къде е Кадор? — внезапно попита тя. Победата й нямаше да бъде пълна, ако той не е до нея, за да я сподели. Тя бе толкова негова, колкото и нейна. Тресалара искаше двамата заедно да изживеят този радостен миг. Изведнъж войниците се разделиха, за да направят път. Бранд и още трима минаха бавно между бунтовниците и бавно поставиха пред нозете й бледия като платно и покрит с кръв Кадор.

— Мили Боже! Кадор! Не може да бъде! Бунтовниците наобиколиха лейди Грета и лейди Елани, за да ги предпазят от евентуално нападение. Тресалара коленичи до Кадор и докосна любимото лице. Бузата му беше студена. Животът и любовта бяха угаснали завинаги. Душата му бе отлетяла. Обзета от вселенски ужас, Тресалара си помисли, че е готова да даде всичко — и богатство, и корона — в замяна на неговия живот.

— О, Кадор! Любов моя! — простена тя. Притисна главата му към гърдите си, без да обръща внимание на кръвта, обагрила копринената й рокля. Сърцето й бе разбито на хиляди парчета и върху всяко бе гравирано името на Кадор. Част от нея умря заедно с него. Тресалара знаеше, че никога повече няма да обича.

Сълзите й капеха по лицето му, красиво дори и в смъртта, а устните й нежно се притискаха до неговите. Амулетът му сякаш позатопли кожата, а бледите му страни за миг порозовяха. Тресалара вдигна глава. Лицето на Кадор отново стана бяло като восък.

Тя пак докосна устни до неговите и отново лека розовина обагри страните му. Тълпата смаяно ахна. Тогава се случи още едно странно нещо. Появиха се две мишки — едната бяла, а другата черна. Те търкаляха нещо пред себе си, бутаха го с малките си розови лапички, докато накрая то докосна края на роклята на принцесата. Бранд измъкна кинжала си, за да убие двете животинки, но Тресалара го спря.

— Остави ги! Сигурна са омагьосани създания!

Принцесата мигом разпозна символите, изсечени върху камъка — това бе кристалният къс на Рил, но част от знаците много напомняха на тези, гравирани върху камъка на Кадор. Дали тези две сили не бяха свързани по някакъв начин? Трябваше да провери.

Щом принцесата вдигна парчето, страните на Кадор порозовяха за трети път. Кръвта, която течеше от дълбоката рана на гърдите му, спря. Насъбралите се смаяно зашепнаха. Бялата и черната мишка задърпаха Тресалара за ръкава. Принцесата започна да разбира. Ако тези два кристала, които бяха много по-малки от Кристала на Андун, можеха да извършат такова чудо, то какво ли би могъл да стори самият кристал?

Камъкът на Андун лежеше там, където бе паднал.

Димът наоколо бе доказателство на изпепеляващото му могъщество. Но крал Варо не бе успял да връчи официално кристала на дъщеря си и да я обяви за своя наследница, както бе вековната традиция. Ако го докосне, без да й е бил даден от законния наследник, дали няма да я сполети участта на Рил?

Тя не се поколеба. Протегна ръка. Придворните дами не можаха да сподавят ужасените си викове, а Бранд я възпря.

— Ваше Величество, Кадор не пожертва своя живот, за да рискувате сега вие вашия.

Тресалара царствено вдигна глава.

— Не бих имала правото да управлявам и да отговарям за съдбите на стотици хора, ако не съм способна да дам живота си заради тези, които са ми били верни.

Бранд се взря в очите й. Кимна и я пусна.

— Сега говори една истинска кралица.

Тресалара отново протегна ръка към Кристала. Всички затаиха дъх. Сърцето й бе изпълнено със страх, но това бе страх единствено за Кадор. Ръката й не трепна, когато пръстите й докоснаха студения камък.

Силен гръм разцепи въздуха и по ръката й пробяга студен пламък. Студът се превърна в невероятна горещина. Тресалара не можеше нито да помръдне, нито да си поеме дъх. После почувства как я изпълва огромна сила и светлината от стотици слънца. Тя се разля по цялото й тяло и премина в Кадор.

Когато яркото сияние изчезна, всички присъстващи примигнаха. Когато погледите им се проясниха, всички извикаха от радост. Тресалара бе цяла и невредима.

Тя се надвеси над Кадор и го целуна по устните. Усети как плътта става топла и мека, чу тихите удари на сърцето му. Видя как очите бавно се отварят. Помисли, че сърцето й ще се пръсне от радост.

Вдигна обляното си в сълзи лице и задавено промълви:

— Кадор оживя!

 

 

Всички камбани в кралство Амелония звъняха, докато принцесата бе коронована пред поданиците си. Кралица Тресалара се бе изправила върху платформата, обвита със знамето на Амелония. Тържествената церемония се извършваше върху голямата поляна край реката, за да могат да присъстват всички желаещи. Благородници и обикновени граждани стояха рамо до рамо, вперили радостни погледи в своята прекрасна кралица.

Съвсем наблизо, в липовата горичка, седеше един мъж с дълга бяла брада, който поразително приличаше на Свети Етелред, Господаря на Дракона, и с одобрение наблюдаваше церемонията. Малко по-встрани от него една млада двойка също не откъсваше очи от поляната. Мириден подръпна брадата си и изгледа светналите лица на своите ученици.

— Гордея се с вас, Найни и Илюзъс. И двамата успешно преминахте последното и най-голямо изпитание. Затова сега ще ви възнаградя. От името на силата, с която Бог ме е надарил, аз ви издигам в следващия по-висок ранг!

Във въздуха избухна облак дим, разнесе се мирис на тамян и Великият магьосник изчезна. Нямаше ги и двамата млади магьосници. На тяхно място стояха двама смъртни — красив тъмнокос младеж и очарователна девойка със слънчеви коси. Двамата смутено се спогледаха.

— Не те ли познавам? — попита младежът. Чувстваше се някак особено. Но вероятно прекрасната усмивка на това хубаво момиче замайваше така главата му. — Аз съм Ил… ъъъ, Илъс. Син съм на търговец от Морания. Пристигнах за коронацията.

Девойката се изчерви.

— А аз съм… ъъъ… — Забавно, но докато се взираше в тъмните му очи, като че ли забрави коя е. — Името ми е Най… Нина. Аз съм внучка на главния коняр на кралицата.

Младежът протегна ръка.

— Искаш ли да изпиеш с мен по чаша бира? Или може би предпочиташ да хапнем нещо сладко? Видях огромен поднос, пълен с всякакви лакомства.

— Много сте любезен, сър — мило му се усмихна девойката.

И двамата тръгнаха хванати ръка за ръка, обзети от взаимното чувство, че се познават от много, много отдавна.

 

 

Това бе най-прекрасният ден, какъвто не помнеха от години. Слънцето блестеше на безоблачното небе, чистият въздух бе изпълнен с уханието на диви цветя, а лекият бриз рошеше меката трева на голямата поляна. Тресалара тържествено приемаше почитта и любовта на поданиците си. Копринената й рокля с цветовете на дъгата бе обсипана с многобройни диаманти и искреше и при най-малкото движение. Върху главата й блестеше златната корона на Амелония, украсена с изумруди, а върху пръста й имаше пръстен с кралския печат.

Свещеният Камък на Андун бе поставен на пиедестал до нея, трите парчета бяха съединени, сякаш никога не са били разделяни. Тресалара искаше всички да го видят, защото той бе доказателство за нейното законно право да седне върху трона на Амелония, Мекото сияние на кристала я обгръщаше отвсякъде. Тя бе живото олицетворение на Камъка на Андун, на мира и благоденствието.

Може би никога нямаше да узнаят произхода на Кристала, но силата му бе неоспорима. Можеше да донесе глад или изобилие, война или мир, болести или здраве, смърт или живот. И тъкмо в това бе тайната му. Да създава и разрушава. Да твори и унищожава.

След като съединиха парчетата, всички успяха да прочетат: „Аз градя и аз руша“. В ръцете на Тресалара силите на кристала щяха бъдат използвани, за да творят само добро.

Хората пристъпиха напред, за да поздравят своята кралица. Пръв коленичи Кадор. Косата му, огряна от слънцето, приличаше на разтопено злато, а очите му бяха по-сини и от най-синия сапфир. Никога не бе изглеждал по-могъщ и по-красив. Тя протегна ръката си, върху която блестеше пръстенът с печата на Амелония. Пръстите й леко трепереха. Мислено се помоли той да вземе ръката й. Но огромната разлика в техния ранг бе издигнала стена, която Кадор очевидно нямаше намерение да събаря.

Дори не вдигна очи, за да срещне нейните. От онази чудотворна нощ в голямата зала не я бе докоснал нито веднъж, нито пък бе разговарял насаме с нея. Поведението му си остана сдържано и почтително, подобно на поведението на всеки рицар към неговата кралица. Тя прехапа устни, за да спре треперенето им. Това бе велик момент за Амелония, но без любовта на Кадор за нея той нямаше значение.

Смелият воин от Килдор бе не по-малко нервен от Тресалара. Искаше да произнесе клетвата си за вярност, но устата му пресъхна. Толкова много я обичаше! Тя бе рискувала всичко за него, дори и живота си. А докато беше в лагера, той се бе отнасял към нея като към слугиня, накрая дори я бе съблазнил. Не заслужаваше да целуне дори върха на пантофката й.

Никога, нито с дума, нито с поглед щеше да намекне за времето, което бяха прекарали заедно, макар че винаги щеше да пази спомена в сърцето си. Искаше му се да се обърне и да си тръгне, да забрави, че някога я бе обичал, да се завърне в самотните и скалисти планини на Килдор. Ала не можеше да го направи. Въпреки че нейният висок ранг винаги щеше да ги разделя, той щеше да посвети живота си в служба на кралицата на Амелония. Неговата красива, завинаги изгубена любов.

Кадор сведе глава, целуна кралския пръстен и промърмори същите онези думи, които й бе казал в лагера на бунтовниците:

— Вричам се с цялата си душа и сърце на теб, лейди. Кълна се, че ще посветя живота и меча си на твоята кауза. Приемаш ли?

Тресалара повдигна брадичката му с пръст, за да го накара да я погледне. Сега бе време да покаже, че е истинска кралица. Сърцето й се изпълни с радост. Все още не бе твърде късно. Тя пое дълбоко дъх и забрави за гордостта си.

— Приемам предложението ти да служиш на короната на Амелония. Но аз искам нещо много повече от теб. Разбира се, само ако доброволно си съгласен да направиш тази жертва. Изправи се, Кадор от Килдор. Ти си този, който искам да сподели силата на Кристала на Андун с мен.

Очите й сияеха от любов.

— Царуването е самотна работа, милорд. Аз не искам да коленичиш в краката ми… Аз искам да стоиш до мен, като мой съпруг и крал, и заедно да управляваме тази страна. Заслужи го със сърцето си, със своята смелост и мъдрост.

Кадор не вярваше на ушите си. В този миг се надигна оглушителен рев;

— Да живее Тресалара! Да живее Кадор! Да живеят кралят и кралицата на Амелония!

Тя му се усмихна и една очарователна трапчинка се образува в ъгъла на устните й.

— Ще приемеш ли, Кадор от Килдор, тази последна и може би най-тежка задача?

Стори й се, че измина цяла вечност, докато чакаше отговора му. После се намери притисната в прегръдките му, а устните му се впиха в нейните, сякаш бе прислужницата на някой фермер, отпуснала се в прегръдките на своя любим в светъл летен ден.

Поляната се огласи от радостни викове. Кадор най-сетне откъсна устни от нейните, но продължи да я държи в прегръдките си.

— Има само още едно нещо. Ако искаш да имаш покорен съпруг, моя кралице, ще трябва да си потърсиш друг. Ти неведнъж си повтаряла, че никога не си срещала по-твърдоглав, по-властен и по-упорит мъж. Сигурна ли си, че ще можеш да живееш с мен?

Тресалара сладко му се усмихна.

— Една кралица е длъжна да се жертва за своето кралство.

Кадор отново я целуна. Двамата стояха притиснати един до друг, а любовта им придаваше сила, много по-голяма от силата на всяка магия. Много по-силна дори от тази на Великия кристал на Андун.

Когато най-после двамата се обърнаха, за да приемат приветствията на поданиците си, Кадор се наведе и зашепна в ухото й. Без да знае, със следващите си думи той прокуди и последната сянка, помрачаваща щастието на Тресалара.

— Бих искал баща ти да бе доживял този ден. Щеше да се гордее с теб! — Докосна леко с устни челото й и продължи: — Въпреки че си смела и не отстъпваш по нищо на нито един мъж, аз от цялото си сърце се радвам, че единственото дете на крал Варо е дъщеря!

Притисна я с все сила и буйно я целуна.

 

„Някои разправят, че в деня на сватбата на Тресалара и Кадор благородниците и бунтовниците празнували заедно и станали още много сватби. Други пък казват, че Камъкът на Андун зазвънял като камбана и ангелските звуци се чули и в най-отдалечените кътчета на Четирите кралства.

Като всички приказки и тази има щастлив край — Тресалара и Кадор управлявали Амелония дълго и мъдро. Те отгледали много, много деца, някои от които наследили аметистовите очи и червеникавозлатистите коси на майка си, други пък взели сапфирените очи и златистата коса на баща си. И, разбира се, всички живели щастливо дори и след…“