Метаданни
Данни
- Серия
- Капитол Тиатър (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Because You’re Mine, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 158гласа)
- Вашата оценка:
История
- —Добавяне
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
— Човек винаги чува най-интересните клюки при шивачката си — каза замислено госпожа Флорънс, след като изслуша разказа на Мадлин за посещението й при госпожа Бърнард. — Изглежда там винаги кипи от скандали и интриги. За мен се разнасяха клюки в много ателиета и магазини. Жените се страхуваха, че мога да отнема съпрузите им.
— А вие отнемахте ли ги? — не можа да се въздържи Мадлин.
— Само един-двама.
Мадлин се усмихна и огледа дневната на госпожа Флорънс. По средата на една от стените беше закачена рамка с миниатюрен костюм, изработен от газ и украсен с полускъпоценни камъни. От двете страни на рамката имаше гравирани сандъци.
— Какво пазите в тях? — попита Мадлин.
— Спомени от младите ми години.
Госпожа Флорънс се настани удобно в стола си, тапициран с кадифе и хапна от сандвичите.
— Можеш да погледнеш вътре, ако желаеш.
Без да чака повторна покана, девойката коленичи на килима и отключи единия сандък. Вътре ухаеше на сушена лавандула. Мадлин внимателно извади сгънатите дрехи, увити в тънка материя.
— Така бях облечена в ролята на Иполита от „Колебаещата се дама“ — каза госпожа Флорънс, докато Мадлин разопаковаше военен костюм заедно с кюлоти и шапка с перо. — Бях много добра в ролите на преоблечени като момчета момичета — имах хубави крака.
Тя се облегна назад с нарастващ интерес и наслада.
— А това беше роклята ми в ролята на Офелия.
Мадлин благоговейно държеше прекрасна рокля в бяло и зелено, украсена със стотици малки бродирани розови пъпки.
— В този костюм сигурно сте била изключително красива.
— В една от по-малките кутии има подходяща перука — каза госпожа Флорънс.
Мадлин отвори друга кожена кутия и вътре откри бижута, ръкавици от дантела, коприна и кожа, пантофки, с извезани флорални мотиви, и много ветрила. Госпожа Флорънс разказваше за всеки предмет, като описваше какъв е бил театърът по нейно време, а Мадлин жадно я слушаше.
Но когато момичето посегна към една зелена лакирана кутия, усмивката на госпожа Флорънс изчезна и на лицето й се изписа израз на безпокойство и тъга.
— Не я отваряй, дете, това е нещо лично.
— О, извинете…
— Всичко е наред. Моля те, подай ми я.
Старата жена пое кутията с набръчканите си ръце и я стисна здраво. Тя се загледа в нея, сякаш напълно забравила присъствието на Мадлин.
— Мадам… да прибера всичко, преди да си тръгна — тихо попита Мадлин.
Госпожа Флорънс се стресна от гласа й. В погледа й се четеше безкрайна скръб.
— Тук има няколко миниатюри — каза тя, а пръстите й шареха по лакираната кутия и оставяха петна по повърхността й.
Старицата бавно повдигна кутията и я целуна, после погледна Мадлин със светнали очи:
— Искаш ли да видиш една от тях?
Мадлин кимна, приближи се и коленичи в краката й.
Госпожа Флорънс непохватно издърпа една от картините в позлатена рамка и я подаде на Мадлин.
Миниатюрата изобразяваше малко момиченце на пет-шест години с големи сини очи и ангелско лице. На главата си носеше голяма шапка, изпод която се подаваха червеникави къдрици.
— Колко е сладка — каза искрено Мадлин. — Коя е?
— Дъщеря ми.
Мадлин се сепна и продължи да разглежда миниатюрата.
— Не знаех, че вие…
— Малцина знаеха. Тя беше незаконно дете.
Госпожа Флорънс замълча и погледна Мадлин, търсейки някакъв знак на изненада или укор. Като не го откри, тя продължи:
— Бях горе-долу колкото теб, когато се роди моята Елизабет. Баща й беше чудесен мъж — красив и благороден, макар и не благородник. Искаше да се ожени за мен, но при условие че напусна сцената.
— Обичахте ли го?
— Да, за Бога! Ако през живота си съм изживяла някакво вълшебство, то беше с този мъж. Но аз отхвърлих предложението му. Не исках да жертвам кариерата си, тя означаваше много за мен. Когато разбрах, че чакам дете, изобщо не му казах. Той се ожени за друга и живя с нея щастливо. От общи познати разбрах, че е починал преди десет години.
— Съжалявате ли, че не се омъжихте за него? — попита Мадлин.
— Не си позволявам да съжалявам.
И двете замълчаха, като гледаха миниатюрата.
— Къде е тя сега? — запита Мадлин. Отговорът на госпожа Флорънс едва се чу.
— Елизабет почина преди много години.
— О, госпожо Флорънс… — Мадлин беше изпълнена със съчувствие.
— Не можах да я опозная добре — призна старата жена, като протегна ръка към миниатюрата и пръстите й здраво я стиснаха. — В ранното й детство беше непрекъснато с мен, но когато порасна я изпратих в училище.
— Защо?
— Животът в театъра не беше подходящ за Елизабет — да я гледат мъжете и разни други неща. Исках да я предпазя от това, исках да е образована. Постарах се да има най-хубавите дрехи, книги, кукли… Всичко, от което има нужда. Не говорехме за моята професия, нито за живота, който водех. Мечтаех си как някой ден тя ще се омъжи и ще живее в хубаво имение… — госпожа Флорънс замълча и поклати глава.
В главата на Мадлин се блъскаха най-различни варианти, докато лицето на старицата, изразяващо тъжна ирония, не подсказа отговора.
— Елизабет искаше да бъде като вас — каза Мадлин, почти уверена в думите си.
— Да. Тя напусна училището по свое желание и ми каза, че иска да стане актриса. Молих я да не го прави, но тя не промени решението си. Изглежда, че при хората, на които липсва нещо много важно, желанието да играят е най-силно. Несъмнено на Елизабет й липсваха много неща, особено баща и семейство. Аз сторих за нея онова, което беше по силите ми. Но стана ясно, че е трябвало да направя нещо повече.
— Какво се случи с нея?
— Шестнайсетгодишна, Елизабет стана актриса. Публиката я посрещна възторжено. В играта й имаше финес и сила, с които тя ме надмина. Мисля, че Елизабет щеше да стане една от най-великите актриси, по-велика и от Джулия. Въпреки че не одобрявах професионалния й избор, хранех големи надежди за бъдещето й.
Госпожа Флорънс въздъхна и прибра миниатюрата в кутията.
— Малко след седемнайсетия си рожден ден Елизабет срещна един мъж. Аристократ — красив, интелигентен и безсърдечен. Тя лудо го обичаше, заряза кариерата си и всичко останало, за да стане негова любовница. Когато забременя, беше безкрайно щастлива. Аз изобщо не разбрах какви са неговите намерения, но беше ясно, че не иска да се венчае за нея. Един ден… — тя замълча, устата й се сгърчи така, че не можеше да говори, — …негова милост изпрати един прислужник да ми съобщи, че дъщеря ми е починала при раждане.
— А бебето? — след дълго мълчание попита Мадлин.
— Съобщиха ми, че и бебето не е оживяло.
— Кой беше…
— Не ми се говори за него, скъпа моя. Той погуби живота на дъщеря ми и ми причини повече болка, отколкото можех да понеса. Никога не съм произнасяла името му.
— Разбирам — каза Мадлин и нежно погали ръката на госпожа Флорънс. — Приемам за чест това, че споделихте спомените си с мен, мадам.
Старицата й се усмихна, като стискаше в ръце кутията с миниатюрите.
— Имате ли други миниатюри на Елизабет? — попита Мадлин.
— Да… но нямам сили да ги погледна, нито да ти ги покажа.
— Разбирам.
Мадлин я погледна с любопитство, усещайки че около Елизабет има повече тайни, отколкото беше разкрила госпожа Флорънс.
Когато на другата сутрин Мадлин отиде в театър „Капитал“, тя научи, че Арлис Бари се е заразила от болестта, която засегна мнозина. Съпругът й, който беше главен художник по декорите, беше останал да се грижи за нея. Дукесата изглеждаше много притеснена.
— Едва задържаме Арлис далеч от театъра — каза тя на Мадлин. — Искам да я посетя, но дукът ми забрани. Всъщност, той ме заплаши, че ще ме затвори у дома през следващите седмици, докато заразата отмине.
— Това е доста разумно решение — каза Мадлин. — Вероятно ще го обмислите, ваша милост.
Дукесата потиснато въздъхна.
— Има много работа… пък и скоро ще раждам. Дотогава трябва да отхвърля колкото се може повече задачи. Освен това Арлис и дубльорката й са болни. Чудя се дали ти би могла да поемеш ролята за репетициите, докато едната от тях оздравее.
— О, ваша милост, не бих могла… — поклати Мадлин глава. — Не мога да играя. Нямам дарба, нито пък желание…
— Няма нужда да играеш. Само ще казваш репликите… Знаеш ги по-добре от Арлис… и ще се движиш по сцената, както тя трябва да го прави. Не се срамувай, Мади. Всички ще разберат, че ти временно поемаш ролята на Арлис, за да улесниш репетициите на трупата. Ще си помислиш ли?
— Господин Скот няма да одобри това — каза предпазливо Мадлин.
— Остави на мен! За Лоугън театърът е над всичко.
Мадлин се видя с господин Скот едва на следващата сутрин. На всичкото отгоре й казаха, че репетицията ще бъде с костюми. Освен притеснението, че трябва да играе на мястото на Арлис, имаше и нещо по-лошо — трябваше да облече роклята, която беше ушита от сини и сребристи полупрозрачни парчета плат, драпирани около тялото. Тъй като мерките на Мадлин бяха далеч по-малки от тези на Арлис, голямото деколте разкриваше гърдите й доста повече от предвиденото.
— Каква красавица — каза госпожа Литълтън, като се отдръпна да погледне костюма отдалеч. — Жалко, че госпожица Бари няма твоята фигура. Ти придаваш на костюма една ефирност, която при нея липсва.
— Мисля, че госпожица Бари има хубава фигура — бързо я прекъсна Мадлин.
— Би имала, ако престанеше да яде сладкиши всеки ден — каза тъжно госпожа Литълтън, като въртеше пълното си тяло около един сандък с костюми, нужни за представлението.
Мадлин влезе в общата стая при актьорите и се сви в близкия ъгъл, като се мъчеше да остане незабелязана. За съжаление полупрозрачният костюм стана причина за куп закачки. Чарлз Хейвърсли беше първият, който я забеляза и я поздрави, подсвирквайки възторжено.
— Боже, какво прераждане! — извика той, като се втурна към нея, взе ръцете й, а погледът му жадно оглеждаше тялото й и шареше по полуголите й гърди. — Мила госпожице Ридли, нямах представа какво се крие под всекидневното ви облекло. Признавам, в някои моменти се питах…
— Чарлз — прекъсна го господин Бърджис, един от по-възрастните актьори, който изпълняваше ролята на безутешен баща, — никой от нас, най-малко госпожица Ридли, не желае да слуша за преживяванията ти.
Мадлин измъкна ръцете си от възторженото ръкостискане на Чарлз.
— Господин Хейвърсли — започна тя с укорителен тон, но преди да продължи, към тях се приближи Стивън Мейтлънд с поглед, вторачен в деколтето й.
— Госпожице Ридли, ще ви придружа до сцената. Тъмно е и може да се спънете…
Тяхното суетене беше прекъснато от тих глас, идващ от другия край на стаята.
— Достатъчно, господа.
Мадлин погледна нататък и видя господин Скот да стои отсреща с няколко листа в ръка. Той огледа събралите се актьори, като че ли не забелязваше Мадлин.
— Да започнем — подкани ги той. — Имам няколко бележки по вчерашната репетиция, а после искам всички да заемат местата си за началната сцена.
Господин Скот прочете забележките и промените, а актьорите внимателно го слушаха. В края на краткото си слово той за пръв път погледна директно към Мадлин.
— Госпожице Ридли, вярвам всички да са разбрали, че вие сте се съгласили да вземете участие в репетицията, защото госпожица Бари и дубльорката й отсъстват. Благодаря ви за помощта.
Мадлин усети как се изчервява и се опита да кимне в отговор. Той изведнъж отклони погледа си с намръщено лице.
Актьорите излязоха от общата стая, Мадлин тръгна с тях. Тя, или по-точно духът на измамената съпруга, се появяваше в първата сцена. Когато се размина със стоящия на вратата Скот, Мадлин се спря и го погледна.
— Господин Скот — каза тя тихо, като внимаваше някой да не я чуе. — Помня, че ми казахте да не се приближавам до вас, но дукесата ме помоли…
— Зная — прекъсна я той.
— Сърдите ли ми се?
Лицето му беше безразлично.
— Засега присъствието ви не ме дразни.
— Добре — каза Мадлин, неловко се усмихна и продължи към сцената. Когато минаваше покрай него, тя се запита защо ръката му така силно стиска рамката на вратата, та чак пръстите му са побелели. Притеснена, тя си помисли, че господин Скот не й казва истината. Той й се сърдеше. Мадлин отиде зад кулисите и тежко въздъхна, като прибираше нагоре широкото деколте на роклята си.
Защо беше избрала мъж, който толкова трудно се съблазняваше? Можеше да се спре на Чарлз Хейвърсли и край! Но Хейвърсли не будеше у нея същите чувства, които Скот будеше. Неговата близост я изпълваше със зашеметяваща нервност, страх и удоволствие. Тя искаше да е в прегръдките на Скот, а не на друг… да познае забраненото удоволствие да бъде с него…
— Мади — чу се гласът на дукесата на Лийдс.
Мадлин се показа иззад завесата.
— Да, ваша милост?
Джулия седна на първия ред и се усмихна, като съзря Мадлин.
— Много си хубава в този костюм, Мади. Преди да почнем, искам да ти кажа, че никой не очаква от теб да постигнеш нещо съвършено. Следвай текста, колкото можеш по-добре, и се забавлявай.
Мадлин изслуша наставленията на Джулия. Щяха да репетират началото на пиесата, в което духът на младата жена се появява на близките, които е напуснала: брат й — изпълняваше го Чарлз Хейвърсли; родителите й — в изпълнение на госпожа Андърсън и господин Бърджис… и, разбира се, съпруга й, чиято роля играеше господин Скот.
— Никой от тях не бива да те види или чуе — каза Джулия на Мадлин, — но те имат усещането, че някой… или нещо… е там.
— Разбирам — каза Мадлин, връщайки се зад кулисите, откъдето трябваше да се появи.
Репетицията вървеше леко, с малки прекъсвания. След известно време Мадлин преодоля смущението си и подражаваше, доколкото можеше на Арлис Бари, както с жестове, така и с интонации.
— Много добре, Мади, — казваше от време на време Джулия, когато Мадлин влизаше и излизаше от сцената, като се обръщаше към близките си, които не я чуваха, и наблюдаваше какво става след смъртта й.
Репетицията спря само веднъж, когато Чарлз Хейвърсли погледна към Мадлин и спря насред изречението. Внезапно той избухна в безпомощен смях. Стресната, Мадлин се вгледа в него, а Джулия попита какво се е случило.
Хейвърсли поклати глава и се извини с поглед, като продължаваше да се смее.
— Не мога да се въздържа, ваша милост — каза той и дълбоко пое дъх. — Госпожица Ридли ме гледа така, като че вярва на всяка дума, която произнасям, и при това видът й е толкова сериозен… Това е достойно за възхищение.
Джулия го погледна недоверчиво.
— Не бива да я гледате, Чарлз, тя е дух.
— Не мога — повтори той, като се хилеше към Джулия. — Ако сте мъж, ще ме разберете.
— О, разбирам — каза сухо Джулия. — Чарлз, ще ви помоля за малка услуга. Ако обичате играйте ролята на брата, а не на градския бик.
— Градския бик ли? — попита объркано Мадлин, която не беше се сблъсквала с подобно сравнение в училището на госпожа Олбрайт. При нейния въпрос Чарлз избухна в нов пристъп на смях. Тя погледна към кулисите, където господин Скот очакваше реда си да излезе на сцената. Той впечатляваше с фигурата си, облечен в елегантен костюм и застанал на фона на кадифените завеси — позата му беше спокойна и овладяна.
Мадлин изведнъж си представи как след сто години хората ще четат в историческите книги за Лоугън Скот и ще се питат какво ли е било усещането на зрителите, които са гледали неговите изпълнения. Никакви думи не биха могли точно да опишат гласа му — дълбок, с хиляди нюанси, нито пък изключителното богатство на дарбата му. Струваше й се, че у Скот живеят две същества: взискателният човек извън сцената и актьорът, чиито чувства изригваха като вулкан по време на представление. Госпожа Флорънс беше права — точно в такъв момент той беше уязвим.
Лоугън наблюдаваше репетицията зад кулисите и в гърдите му кипеше гняв. Проклета да е Джулия, че предложи на тая Мадлин да замества Арлис… Проклета да е Арлис и болестта й… Проклет да е и той, че е толкова обсебен от Мадлин, та може да забрави репликите си. Кой би обвинил Чарлз Хейвърсли, че не може да се съсредоточи? Лоугън се съмняваше, че ще се справи по-добре, когато пред него стои Мадлин и той е готов да падне в краката й, да зарови глава в деколтето й. Тя беше така млада и свежа, кожата й беше като от коприна. И не толкова хубостта й предизвикваше този порив, а по-скоро желанието, примесено с тревога, да я защити и да я отнесе далеч от възхитените погледи на другите… да я има само за себе си.
Мадлин някак си беше влязла в живота му, беше го принудила да я забележи и сега връщане назад нямаше. А тъй като Лоугън беше отхвърлил категорично идеята да я вкара в леглото си, сега това се беше превърнало в идея-фикс. Намираше недостатъци във всяка друга жена и беше вбесен, защото разбираше, че несъзнателно търси начин да се хареса на Мадлин. Лоугън непрекъснато си представяше как би обладал младата й плът. Тя го караше да играе, да изживява пориви, които не беше изживявал като юноша… Чувства, които нито една любовница досега не беше събуждала у него.
Стана му горещо и се ядоса, беше готов да изяде декорите заедно с платната. Лоугън чу репликата си, взе бутилката от реквизитора и излезе на сцената, като я държеше леко в ръката си. Другите актьори бяха излезли и сега на сцената стояха само той и Мадлин.
Като съкрушен вдовец той трябваше да е пиян. Не беше лесно да имитираш пиян човек. Повечето актьори преиграваха или недоиграваха, което беше по-лошо. Този етюд беше една от тънкостите на сценичното майсторство — изискваше владеенето па много техники, за да се постигне непринуденост и естественост. Мъчейки се да се съсредоточи, Лоугън приложи неразбираемия говор, повишената жестикулация и несигурната походка на човек, който прекалява с бутилката от доста време.
Той седна в широко дъбово кресло пред декор, изобразяващ библиотека. Като съсредоточи вниманието си, Лоугън започна един дълъг монолог, с който разкриваше горчивата ирония и тихото отчаяние на героя си. Някъде към средата на монолога той по-скоро усети, отколкото видя как Мадлин застава зад него и поставя ръцете си на гърба на креслото. Според пиесата тя се навеждаше над него и говореше в паузите на неговия монолог, а гласът и галеше слуха му.
Лоугън не помръдваше. Той трескаво усещаше тялото на Мадлин зад себе си, мириса й, дъха й върху кожата си. Започна обилно да се изпотява. Една от дългите й златисто-кестеняви къдрици падна на рамото му и го погъделичка. Слабините му бяха до болка напрегнати. Стоеше като вкаменен и цялото му същество беше изпълнено със страстен копнеж. Не можеше да издържи повече. Спря насред изречението, също като Чарлз, но без да се смее.
В театъра цареше тишина. Лоугън се опита да се овладее с пълното съзнание, че всички актьори и сценични работници го наблюдават. Вероятно си мислеха, че е забравил репликата си, макар че това никога не се беше случвало. Той се молеше богу никой да не разбере истината — че беше напълно завладян от едно наивно момиче. Стисна зъби и направи няколко дълбоки и равномерни вдишвания.
— Господин Скот — чу зад гърба си колебливия глас на Мадлин. — Ако искате да ви подскажа репликата…
— Зная тъпата си реплика — отвърна той с вдървен гръб. Дано господ му помогне да не я погледне дори и за миг. — Лоугън се боеше от онова, което би могъл да стори.
— Има ли проблем, господин Скот? — запита Джулия от залата.
Лоугън я погледна с убийствен блясък в очите, в които се четеше желание да удуши помощничката си за това, че го е поставила в такава ситуация.
Джулия беше страшно заинтригувана и го гледаше, сключила вежди. Тя усети, че Лоугън се чувства неудобно, погледът й скачаше от него към Мадлин, застанала неподвижно от дясната му страна. Тогава Джулия разбра. Двамата с Лоугън бяха приятели от дълго време. Тя добре го познаваше и побърза да го извади от неудобното положение.
— Да направим ли кратка пауза?
— Не — отговори Лоугън. — Нека довършим проклетата сцена.
Той избърса потното си чело и продължи монолога си някъде от средата. Мадлин го последва с нотка на колебание в гласа.
Без да обръща внимание на техника, характеристика и какъвто и да е актьорски трик, Лоугън претупа останалата част от сцената. Джулия не коментира играта му, но вдигна вежди от любопитство.
След втората сцена тя обяви почивка от двайсет минути. Актьорите веднага се разпръснаха, някои се отправиха към общата стая, за да се освежат, а други — към гримьорните си. Лоугън остана в креслото на сцената с гръб към Мадлин, докато най-сетне разбра, че тя си е отишла.
Джулия бавно тръгна към сцената, като разтриваше кръста си.
— Лоугън — каза тихо тя. — Нямам желание да се намесвам…
— Тогава недей!
Той се разходи по сцената и застана на няколко крачки от нея, втренчен в обърканото й лице. Джулия се огледа дали наоколо има някой и продължи загрижено, очевидно затруднена да намери най-подходящите думи.
— Разбрах, че между теб и Мади съществува привличане, но тя не принадлежи към типа момичета, от които си се интересувал, и наистина не мога да си представя…
— Какво искате да кажете, ваша милост?
Тя беше поразена от неговата рязкост.
— Мади ми харесва. Надявам се, че няма да се възползваш от разположението й. И двамата знаем, че тя няма да преживее една любовна връзка с теб. Не е толкова твърда.
Лоугън стоеше с каменно лице.
— Какво ще правя или няма да правя е нея си е моя лична работа.
— Загрижена съм за Мади. И смятам да ти припомня категоричното ти правило да не допускаш лични връзки с членове на трупата…
— Ти си я наела на работа, а не аз. Не съм я наемал и затова имам право да се държа с нея, както си искам.
— Лоугън — въздъхна Джулия, като гледаше след него.
Мадлин се разхождаше из общата стая, като отговаряше с уморена усмивка на похвалите на другите актьори за положените от нея усилия.
— Какво му става на господни Скот? — чу тя някой да пита. — Напоследък се държи малко странно.
— Кой знае? — отговори друг. — Дано само не го е хванала треската, която се разпространява тук. Само това липсва — да се разболее…
Мадлин не чу останалата част от разговора, защото тръгна към репетиционните зали. Трябваше да намери някакво място за размисъл. Какво се беше случило на сцената. Тя си мислеше, че всичко върви добре. Почувства дори някаква връзка с господин Скот… Но той се вдърви, започна да играе механично, като че ли едва понасяше присъствието й. Доплака й се… искаше да се скрие някъде.
Мадлин чу бързи стъпки зад себе си. Някой я хвана грубо за ръката и я набута в най-близката репетиционна зала. Тя се препъна, а после се обърна и с изненада видя че той затваря вратата.
— Господин Скот…
Лицето му беше в сянка, светлината от прозореца осветяваше само главата му. Той дишаше тежко и неравномерно. Мадлин отстъпи, но той внезапно обхвана главата й с ръце. Изглежда, че искаше да каже нещо, но се отказа, глухо изстена и я целуна.
Устата му изгаряше от нетърпение. Той непохватно и ненаситно я целуваше, мъчейки се да задоволи страстното си желание. Мадлин трепереше от изненада и посрещна агресивното му поведение е покорство, което още повече го възбуди. Ръката му сграбчи гърба й, като почти скъса плата на театралния й костюм. В копнежа си Мадлин не му се съпротивляваше, краката й се разтвориха под силния натиск на неговите бедра. Тя го прегърна, ръцете й се сключиха около мускулестия му гръб. Точно това искаше тя, за това мечтаеше и то беше далеч по-прекрасно, отколкото си го представяше. Устата му беше нежна и чувствена, тялото му силно се притискаше до нейното и тя почувства сладка, омайваща слабост.
Устните му потърсиха ухото й. Той отмести дългите коси, които се спускаха по шията й и я целуна. Открил еротичните места по шията й, той я целуваше и нежно я хапеше, а тя стенеше от удоволствие. Мадлин се почувства отчайващо слаба, тя искаше нещо… нещо…
Лоугън дръпна ръкавите на роклята, платът се опъна, шевовете не издържаха и гръдта й се разголи. Тя спря да диша, когато усети как той започна да гали нежно гърдата й, докато зърното й не се втвърди до болка. Тя се облегна на него, а тялото й трепереше.
— Мила — шепнеше Лоугън и силно я притискаше. — Мила, не се страхувай.
Подпря я на силната си ръка и тя усети как устните му се плъзнаха по гърдата й и се спряха върху зърното. С нежни докосвания на езика той го целуваше и й достави удоволствие с умението на опитен любовник.
Господин Скот внезапно се отдръпна от нея и я пусна. Стресната от рязкото му движение, Мадлин го погледна учудено и мълчаливо. Ръцете и се вдигнаха да прикрие голотата си и тя се обърна е гръб, дърпайки роклята. Пръстите й силно трепереха от безуспешното усилие. Докато се мъчеше да се покрие е дрехите си, тя усети отново ръцете му да й помагат да облече ръкавите и горната част на роклята.
Щом се облече, господин Скот се дръпна в другия край на малката стая. Той приглади косата си и силно въздъхна. След дълго мълчание заговори, без да я гледа.
— Мади, не искам… да стане по този начин. Просто аз… — той замълча, тъжно усмихнат. — Изглежда, че не мога да се въздържам.
Мадлин сключи ръце.
— Господин Скот — произнесе тя с усилие. — Не съжалявам, че ме целунахте.
При тези думи той се обърна, в очите му блеснаха синкави пламъчета. Той се втурна към нея и взе лицето й в ръце.
— Мади — прошепна Лоугън. Устните му докоснаха бузата й и той леко отмести косите от лицето й, а пръстите му галеха копринените й къдрици.
— Как ми се иска да не те желаех толкова!
Сърцето й примря от удоволствие при тези думи.
— Господин Скот…
— Чуй ме, Мади, — Лоугън я пусна и се отдръпна. — Няма да се любя е теб, независимо колко копнея за това. След това ще ме намразиш, пък и аз самият ще се презирам.
— Никога не бих ви намразила.
Той се усмихна иронично.
— Нима? Дори когато отнема невинността ти? Връзката ти с мен ще те промени, при това не за хубаво.
— Искам да поема този риск.
— Ти не разбираш — каза той е горчива усмивка. — Аз търся у жените само физическата близост. Щом науча какво може да ми предложи партньорката ми, започвам да се отегчавам и насочвам вниманието си към друга жена. Ти не би се задържала дълго в леглото ми.
— Никога ли не сте се влюбвали? — попита Мадлин, загледана в спокойното му лице.
— Само веднъж. Но не се получи.
— Защо…
— Не е нужно да се ровиш в миналото ми, както и аз не искам да се ровя в твоето.
Мадлин не се опита да спори, защото разбра, че той има право. Колкото повече знаеше за него, толкова по-трудно щеше да й бъде да го напусне, когато настъпеше този момент. И тя, като много други жени, беше пленена от мъжествеността на Лоугън Скот, която беше обвита в тайнственост. Мадлин трябваше да опази сърцето си заради собствената си сигурност. Внезапно мъдрият съвет на госпожа Флорънс проблесна в ума й: каквото и да правиш, не се натрапвай. Просто му дай да разбере, че го искаш и че си му под ръка… че му предлагаш удоволствие без обвързване.
— Господин Скот — каза тихо Мадлин. — Щом ви привличам толкова много, не разбирам защо не го направим. Аз искам само да прекарам една нощ с вас — нищо повече.
Лицето му не промени израза си, но тя усети, че думите й го изненадаха.
— Защо? — попита той меко. — Момиче като теб… Защо се подценяваш така?
Докато чакаше отговор, той хвана брадичката й и повдигна лицето й. Очите му святкаха, нещо го беше разтревожило. Тя сведе ресници в усилие да скрие мислите си.
— Вярвам, че ще ми хареса — каза тя. — Това не е ли достатъчно?
Настъпи кратка тишина.
— Погледни ме — тихо прошепна Лоугън.
Мадлин се подчини. Той потърси очите й и поклати глава, като че се отказва от нещо отегчително.
— Ти си лоша актриса, Мади. Бих искал да узная какво преследваш, но имам много други задължения, особено сега, когато почти една четвърт от трупата се е разболяла. Щом положението в „Капитал“ се нормализира, ще поискам да напуснеш театъра. Ще си намериш друга, по-добра работа.
— Искам да остана тук.
Лоугън не помръдна.
— Повярвай ми, че и за двама ни така ще е по-добре.
Мадлин едва преглътна, защото вълна на разочарование се стовари отгоре й. Ами сега? Тя направи предложение, което беше отхвърлено. Неговият отказ закънтя в ушите й и тя се зачерви от сподавения гняв. Ръцете й сграбчиха полата на роклята, късайки тънката материя.
Какво глупачка е била! Пропиля толкова време, фантазирайки си какво ли не за него, за нещо, което никога няма да стане. Сега беше останала с празни ръце, освен това скоро близките й щяха да открият, че в училището я няма.
За част от секундата тя се замисли дали да не обясни ситуацията на господин Скот и да не се остави на милостта му. Не… Той изобщо не я съжалява. „Омъжи се за Клифтън и се примири с това“, тя почти чуваше циничните му думи. Всъщност, едва ли беше способна да направи нещо друго.
Стиснала юмруци, Мадлин решително се отправи към вратата. Тя нямаше да прекара живота си като собственост на лорд Клифтън.
— Много добре — каза тя, като се спря да вратата. — Ще напусна „Капитал“, когато поискате. Не бива да се безпокоите повече за мен. Аз съм напълно способна да се справя сама.
Мадлин излезе, без да дочака отговора му.
Лоугън отиде до вратата и се хвана за рамката й. Притисна чело до хладното дърво и изстена.
Една нощ с теб… Той би дал цяло състояние за това! Не беше изживявал нещо по-прекрасно от усещането да я държи в ръце, да я чувства ранима, покорна и очакваща — това направо го разбиваше. Но не можеше да си позволи, не можеше да позволи на някого отново да къса части от нараненото му сърце.
Тя скоро щеше да си отиде. Лоугън очакваше някакво облекчение, но то не идваше.
Той отвори рязко вратата и отиде в кабинета си, без да обърне внимание на любопитните погледи на хората, с които се разминаваше. Затвори се в малката стая и тършува из бюрото си, докато не откри бутилка „Хайленд“. Седна върху бюрото и отпи направо от шишето. В гърлото си усети мекия аромат на пушек и торф. Още една глътка и почувства жарката топлина па питието. Но тя се стопи в буцата лед, заседнала в гърдите му.
Пиеше лениво, вдигнал крака върху бюрото, и съзерцаваше върховете на излъсканите си кожени обуща. В апогея на живота си, когато беше постигнал голям успех, смяташе, че е неуязвим. Изглеждаше наистина учудващо, че една малка женичка успя така да го опустоши.
Вероятно това се дължеше на факта, че Мадлин беше уникално явление в житейския му път. Тя явно беше твърде далеч от жените от висшето съсловие, които ясно показваха на Лоугън, че в обществото стоят над него, дори когато му подхвърляха тайни писъмца за романтични срещи.
Освен това имаше едни същества, които той най-много ненавиждаше… Златните дъщери на аристокрацията, чиято единствена цел в живота беше да се омъжат и да възпроизвеждат себеподобни.
Ако Лоугън пожелаеше да ухажва някоя от тези привилегировани млади дами, веднага щеше да бъде уведомен от семейството й, че тя има далеч по-перспективни кандидати. Само гледката на придружена от компаньонка и облечена в бяло девица на някой бал или soiree беше достатъчна, за да му припомни, че въпреки всичките му успехи, има определени неща, които той никога няма да притежава. Лоугън никога нямаше да бъде приет без резерви. Той не принадлежеше към определена среда извън театъра.
Изглежда, че Мадлин Ридли беше в същото положение. Тя беше твърде сърдечна и непосредствена, за да е госпожица от обществото, но и твърде голяма идеалистка, за да е куртизанка. Очевидно беше определена да стане нечия съпруга, но Лоугън не можеше да си представи мъжа, който би я заслужавал. Мадлин имаше нужда от човек, който би се погрижил духът й да не се пречупи, който би бил способен да я обича така, както и тя би го обичала.
А това Лоугън никога не би сторил. Той не беше подготвен за подобна връзка, защото от ранна възраст беше научен да презира думите „дом“ и „семейство“. Беше оцелял само, защото беше безчувствен като човека, който го беше създал.
Боят и насилието, на които беше подложен години наред, превърнаха Лоугън в груб човек и направиха от него превъзходен лъжец. Баща му, Пол Дженингс, винаги извършваше насилничеството си в пиянски гняв… Но след това беше достатъчно силен да се изправи лице в лице с резултатите от действията си. От Лоугън се изискваше да се преструва, че е забравил всичко, като поддържаше привидната истина, че в къщата на Пол Дженингс всички са щастливи. Само една сълза, един болезнен стон или негодуващ поглед бяха достатъчни да предизвикат повторен побой, по-лош от предишния. Без да съзнава това, баща му се оказа превъзходен театрален педагог.
Веднъж, след един особено груб побой, Лоугън беше ходил три дни със счупена ръка, като отричаше, че го боли до момента, когато Андрю не го завлече в имението и не се погрижи ръката да бъде наместена и превързана.
— Как се случи това, момче? — беше го попитал графът, чиито проницателни очи шареха по пребитото му лице. Лоугън беше отказал да отговори, защото знаеше, че ако само намекнеше за истинската причина, Пол Дженингс щеше да го убие.
Години след това Лоугън се питаше защо майка му не го беше утешила, защо с майчини ласки не беше смекчила болката. Беше дошъл до заключението, че тя така отчаяно беше решена да брани спокойствието в дома си, че почти не му обръщаше внимание. Оттогава той беше престанал да търси състрадание у жената… нямаше нужда от удобства, нито от грижи. Жената трябваше да му доставя наслада, после да бъде отхвърлена, никога да не й се вярва. Нито пък да копнее за нея.
Сега, когато с Мадлин се бяха разбрали, не оставаше нищо друго освен да не й обръща повече внимание, докато Арлис оздравееше. Лоугън не се съмняваше, че Джулия щеше да възрази срещу уволнението на Мадлин. Но той щеше да се справи с нея. Освен това Джулия скоро щеше да бъде заета с новороденото си бебе и всички мисли за Мадлин Ридли щяха за изчезнат от главата й. Скоро всичко щеше да се подреди така, като че Мадлин изобщо не се беше появявала тук.
Лоугън усети ободряващото въздействие на уискито в костите си — чувстваше се приятно възбуден. Точно както обичаше. Той внимателно постави бутилката в чекмеджето и го затвори.