Лайза Клейпас
Диви нощи (1)

ПРОЛОГ

Лондон, 1883 година

— Не мога да се омъжа за него. Просто не мога.

Стомахът на Мадлин се сви от погнуса, докато наблюдаваше лорд Клифтън да се разхожда навън с баща й. Тя усети, че е изрекла думите на висок глас, чак когато майка й, лейди Матюс, отговори.

— Ще свикнеш да живееш с лорд Клифтън — каза тя твърдо. Лицето й, както винаги, имаше строго, неодобрително изражение. Преживяла живота си с чувство за саможертва, граничеща с мъченичество, тя ясно обяви, че очаква същото от трите си дъщери. Студените й кафяви очи се втренчиха в Мадлин, а чертите й бяха фини и бледи. Всички жени от рода Матюс имаха един и същ безцветен тен с изключение на Мадлин, която лесно поруменяваше.

— Надявам се да го сториш един ден, когато пораснеш — продължи Агнес. — Ще ни благодариш, че ти намерихме такава добра партия.

Мадлин едва не се задуши от възмущение. Тя усети как предателската руменина пълзи по бузите й; за да заблестят до розово. Години наред тя се стараеше да бъде такава, каквато родителите й изискваха да бъде — хрисима, тиха, покорна, но повече не можеше да сдържа чувствата си.

— Благодарна — възкликна тя горчиво. — Да се омъжа за човек, по-стар от баща ми…

— С една-две години — прекъсна я майка й.

— … който не споделя интересите ми и ме разглежда като кобила за разплод…

— Мадлин! — извика Агнес. — Подобен вулгарен речник не ти отива.

— Но е точен — каза Мадлин, като се опитваше гласът й да звучи спокойно. — Лорд Клифтън има две дъщери от първия си брак. Всички знаят, че иска синове, и аз ще трябва да ги родя. Ще се погреба в провинцията до края на живота си или поне докато той не умре, а тогава ще бъда твърде стара да се порадвам на свободата си.

— Достатъчно — каза строго майка й. — Очевидно е, Мадлин, че трябва да ти се напомнят някои неща. Жената трябва да споделя интересите на мъжа си, а не обратното. Сигурно не бива да обвиняваме лорд Клифтън, че не харесва лековати занимания като четене на романи и музика. Той е сериозен мъж с голямо политическо влияние и се надявам да се отнасяш към него с подобаващо уважение. Колкото до възрастта му, ти ще трябва да оцениш неговата мъдрост и да търсиш съветите му за всичко. Това е единственият път на жената към щастието.

— Вероятно по-лесно щях да се съглася за годежа, ако ми бяхте разрешили да излизам в обществото поне един сезон. Никога не съм танцувала на бал, не съм била на вечеря или soiree. Вместо това трябваше да стоя в училището, докато всичките ми приятелки излизаха. Сестрите ми бяха представени дори в двора…

— Те нямаха твоя късмет — отвърна Агнес и гърбът й се изпъна като ръжен. — Ще си спестиш безпокойствата и неудобствата на сезона, тъй като вече ще бъдеш сгодена за най-желания и възхитителен мъж в Англия.

— Ти мислиш така за него — промърмори Мадлин под носа си, тъй като баща й и лорд Клифтън влязоха в стаята.

Като всяко осемнайсетгодишно момиче, тя си беше представяла как ще се омъжи за красив, елегантен мъж, който до полуда ще е влюбен в нея. Лорд Клифтън далеч не отговаряше на тази представа. Той беше на петдесет години, с яки и увиснали челюсти. С гъстата си брада, плешива глава и влажни, плътни устни приличаше па жаба.

Поне да имаше чувство за хумор, добра душа — едно нещо, заради което би могла да го приеме благосклонно… Но той беше надут и без всякакво въображение. Животът му течеше по правила: ловът и конните надбягвания бяха неговите забавления, после грижите по управлението на именията, по някоя реч от време на време в Камарата на лордовете. И което беше най-зле — отнасяше се е презрение към музиката, изкуството и литературата — към всички неща, за които жадуваше Мадлин.

Като я зърна, Клифтън приближи към нея с усмивка на стиснатите си устни. В ъгълчетата на устата му блестеше слюнка. Мадлин не харесваше начина, по който я гледаше — като че ли е стока за продан. Макар и неопитна, тя чувстваше, че той я желае, защото е млада, здрава и, предполага се, плодовита. Като жена му и тя щеше да съществува в едно повече или по-малко постоянно състояние на бременност, докато Клифтън се почувства удовлетворен от броя па момчетата, които тя щеше да му роди. Той не искаше сърцето й, ума или душата й.

— Скъпа госпожице Матюс — каза той с дрезгав, крякащ глас, — виждам, че от ден на ден ставате все по-хубава.

Дори гласът му е жабешки, помисли си Мадлин, като се опитваше да потисне леко истеричния си смях. Лепкавата му ръка взе нейната и я поднесе към устните му. Тя затвори очи и се стегна, за да потисне отвращението, когато усети подпухналите му устни върху ръката си. Възприел реакцията й като моминска скромност, дори като вълнение, Клифтън я погледна и широко се усмихна.

Той я покани да се разходи заедно с него и отказът й беше набързо отхвърлен от въодушевеното съгласие на родителите й. Те бяха решили на всяка цена да задържат в семейството си един мъж със средствата и влиянието на Клифтън. Лорд Клифтън можеше да получи всичко, което поискаше.

Неохотно хванала годеника си под ръка, Мадлин се разхождаше из градината — сред изрядно прави редове от храсти, чисти пясъчни пътеки и цветни лехи.

— Радвате ли се на училищната ваканция? — попита лорд Клифтън, а малките му, но тежки стъпки скърцаха по сиво-бялата пътека.

Мадлин гледаше в земята пред себе си.

— Да, благодаря, милорд.

— Несъмнено и ти искаш да напуснеш училището като приятелките си — отбеляза Клифтън. — Родителите ти те задържаха там две години повече от другите момичета по моя молба.

— По ваша молба ли? — повтори Мадлин, поразена от влиянието му над тях. — Но защо…

— Имах чувството, че така би било по-добре за теб, скъпа — каза той със самовлюбена усмивка. — Имаше нужда от лустро и дисциплина. Хубавият плод трябва да узрее. Сега не си така буйна, каквато беше тогава, нали? Както и предполагах, ти си се научила да бъдеш търпелива.

„Едва ли“, искаше да възрази Мадлин, но някак си успя да задържи устата си затворена.

Двете години допълнително в строгата обстановка на училището за млади дами на госпожа Олбрайт за малко не я подлудиха. За това време нейната бунтовна природа със силно въображение се превърна в нещо диво и неуправляемо. Преди две години тя беше твърде покорна и лесно би била убедена, ако роди телите й искаха да я омъжат за Клифтън. Сега вече думите „търпение“ и „покорност“ не влизаха в речника й.

— Донесох ти едно нещо — каза Клифтън. — Подарък, който ще харесаш, сигурен съм.

Той я привлече до една каменна пейка и седна до нея, като притисна мекото си тяло към нейното. Мадлин чакаше безмълвно, накрая погледите им се срещнаха. Клифтън се усмихна, както някой снизходителен чичко се усмихва на палавата си племенница.

— В джоба ми е — промърмори той, като показа десния джоб на кафявото си вълнено палто. — Защо не го измъкнеш оттам, както умното котенце хваща рибката?

Клифтън никога не й беше говорил така. Преди те винаги имаха придружители.

— Благодаря ви за любезността, но нямаше нужда да ми правите подарък, милорд — каза Мадлин, стиснала ръцете си със сплетени пръсти.

— Настоявам — той й посочи джоба си. — Вземи подаръка си, Мадлин.

Тя бръкна непохватно в джоба и напипа нещо тънко и кръгло. Сърцето й заби неравномерно, когато извади предмета и го погледна. Изящен златен пръстен с плетена халка, украсен с малък, тъмен сапфир. Символът на бъдещото й обвързване като съпруга на Клифтън.

— Това е старинна вещ — отбеляза лорд Клифтън. — Майка ми го носеше до последния си ден. Харесва ли ти?

— Хубав е — каза Мадлин равнодушно. Тя мразеше пръстена.

Клифтън го взе и го сложи на пръста й. Беше й широк и трябваше да свие юмрук, за да не се изхлузи от ръката й.

— Сега можеш да ми благодариш, котенце.

Той я прегърна и я притисна силно към изпъкналите си гърди. Миришеше гадно, на спарено — като дивеч, оставен да престои твърде дълго. Очевидно лорд Клифтън смяташе честото къпане за ненужна глезотия.

Мадлин си пое дъх, за да не се задуши.

— Защо трябва да се отнасяте към мен като към любимо животно? — попита тя с предизвикателен глас. — Не обичам да ме наричат с подобни имена. Аз съм жена и човек.

Лорд Клифтън се засмя, като показа големите си жълти зъби, и тя трепна от гадния дъх, който блъсна лицето й. Той я притисна силно и каза:

— Знаех си, че рано или късно ще се опиташ да ме предизвикаш… но като човек на моята възраст зная всички номера. Ето и награда за нахалството ти, злобно мъничко животинче…

Дебелите му устни притиснаха нейните, задушаваха я и мачкаха устата й в първата целувка, която беше получавала досега. Ръцете му я стягаха като обръчи на бъчва. Мадлин остана безмълвна и неподвижна, като трепереше от отвращение… и напрегна цялата си воля да издържи докосването му без вик или плач.

— Ще се увериш, че съм много мъжествен — каза лорд Клифтън, като дишаше тежко и явно доволен от завоеванието си. — Не мога да рецитирам стихове и не съм силен в разгадаването на женските желания. Правя онова, което искам, и ти ще се научиш да го харесваш извънредно много.

Грубата му ръка погали бледото й напрегнато лице.

— Чудесно — промърмори той. — Чудесно. Никога не съм виждал очи с такъв кехлибарен цвят.

Пръстите му усукваха разпръснатите й златисто-кестеняви коси и от време на време потъркваха копринените кичури.

Мадлин стисна зъбите си, за да не се разтракат. Тя искаше да крещи срещу него, да му каже, че никога няма да му принадлежи, но я възпря чувството за дълг и отговорност, втълпявано й от рождение.

Клифтън сигурно забеляза несъзнателното й потрепване.

— Май ти е студено — каза той с тон, подходящ за съвсем малко дете. — Ела, нека влезем вътре, преди да си изстинала.

С чувство на облекчение тя веднага стана и влезе с него в къщата.

Щом лорд и лейди Матюс зърнаха пръстена на ръката на Мадлин, усмихнаха се и поднесоха поздравленията си. Те, които никога не бяха показвали чувствата си, защото считаха това за просташко!

— Какъв щедър подарък — възкликна Агнес, а лицето й, обикновено жълтеникаво, грееше от удоволствие. — Какъв изящен пръстен, лорд Клифтън.

* * *

Изведнъж се оказа, че завръщането в училището е истинско облекчение, защото там нямаше никакви мъже освен учителя по танци, който идваше да преподава на момичетата веднъж седмично. Мадлин вървеше по тесния коридор с кутията за шапки в ръка. Останалата част от багажа й щеше да бъде качена по-късно. Като стигна до стаята, която делеше заедно с най-добрата си приятелка Елънър Синклър, тя се натъкна на половин дузина момичета, разположили се по леглата и столовете. Понеже Мадлин беше най-голямата по възраст ученичка в училището на госпожа Олбрайт, а седемнайсетгодишната Елънър бе следващата, съученичките им често ги посещаваха, тъй като ги смятаха за момичета с по-голям житейски опит.

Момичета си хапваха бисквити и се възхищаваха от някаква оцветена фотография, която Елънър държеше. Тя забеляза пристигането на Мадлин и я приветства с усмивка.

— Как беше лорд Клифтън? — попита тя, защото отпреди знаеше за планираната среща на Мадлин с годеника й.

— Далеч по-зле, отколкото очаквах — късо отвърна Мадлин, като пристъпи към тясното си легло, разположено срещу леглото на Елънър. Тя остави кутията за шапки на пода и седна накрая на леглото с желание момичетата да си тръгнат, за да може да поговори спокойно с приятелката си.

„Скоро“, даде й приятелски знак Елънър, докато другите момичета продължаваха да се гушат в кръг.

— Виж го само — извика едно от тях. — Представяш ли си какво ще стане, ако наистина го срещнеш?

— Ще припадна — каза друго и всички се закискаха.

— Той е най-красивият…

— Прилича на разбойник…

— Да, има нещо в очите му…

Мадлин поклати глава, като слушаше смутените им по женски въздишки.

— Какво, за Бога, гледате? — попита тя и тъгата й беше заменена с нарастващо любопитство.

— Нека Мадлин го види…

— Ама аз още не съм го разгледала добре…

— Ето, Мадлин — Елънър й подаде оцветената фотография. — По-голямата ми сестра ми я даде. Това е най-търсената снимка в Лондон. Всеки иска да има копие от нея.

Мадлин погледна снимката. Колкото повече я гледаше, толкова повече се очароваше. Това мъжко лице можеше да принадлежи на крал, морски капитан или престъпник… силен човек… опасен човек. То не притежаваше класическа красота — чертите му бяха самоуверени. В слабото лице имаше нещо лъвско, погледът беше остър и проницателен, широката уста беше извита в иронична усмивка. Цветът на косата беше кестеняв на снимката, а самата коса изглеждаше твърда и леко разрошена.

Другите момичета чакаха тя да поруменее и да се закиска също като тях, но Мадлин не показа чувствата си.

— Кой е той? — попита тя спокойно Елънър.

— Лоугън Скот.

— Актьорът?

— Да, онзи, който е собственик на театър „Капитал“…

Странно чувство обзе Мадлин, докато втренчено гледаше снимката. Беше чувала за Лоугън Скот, но досега не знаеше как изглежда. Тридесетгодишен, Скот беше актьор с международна известност, надминаваща славата на Дейвид Гарик и Едмънд Кийн. Някои казваха дори, че той още не е достигнал върха на възможностите си. Едно от отличителните му качества беше гласът му, който можеше да гали ухото като кадифе или да възпламенява със силата си въздуха.

Говореше се, че жените го преследвали навсякъде, омаяни не толкова от актьорския му талант в романтичните роли, а повече от изпълненията му на престъпници. Той беше превъзходен Яго или Барабас… Беше съвършен прелъстител, предател и манипулатор, за което жените го обожаваха.

Мъж в разцвета на силите си, привлекателен, културен… Всичко, което лорд Клифтън не беше. Мадлин беше обзета от внезапен копнеж. Лоугън Скот живееше в един свят, към който тя никога нямаше да принадлежи. Никога нямаше да се срещне с човек като него… никога нямаше да флиртува и танцува, нито пък да бъде съблазнена от нежни мъжки слова и любовни ласки.

Докато гледаше снимката на Лоугън Скот, й хрумна една дива и луда идея — идея, от която пръстите й се разтрепериха.

— Мадлин, какво има? — загрижено я попита Елънър, поемайки снимката от ръцете й. — Изведнъж побледня и имаш странен вид…

— Изморена съм — каза Мадлин, като си наложи да се усмихне. Искаше да остане сама, нуждаеше се от време за размисъл. — Краят на седмицата беше напрегнат. Ако можех да си почина малко…

— Да, разбира се. Хайде, момичета, ще се преместим в друга стая.

Деликатно Елънър поведе групата и спря, преди да затвори вратата.

— Мадлин, имаш ли нужда от нещо?

— Не, благодаря.

— Сигурна съм, че срещата ти с лорд Клифтън онзи ден е била истинско изпитание. Иска ми се да можех да ти помогна по някакъв начин.

— Вече го правиш, Елънър. — Мадлин се излегна, прибра колене към гърдите си, полите на простата й ученическа престилка се надиплиха около нея. Главата й беше изпълнена с мисли и тя почти не забеляза, че приятелката й тихо се оттегли.

Лоугън Скот… мъжът, чийто стремеж към жените беше почти толкова легендарен, колкото и таланта му.

Докато размисляше върху дилемата си, Мадлин все повече се убеждаваше, че Скот може да даде решението й. Тя щеше да го използва, за да стане така нежелана от лорд Клифтън, че той нямаше да има друг избор освен да върне годежа.

Тя беше решила да има любовна връзка с Лоугън Скот.

Жертването на девствеността й щеше да реши всичко. Щом трябваше да изживее останалата част от живота си в немилост, считана от обществото за използвана жена, тъй да бъде! Предпочиташе всичко друго пред възможността да стане съпруга на Клифтън.

 

 

Тя започна разгорещено да крои планове. Щеше да фалшифицира писмо от семейството си с молба да бъде освободена от училището един семестър по-рано. През следващите седмици родителите й щяха да смятат, че в училището тя е на сигурно място, а госпожа Олбрайт щеше да си мисли, че се е прибрала у дома. А пък Мадлин щеше да осъществи плана си.

Щеше да отиде в театър „Капитал“ и да се запознае с господин Скот. След като покажеше желанието си да спи с него, Мадлин очакваше нещата бързо да се подредят. Всеизвестно беше, че всички мъже, независимо колко почтени изглеждаха, искат да прелъстяват млади момичета. А мъж с репутацията на Скот не би се поколебал за нещо греховно и развратно.

Щом се окажеше окончателно съсипана, щеше да се върне при родителите си и да приеме всяко наказание, което те й наложат. Най-вероятно щеше да бъде изпратена в дома на някой роднина от провинцията. Лорд Клифтън щеше да е безкрайно разочарован от нея, след което тя щеше да се освободи от вниманието му. Животът, който се готвеше да си отреди, нямаше да е лесен, нито пък приятен, но друг начин нямаше.

Може би, когато всичко свършеше, нямаше да е толкова зле да живее като стара мома. Щеше да има много време за четене и учене, а няколко години по-късно мама и татко щяха да й разрешат да пътешества. Щеше да се опита да се включи в благотворителни дейности и така да направи нещо добро за хората в по-тежко положение от нейното. Щеше да даде най-доброто от себе си. В крайна сметка, решена на всичко си мислеше Мадлин, тя щеше да избира съдбата си вместо да се примири с онова, което й се предлага.