Лей Грийнууд
Омагьосан кръг (13)

13.

— Съжалявам, че не си могла да намериш Сет, но се радвам, че си в Англия — каза Марша на Кортни.

Кортни бе отпътувала за Европа, за да му каже, че ще се омъжи за него при всички положения, но седмицата, през която звънеше до всички места в Англия и Ирландия, където според Джералд можеше да бъде, приключи без да го открие. Кортни планираше да отседне в хотел — смяташе, че така ще има по-голяма свобода, докато търси Сет, но Марша и Джералд настояха да остане у тях. Сега тя им беше благодарна за емоционалната подкрепа.

— Не знаех кога ще мога да ти покажа бебето — погледна я с гордост Марша.

— Красива е — промълви Кортни, като само половината от съзнанието й мислеше за дъщерята на Марша, — но не си длъжна да ме правиш кръстница.

— С тази твоя червена коса ще ми бъде трудничко — ухили се Марша и подаде бебето на бавачката, — но ти май не искаш да говорим за детето ми или за това, че отново съм бременна.

— Искаше ли да забременееш?

— Недей да говориш като ужасна глупачка. Бях достатъчно лекомислена да повярвам на свекърва ми, че докато кърми, жената не може да забременее. Добре де, ако този път е момче, поне ще имам ужасния късмет някой да се грижи за мен. — Тя погледна Кортни изпитателно.

— Нима моето жизнерадостно бърборене не може да разсее тъгата ти?

Кортни поклати глава с тъжна усмивка.

— Страхувам се, че е така. Не искам да си мислиш, че не се радвам да те видя, просто отчаяно желая да намеря Сет.

— А този ужасен простак е изчезнал някъде между Англия и Русия и няма намерения да се появява, докато не претърсиш всичко.

— Така изглежда. Каза ми да му се обадя, когато реша, но как бих могла да направя това, при положение че не мога да го намеря?

— Взе ми думите от устата. Но със сигурност той скоро ще осъзнае, че не си пропътувала целия път до Англия само за да го отхвърлиш още веднъж.

— След като го отхвърлях почти цяла година, може да е решил, че ми е станало навик.

— Големите търгове скоро ще приключат, така че трябва да се появи. Обещавам да го издиря и директно да ти го изпратя. А сега, преди да успееш да закъснееш за самолета, набързо ми разкажи за баща си. Джералд казва, че определено се къпе в пари.

— Трябваше да видиш Тед, когато му съобщих, че можем да изхарчим всичките тези милиони за фермата. Започна да танцува на бюрото си. Говоря буквално. Още не се бе опомнил напълно, когато заминавах.

— Значи вече нямаш дългове и си тъпкана с пари.

— Така излиза.

— Бедното богато момиче, а?

— Знам, че звучи банално, но бях по-щастлива, докато дълговете бяха на главата ми, а Сет всеки ден идваше във фермата. Изплатих всичко до последния цент, обнових Айдъл ауър, а сега подготвям конюшните за кобилите, които смятам да купя следващата година. Гас печели всички състезания и от ден на ден става по-добър. Сякаш мечтите ми са се сбъднали. Това е повече от всичко, на което бих могла да се надявам, а в същото време аз мога да мисля само за Сет.

Кортни направи безуспешен опит да спре сълзите си.

— Защо не отговаря на обажданията ми? Мислех, че го прави, защото още ме обича, но вече не съм сигурна.

— Не знам, макар че бих искала. Ще му дам да се разбере на това ужасно чудовище, когато го видя, но съм уверена, че скоро ще ти звънне. Убедена съм.

 

 

Но докато се движеше към летището няколко часа по-късно, Кортни не можа да намери причина, която да накара Сет да премисли. По погледите, които си разменяха Джералд и Марша, тя разбра, че двамата също не вярваха, че ще го направи.

Не му бе демонстрирала нито остър ум, нито пък особена интелигентност. Всъщност беше готова да признае, че се е държала като абсолютна глупачка, но Сет поне й дължеше шанса да му каже, че наистина е сгрешила. Беше й казал да се обади. Е, тя похарчи хиляди долари, за да звъни из целия свят, да се прави на глупачка и да става обект на съжаление, а той изобщо не си правеше труда да вдигне телефона. Най-малкото, което можеше да направи, бе да каже, че още е ядосан и не иска да го безпокои точно сега.

Или когато и да било.

Кортни не бе сигурна, че да не знае дали някога ще се върне, не е също толкова лошо, колкото да е убедена, че никога няма да го направи. Така или иначе, не би могла да бъде по-нещастна, отколкото в момента.

Изведнъж погледът на Кортни се спря върху гърба на мъж, който бе на около петдесет ярда пред нея, и тя изгуби способността си да мисли. Знаеше, че това е Сет. Не спираше да си повтаря, че шансовете да го срещне на аерогарата са минимални и че е почти невъзможно да разпознаеш някого в гръб. Въпреки всичко знаеше, че е Сет. Забравила за шокираните погледи и студеното негодувание на хората, Кортни ги разблъска и започна да тича през тълпата, като го викаше по име. Единствената мисъл в главата й бе, че Сет се отдалечава от нея и ако не го настигне скоро, той може да изчезне завинаги.

Приближаваше се, но тълпата между двамата ставаше все по-гъста. Не след дълго достигна място, където пътниците от два различни самолета чакаха да се качат, и Кортни бе сигурна, че никога няма да успее да се промъкне между купчините багаж и натрупаните хора. Отчаяна, тя почти изкрещя името му.

Половината глави се обърнаха към нея, но на Кортни не й пукаше. Един от всички бе Сет. В целия свят нямаше втори толкова огромен, толкова безупречно облечен и втренчен в очите й с такъв студен гняв. Стъпките й станаха по-бавни, когато го наближи. Погледът му не бе заменен от топла усмивка, след като я бе познал, нито пък ръцете му се разтвориха, за да я прегърнат. Кортни се почувства така, сякаш се е изправила срещу айсберг.

— Какво искаш?

— Да те видя. Каза ми да се обадя. Звънях дузина пъти, но ти не ме потърси.

— Не ти ли стигна, че ме направи на глупак пред половината коневъди в Америка? Защо изкрещя името ми — за майтап или за да бъдеш сигурна, че повече няма да мога да покажа лицето си и в Англия?

— Трябваше да те видя. Защо не отговори на обажданията ми? Защо се криеш от мен? — Изобщо не забелязваше ядосаните хора, които крещяха около тях, защото двамата стояха в средата на най-натоварения коридор на летище Хийтроу и блокираха движението. Всичко, което виждаше, бе Сет и гнева в очите му.

— Защо да го правя? Ти ясно ми даде да разбера какво е мястото ми в твоя живот.

— Сгреших. И вече осъзнах това. Обичам те, Сет!

— Ти нямаш нужда от мен.

— Напротив, имам. Мислех, че нямам, но и за това съм бъркала. Смятах, че всичко на този свят, включително и самата аз, е по-маловажно от фермата, но сега разбрах, че не е така. Ти си най-значимото нещо в живота ми, Сет. Искам да бъда с теб. Искам да стана твоя жена.

— Само преди седмица аз искрено вярвах — силно се надявах, — че ще вземеш такова решение.

— Взех го много отдавна — погледна го Кортни с разкаяние, — в мига, в който си тръгна. Разбрах, че не мога да изпитвам истинска радост, когато теб те няма наоколо. Не ме впечатляваха дори победите на Гас, не и както тази в Млади надежди. Фермата е важна за мен, Сет. Тя е в кръвта ми и сигурно винаги ще бъде. Айдъл ауър е моето наследство, но вече не е център на живота ми и никога повече няма да бъде… — Внезапно Кортни млъкна. — Преди седмица? Какво се е случило преди седмица?

— Отидох в Кентъки — каза Сет, блясъкът в очите му стана по-силен. — Мислех, че всички тези обаждания означават, че най-сетне си променила отношението си. Всъщност надявах се да е така. Но тъкмо преди да замина, получих официално писмо от Клей, в което ми съобщаваше, че ангажиментите ми по отношение на твоите дългове отпадат, защото си изплатила всичко. Бях объркан и се отбих в офиса на Клей, преди да дойда в Айдъл ауър. Добре, че го направих. Така си спестих труда да се превърна в най-големия глупак, освен това новата картина ми подсказа, че нещо се е променило.

— За какво говориш? — попита Кортни озадачена.

— За баща ти и проклетите му милиони, Кортни. Защо не ми каза?

— Не знаех, искам да кажа, знаех, но не знаех.

— Тази загадъчна реплика може да изразява точно това, което имаш предвид, но аз нямам никаква идея за какво, по дяволите, говориш.

— Не знаех нищо за него. Като всички останали и аз си мислех, че е мъртъв. Едва преди смъртта си дядо ми ми каза, че е жив и че мога да му се обадя, ако имам нужда от пари.

— Каза ли ти колко?

— Поне петнадесет милиона.

Погледът на Сет би могъл да смрази и изригващ вулкан.

— Значи ти ме остави да обиколя половин Кентъки, за да намеря клиенти за проклетата ти ферма, да си напрягам мозъка в търсене на начин да ти помогна да се справиш с дълговете, да докажа на всеки Том, Дик и Хари, че съм лудо влюбен в теб, като през цялото това време си седеше в огромната си къща и ми демонстрираше бедност и непоклатим дух, казваше, че животът ти е посветен на фермата и нейното възстановяване, а всичко друго остава на заден план, обясняваше колко се страхуваш от любовта и се чувстваш недостойна…

— Сет, моля те…

— Остави ме да дрънкам глупости за силния ти дух, който не се пречупва дори пред непреодолими препятствия, за куража ти за твоето сърце; и през цялото време си знаела, че стига да позвъниш на татенцето си, всичките пари, от които имаш нужда, ще потекат през телефонната слушалка. Сигурно доста си се забавлявала да ме гледаш как се правя на танцуваща мечка. Нали така ме нарече — голямо мече играчка?

— Сет, моля те, изобщо не е така!

— А как е тогава? Говориш ми така, сякаш не виждам фактите.

— Вярно е, знаех, че мога да се обадя на баща ми, ако съвсем закъсам, но е вярно и другото. Исках да се справя с всичко сама, без ничия помощ.

— Но защо не ми каза? Защо ме остави да се правя на глупак?

— Не можех, не исках никой да знае. Но ти казах да не ми помагаш, защото мога да се справя сама.

— Да ми кажеш, че можеш да се справиш и сама, при положение че в цял Лексингтън няма човек, който да вярва, че би могла да изкараш дори само до края на годината, не е същото, като да обясниш, че имаш тъпкан с пари баща, който е готов да ти изпрати петнадесет милиона, когато решиш да вдигнеш телефона.

— Ако толкова държиш да цитираш цифри, поне бъди точен. След като бъдат платени данъците, ще получа деветдесет и един милиона.

Сет пребледня.

— Господи, а аз се осмелявах да мисля, че се нуждаеш от помощта ми, за да избягаш от коварния капан на Фланъри. Сега разбирам защо си рискувала нищожната сума от двеста хиляди. А като си помисля и колко работих върху сделката… Никога не съм подготвял нещо толкова сложно, а щеше да бъде и сполучливо, но ти, разбира се, нямаше намерения да допуснеш осъществяването й, не и с всичките тези милиони в ръцете си.

— Сет, не беше така!

— Чудя се дори защо се занимаваш с Гас. Освен ако не е добър колкото Секретариат, той никога няма да струва и на половината на твоето състояние.

— Спри — изкрещя тя, без да забелязва, че спира движението за втори път в рамките на един час. — Опитах се да се свържа с баща ми, но не можах. Не бях планирала да отменям продажбата, просто така се получи.

— Ти си като ветропоказател, който се мести с всеки полъх на бриза.

— Грешката си беше твоя — продължи да крещи Кортни. Натрупаният в нея гняв изригна. — Никога не съм искала да идваш във фермата. Никога не съм те молила да продадеш Гас, да ми търсиш наематели или да ми израждаш жребчетата, да ми показваш проклетата си ферма или да преподписваш дълговете ми, да се влюбваш в мен или да ме караш аз да се влюбя в теб, да правиш любов с мен или каквото и да било друго от това, което непрекъснато вършиш. Но ти не ме слушаше! Винаги знаеше повече от мен. Пренебрегваше причините, които ти посочвах, без да си задаваш въпроса дали случайно нямам и други лични основания за действията си.

— Никога не си се вслушвала истински в това, което те съветвах. Дори когато организирах за теб най-добрата сделка в цял Кийнланд, ти я провали, защото не можеше да допуснеш, че съм прав. Толкова чудно ли ти се вижда, че се съпротивлявах срещу това да ме водиш за носа накъдето си поискаш?

— Не ме разбра, а и не се опитваш, Сет. Ти не знаеш какво е да не бъдеш обичан от никого, защото си известен и преуспяващ. Баща ти може и да е изгубил фермата си, но остатъкът от живота ти е поредица от успехи. Аз бях изоставена от родителите си на четиригодишна възраст, купена от дядо ми, който е бил ръководен от омразата към сина си, и обременена с огромна ферма, солидни дългове и още по-голямо чувство за вина. Понякога бях безсилна да направя нещо повече от това да посрещна следващия ден. Но ти никога няма да ме разбереш, не и с твоето мъжко превъзходство… Какво, по дяволите, беше това, в което се влюби, Сет? Идеята да изпълняваш ролята на сър Галахад за своята тъгуваща лейди Гуинивер или моето преизпълнено с желание тяло? Сигурно не си обичал нещастната трепереща глупачка вътре в мен. Изобщо не я харесваше.

— Влюбих се в нещо, което мислих, че съществува в теб, но разбрах, че е било илюзия.

— Сет, погледни ме, наистина ме погледни! Наистина ли ме виждаш?

— Не знам коя си. Може и да си се преборила със страховете и да си оставила ангажиментите ти да си почиват, но си убила и момичето, което познавах. Трябва да вървя, Кортни. Ще изтърва самолета си.

— Ще се върнеш ли? Не искаш ли поне да си дадеш шанса да ме опознаеш?

— Не знам, вече не знам нищо…

Кортни бе свела глава, неспособна да срещне непоколебимия му поглед.

— Никога нямаше да се обадя на баща ми, ако не беше ти. Събрах куража да направя това едва когато разбрах, че мога да те загубя. Никога не съм предполагала, че по такъв начин ще те отблъсна. Моля те, Сет…

Но когато вдигна поглед, той беше изчезнал, сякаш земята под краката му се бе разтворила и го беше погълнала.

 

 

Кортни се опита да се съсредоточи върху настоящето, вместо да мисли за миналото или за бъдещето. Беше се скрила в библиотеката, за пръв път бягаше от изключителния успех на Гас. Преди четири дни бе спечелил състезанието за купата на коневъдите в неговата възрастова група и Тед вече бе получил две обаждания за съсобственост за суми, надвишаващи петнадесет милиона. Жената на баща му — красива японка — бе прекарала една седмица в Айдъл ауър и много от неяснотите на отминалите двадесет години се изясниха. Беше невъзможно да наваксат цялото изгубено време, но Кацуо Клонингер покани Кортни да я посети в Хонконг следващата година, след Тройната корона.

— След напрежението през последните седмици имаш нужда от дълга почивка, далеч от всички, които искат да споделят успеха ти, а нямат никакъв принос за него.

Но в мислите си Кортни непрекъснато се връщаше към Сет — след онази ужасна нощ на летището в Лондон рядко обръщаше внимание на нещо друго, чудеше се дали той ще поиска някога да сподели успеха й. Беше направил много за постигането му, но, както изглежда, те намираха повече щастие в провалите, отколкото в успеха.

Кортни безсрамно използва присъствието на втората си майка като извинение да не излиза. Общността на коневъдите с нетърпение очакваше тя да се върне в редиците им, бяха я засипали с покани за обеди, партита, събирания с благотворителна цел. Хората, с които бе израснал баща й, и тези, с които бе работил, искаха да научат всичко за него и неговия успех. Абсолютно непознати я преследваха с молби за благотворителност и по всевъзможни други причини. Накрая Кортни спря да вдига телефона лично.

Въздъхна. Правеше го доста често напоследък, но това, че се укоряваше за отношението си към Сет, изобщо не помагаше. Всъщност не променяше нищо. Разбира се, Кортни можеше да продължи да работи всеки ден, както и по-рано, да взима решения, свързани с фермата, и да се прави на не по-малко ентусиазирана отпреди, за да не задават въпроси хората. Но тя вече не изпитваше онази страст към работата, която я ръководеше, когато срещна Сет.

Колко странно! Всяка фибра от нея трепереше при мисълта за Гас и фермата в началото, а сега, след като бе достигнала успеха, за който копнееше, Кортни не бе щастлива, а отчаяна. В началото, когато нямаше отърване от него, не желаеше Сет, а сега, когато бе готова да продаде Айдъл ауър заради него, не можеше да го има.

Винаги бе знаела, че малко не е в крачка с връстниците си, но това не я притесняваше, поне не много. Накрая обаче излезе, че Кортни не е наясно със собствения си живот. Липсата на разбиране, страховете, гневът и отречените истини от последните двадесет години до такава степен бяха объркали нейните схващания, че не можеше да възприема нещата нормално, поне така й се струваше. Не знаеше как да си върне Сет, но бе сигурна, че трябва да го направи.

Беше посветила четири години от живота си на фермата само за да се освободи от оковите на вината и да разбере, че това не й носи удовлетворение, не и в смисъла на истинско щастие. Единственото нещо, което обичаше, бе Гас, но едва ли щеше да го вижда често през следващите две години, а когато отново се върне в Айдъл ауър, ако изобщо се върне, вече нямаше да бъде нейното конче.

Тя отново повтори клетвата да си върне Сет. Всичко, което някога бе искала, наистина бе искала, можеше да намери в прегръдките му. Знаеше, че това е мястото, където копнее да бъде, и ако силното желание и постоянната работа можеха да й го върнат, Сет Камерън щеше да бъде неин някой ден.

 

 

Кортни се измъкна от библиотеката, стигна до колата си незабелязана от никого и потегли. Трябваше й време да помисли. През последните няколко месеца, откакто успехът на Гас превърна Айдъл ауър в място на кипяща дейност, непрекъснато изискваща вниманието й, Кортни си бе изградила навика да си почива като посещава фермата на Сет. Щеше да й се подиграва, ако знаеше, но на Кортни не й пукаше. Мястото беше тихо, никой не я безпокоеше, а и се чувстваше по-близо до Сет. Тук бе оставил част от себе си, която не можеше да сложи в куфар и да отнесе в Англия, Франция, Япония, Австралия, Южна Америка или някое друго от местата, посещавани от него, за да продава коне.

Докато спираше колата си под един вековен дъб, Кортни забеляза ягуара на Сет, паркиран в гаража. Не можеше да гледа тази кола, без да очаква всеки момент оттам да изскочи Сет и да тръгне към нея, огромното му тяло да закрие видимостта към всичко останало, а щастливата му усмивка да я накара да забрави, че има и други наоколо. Сега обаче при вида на колата в гърлото й заседна буца и Кортни прекалено ясно си спомни събитията от последните дни.

Тя мина зад къщата и тръгна към пасбището, където Сет държеше трите си кобили — онези, които му бе избрала. Животните бяха сами, жребчетата им престанаха да бозаят преди няколко седмици. Кортни се почувства по-близо до Сет. Покупката на кобилите беше нещо, за което му бе помогнала, и може би щеше да си остане единственото. По някакъв начин жребчетата и кобилите й даваха малка част от Сет. Макар и не много, засега това бе всичко, което имаше от него.

 

 

Сет захвърли вестника Дейли Рейсинг форм настрана. През трите месеца, откакто остави Кортни в Саратога, се бе затрупал с работа. Посети повече търгове, привлече повече клиенти и направи повече пари от когато и да било, но не можеше да изхвърли Кортни от мислите си за време по-дълго от няколко часа. Дори когато говореше с клиент, дори ако участваше в наддаване, Кортни бе едно от нещата, които носеше в подсъзнанието си и винаги излизаше на преден план.

След огромния й успех Сет се опита да убеди себе си, че тя повече не го иска, нито пък има нужда от него. Събрал бе стотици статии, буквално стотици хиляди думи за нея, Гас и за наследството, но от това болката само ставаше по-силна. Нищо не би могло да запълни празнотата или да излекува раната му.

Времето, когато настояваше да бъде на първо място, а дори и единственото нещо в живота й, му се струваше толкова далечно. Сега би се съгласил да го допусне поне последен. Три месеца бе убеждавал себе си, че да имаш половин хляб, все пак е по-добре, отколкото изобщо да нямаш.

Тази жена те накара да забравиш голяма част от гордостта си, шепнеше му гласчето. Но Сет го успокояваше с фалшиви клетви. Точно това гласче го вкара в беля — първо му диктуваше, че Кортни ще оцени нещата, които прави за нея, а после я наричаше неблагодарница, когато тя отказа да приеме предложенията му да й помогне. Дълбоко в себе си Сет бе ръководен от ирационален злостен импулс. Толкова го заболя след Саратога, че позволи на гнева си да надделее. Нека да види какво ще й бъде без мен, мислеше той, и ще промени отношението си.

Очакваше да го посрещне със сърдечно добре дошъл, когато се върна в Кентъки. Писмото на Клей го смути, но само за миг, беше нищо в сравнение с шока да разбере, че Кортни се къпе в пари, а Айдъл ауър процъфтява. Натрапчивият гласец му крещеше, че го е правила на глупак, че го е карала да преодолява препятствие след препятствие, знаейки, че би могла да има парите само ако вдигне телефона. Сигурно ти се е подигравала през цялото време, казваше гласчето, и е била доволна да види на какво може да подтикне един зрял мъж.

Беше отпътувал отново за Англия, изпълнен с гняв, който не се бе уталожил, когато се срещнаха на летището Хийтроу. Стотици хора стояха втренчени в тях, докато двамата си крещяха с всичка сила в средата на най-пълната зала по време на най-натоварената част на деня. Можехте да водите дебатите си и пред микрофоните на Би Би Си, шепнеше гласчето. Тогава съвсем щеше да те довърши.

Сет послуша гласчето и тръгна към самолета си. Продължи да му вярва още две седмици, но после го обхванаха първите съмнения. Гласчето още крещеше, дори по-силно, но Сет не можеше да забрави завинаги думите на Кортни и веднъж си позволи да се замисли над тях и да преоцени действията си. Оттогава гласчето така се разбесня, че Сет би го унищожил със собствените си ръце, ако само можеше да се докопа до него. Фактът, че гласчето беше част от самия Сет, по никакъв начин не облекчаваше положението.

Той знаеше, че наистина е виновен за всяко от нещата, в които го обвиняваше Кортни. Беше дори по-лошо. Сет оправдаваше постъпките си с егоистичното убеждение, че помага на жената, която обича. Не разбираше какво прави, дори когато тя му го изтъкваше, а това бе доста често. Себично чудовище… Чудеше се дали и Синтия го напусна по същата причина. Може би щеше да е по-добре, ако му го бе казала, макар да се съмняваше, че щеше да разбере думите й. Нуждаеше се от здрава броня от самоувереност, агресивност и непоклатимо добродушие, за да бъде добър търговец, и през последните няколко месеца бе свършил страхотна работа. Но същите характеристики го разделяха от най-скъпото му същество — Кортни.

Ядосан, той се изправи и отиде до прозореца. Не знаеше защо бе дошъл във фермата. Тя олицетворяваше толкова много неща, които му изглеждаха маловажни в момента, но му даваше усещането за спокойствие, което не бе изпитвал през последните месеци. Някак си го караше да се чувства по-близо до Кортни. Единствено тук можеше да вярва, че някой ден отново ще я спечели.

Не знаеше защо си мисли, че ще успее да я върне. След начина, по който се държа на аерогарата, тя сигурно не искаше да го вижда повече, независимо от това, което каза Марша. О, да, Марша му обеща да гние в ада повече от веднъж. Това бе причината да се върне в Кентъки първия път. Тя убеждаваше Сет, че Кортни го издирва, но когато се прибра, не намери нови съобщения от любимата. Марша настояваше, че Кортни още го обича, но той се съмняваше. Никой не бе изоставял Марша в средата на летището унизена и захвърлена.

С крайчеца на окото си Сет забеляза, че някой се движи надолу към пасбището. По дяволите, невъзможно бе се държат туристите надалеч от фермите, но Сет не можеше да си обясни защо някой ще идва е неговата. Тук нямаше известни коне, нито пък земята му се ползваше с популярност в бранша.

Това е Кортни, изкрещя съзнанието му. Но какво прави тук? Мислите му не можеха да подскажат на Сет какво да предприеме, но тялото му нямаше съмнения. В миг той се измъкна от къщата и хукна към пасбището. Забави крачка едва когато наближи Кортни.

Тя явно бе потънала в мисли и не усети, че някой се е приближил, беше изцяло погълната от конете. Странно защо му се стори, че е съвсем естествено да я намери тук. Не осъзнаваше колко е копнял за нея досега. Бе взел решение никога повече да не й позволи да си тръгне.

Не знаеше какво да й каже. Страхуваше се, че звукът на гласа му ще я прогони. Дали да се извини? Може би е по-добре да не споменава нищо и да се надява, че е забравила? Както обикновено, той послуша инстинкта си и направи нещо съвсем различно.

— Явно си нямаш достатъчно коне в Айдъл ауър и си хвърлила око на моето скромно трио?

Със странен стон Кортни се обърна при звука на гласа му. Един поглед към лицето му — твърде кратък за съзнателна мисъл — издаде глада, болката в сърцето му и я тласна към него. Сет се втурна към Кортни и гостоприемните му ръце отново я обгърнаха.

Кортни не познаваше по-приятно чувство от това да се намира в прегръдките на Сет, от облекчението да я държи здраво и да усеща целувките му на устните си. След месеците, през които й липсваше и се чудеше къде е, след опасенията, че никога повече няма да я вземе в ръцете си, облекчението беше като непоносима болка.

— Сигурен ли си, че искаш да се върна? — промълви тихо тя.

— Абсолютно — прошепна дрезгаво Сет в ухото й, докато го изследваше с уста. — Още ли се страхуваш?

— Вцепенена съм.

Дълго време стояха безмълвно, загледани в конете. Нямаше нужда да говорят за миналото, защото наистина беше минало, а не част от живота им. Може би това, че тя носеше рокля, а Сет излезе без сако и вратовръзка, бе някаква поличба.

— Защо дойде тук? — попита той най-сетне.

— Тук се чувствам по-малко нещастна — отговори Кортни и го прегърна по-силно. — Айдъл ауър олицетворява всичко, което ни разделяше. Това е твое и тук винаги се чувствам по-близо до теб.

— Достатъчно близо, че да се омъжиш за мен?

Тя вдигна глава към него.

— Ако още ме искаш…

— Никога не съм спирал.

— След като си тръгна от мен на летището, не бях сигурна, че е така.

— А аз не бях сигурен, че ти ме искаш, не и след всичко, което ми наговори.

— Какво промени решението ти?

— Нищо. Просто винаги съм искал да се оженя за теб. А твоето?

— Осъзнах, че съм била по-щастлива, когато си имах проблеми, но ти идваше да ме видиш. Защо не се обади?

— Подвеждащото чувство за лична обида. Можеш да го наречеш и наранено его. Отначало се ядосвах, че отхвърляш помощта ми. Предполагам, че никога няма да разбера желанието ти сама да изплатиш дълговете. Не можех да проумея и защо след всичко, което направих за теб, не ми даваш приоритет. — Кортни се опита да протестира, но Сет я накара да млъкне с целувка. — После отидох в Кентъки, научих за наследството ти и реших, че си ме правила на глупак. След всичко, което ми каза на летището, не можех да допусна, че наистина си влюбена в мен. Трябваше ми малко време, преди да разбера какво съм направил самият аз.

— Не чак толкова, колкото на мен. Но вече всичко приключи. — Тя го погледна изпитателно. — Приключи, нали?

— Да — увери я Сет.

— Добре. Искам да ми помогнеш да намеря съсобственик за Гас. — Кортни усети, че Сет се стъписа, но продължи: — Всички ме побъркват заради него.

— Сигурна ли си, че искаш съсобственик?

— Разбира се.

Но Сет не пропусна да забележи моментното й колебание.

— Мисля, че все пак е по-добре да останеш единствен собственик — каза Сет, — въпреки че продължавам да настоявам, че трябва да го застраховаш.

— Вече го направих. Винаги съм знаела, че имаш право за това, но защо да не ми препоръчваш съсобственост?

— Защото е твой и не трябва да го делиш с никой друг. Бъди егоист! Остави за себе си цялото уважение, всичките пари и славата.

Кортни се засмя щастливо.

— Все пак си помисли за солидната комисионна, която губиш.

Току-що почувствал облекчение, Сет се стъписа отново и дори повече при тези думи.

— Съжалявам. Нямах предвид това…

— Кортни, искам да бъдеш сигурна, че женитбата ни няма нищо общо с Айдъл ауър или продажбата на коне. Няма да излезе нищо, ако си на мнение, че аз просто преследвам поредната комисионна.

— Сигурна съм. Беше само глупава шега. След като през цялото време непрекъснато те обвинявах, че се въртиш около мен само заради комисионните, мислех, че ще можем да се посмеем над това, че сега имаш шанса да ги получиш.

— Просто съм прекалено чувствителен на тази тема. Ще трябва да си намериш някой друг, който да се занимава с продажбата на конете ти.

— Имам по-добро предложение. Просто няма да ги продавам. — И двамата се засмяха.

Изведнъж изражението на Сет стана сериозно.

— Ще можем ли да започнем тук?

Кортни го наблюдаваше внимателно.

— Нали вече не се опасяваш, че за мен фермата е на първо място.

— Не, но се съмнявам, че Айдъл ауър ще се отнесе към проблема със същото разбиране. Знам, че след няколко години вероятно ще трябва да се пренесем в твоята ферма. Това място е прекалено малко за много коне и деца, но бих искал да си само моя колкото се може по-дълго. Не желая Тед или някой друг да идва в къщата на всеки час от деня или нощта, за да задава въпроси.

— Добре, ще живеем тук, докато не изместиш офиса си от Лексингтън.

— Съгласен съм. — Известно време стояха смълчани. — Знаеш ли, че Ниджински роди кобила? — сети се Сет.

— Не. Как изглежда?

— Малка красавица. Мисля, че бих могъл да я отгледам сам и после, когато Гас спре да се състезава, да го взема за разплод.

Кортни я напуши на смях. Когато погледна към Сет и забеляза танцуващите дяволчета в очите му, тя прихна. Опита се да каже нещо, но вместо това продължи да се залива от смях. Облегна се на гърдите му и като осъзна, че може да прекара остатъка от живота си с този мъж, продължи да се смее.

Но смехът й вече не бе следствие на шегата.

Той изразяваше истинско щастие.