Лей Грийнууд
Омагьосан кръг (1)

1.

— Ако не намериш малко пари отнякъде, ще трябва да затворим това място.

Думите на управителя на фермата й преследваха Кортни, докато тя, облегната на бялата ограда, наблюдаваше едногодишното жребче, лудуващо из полето. Беше подпряла брадичка на ръцете си, а бризът развяваше пуснатата й коса. Времето бе изненадващо горещо за октомври, така че обичайното й облекло — дънки и ботуши, се допълваше от връхна дреха без ръкави.

Беше започнала да търси нови клиенти още след смъртта на дядо си, преди три години, но повечето собственици нямаха желание да държат конете си в потънала в дългове ферма, притежание на двадесет и четири годишна жена. Дядо й посвети десет години от живота си, за да я обучи как да се грижи за фермата, но повечето хора смятаха, че тя все още е прекалено млада и неопитна.

— Отработих дълговете си, всичко до последното пени — каза тя на Тед, като се опитваше да звучи убедително. — Ако бъдем пестеливи, ще можем да оцелеем, докато Гас започне да се състезава.

Опитното й око забелязваше всеки детайл от движенията на кончето, докато то се перчеше, тичаше в тръс към нея, завърташе се и галопираше обратно към средата на полето. Червеникавокафявата му козина, много близка по цвят до косата на самата Кортни, ярко лъщеше на слънцето. Мускулите му играеха, докато жребчето неуморно тичаше с пълна сила.

— Ти ще спечелиш толкова много състезания, никога повече няма да ми се наложи да се притеснявам за пари — каза Кортни на глас. Тя никога не оставяше мислите си за кончето неизказани.

Сякаш я бе разбрало, жребчето премина през полето в галоп, надбягвайки пеперудите и водните кончета, все едно че бяха петстотинкилограмови коне, които се мъчат да стигнат преди него до финала. След като измина половината от дължината на полето, то се обърна и спря, разтърси грива и пое обратно в тръс, за да получи наградата си — лакомство, скрито в джоба на Кортни.

— Ти си разглезен, Гас, и знаеш това, нали? — прошепна тя, докато с едната си ръка галеше красивата извивка на врата му, а с другата подаваше захарче на жребчето. — Може би няма да мога да намеря треньор, който да съумее да направи нещо от теб, и в крайна сметка ще се наложи да гледам как до края на живота си се надбягваш с пеперудите.

Кортни потръпна. Тя знаеше, че ако Гас не печели състезанията, ще трябва да го загуби. Не мислеше, че би могла да го понесе. Беше го отгледала, присъствала бе на раждането му, беше край него при първата му настинка. Той беше нейното конче, нейното бебе и щеше да стане голям шампион. Трябваше да стане!

— Наистина прекрасно животно.

Кортни се обърна при звука на непознатия глас. Мъж гигант, нещо като Атлас в дрехи, стоеше на три крачки от нея и се усмихваше по начин, който заплашваше мисълта и тялото й да изгубят способността си да функционират. Безупречно облечен, с тъмночервено сако, вратовръзка и кафяви панталони, със старателно сресана вълниста руса коса и току-що излъскани тъмнокафяви кожени обувки той просто стоеше там и я наблюдаваше с момчешка усмивка, за каквато рекламните агенти биха дали живота си.

— Кой сте вие? — измънка Кортни, прекалено объркана, за да отдава значение на добрите маниери.

— Сет Камерън. — Протегнатата му ръка обхвана нейната. — Минавах оттук и не можах да устоя на желанието да погледам кончето ви.

Макар и все още заслепена от присъствието на този огромен мъж, тя присви очи.

— Не бихте могли да видите пасбището от пътя.

Как бе възможно някой толкова грамаден да изглежда така отнесен? Добре де, не точно отнесен, но в него имаше нещо, което й напомняше за мече играчка, а и тази усмивка… Кортни отново облегна елегантното си тяло върху оградата.

— Имах предвид алеята към фермата — обясни той, сочейки към мястото, където беше паркирал сивия, като цвета на очите му, ягуар.

— Какво правите в моята ферма?

— Наблюдавам жребчето ви.

— Откъде разбрахте за него? — Трудно беше да се проведе смислен разговор с този мъж…

— Боя се, че не мога да ви отговоря на този въпрос. Професионална тайна.

— Но какъв сте вие, да не сте репортер?

— Нищо подобно — увери я Сет с дълбок гърлен смях, — макар голяма част от това, с което се занимавам, да се свежда до издирване.

— И с какво се занимавате?

— Купувам и продавам коне. Надявах се да поговоря с вас за продажбата на това жребче.

Кортни блъсна оградата и се отдалечи от нея.

— Не е за продан — процеди през зъби в отговор.

Сет примигна при тази неочаквана промяна, но всичко, което каза, беше:

— Какво е родословието му?

При цялата тази провокираща мъжка привлекателност, при целия този възхитителен съблазняващ чар той беше търговец на коне! Почувства се предадена, а устните й се извиха в ядна гримаса.

— Какво значение има? Никога няма да продам Гас!

— Гас?

— Да, Гас — повтори тя с раздразнение. — Да не би да очаквахте, че го наричам Мистър Пролетна Светлина?

— Предполагам, че не, но Гас?

— Той е достоен син на селото. — Гласът й омекна. — Няма нищо, което да обича повече от това да се търкаля в прахта. Мисли си, че Бог е създал калта специално за него.

— Хм, ярка индивидуалност.

— Разглезила съм го, ако това имате предвид — каза Кортни и усмивка смекчи изражението й. — Той мисли, че аз по цял ден нямам друга работа освен да охкам и да ахкам след всичко, което прави, и всеки път очаква някое лакомство.

— Изглежда доста добър.

— Може да галопира, с дължина на отскока шест крачки — отбеляза Кортни, възмутена от равнодушната похвала, отправена към кончето й от този нагъл натрапник. Но какво би могла да очаква от един търговец на коне, който не вижда нищо друго, освен доларова банкнота всеки път, когато погледне към породисто животно. Още повече че когато го каза, в очите му играеха закачливи пламъчета, а ъгълчето на устата му се изви в усмивка. Ако не беше компетентна по темата, би се заклела, че той й се подиграва и това дори му доставя удоволствие.

— Да разбирам ли, че планирате той да се състезава?

Кортни кимна.

— Имате ли треньор?

Тя поклати глава.

— Сигурна ли сте, че няма да решите да го продавате?

Кортни не можеше да спре да кима утвърдително. Почувства се като дресирано животно. Дори не можеше да остане ядосана на това огромно нещо с блестящи очи и палава усмивка. На двадесет и четири години тя съвсем не беше някаква невинна ученичка, но в момента се държеше точно като такава.

— Конете на дядо ми винаги са се състезавали.

— За вас няма да е толкова лесно, колкото за него.

— И какво точно искате да кажете с това? — Защо всеки път, когато започваше да мисли, че го харесва, той трябваше да казва нещо, с което да я провокира?

— Нищо лично, просто състезанията с коне са мъжка игра. Само няколко жени са участвали, и то обикновено като партньори.

— Значи мислите, че няма да се справя с това? — Фактът, че собствениците, които отказаха да оставят конете си във фермата й, мислеха по същия начин, само още повече засили яда й към него.

— Не знам какво можете. Всъщност аз дори не ви познавам.

Ако не беше сигурна, че той се опитва да се държи гадно, би се заклела, че думите му съдържат открита покана, а не предизвикателство. Светлинните в очите му преминаха в нещо нежно, сивкаво-синьо, а извивката на устните му съвсем слабо загатваше усмивка.

— Аз не съм съвсем без приятели — предизвикателно отбеляза Кортни и получи още една доза от онзи гърлен смях, който така коварно подкопаваше устоите на нейната враждебност. Този мъж не играеше честно.

— Сигурен съм, че е така, но реших, че страховитото изражение на лицето ви означава, че за нищо на света няма да потърсите помощ от тях.

Кортни преглътна своите, напиращи в отговор, думи. Не стига че този мъж успяваше да разклати твърдостта й само с усмивка, а на всичкото отгоре четеше и мислите й.

— Това какво възнамерявам да правя, наистина не е ваша грижа — сопна се тя, като се стараеше да прозвучи негодуваща, а не напрегната. — Всъщност нищо от това, което върша, не ви влиза в работата.

— Това не бива да остава така.

Защо не можеше да продължава да му се ядосва, мислеше Кортни, докато опитваше да успокои ускорения ритъм на сърцето си. Колкото по-бързо си отиде, толкова по-добре.

— Ако няма друго, което бихте искали да кажете…

— Сигурно ли е, че не мога да ви заинтересувам с продажбата на жребеца? Бих могъл да ви намеря купувачи от двете страни на Атлантика, които ще наддават за него.

— Не! — Защо продължаваше да настоява?

— Бих могъл да го включа в зимните продажби или в тези за двегодишни животни.

— Колко пъти трябва да ви повтарям, че той не се продава? — Истинският търговец никога не се предава, припомни си Кортни, а този Сет Камерън се показваше като такъв до мозъка на костите си.

— Защо не се продава?

— Това също не е ваша работа — процеди Кортни. Леката му усмивка увеличи раздразнението й дотолкова, че най-накрая тя се изтърва: — Той ще стане шампион. Скоро аз ще купувам коне.

— Ще купувате?

Не можеше да не му признае способността да се прикрива. Нито лицето, нито гласът му издаваха изненадата, която би трябвало да е изпитал при нейното изказване.

— Да, ще купувам — повтори тя, щастлива, че е надделяла поне веднъж. — Някога Айдьл ауър беше най-добрата ферма в Кентъки и се надявам отново да бъде така.

— Ако продадете жребчето, ще имате капитал да купите нови животни. Така ще се застраховате от евентуални парични загуби и ще разпределите риска върху няколко животни, вместо върху едно. Повечето хора биха постъпили по този начин.

— Аз не съм повечето хора.

— Доста трудно е да поддържаш такъв бизнес съвсем сам.

— Аз не съм съвсем сама, засега, но планирам твърде скоро да остана — процеди Кортни — и искам до пет минути да напуснете моята собственост.

— Това вече не звучи твърде гостоприемно. Мислех, че жените от Юга са по-дружелюбни към посетители.

Не можеше да разбере как, докато през цялото време се опитваше да открадне коня й, той успяваше да изглежда толкова огорчен, че й се искаше да го утеши. Неговото изражение на наранена чувствителност би направило чест и на най-талантливия актьор в света.

— Винаги сме сърдечни с джентълмените, но сме малко предпазливи с мъжете.

— Охо! Южната красавица хапе.

Кортни не можа да потисне една нежелана усмивка.

— Акцентът ви е достатъчно красноречив, така че престанете да се преструвате, че не сте южняк като мен. Макар че не мога да си обясня защо един уважаващ себе си жител на Кентъки ще продава коне, вместо да ги подготвя да се състезават.

— Е, в такъв случай помислете известно време върху това. Така следващия път, когато дойда, ще имаме тема за разговор.

— Но аз не желая да идвате пак — изрече Кортни малко забавено. Трябваше да престане да го гледа в очите. Не можеше да разсъждава, докато я гледаше сякаш тя е пастичка с крем, а той изгаря от желание да хапне нещо сладко.

— Ще ви призная нещо. Ако поработите над отношението си към търговците, аз ще поработя над моето към жените в конния спорт. Човек винаги трябва да бъде готов за нови преживявания. А аз със сигурност ненавиждам мисълта, че толкова симпатична жена като вас може да бъде затворена по характер.

— Изчезвайте — изрече Кортни толкова рязко, че Гас изпръхтя, отдалечи се на няколко крачки от оградата и се спря там, втренчен в нея. — Видяхте ли какво направих заради вас? — Кортни се обърна свирепо към Сет.

— Не мога да разбера как добродушен човек като мен може да изкара извън нерви жена като вас…

Кортни копнееше да му обясни, но не можеше да измисли начин, който да не включва поне половин дузина нецензурни думи. Освен това какво право имаше той да я нарича симпатична жена.

— Просто си тръгвайте!

Тя рязко се обърна и тръгна към яслите, но не можа да се сдържи да не погледне през рамо. Този досаден мъж все още стоеше на същото място и гледаше след нея с онази особена усмивка. Той й козирува и се отправи към лъскавия си ягуар, толкова скъп, колкото и всичко останало по него, злобно помисли тя. Ядосано тръсна глава и продължи по посока на яслите, но сърцето й биеше така, сякаш току-що е правила крос, а самата тя се чувстваше странно възбудена.

Не знаеше защо му позволи да я обезпокои. Беше точно от онзи тип напористи търговци, които тя ненавиждаше. Изглежда никой не можеше да им противостои. Всеки път, когато отвореше вестника, четеше за някоя фамилна ферма, която се продава, за някой скотовъдец, който продава едногодишни животни, или как млад, многообещаващ кон за надбягвания спешно е бил изпратен в конезавод и всичко това заради подобни сладкодумни търговци, които нямат търпение да продадат богатствата на Кентъки на първия най-голям публичен търг.

Той може би е отглеждал дръглива кобила или трикрак еднорог, след като вярва, че младо, обещаващо жребче може да бъде продадено на добра цена на публичен търг. Тя не знаеше защо Сет се интересува от Гас. Жребчето не притежаваше онова показно родословие, което би впечатлило богатите купувачи. Може би мистър Камерън все още се учеше.

Не, каквато и да беше причината за интереса му към кончето, Сет Камерън в никакъв случай не беше новак. Всичко, свързано с него, от скъпите дрехи до сребристосивия ягуар говореше за стабилност и успех. Но може би е изпратил собствените си родители в старчески дом и е продал фамилната ферма на някой гръцки корабен магнат… Можеше да си го представи как е израснал във ферма за тютюн или кравеферма. Сигурно е играл футбол в колежа, може би дори професионален футбол, беше достатъчно огромен, за да надиграе дори възрастни мъже. Сега се опитваше да се държи като обикновен човек. Явно някой би трябвало да му каже, че сладкодумните мъже със заучени реплики и по-големи мускули от Джоли Грийн-Гиганта съвсем не са обикновени.

В същото време имаше нещо по момчешки обезоръжаващо в неговите блестящи сиви очи и сламеноруса коса. Ако не беше споменал продажбата на Гас, може би все още щеше да си говори с него. Можеше да се окаже доста привлекателен, кой знае… Да се опитваш да видиш доброжелателното изражение на лицето му беше също като да разглеждаш планина, застанал в подножието й. На ръст около сто седемдесет и два сантиметра, Кортни се смяташе за висока, но сто седемдесет и два сантиметра съвсем не изглеждаха много, докато стоеше до близнака на Пол Бъниън.

Кортни ритна буца пръст и измърмори нещо, което за щастие никой не чу. Защо си губеше времето с мисли за Сет Камерън? Ако още веднъж кракът му стъпи във фермата, ще насъска Хамлет срещу него.

Беше толкова замислена, че почти се блъсна в своя мениджър, който излизаше от офиса.

Тед Басет изглеждаше като счетоводител — нисък, оплешивяващ, с коремче и дебели очила — но в Кентъки нямаше някой, който да разбира повече от него от управлението на коневъдни ферми.

Без да спира да мисли за парадоксалността на ситуацията, Кортни попита:

— Тед, познаваш ли мъж на име Сет Камерън? Висок е около два метра, би трябвало да е търговски агент.

— Разбира се. Защо?

— Беше тук, преди малко.

— За какво? Той се занимава само с много скъпи коне.

— Опитваше се да ме убеди да продам Гас. Зададе ми много въпроси, но имах чувството, че предварително знае отговорите им.

— Най-вероятно е било така. Камерън никога не си губи времето да ходи до някаква ферма, ако не знае предварително какво ще намери там.

— Но как би могъл да научи за Гас?

— О, Боже, Кортни, всеки селскостопански работник в Лексингтън се хвали, ако има ново жребче във фермата. Кеш ли ти предложи?

— Не. Един от търговете.

— Спомена ли цена?

— Знаеш, че няма да продам Гас — процеди Кортни и изгледа Тед проницателно.

— Само се чудех…

— Мъже като него унищожават конните надбягвания. Винаги са досаждали на дядо ми. Всеки път, когато отгледаше добро животно, се опитваха да му го отнемат. Те правеха пари и не ги беше грижа, че унищожават нещо.

— Кортни, трябва да разбереш, че нещата няма винаги да бъдат такива, каквито са били когато дядо ти е бил млад.

— Знам, но положението нямаше да е толкова лошо, ако не съществуваха хора, като твоя прекрасен мистър Камерън, готови да натъпчат джобовете ти с пари, ако продадеш най-добрия си кон. Никога няма да получи Гас — вирна глава Кортни.

— Кортни, мога ли да поговоря с теб за малко?

Тя спря и се обърна назад. В последните дни по лицето на Тед непрекъснато се четеше тревога и Кортни знаеше, че тя е причината за това. Влезе в офиса и се отпусна на стола срещу бюрото му. Знаеше какво смята да й каже, но независимо от това щеше да го изслуша. Дължеше му го, беше работил за фермата с цялото си усърдие.

— Знам, че ще намразиш това, което смятам да ти предложа, но те моля да ме изслушаш.

— Не се опитвай да ме подготвяш, просто ми кажи каквото си решил.

— Искам да продадеш североизточния дял на Вали ентърпрайзис.

— Не! — Кортни стана от стола, а гласът й подскочи с една октава.

— Със сумата, която са готови да платят, фермата би могла да работи още десет години.

— Не ме интересува, дори да предлагат по един милион долара за всеки акър. Трябва да издържим още само година. Гас е от типа коне, за които дядо е мечтал през целия си живот.

— Знаеш ли какво е съотношението на за и против в тази връзка? Двадесет хиляди срещу едно, че той ще бъде шампион, и повече от половин милион срещу едно, че точно той ще е конят, от който се нуждаеш.

— Ще успеем, сигурна съм! Той ще бъде най-бързият. Засичах времето му, докато тичаше из полето.

— Няма да продаваш никаква земя, нали? — попита Тед разстроен.

— Не.

— Не знам как да ти го кажа, Кортни, но вече прекалено дълго отлагам.

Нещо в гласа му й подсказа, че това не беше поредният палиатив.

— Започвам да си търся нова работа.

Кортни беше прекалено потресена, за да каже нещо. Тед беше мениджър на фермата, още откакто тя дойде да живее при дядо си. Беше част от Айдъл ауър, както и самата Кортни. Никога не й бе идвало наум, че той няма винаги да бъде тук.

— Съжалявам, но трябва да мисля за семейството си. Най-малкият ми син още ходи на училище, а знаеш и какъв е случаят със сърцето на Една. Трябва да се занимавам с нещо сигурно.

— Не можеш да напуснеш.

— Нямам избор.

Кортни излезе от офиса му изумена. Решението на Тед я беше потресло. Започна да обикаля около любимата си пейка, под един от големите дъбове пред офиса. Не би могла да оцелее без Тед. Дори и ако можеше да прави всичко така добре, както той, управлението на една ферма беше прекалено обемна работа за сам човек. Дори ако подготвяше Гас за сериозните тренировки само по няколко часа на ден, а през останалото време се занимаваше със сегашната работа на Тед, пак нямаше да смогне да се справи с повечето от задълженията си. Беше прекалено притеснена, за да мисли точно в този момент, но трябваше да намери начин да задържи Тед. Малко по-късно щеше да изхвърли всичко останало от съзнанието си и да се концентрира върху проблема. Това беше една от разликите между тях. Тед обичаше да изяснява всичко докрай, тя предпочиташе да решава проблемите един по един.

 

 

Сет се отпусна в едно от дълбоките кожени кресла в кабинета на Клей Марчмънт. След ден като този беше цяло щастие да бъдеш поканен да хапнеш с Клей и съпругата му. Това означаваше да се отдаде на едно от най-добре приготвените в Лексингтън ястия и да дегустира най-скъпия бърбън. Изкушаваше се да изхвърли от съзнанието си всички мисли, свързани с работата, но в този ден имаше нещо, което не му даваше мира, и това нещо беше Кортни Клонингер.

— Днес посетих фермата Айдьл ауър — каза на Клей.

— Тази на Кортни Клонингер ли имаш предвид?

— Да не би да има и друга ферма със същото име?

— Не, но виждам, че си съвсем наред, а ако си отишъл там заради това, което си мисля, би трябвало вече да не си между живите.

— Е, тя не се съгласи с идеята, но все пак не ме застреля.

— Ако още веднъж отидеш там, а по извивката на устните ти съдя, че възнамеряваш да направиш точно това, може и да не си такъв късметлия. Имам предвид кучето й.

— Куче?

— Очевидно не си срещнал Хамлет. Тя казва, че е куче, но аз съм на мнение, че е малък кон с много остри зъби.

— Не мислиш, че ще си промени мнението, нали?

— Можеш ли да откажеш уискито, конете и жените?

— Вече отказах едното. — Клей наостри уши. — Временно — добави Сет с многозначителна усмивка.

Клей избухна в смях.

— Разкажи ми за нея — погледна го Сет.

— Половината мъже в Лексингтън, имащи шанс да бъдат избрани, се пробваха при нея и бяха категорично отхвърлени. Дядо й й остави хиляда хектара земя, но тя е ипотекирана до последния сантиметър.

— Не ме интересува земята й, искам да продам онова жребче.

— На твое място бих се отказал. Тя побеснява само при споменаването на думата търговец на коне. Изненадан съм, че не те е подгонила с пушка.

— Защо е толкова зле настроена към търговците?

— Трябва да попиташ нея, но търговците доста поизцедиха дядо й, когато играта започна да загрубява.

— Какво е станало?

— Нещо като съчетание на лош късмет и човек, който не може или не иска да се промени адекватно на времената.

— Според моите впечатления тя е в голяма беда, но не го показва.

— Кортни е горда жена, но е разорена до последния си цент.

— В такъв случай можеш да си представиш колко бях шокиран, когато ми каза, че скоро ще започне да купува коне. Сигурен съм, че бих могъл да я придумам, ако не беше убедена, че нейното жребче ще бъде втори Секретариат.

— Това пък кой ти го каза?

— Самата тя, и то надълго и нашироко.

— В такъв случай си разбрал защо няма да продава. Ако ти беше собственикът на Секретариат, би ли го продал?

— За Бога, не! Щях да го дам под наем за най-добрата цена, която бих могъл да получа, и да си купя половин дузина чистокръвни кобили.

— Добре, това за даването под наем го забрави — Кортни не вярва в продажбата на каквото и да било — и ще разбереш нейната позиция.

— О, Боже!

— Аз съм нещото най-близко до финансов консултант за нея, но тя не иска да възприеме и частица от това, което я съветвам.

— Нима?

— Така изглежда.

— Проклятие! Току-що пропуснах шанса да продам един от най-добрите коне на десетилетието.

Клей присви очи:

— Мислиш ли, че този жребец наистина е добър?

— Да. Не съм виждал Секретариат като жребче, но досега не съм срещал нищо подобно на нейното конче. Един ден го наблюдавах с група други кончета. Тичаха заедно, но той бързо ги изпревари. На няколко пъти се опитаха да го догонят, логично беше да се втурне да бяга с всички сили, но той дори не ускори ход и въпреки това те не успяха да го настигнат.

Известно време Клей не каза нищо.

— Радвам се, че има добър кон, но ми се струва, че освен него Кортни ще има нужда и от помощта на приятелите си.

— Може ли да получи такава?

— Не знам. Коневъдите, дори ако са милионери, са доста стиснати, а това, от което има нужда Кортни, са пари в брой.