Кит Гарланд
Пленница на вятъра (27)

ГЛАВА 26

Имението Уинтърхър, Южна Англия, Октомври, 1850 г.

Доминик за стотен път оправи панделките и плисетата на розовата си шапка.

— Не биваше да идвам — рече тя. Погледът, който хвърли през прозореца на каретата, бе изпълнен със страх.

Николас поднесе към устните си ръката й, облечена в ръкавица. Осъзна, че винаги я бе смятал за неспособна да се бои от каквото и да било. Жената, която толкова изкусно бе очаровала Рамзи и бе станала, макар и неволна, причина за смъртта му, едва ли имаше основание да се ужасява от срещата си с граф Уинтърхър.

— Не бих отишъл никъде без вас, госпожо. Нали не сте забравили какъв грубиян съм.

Тя го стрелна с поглед. В очите й блеснаха дяволити искрици, които съвсем живо му напомниха за блажените дни, прекарани в каютата му по време на пътуването от Тунис.

— Да, напълно съм съгласна с теб — промърмори младата жена.

Николас усети как кръвта му кипна. Палецът му разтри леко дланта й.

— Дори ние, грубияните, умеем да споделим заслужено извоюваната победа. Ти имаш не по-малка заслуга от мен в намирането на „Котешкото око“ и спасяването на Тунис. Може би дори по-голяма. И смятам, че Уинтърхър трябва да го узнае.

Тя го изгледа недоверчиво.

— И това ли е истинската причина за настоящето ни пътуване?

— А трябва ли да има и друга?

Младата жена повдигна вежди и погледна през прозореца на каретата, когато господарската къща изведнъж изникна иззад гората от дървета.

— Не знам, Николас, има ли и друга? Господи, това място е великолепно!

Николас се наведе напред, за да погледне внушителната къща, която бе напуснал преди двадесет години.

— Да, наистина е великолепно — изръмжа, замисляйки се за искреното възхищение, което изпитваше, непомрачено от лоши чувства. Гледаше как перата на шапката й се поклащат ритмично и осъзна, че е безсмислено да крие чувствата си от нея. Пое дълбоко дъх. — По дяволите, ако искаш да знаеш, смятам, че е време да забравя миналото. — Тя продължи да се взира през прозореца. Думите сякаш засядаха на гърлото му. — Нали разбираш, време е да простя. Мисля, че най-после е време за това. Освен това, може би съм бил несправедлив към Търлестан.

Тя се извърна и го погледна. И се нуждаеш от помощта ми?

— Не бих могъл да се справя без теб.

— Справяш се е всичко, и то много добре, Николас. Тъкмо затова се омъжих за теб. — Усмихна се и сякаш слънцето проби надвисналите облаци и го заля с топлината си. Тя повдигна устни към неговите и Николас почувства как огънят лумна в кръвта му. Ръцете му я обгърнаха, устните му намериха нейните и измина доста време, преди двамата да осъзнаят, че каретата е спряла пред централния вход на къщата.

Бяха посрещнати от лакей в ливрея, който ги въведе във фоайето и им съобщи, че ги очакват в салона. Николас плъзна ръка по гърба на Доминик и последва лакея. Спомените нахлуха с все сила в душата му. Дори миризмата на мястото бе същата. Където и да погледнеше, в съзнанието му изплуваха картини от детството му, макар че сега обстановката не му изглеждаше толкова внушителна и всяваща страх. Стрелна с поглед извитата стълба и площадката, където си бе играл под погледите на половин дузина поколения Ренълдс, които го гледаха строго от портретите на стената. Погледът му бе привлечен от огледалото над бюфета в преддверието. За пръв път бе видял Дженевив, застанала пред това огледало, да се любува на отражението си. Беше се свил на стълбите и я бе наблюдавал през колоните на парапета. Дори отекването на стъпките им по белия мрамор му напомняше за властната походка, с която графът се отправяше на вечеря. Но странно, спомените не бяха толкова болезнени, колкото бе очаквал, и къщата му се струваше някак си гостоприемна въпреки студенината на белия мрамор.

Вратите на салона бяха широко разтворени и Николас го видя — самия граф, заплашителния и високомерен, избухлив и властен филантроп Едмънд Търлестан. Беше висок, мускулест, с буйна бяла грива до раменете, облечен в пурпурен копринен халат, който падаше на меки гънки върху ботушите. Мъжът стоеше изправен пред камината, но се извърна рязко и впери пронизващ поглед в новодошлите. Николас забеляза, че очите му се задържаха малко по-дълго върху Доминик, но, по дяволите, нима можеше да го обвинява, че е любител на женската красота?

— Хоксмур.

Николас се скова пред високомерния тон на мъжа. В гърдите му се надигна негодувание. За пръв път от десетилетия погледите им се срещнаха и се кръстосаха.

— Сър, моята съпруга, Доминик. Тя…

Графът махна с огромната си длан.

— Знам коя е и какво е направила за мен. Благодарение на Бритълс всички в Лондон говорят само за нея. За мен е удоволствие, госпожо.

Търлестан протегна ръка, поклони се и галантно се усмихна. Навярно и на нея, както и на Николас, поведението му се бе сторило доста странно, защото тя се втренчи в него с разтворени устни. Изглеждаше така, сякаш усилено обмисляше нещо. Измърмори няколко думи, които съпругът й не чу ясно заради движението откъм прозореца, което привлече вниманието му. Една жена, красива, със сребриста коса и елегантно облечена в кремава коприна, стоеше до малката масичка и се взираше напрегнато в него. Едната й ръка, облечена в ръкавица, се бе вкопчила в ръба на масата, сякаш се боеше да не падне. Другата притискаше ленена кърпичка към гърдите й. Николас видя, че непознатата плаче. Никога не я бе срещал през живота си, но по начина, по който го гледаше, си личеше, че го познава, и то доста добре.

— Графиня Сейнт Леджър — тихо рече младият мъж. Тя притвори очи, извърна лице и Николас изгледа твърдо Търлестан. Усещаше как стомахът му се е свил на топка, но проклет да беше, ако разбираше защо.

— Седнете — покани го графът и посочи към изящното канапе.

— Не желая да сядам — остро отвърна Николас. Пръстите на Доминик стискаха ръката му. Търлестан впи поглед в него.

— Винаги си смятал, че ти знаеш най-добре, нали? Никога не си слушал никого, дори и когато беше малко момче. По дяволите, аз също мислех, че си само един донжуан. Изглежда и двамата сме грешили. — Търлестан вдигна брадичка и изправи рамене. — По дяволите, човече, не знам защо изобщо си решил да дойдеш тук! Разбирам чувствата ти към мен и не те обвинявам за тях. Но си помислих, че след като си решил да дойдеш… казах и на Кмелин… — Търлестан отмести поглед към графинята и чертите му болезнено се изкривиха. — Време е да узнаеш, Николас. Време е старият глупак да признае грешките си и да те помоли за прошка.

— Какво?

Търлестан се намръщи.

— Чу ме, по дяволите! Аз… — Гърдите на графа се издуха под бялата ленена риза, той се извърна рязко и изръмжа нещо под нос. Приближи към графинята и й заговори тихо. Тя сложи ръка на рамото му и го погледна в очите.

— О, Господи, Николас! — промълви Доминик до него. Николас я изгледа сурово.

— Какво?

Очите на Доминик се замъглиха.

— Нима не разбираш? Нима през цялото време никога не си заподозрял нищо?

Тихо жужене прозвуча в ушите на Николас. Звукът от движението на кръвта му. Някой го докосна леко по ръката и той рязко се извърна. Графиня Сейнт Леджър му се усмихваше.

— Съпругата ти забеляза приликата.

— Каква прилика? — попита младият мъж. Взираше се в очите на графинята, които блестяха като разтопено сребро. Отмести поглед към графа, изправен до прозореца — горд и надменен дори в унижението, с профил, сякаш изсечен от камък. Стори му се, че вижда себе си.

Очите му отново се извърнаха към графинята.

— Искам да знам истината — изрече хладно.

— Ти вече я знаеш. Но дали ще я признаеш, ако не опознаеш по-добре мъжа, който ти е баща? Ще приемеш ли наследството си?

Николас се вледени.

— Господи…

Графинята сграбчи ръката му с изненадваща сила.

— Едмънд обичаше съпругата си толкова много, че не намери сили да те признае за свой син, а заедно с това и моментната си слабост към една от камериерките на жена си, която бе лудо влюбена в него. Не го обвинявай за това. Той знаеше, че истината щеше да убие съпругата му. Тя не можа да му даде деца. След смъртта й ти пожела да живееш с Дженевив. Едмънд беше твърде горд, а кариерата му — твърде важна за него и затова не те призна за свой син. А и ти не би му простил, че изхвърли рождената ти майка от къщата. Това бе огромна трагедия и аз посветих живота си, за да поправя последствията.

— Вие?

Очите на графинята се изпълниха с болка.

— Да, мой скъпи сине. Не ме мрази.

„Неин син?“ Главата на Николас се завъртя.

— Не ви мразя.

Сълзи потекоха по страните й.

— Страдах всеки божи ден, откакто те оставих тук. Една част от мен умря още тогава. Но в отчаянието си смятах, че това е единственото разрешение. Разбираш ли, майката на Едмънд ми предложи огромна сума, за да изчезна. Тя знаеше, че си неин внук. Разбра го в мига, в който те видя за пръв път. Беше наясно, че графинята не може да даде наследници на Едмънд. А и смяташе, че след време Едмънд ще те признае за свой син. Вярваше, че той иска да запази имението Уинтърхър и семейното богатство далеч от алчните лапи на племенника си, каквото беше и нейното желание. Не допускаше, че гордостта може да застане между баща и син. Умря с мисълта, че се е провалила.

Аз изчезнах и няколко месеца по-късно Уинтърхър получи бележка, че съм умряла. Вложих парите в железниците, спечелих още и реших да се издигна в обществото. Омъжих се за един джентълмен, който бе мой приятел, обзаведох се с удобна градска къща и след време си извоювах известно положение. — Погледна към Николас. Освен това следях отблизо живота ти. Не ми беше особено трудно. Вестниците често пишеха за теб. Но слуховете не бяха справедливи към мъжа, който усещах, че се скрие зад лекомисления развейпрах и женкар.

Разбираш ли, аз съм близка приятелка със съпругите на неколцина адмирали и тяхното мнение за теб се отличаваше съществено от слуховете, които те обрисуваха като негодник и колекционер на красиви жени. Много скоро открих възможност да ти предложа услугите си като посредник. Не можах да измисля никакъв друг начин да вляза във връзка с теб. Не бях сигурна, че ако се срещнем, няма да се издам. Когато Едмънд се свърза с мен, за да те наеме за откриването на „Котешкото око“, той нямаше никаква представа, че аз съм майката на неговия син. До днес дори не знаеше, че съм жива.

Николас извърна поглед към огнището.

— Значи от самото начало сте били наясно, че „Котешкото око“ е синът на бей Хамуда — рече накрая.

— Да.

— И сте помислили, че ще откажа да участвам, ако знаех, че се замесвам в политически борби.

Графинята сви рамене.

— Бих рискувала всичко, за да те накарам да намериш „Котешкото око“. Заради Едмънд. Исках да разбереш що за мъж е той.

Николас погледна към графа.

— Значи сте ме изпитвали съвсем съзнателно, сър. Но ако сте искали да разберете нещо повече за мен, можехте да попитате Стринфелд или всеки друг авантюрист.

— Но не го е направил — възрази графинята. — Той напълно ти вярваше.

Графът се извърна към Николас. Някакво вътрешно примирение бе смекчило чертите му.

— Аз исках най-добрия. О, част от мен се надяваше да докажеш, че си много по-добър човек от този, който вестниците обрисуваха. Но много повече желаех да докажа себе си пред теб. Усещах омразата ти към аристокрацията, в частност към мен. Исках да ти покажа, че понякога зад лицето, което човек показва пред света, се крие много повече. Поверих политическия си живот, кариерата, репутацията си, титлата си в твоите ръце.

— Господи, забъркали сте се в доста опасна игра.

— Но ти не ме разочарова.

— Не, сър, аз не ви предадох. Обмислях го за кратко, ала не го направих.

Устните на графа се извиха в едва доловима усмивка.

— И благодарение на твоята дискретност, цяла Англия се чуди кой е тайнственият спасител на бей Хамуда. Някои предполагат, че министър-председателят лично се е справил с цялата криза. Слух, който той не опроверга. Изглежда, че общото отношение към събитията е положително. Един английски герой спасява една страна и населението й от лапите на Сатаната. — Графът пристъпи бавно към Николас и се спря на няколко крачки пред него. Преглътна с усилие. — Бих искал да те помоля, не, умолявам те най-горещо двамата със съпругата си да останете за вечеря. Ще го направите ли?

В очите на графа светеше надежда, искрена и уязвима. Сякаш невидим товар се смъкна от плещите на Николас, товар, който до този момент не бе осъзнавал, че лежи върху тях. Пое ръката на графа, който му отвърна със силно и развълнувано ръкостискане. Знаеше, че неговата собствена надежда се е изписала съвсем ясно на лицето му, така както светеше в очите на Доминик.

— Разбира се, сър, за нас ще бъде огромно удоволствие.

 

 

Седмица след тези събития, Доминик се появи в корабостроителната компания „Уилъби“ за делова среща с Дру. Макар че обикновено Николас я придружаваше по време на посещенията в пристанището, тази сутрин й заяви, че ще се срещнат в кантората, след като свърши някаква неотложна работа. Обеща й, че за награда ще я очаква изненада, която напълно ще компенсира кратката им раздяла.

Изненадите на Николас, както много скоро Доминик бе разбрала в ролята си на негова съпруга, бяха изключително вълнуващи и неочаквани. Дали този път бе решил да й подари чифт френски копринени чорапи? Парфюм? Шоколад? Или изящно дантелено бельо? А може би огромен букет от бели рози? Или пък сатенени чехли със скандално високи токчета? Този мъж наистина я разглезваше. Щеше да стане дебела, мързелива и безкрайно щастлива с него.

Мислеше върху тази перспектива, когато нахлу в кабинета на Дру с порозовели страни и блеснали от щастливо предчувствие очи. Направи две крачки и замръзна, усещайки как цялата кръв се отдръпва от лицето й.

— Мили Боже! Татко! Майко!

Джеймс Уилъби, с внушителна фигура и загоряло от слънцето лице, се намръщи насреща й.

— Влизай, влизай, дете. Недей да стоиш на прага с отворена уста като риба, останала на сухо. Знаеш много добре кои сме. Целуни майка си, преди да припадне в ръцете ми.

Доминик се спусна в обятията на майка си със замъглен от радост поглед и вдъхна познатото й ухание на розова вода.

— Липсваше ми — прошепна тя и подсмъркна като малко момиченце, заровила глава в рамото й. — Изглеждаш чудесно. Писах ви миналата седмица. Ако знаех, че ще дойдете…

— Тръгнахме неочаквано от Ню Йорк — промърмори Каролайн Уилъби, отдръпна се и обхвана лицето на дъщеря си с длани. Усмивката й бе толкова нежна, толкова успокояваща, че Доминик усети как сърцето й ще се пръсне от нетърпение. Искаше час по-скоро да разкаже всичко на майка си. — Чакай да те погледна, скъпа моя. Изглежда доста дълго си била на слънце — рече Каролайн и улови ръката й. — Наистина си много слаба, но пък си толкова елегантна. Виж само каква шапка имаш, а пелерината ти… Джеймс, забеляза ли пелерината й? Каква фина материя и каква изискана кройка!

— Забелязах я — промърмори баща й и погледна изпитателно младата жена през очилата. — Целуни баща си, дъще.

— Изглеждаш внушително, както обикновено, татко — изчурулика Доминик с усмивка, целуна го по бузата и се вгледа в лицето му със сияещи очи. — Май има с какво да се гордееш, нали?

Баща й погледна към майка й. Майка й извърна поглед.

Доминик стрелна с очи брат си, седнал зад бюрото с кръстосани крака.

— Те току-що пристигнаха, Доминик. Успяхме само да си разменим любезни поздрави.

Едно изпръхтяване от другия край на стаята привлече вниманието на младата жена. Прегърбен дребен човечец надзърташе иззад обемистите счетоводни книги. Носът му бе сбърчен и очите му святкаха над очилата.

— Мили Боже, Филпот, не ви забелязах. Колко любезно от ваша страна да дойдете чак от Ню Йорк.

Адвокатът изсумтя, погледна към Доминик, после прелисти още една страница.

— Май ще оставим любезностите за по-късно, госпожице Уилъби.

Доминик отдавна бе свикнала със студеното държание на Филпот. Предполагаше, че баща й цени високо професионалните му способности и затова му прощава недодяланите обноски. Ала не си спомняше адвокатът да се е държал някога толкова грубо с нея в присъствието на баща й. Сякаш бе убеден, че има пълно основание за това.

Младата жена се извърна към баща си, предчувствайки, че ще се случи нещо ужасно.

— Татко, струва ми се, че би трябвало да знаеш…

Вратата на кабинета се отвори рязко и един мъж, когото Доминик никога не бе виждала, влезе вътре. Тя премигна смаяно срещу него, защото мъжът бе изключително висок, а височината му се подчертаваше от слабите рамене и строгата кройка на морската му униформа.

Мъжът пристъпи и се наведе в елегантен поклон.

— Скъпа моя госпожице Уилъби, позволете ми да ви се представя. — Гласът му бе невероятно дълбок. — Аз съм седмият барон Титеншам, лорд Харолд Съдсбъри, доскоро жител на Лондон, а понастоящем лейтенант-губернатор на британските острови Барбадос. — Усмихна й се благосклонно. — Можете да ме наричате просто Хари.

— О, не! — изпъшка Доминик и погледна към баща си. — Ти си довел бедния човек чак от Барбадос! Дори преди да узнаеш в какво състояние се намира компанията. Не си допускал дори за миг, че бих могла да се справя.

— И не си се справила, дъще. Филпот бе така добър да ме уведоми, че клонът ни в Ню Йорк е фалирал веднага щом се е разбрало, че моят най-стар клиент Франсис Банкс е оттеглил подкрепата си, и то благодарение на теб. Заявил е, че си го направила за смях в пристанището на Ню Йорк. Преобърнала си кораба.

Доминик едва не потрепери.

— Уверявам те, че не беше чак толкова зле. Съвсем леко се наклонихме.

— Всъщност едва ли би могло да бъде по-лошо. Банкс е прехвърлил всичките си сметки на „Стрънк и Нийдърмиър“, моите най-отявлени конкуренти. Изгуби облога, Доминик. Направила си компанията за смях в целия Ню Йорк и напълно си съсипала репутацията ми. До края на седмицата ще бъдеш лейди Съдсбъри, баронеса на Титеншам, член на аристокрацията. Би трябвало да ми бъдеш благодарна, защото наказанието ти можеше да бъде много по-лошо. — Лицето му бе мрачно и сурово. Майка й, непоправима романтичка, изглеждаше обнадеждена.

— Това е невъзможно — рече Доминик.

— Опасявам се, че нямаш голям избор — отсече баща й.

— Не мога да се омъжа за него.

— Тогава ще отидеш в затвора! — изкрещя Филпот от ъгъла, — Заедно с брат си, за финансови измами. Всичко е тук. — Филпот размаха счетоводната книга. — Липсват квитанции, както и пари, които са пропилени за комар, любовници и дрехи…

Всички погледи се извърнаха към Доминик и елегантната й пелерина.

— Имам доказателства! — изписка Филпот. Доминик се втренчи в баща си. Видя как очите му предизвикателно заблестяха и как стисна сурово челюсти. Думите едва не я задавиха.

— О, Господи, ти наистина му вярваш! — Отмести поглед към майка си и прочете примирението, изписано на лицето й. Младата жена бавно се извърна и приближи към Дру.

— Действай — промърмори брат й със закачливи пламъчета в очите. — Тук съм, ако ти потрябвам.

Доминик стисна ръката му и се извърна, за да погледне Томас Филпот. Адвокатът впери поглед в нея, устните му се извиха в презрителна насмешка, а гърдите му се изпъчиха. Когато Доминик заговори, гласът й прозвуча жизнерадостно.

— Мой скъпи господин Филпот, ние двамата имаме един общ английски познат. Сигурно си го спомняте. Той ви познава много добре и, разбира се, има много основателна причина за това. Става дума за господин Дж. С. Уайтстоун. А — усмихна се, когато лицето на господин Филпот пребледня, — виждам, че сега си го спомнихте.

— Не го познавам.

Доминик повдигна вежди.

— Мога да ви заведа при него, ако желаете, и така да опресня паметта ви. Той е в затвора, очаквайки присъда за незаконно присвояване на средства от моя брат. Предполагам, че не се досещате кой е съучастникът му? О, той е един подъл страхливец — плащал е на Уайтстоун невероятно големи суми, за да прави онова, което умее най-добре — да мами на карти и по този начин да ограбва парите на доверчивите глупаци. Ще се опитате ли да си спомните? Е, бедният Уайтстоун си призна, след като моят добър приятел Икабод Бритълс го убеди, че е за негово добро. Уайтстоун казал на Бритълс, че неговият работодател е един мъж от Ню Йорк. Един мъж, който е решил да унищожи компанията „Уилъби“ и в Ню Йорк, и в Лондон. Един мъж, на когото му е било платено да шпионира от друга корабостроителна компания, а именно тази на господата от „Стрънк и Нийдърмиър“.

Каролайн Уилъби ахна смаяно. Въздухът в малката стая натежа от напрежение.

Доминик пристъпи към адвоката, без да откъсва поглед от лицето му.

— Този мъж сте вие, господин Филпот. „Стрънк и Нийдърмиър“ са ви наели да шпионирате за тях, да крадете за тях и да ни саботирате, тъй като компанията „Уилъби“ е започнала да става твърде печеливша и твърде е напреднала в областта на корабното проектиране, което засяга техните интереси. Права ли съм?

Филпот примигна и пискливо се засмя.

— О, сър… — запрепъва се той към Джеймс Уилъби и го улови за ръкава на сакото. — Бедното чувствително момиче съвсем се е побъркало. Много типично е за една жена да обвинява другите, когато разбере, че се е провалила. Опитва се да прикрие собствените си грешки и слабостите на брат си, като си измисля подобни небивалици, и то само и само да не се омъжи за един барон! Уайтстоун! Никога не съм чувал това име. О, сър, спестете ни всичко това и по-скоро омъжете това неразумно девойче. Тя няма делови способности. Никога не е имала. Безполезна е също както и синът ви.

Доминик не обърна внимание на пурпурното лице на баща си.

— Безполезна ли казахте? — Обърна се към Дру и той й подаде дебела счетоводна книга в кожена подвързия. Усмихна се и й смигна. Доминик се обърна и я връчи на баща си. — Ето. Прегледай я добре. Тогава можеш да си извадиш заключение за безполезността на Дру. Ще откриеш, че под неговото управление компанията е в пълен възход. С блестящите си продажби, проницателност и вродено очарование той е примамил клиентите на най-големите ни конкуренти в Англия. Наистина, той не е много добър в сметките, но нали счетоводителите са за това? И сега имаме… колко по-точно, Дру?

— Осем чиновници.

Доминик засия.

— Да, осем. В крайна сметка Дру трябва да очарова клиентите и да привлича нови, а това изисква многобройни светски ангажименти. В момента работим на пълни обороти. Току-що получихме поръчки за строежа на още пет нови кораба. Печалбите следващата година ще се утроят.

— Е, не чак утроят, но ще се удвоят — поправи я Дру. Филпот примигна гневно.

— Т-ти… имаш друга книга.

Доминик се усмихна мрачно.

— Да, разбира се. Нима и вие нямате? Татко, сигурна съм, че ако се поразровиш из делата на господин Филпот, ще откриеш доказателства за всичко, което ти казах. Сигурна съм, че от известно време печалбите ни са значително по-добри, но той не те е уведомявал. — Присви очи и презрително изгледа дребничкия мъж. — Ако го заплашиш и попритиснеш малко, обзалагам се, че ще получиш пълните му признания. Включително и това, че той е саботирал кораба ми, когато го изведох на пробното плаване в пристанището на Ню Йорк, с Франсис Банкс на борда. — Доминик вирна брадичка към баща си. Трябваше да й повярва. Веднъж, поне само веднъж…

Лицето му не изразяваше нищо. Беше застрашително пурпурно на цвят. Гледаше я право в очите и тя усети, че се смразява, почувства се некадърна, изгубена…

— Филпот — изрева Джеймс Уилъби. — Имате ли да кажете нещо?

Стреснатият Филпот моментално отмести поглед от Джеймс Уилъби към Доминик, после го насочи към Дру.

— Аз… — Преглътна с усилие. — Аз… имам нужда от малко въздух, сър. Астмата ми…

Джеймс Уилъби сграбчи ревера му, изви го и силно го разтърси.

— По дяволите, астмата ти! Говори!

— Н-но, сър, а-аз… — Филпот отново погледна към Доминик,. Лицето му се изкриви от такава омраза, че младата жена неволно отстъпи ужасено назад. — Трябваше да го направя! — изписка той. — Цял живот стоях със скръстени ръце, за да гледам как предавате делото на живота ми на тези… — Махна с ръка към Доминик и Дру. — Когато от „Стрънк и Нийдърмиър“ ми направиха предложението си, не можах да им откажа. Щях да си отмъстя, като проваля първо него, а след това и нея. Реших, че няма да ми е трудно, и наистина за известно време не беше. Дру беше ужасно некадърен картоиграч и проявяваше слабост към жените. Но тогава тя… — Филпот размаха костеливия си пръст към Доминик. — Тя наистина е много умна. Няма нищо по-лошо от умна жена.

— Но е доста по-добро от нечестен служител — сряза го Джеймс Уилъби, бутна адвоката в едно кресло близо до прозореца и го прикова там със силата на погледа си. — Не мърдай.

Доминик изправи рамене.

— Татко, колкото до управлението на компанията, аз сключих договор, за да построя четири кораба на обща цена от двеста хиляди долара.

Майка й ахна.

Баща й замръзна и присви очи.

— Нима? И с кого е този договор?

— С моя…ъъъ… с един англичанин, сър.

Уилъби повдигна вежди.

— С англичанин казваш. Сигурно някой ексцентричен приятел, който си търси американска компания. Макар че англичаните се смятат за изключителни корабостроители. Кой е този приятел?

— Той е… ъъъ… един ден ще бъде петият граф Уинтърхър, сър.

— Аристократ?

— Без съмнение.

— И казваш, че е добър човек, така ли?

— Най-добрият, татко.

— Много добре тогава, вярвам на преценката ти, макар че не мога да си обясня какво, по дяволите, ще прави един английски аристократ с четири бързоходни шхуни…

— Ще плава с тях, сър. Търговията с чай с Ориента много бързо се разраства.

— Търговия с чай, казваш? Всички тези аристократи са едни проклети ексцентрици. Но щом ти го харесваш…

— Смятам, че го харесвам, татко.

— Много добре тогава. В такъв случай и аз го харесвам.

— Колко хубаво, татко, защото, разбираш ли, аз… — Погледна към майка си и цялата пламна, отчаяно търсейки подходящите думи. — Писах ви за това и ми беше много по-лесно… Разбираш ли, не исках да бъде шок за вас, а сигурно ще бъде, когато се изправите лице с лице в него, а и мразя да ви разочаровам…

— Мили Боже! — задъхано промълви майка й с ужасен израз на лицето.

Доминик се засмя.

— Не, не е…

В този миг Томас Филпот скочи от креслото и хукна към вратата. Сигурно щеше да избяга, ако вратата не се бе отворила внезапно. Адвокатът се блъсна в широките гърди на Николас.

— Приятел ли ти е? — Николас погледна към Доминик и повдигна с една ръка гърчещия се Филпот.

— Да, благодаря ти, Николас — успя да изрече младата жена с усмивка. Дали някога бе изглеждал по-красив, по-очарователен, по-прекрасен? — Ще ми направиш услуга, ако го завържеш.

— Много добре.

Николас изчезна и се върна след няколко минути, но вече без Филпот.

Доминик го посрещна при вратата със сияещ поглед.

— Колко хубаво, че дойде — рече тя и внезапно изпита срам от родителите си.

Почувства как всички погледи се насочиха към тях, когато Николас плъзна ръка около кръста й, и сведе глава.

— Литваше ми ужасно. Искам да дойдеш с мен в седемнадесети участък от пристанището. Имам нещо за теб, което не може да чака… нито пък аз.

Джеймс Уилъби се изкашля.

— Кой, по дяволите, е този човек, Доминик?

Доминик погледна към Николас и усети как сърцето й се изпълва с радост.

— Той е… — Извърна се към баща си и се усмихна толкова широко, та чак лицето я заболя. — Той е бъдещият пети граф Уинтърхър, татко… Николас Хоксмур Търлестан. Моят съпруг.

— Твоят какво? — бавно попита баща й.

Младата жена погледна към майка си. Каролайн надничаше над рамото на съпруга си и оглеждаше любопитно Николас. Върху устните й заигра лукава усмивчица.

— Церемонията бе извършена от Хасан, везира на Тунис. Трябваше да се омъжа за него, татко. Обичам го.

— Да, дори и един глупак може да го види. Търлестан, така ли каза?

Николас протегна ръка.

— Да, сър, Търлестан.

— Виждам, че сте дяволски горд с родословното си дърво.

— Разбира се, сър. — Николас погледна към съпругата си. — Има защо да се гордея.

Джеймс Уилъби пое дълбоко дъх.

— Предполагам, че имате голям дял в успешните дела на дъщеря ми, така ли е?

— Не, сър. Това е изцяло нейна заслуга. Тя е тази, която спаси Тунис от анархия и разруха.

Джеймс Уилъби се намръщи недоверчиво.

— Така ли? Предполагам, че в такъв случай за дъщеря ми не е било особено трудно да си намери съпруг. Дъщеря ми се е омъжила. При това за аристократ. Представи си само! Граф, нали? Е, няма какво друго да направим, освен да ви приветстваме с…

— Момент, моля! — Каролайн Уилъби мина покрай съпруга си с вирната брадичка и полюшващи се пера на шапката. Изгледа укоризнено съпруга си и се закова пред Доминик и Николас. — Нямало какво да се прави! Как ли пък не! — извика тя. — Моята дъщеря се е омъжила в някаква си варварска пустиня! Ха! Ще направим истинска сватба, една истинска нюйоркска сватба, която всички дълго ще помнят. И да не е посмял някой да ме спре! Ела, Доминик. Джеймс, отведи бедния барон Титеншам и му дай да пийне чаша коняк, преди да е припаднал. Дру, помогни му. Не, съжалявам, Николас, но в този момент дъщеря ми е изцяло моя. Може би ще е най-добре да придружиш господата. Чух, че нашият скъп приятел Сайлъс Стийл държи кръчма съвсем наблизо.

 

 

Няколко часа по-късно Доминик най-после се раздели с майка си, след като подробно обсъдиха сватбените приготовления. Доминик влезе в кръчмата на Сайлъс и разбра, че Николас си бе тръгнал преди малко, преди баща й и Дру. Младата жена излезе и тръгна по крайбрежния булевард. Денят бе мек и приятен, духаше лек вятър. Приближи към седемнадесети участък, където бе закотвена едномачтова яхта. Тя се спря, за да се полюбува на кокетния плавателен съд с типично шведски платна и в гърдите й се надигна странно вълнение. Никога досега не бе виждала по-красив кораб, с остър нос, издължена форма, от полиран махагон, с опънати платна от носа до кърмата, изработени от най-фин памук. Беше малко повече от тридесет стъпки дълъг по протежение на ватерлинията и на него можеше да плава и сам човек.

Развълнуваната Доминик мина по подвижния мостик и стъпи на палубата. Наоколо не се виждаше никой, ала младата жена нямаше чувството, че е нарушила чужда собственост. Прокара нежно длан по лъскавите перила и пое дълбоко дъх. Корабът беше нов. Освен това изглеждаше много бърз.

Младата жена пристъпи със разтуптяно сърце към стълбата, водеща от палубата към каютата, попивайки с възхитения си поглед всяка подробност. Личеше си, че всеки сантиметър от яхтата е изработен с любов и старание. При проектирането и строежа не бяха пестени пари.

Доминик слезе по стълбата и видя, че стените и подът са от палисандрово дърво, излъскано до блясък. От двете страни на коридора се виждаха две врати. Едната бе отворена и водеше към каюта, обзаведена с махагонови мебели, тапицирани с кадифе. Доминик се извърна към другата врата, стисна дръжката и я завъртя. Вратата безшумно се отвори. Слънчевата светлина, струяща през двата прозореца от двете противоположни стени, мигом я заслепи. Тя влезе, извърна се с гръб към слънцето, повдигна очи и дъхът й секна.

— Да не би да си помислила, че съм заминал за Сицилия? — разнесе се дълбокият глас на Николас от сенките. — Никога не бих оставил моето съкровище.

Доминик затаи дъх и впери поглед в портрета на стената. Беше на млада жена в бяла ленена роба, застанала на фона на буйна зелена растителност. Дрехата се бе свлякла леко от раменете й и падаше свободно по тялото, разкривайки високите извивки на гърдите й и дългите стройни крака. Лицето на жената бе вдигнато към слънцето, а на устните й трептеше очарователна усмивка. Излъчваше такава зряла чувственост, че Доминик се изчерви и едва се сдържа да не извърне засрамено глава.

— Джузепе е майстор в улавянето на женската същност — промърмори Николас в ухото й. Големите му длани се плъзнаха под пелерината, обгърнаха кръста й, после обхванаха гърдите й със собственически жест, който я остави без дъх. Усети как топлината му прониква в тялото й. — У теб гори огън, Доминик, тайнствен женски огън. Ще е нужен цял един живот, за да бъде овладян. Той е в извивката на устните ти, в гордия ти профил. Той е тук…

— Да — задавено промълви тя и притвори очи, когато пръстите му разтвориха елечето и гърдите й изпълниха шепите му. — Корабът… наистина е съвършен.

— Тъкмо затова го кръстих „Доминик“. Преди да те срещна, не разбирах защо толкова копнея да построя този кораб. Сега не мога да си представя, че ще стъпя на палубата без теб. Страстта ти към плаването не е угаснала още, нали?

Доминик се извърна в ръцете му и от устните й се изтръгна блажена въздишка.

— Мой скъпи Николас, аз имам само една страст в живота си и това си ти. Истината е, че бях покорена заради страстта ми към корабите.

— Покорена? Не и моята съпруга.

— О, вярно е. Бях обсебена от формулата за изчисляването на дължината на носовата част и резултатното въздействие върху баласта и платната. Дълго време я търсих напразно. Тъкмо желанието да я открия ме отведе през онази нощ в библиотеката в Каус.

Устните на Николас се извиха в лукава усмивка.

— Нима формулата за изчисляването на дължината на носовата част и резултатното въздействие върху баласта и платната те е довела при мен? Тогава ще трябва да я получиш.

— Тя не съществува. Отказах се да я търся.

— Никога не бива да се отказваш, любов моя, не и от най-силните страсти в живота си. Просто трябва да попиташ.

Доминик повдигна изненадано вежди.

— И кого да попитам?

— Един специалист, разбира се.

— И какво ще ми каже този специалист?

— Че баластът трябва да се увеличи с пет килограма за всеки допълнителни два и половина сантиметра от дължината на носовата част.

Доминик примигна, обмисли чутото и лицето й пламна от възхищение към него и раздразнение към самата нея.

— О, Господи, разбира се. Николас, ти наистина си блестящ!

— Колко мило, че най-после го осъзнаваш — избоботи младият мъж, вперил жаден поглед в гърдите й. — Време е да ми покажеш благодарността си.

Тя обви ръце около врата му, а лицето й се светна от щастие.

— Ще отида навсякъде с теб с този кораб, стига да ме вземеш със себе си.

Очите му блестяха като звезди.

— Навсякъде?

— Дори на луната. — Доминик го целуна по устните, после се отдръпна леко и в очите й заблестяха дяволити искрици. — Но засега ще се задоволим и с леглото.

И наистина се задоволиха, поне за известно време.