Кит Гарланд
Пленница на вятъра (20)

ГЛАВА 19

Въздухът в тъмния трюм бе задушен и тежък и работата тук бе истинско мъчение. Но за Николас в момента бе всичко, от което се нуждаеше. Както и бутилката ром, която бе донесъл със себе си и бе преполовил за по-малко от час. Гол до кръста, окъпан в пот, той отваряше каса след каса, пълни със саби, пистолети, оловни куршуми и ножове. Себастиан, прочутият певец, му бе предоставил оръжия, достатъчни да въоръжи цяла армия, като някои от тях бяха с отлична изработка. Всичко това струваше цяло състояние. Раздразнението бавно пропълзя в душата му. А в замяна? Никога досега не бе взимал нищо, без да заплати за него, понякога дори двойно, и то веднага. Мисълта, че в случая не плащаше, не му даваше мира и го караше още по-ожесточено да се заеме е работата си.

Подпря се е ръка, коленичи и дръпна с все сила запечатания капак на една каса. Разхвърчаха се ситни трески и се забиха в дланта и пръстите му. Мускулите му се напрегнаха, той изръмжа и удвои усилията си. Дървото изпука и се огъна. Николас захвърли ядосано капака и пъхна вътре ръката си. Напипа дребни порцеланови бурканчета. Извади едно, развъртя малката златна капачка и я поднесе към носа си, очаквайки да подуши острия мирис на барут, сяра, а не на смачкани рози, примесени с уханието на мускус, което излъчваше една възбудена жена. Тялото му мигом се скова.

— Ако знаеше всичко, което знаеш сега, никога нямаше да приемеш тази мисия. — Доминик стоеше на прага, осветена от светлината на фенера, който държеше в ръка.

— Не влизай вътре с това — изръмжа в отговор той и кимна рязко към фенера. — Ще вдигнеш целия кораб във въздуха.

— Добре. — Тя остави фенера пред вратата и извърна лице към него. Очевидно не се боеше да влезе в мрачния му затвор. — Чу ли ме?

— Не съм в настроение за разговори, Доминик. — Пусна бурканчето в касата, наведе се, вдигна я от купчината и я премести в далечния ъгъл. За какво, по дяволите, му бе нужна каса с някакъв възбуждащ крем? Да го даде на Доминик, за да го намаже по кожата си, не му се струваше най-мъдрото решение при тези обстоятелства. Огледа се за бутилката ром, зърна я и я сграбчи. Отпи голяма глътка, без да откъсва поглед от Доминик. Изглежда тази жена не разбираше колко се бе приближила до тъмната му страна. Дори самият той бе изненадан от дълбочината на недоволството, което го разяждаше и което никакво количество ром, нито дори усилена физическа работа можеха да разсеят.

— Не си в настроение да разговаряш, но си в настроение да убиваш. Ах, погледни това… — Тя впери поглед в касата, пълна с пистолети. Приближи и вдигна един от тях, с изящна седефена дръжка. Държеше го внимателно, но без страх. Хатън я бе научил доста добре да си служи е оръжия. Ръцете й се обвиха около пистолета, плъзна пръст към спусъка и насочи дулото към него. — Кое събужда омразата у хората, Хоксмур?

— Не е зареден — отвърна той и избърса устата си с ръка.

Доминик отпусна пистолета.

— Предполагаемата несправедливост може би?

— Едва ли е предполагаема. — Той остави бутилката върху една каса, обърна й гръб й се зае да отваря друг сандък. — Попитай твоя Себастиан защо изпитва омраза. Той и семейството му са страдали от съвсем реална несправедливост под тираничното управление. Ако някой те следи нощем в джунглата, това може да е предполагаема опасност и ти наемаш хора да пазят къщата ти, ала не го мразиш. Но свободата, отнета от семейството ти, не е въображаема, нито убитият моряк, нито пък мъжът, който го е сторил. Те са съвсем реални. Загубата ти е реална. По дяволите…

Думите му се загубиха в цветиста ругатня, Николас оголи зъби и отвори касата. Гърдите му натежаха. Потта се стичаше по врата, гърдите и корема. Изтри с длан челото си и я погледна.

Тя бе вперила изумен поглед в него.

— Значи го разбираш?!

Искрената изненада в гласа й го накара да се поколебае.

— Да, разбирам го — процеди през зъби и сложи ръце на кръста си. — Познавам добре мъжете като Себастиан. Именно затова не желая да имам нищо общо с тяхната омраза.

— Ти имаш своя собствена.

— Да, аз… — Думите заседнаха в гърлото му. Едва не изригна ново проклятие. Проклети златистозелени очи! Проклет полумрак! Проклет ром! Проклет крем! Усещаше миризмата му, вкуса му. — Какво искаш?

— Искам да знам какво те измъчва.

Николас изсумтя, сграбчи бутилката и жадно отпи. Ромът потече в ъгъла на устата му и тънка струйка се, спусна по шията му. Пресуши бутилката, но въздишката му не бе от задоволство, а от объркване. Объркване от алкохола, объркване от самия себе си. Безпомощност.

Никога досега не я бе познавал. Никога досега не бе губил някого от хората си, защото е пренебрегнал задълженията си, обсебен от мисли за някаква жена в прозрачна роба.

Захвърли бутилката в един кашон с боклук и се извърна към следващата каса. Искаше му се тя да бе от онези жени, които гледат да избягват гнева на мъжете, защото притежават достатъчно здрав разум, за да се боят от него. Ала тя не беше от тях. И в резултат се почувства странно трезвен, сякаш бяха излели кофа студена вода върху му.

— Тази вечер нямам намерение да задоволявам любопитството ти. Ако искаш да имаш занимание, мисли какво ще правим, когато пристигнем в Тунис.

— Разбира се, веднага ще посетим бей Хамуда. Ще научим цялата история за „Котешкото око“ лично от него.

— И те просто така ще отворят вратите на двореца си, щом като ни зърнат?

— Разбира се, защо да не го направят?

— О, не знам. Беят на Тунис има достатъчно причини да не се доверява на никого. Никак няма да се учудя, ако той се е уединил в покоите си.

— Тогава ще разговаряме с първия му министър, с везира Хасан. Познаваш ли го?

Николас я изгледа остро.

— Хасан… Познаваш ли го?

— Естествено, че го познавам.

— А, естествено. Говориш съвършен арабски, наред с другите си таланти.

— Е, ще опитам. Освен това моята скъпоценна котка е с мен, тази, която беят ми даде, когато бях дете. Забрави ли, че бей Хамуда и баща ми са много…

— Знам. Баща ти познава почти всички владетели на света.

— Говориш, сякаш не вярваш, че е така. Пътували сме от Ню Йорк до Азорските острови, Гибралтар, Майорка, Барселона и Марсилия, Триполи и Тунис. Навсякъде са ни посрещали гостоприемно. Татко винаги носеше със себе си огромен куп препоръчителни писма от американските власти и ги използваше, за да получи достъп до всяка страна, която желаеше да посети.

— Предполагам с дипломатическа цел? — Николас не можа да прикрие сарказма в гласа си.

— Мили Боже, не! За удоволствие, да, и отчасти по работа. Всеки иска да притежава бърз кораб, Хоксмур, особено владетелите по крайбрежието на Арабския полуостров.

— Кажи ми как ще намерим Рамзи.

— Не е нужно аз да мисля за това. Ти вече мислиш по въпроса.

Вярата й в него бе забележително изключение от досегашното й мнение. Но въпреки това внезапно повдигна духа му. Господи, гърдите му дори се изпъчиха от задоволство. Николас изпусна една тежка въздишка.

— Права си. Мисля да му предложа нещо в замяна на „Котешкото око“. Не мога да измисля никакво по-добро отмъщение, освен да му натреса на главата една прекалено любопитна жена.

Думите му бяха пропити със злъч и той очакваше тя да избухне или поне да получи някой унищожителен отговор. Ала остана излъган. Госпожица Уилъби му поднесе още една изненада. Главата започна да го боли. Внезапно се почувства изцеден докрай.

— Коя е жената, която си обичал?

— Не беше майка ми — промърмори Николас и дръпна с особено ожесточение дървения капак. Той се разцепи и единият край се заби като остър нож в ръката му. Изсъска гневно проклятие и се вторачи в окървавената си длан и дълбоката резка в средата.

— Доволен ли си? — Беше толкова близо, че усещаше уханието на кожата й. — Слезе долу в тази адска дупка с бутилка ром, за да се накажеш за нещо, за което не си виновен. Е, постигна го. Би трябвало да си щастлив. Странно, но не изглеждаш такъв, и то след солидната доза ром. Аха, явно копнееш за по-сурово наказание. Ще ти донеса още една бутилка, за да се напиеш до самозабрава. Тогава няма да има никаква полза от теб в Тунис. Ето, там има друга каса. Дървото ми се струва доста масивно. Върви и разрани и другата си ръка.

Николас й метна кръвнишки поглед.

— Махай се!

— Коя беше тя? — В гласа й нямаше страх, нито колебание, единствено опрощение. Тя нямаше да се остави да бъде сразена от него или от гнева му. Защо изобщо се опитваше?

— Искаш да узнаеш историята? — Николас се извърна с лице към нея. — Цялата история?

— Цялата — отвърна тя и пое ранената му ръка в своята. Нежността й внезапно го накара да се почувства слаб. Доминик взе захвърлената му риза и започна да превързва раната. — Искам да разбера защо гордостта ти е единственото, което мислиш, че притежаваш. Искам да разбера защо се оставяш да бъдеш погълнат от тази гордост и от желанието за отмъщение, и отказваш да признаеш доброто, което си направил. Когато жадуваш за човешка кръв, ти не си по-добър от революционерите или от арабските бунтовници, които толкова презираш.

— Аз не съм по-добър от тях. Моята гордост има дълбоки корени. Тя не е плод на безразсъдство или на някаква погрешна представа. — Гледаше как пръстите й се сключват около неговите и усещаше, че съпротивата му се сломява. Едва не се задави от глупостта си. Тази жена само дето не го бе нарекла идиот. И в същото време държеше окървавената му ръка, сякаш бе искрено загрижена за него. — Жената, която обичах… казваше се Дженевив. Беше семейна приятелка на… — Сподави горчивината в гласа си. — На мъжа, който стана мой настойник, след като майка ми замина.

Доминик го погледна.

— Майка ти те е изоставила като дете?

— Дори за прислужниците на господарите съществуват правила, с които трябва да се съобразяват. Да родиш незаконен син от коняря в къщата на граф Уинтърхър е скандал, който дори една привилегирована слугиня не може да понесе. Разбрах, че Едмънд Търлестан е направил така, че тя да не може да остане в дома.

— Изхвърлил я е?

— Един граф е пълновластен господар в имението си.

— Значи тя те е изоставила…

— Това е било достатъчно жестоко наказание за нея. Трябва да знаеш, че дори помещенията за слугите в Уинтърхър се отличаваха с разкош. За мен се грижеха много добре. А тя е била много млада, едва на шестнадесет, твърде млада и глупава, също като любовника си. Той е напуснал имението, преди аз да се родя. Не, сигурен съм, че майка ми е знаела, че за мен ще се грижат добре. Разбираш ли, с времето аз се превърнах в нещо като домашен любимец в къщата, сякаш бях дете на господарите. Графинята много ме обичаше.

— Сигурно е имало и други деца.

— Не. Графът и графинята бяха бездетни.

— Колко тъжно. Сигурно се е чувствала много самотна.

— Не съвсем. Тя имаше братовчедки, много красиви, отегчени роднини, които идваха в Уинтърхър и оставаха с месеци, при това без съпрузите си. Някои си водеха приятели. Дженевив бе една от най-честите гостенки. Когато за пръв път се срещнахме, тя не бе навършила още осемнадесет и бе неомъжена. Ала бе една от онези жени, които никога не са познали невинността.

— Разбирам.

— Не мисля, че разбираш.

— Не… разбирам. — Вдигна очи към неговите. — Ти си бил също като Джулио, синът на Мия — едно хубаво дете, което си личи, че един ден ще стане истински красавец. Навярно жените не са могли да те погледнат, без да закопнеят да те притиснат до гърдите си и да те приласкаят. Как е могла една жена, особено бездетна, като графинята, да ти устои? И когато си пораснал и си се превърнал в млад мъж… — Тя замълча и бързо сведе поглед към ръката му. — Майка ти върна ли се някога при теб?

— Получихме известие, че се е разболяла и е умряла в една крайбрежна кръчма няколко години след като ни напусна. Дори не си я спомням. — Усети тъгата в гласа си и побърза да я прогони. — Графинята умря, когато бях на петнадесет. От този ден Търлестан ми даде ясно да разбера, че повече не съм желан в дома му.

— Графинята сигурно много те е обичала, щом се е противопоставила на желанията на съпруга си.

— От самото начало той съвсем ясно ми показа, че не изпитва към мен нищо друго, освен дълбоко презрение. Чувствата ни бяха взаимни. Дженевив ме отведе със себе си и ме настани да живея в къщата й близо до парка, на улица Сейнт Джеймс. Издържаше се от неколцина много богати, влиятелни и, разбира се, женени членове на Парламента. Те я посещаваха рядко и не виждаха в мое лице някаква заплаха. Между посещенията им тя ме научи за живота, за жените, за силата на секса и как да я използвам. Обучаваше ме да разбирам от изкуство, вино и изискани ястия и на всички удоволствия в живота. Направи ме мъж от много ранна възраст. Вместо да ходя на училище, аз присъствах на всички светски сбирки. Тя ме представяше като свой племенник, чийто произход бе обвит с голяма доза тайнственост. За един сезон аз се превърнах във всеобщо увлечение, разтуха за отегчените съпруги, дъщери и племенници на аристократите.

Очите му потърсиха нейните в полумрака. Устните му бяха извити презрително, а цялото му тяло трепереше от възмущение при спомена за жиголото, какъвто някога бе той. Ала внезапно му се прииска тя да узнае всичко, до последната най-отвратителна подробност.

— Спях с почти всяка жена, която срещах. Стари и млади, красиви и недотам красиви, повечето омъжени, но всичките, до една, изпълнени със страст…

В сенките очите й приличаха на огромни езера.

— Лекотата на завоеванията ми бе като игра за мен. Не изпитвах никакви чувства към нито една жена. Един сезон предпочитах червенокосите. На следващия — русокосите, омъжени за офицери от флотата. И накрая — само съпруги с благородно потекло, графини и по-нагоре. Съблазняваното бе есенцията на моето съществуване. Да доставям удоволствие на жените и да смущавам и обърквам мъжете им бяха похвати, които бях усвоил от детството си. Нямах никаква друга цел и наистина не се интересувах от нищо друго. Със сигурност нямах амбицията да следвам примера на единствения мъж, когото някога съм познавал отблизо — граф Уинтърхър. Само за месеци аз се превърнах във всеобщ любимец, издържан от още пет жени, които, разбира се, не подозираха една за друга. Това продължи две години.

— А Дженевив? — Гласът й бе тънък и треперлив, сякаш не й се искаше да говори. — Не си представям, че тя толкова лесно те е пуснала да си отидеш.

— Аз бях дълбоко привързан към нея и тя ме привличаше не само физически. Предполагам, че съм я обичал, доколкото изобщо съм бил способен на това чувство. Ала още тогава подозирах, че тя ме използва за свое развлечение, а не защото искрено ме обича и харесва. Никога не ревнуваше от онези жени, омъжените, докато не започнах да преследвам една жена, с която се запознах доста по-късно. Дженевив мигом я възненавидя. Това за нас се превърна в опасна игра, изпитание на волята, а за мен бе нещо като обсебване. Жената бе млада, руса, омъжена за един мъж, когото Дженевив бе обичала някога, един мъж, който отказал да се ожени за нея заради недотам благородното й потекло. Един херцог, при това близък приятел на Уинтърхър. Досега никога не бях притежавал херцогиня и, разбира се, тя трябваше да бъде моя, ала само веднъж. Дженевив заплаши, че ще ме изгони, дръзна ли да посегна на честта й.

— Предизвикателство, на което не си могъл да устоиш.

— На осемнадесет години аз притежавах достатъчни смелост и похотливост за десетина мъже. Преследвах онази жена, спечелих огромна победа и тя дори опита да се самоубие, когато страстта ми към нея се охлади.

— Ужасно.

— Херцогът ме предизвика на дуел, както повеляват законите на честата, но още преди да даде първия изстрел внезапно му прилоша и умря пред очите ми.

— Скандалът сигурно е разтърсил цял Лондон. Хвърлиха ли те в затвора?

— Не. Всички, разбира се, узнаха. Херцогинята се видя принудена да напусне страната. Моята репутация като развратник и негодник скочи до небесата. Но вместо да ме изхвърли, Дженевив ми купи къща в провинцията, още една в Лондон, дрехи, нае ми слуги, снабди ме с коне. и екипаж и поиска верността ми като отплата за щедростта си. За известно време аз се съгласих, оттеглих се от бурния светски живот и започнах да колекционирам изящни предмети, превръщайки се в познавач на редките и ценни произведения.

— Значи си я направил много щастлива.

— За кратко. Увлякох се по друга русокоса красавица, този път съпруга на адмирал. Дженевив ми подари кораб, по-скоро като на шега, и аз открих любовта си към морето. И тогава, няколко месеца по-късно, при това съвсем внезапно, Дженевив умря, оставяйки ми наследството си — огромна сума. Още не бях навършил двадесет и една.

— Живял си живот като за трима мъже.

— В някои отношения дори още не бях живял. Дори сега — особено сега понякога — животът ми се струва лишен от смисъл и съдържание. Усещам тежестта на годините и не виждам нищо друго, освен една огромна пустиня, която съм оставил зад себе си. — Впери поглед в процеждащите се от тавана слънчеви лъчи. — Не се гордея е това, което бях тогава, и със сигурност не и с произхода си. Не се гордея с безбройните неща, които съм вършил, за да затвърдя лошата си слава. И със сигурност не изпитвам никаква гордост, че познавам мъжа, изхвърлил майка ми и баща ми и с огромна неохота приел да бъде мой настойник, за да изпълни последната воля на жена си. Гордостта ми се корени в работата ми, в моя кораб и в моя екипаж. Не подценявай дълбочината на това чувство, нито желанието ми да си отмъстя, задето е било накърнено.

— Не бих се осмелила да подценявам нищо у теб. Но ми се струва, че ти го правиш.

— Мислех, че ме презираш. — Усети как пръстите й леко погалиха ранената му ръка. — Господи, само не ме съжалявай!. — Издърпа ръката си и се извърна от нея, обзет от внезапно неудобство. Чувстваше се така, сякаш бе изтръгнал сърцето си и го бе хвърлил на масата пред нея, за да забие вилицата си в него. Тази мисъл го накара да стисне зъби. Уязвимостта никога не му е била присъща. — Какво, по дяволите, му остава да каже на човек, след като е разголил душата си? Поемам отговорността за всичко, което съм направил, Доминик. За мен не са останали ненаучени уроци.

— Наистина ли? Мисля, че ти продължаваш да обвиняваш Едмънд Търлестан заради несправедливостта, която си изстрадал, след като е изхвърлил майка ти от къщата си.

Николас рязко извърна глава и я изгледа гневно.

— Върви на горната палуба, жено.

— Не се опитвай да бъдеш прекалено горд, Хоксмур. Най-голямото човешко падение не е да се опитваш да обвиниш някого за всичките си нещастия.

— Върни си! — изрева той, треперейки от ярост.

— Не се дръж като грубиян, Хоксмур. Никак не ти отива.

С три скока той се озова до нея, стиснал юмруци и едва сдържащ гнева си.

— Човешкото падение стои пред теб, скъпа моя, в най-чист вид. И няма никакво оправдание за това, нито пък съществуват някакви дълбоки корени. Направи услуга на себе си и престани да се опитваш да ги откриеш.

— А мислил ли си някога да простиш?

Очите му се присвиха застрашително. Тя примигна, сякаш отговорът щеше да му извади очите.

— Можеш да простиш на себе си. И със сигурност можеш да простиш на Едмънд Търлестан.

— Работата не е в това.

— А би трябвало да бъде. Сега си зрял мъж, който не вижда нищо друго освен пустинята, в която смяташ, че си превърнал живота си. Омразата ти към Търлестан те е заслепила и те отдалечила от човека, който всъщност си. Не е ли време старите рани да зараснат?

— Каквото и неудовлетворение да съм познал, не вярвам, че то има нещо общо с незаконния ми произход. Познавал съм много хора, обзети от демони, понесли върху плещите си тъжното бреме на родителските грехове. Господи, не гледай на всичко в романтична светлина, Доминик.

— Трудно може да се нарече романтична! Всеки път, когато си отвеждал онези жени в леглото си, когато си лягал с жена върху бюрото, както с онази в библиотеката в Каус, ти не си изгарял от страст или от любов.

— Така е.

— Бях свидетелка, Хоксмур. Именно липсата на чувства бе това, което ме ужаси, и преследваше сънищата ми, а не самият акт. До този момент не можех да го свържа с мъжа, когото зърнах, скрит зад привидната грубост и безчувственост. Може и да греша, но когато си бил с всички онези жени, ти си изливал омразата си към Уинтърхър. Тъкмо това те е обсебило. Мъжете, за които онези жени са били омъжени, са въплъщавали всичко, което си презирал у Уинтърхър. Искал си да омърсиш безупречния произход, да смачкаш високомерието на аристократите, да забиеш ножа дълбоко в сърцевината на това, което ги прави благородници. Искал си да им докажеш, че те не са по-добри от теб, да ги изцапаш с докосването на едно нищожно копеле. Не мога да те обвинявам, че не се мислиш за по-добър от това, в което са те научили да вярваш, че си — особено в Лондон, където синята кръв и богатството означават много повече от характера и достойнствата на отделната личност. Но имай смелостта и разума да видиш всичките си постъпки такива, каквито са: едно изкусно прикритие на истинската ти душа. Обзалагам се, че нито за миг в живота си не си бил искрено и дълбоко обичан, не си изпитал безкористна привързаност.

Всяка дума се забиваше като отровна стрела в сърцето му.

— И ти си разбрала всичко това, просто така, за по-малко от месец?

— Да, вярвам, че съм го разбрала.

— Разбрала си го друг път! Проклети жени, свикнали да си пъхат носа навсякъде. Не се навирай там, където не ти е работа. Занимавай се със собствения си проклет живот, пази скъпоценната си девственост и мисли как да я опазиш и за в бъдеще. — Видя как страните й пламнаха, зърна наранения поглед в очите й, ала продължи с ледено горчив глас, сякаш наказваше провинилата си дъщеря. Да, искаше да я накаже за това, че бе извадила душата му на показ. Искаше да изтрие този израз на съчувствие от лицето й и знаеше как да го направи. — По-добре да приемеш първото предложение за брак, което ще получиш, преди горкият глупак да осъзнае бездните на своята глупост, позволявайки си да обича жена, която дрънка каквото й падне!

Дъхът й излезе със свистене. Стрелата му улучи целта си. Хоксмур напразно чакаше да изпита задоволство и видя с дълбоко чувство на безвъзвратна загуба как тя бавно се затвори в себе си.

— Щом искаш, изкопай собствения си гроб, Хоксмур! рязко изрече болезнено засегнатата млада жена. — Имаш благословията ми. Прекарай остатъка от живота си, разяждан от омраза и горчивина и, да, това наистина ще бъде пуст и жалък живот, защото никога няма да разбереш, че това, което смяташ за слабост, може да ти даде огромна сила. И велика радост. Не, не те съжалявам, не повече отколкото ти съжаляваш бунтовниците. Всъщност у мен няма почти никакви чувства към мъжа, в който си се превърнал. Но тъгувам и ми е мъчно за онова дете, което някога си бил.

Обърна се и го остави там, в мрачния трюм, загледан след нея, питайки се защо се чувства така, сякаш току-що бе водил най-голямата битка в живота си и безславно я бе изгубил.

 

 

Коренните жители по северното крайбрежие на Африка, които от десетки години тероризираха английските и американски кораби в Средиземно море, всъщност притежаваха малобройна флотилия, състояща се главно от малотонажни военни кораби и плитководни плавателни съдове с едно или две оръдия на борда. Приспособени да преследват и да взимат на абордаж тежките търговски кораби, те трудно можеха да устоят на атаките на един военен кораб. Построени с остри носове за по-висока скорост, те бяха много леки и трудно можеха да оцелеят, ако ги улучеше снаряд от тежковъоръжена фрегата. Техните оръжия бяха грубо изработени и рядко работеха. Никога не напускаха пристанищата си, ако знаеха, че наоколо кръстосват други плавателни съдове, и никога не излизаха в открито море при наличието на кораб с готови за стрелба оръдия. Успехът им в пиратските им нападения в голяма степен се дължеше на високомерието на английските и американските капитани, които много често засядаха в коварните плитчини. Докато тези варварски племена се ужасяваха от морските сражения с палубна артилерия, те почти винаги побеждаваха в ръкопашен бой, защото екипажите им владееха до съвършенство ятаганите, сабите и пиките.

Напоследък пиратите, тероризиращи английските и американски кораби, бяха разредили значително атаките си и много рядко нападаха по някой търговски кораб. Но Доминик бе сигурна, че приближаването им към бреговете на Тунис е много рисковано, особено при съществуващото напрежение между отделните племена. Хоксмур очевидно също очакваше най-лошото и издаде заповед да приготвят оръдията за стрелба. Когато наближиха пристанището, всички моряци по палубата бяха добре въоръжени.

Тунис се оказа точно такъв, какъвто Доминик го помнеше. Окъпано от слънцето и потънало в знойна жега, пристанището бе приютило най-разнообразни плавателни съдове — от малки фелуки до тримачтови кораби. „Мисчиф“ изглежда беше най-големият кораб и най-впечатляващият. Пристанището гъмжеше от араби, облечени в традиционните бели бурнуси и носещи върху раменете си огромни тръстикови кошници. Повечето отминаваха, без да погледнат към „Мисчиф“. От трите страни на пристанището се виждаха малки кирпичени къщи. По улиците бавно се клатушкаха камили, а отстрани се бяха скупчили жени и деца, наблюдаващи околното оживление с безжизнени очи. Въздухът бе наситен с тежка миризма на сладко и гнило.

— Сложи си това. — Хоксмур бутна нещо в ръцете на Доминик и бързо се отдалечи, крещейки заповеди на мъжете, които се катереха по мачтите. Младата жена прехапа език и разгърна вързопа. Оказа се червена гутра за глава и дълга бяла роба. Първата й мисъл бе да хвърли и двете във водите на пристанището като израз на презрението си и наранените си чувства. По дяволите, винаги бе успявала да се владее и да се справя с всякакви нахалници, какъвто бе и Хоксмур. Беше се справила със съперниците си след провала в пристанището на Ню Йорк. Беше съумяла да постави на мястото й една зле възпитана млада жена, дала прекомерна воля на сприхавия си нрав. Защо единствено Хоксмур притежаваше способността да я изважда от равновесие и да я кара да се държи като обидено дете? Може би защото държеше на него много повече отколкото на съперниците си или на зле възпитаните млади дами.

— Това ще ви предпази, госпожице — раздаде се гласът на Майър до нея, сякаш бе прочел мислите й. — Вървете и се преоблечете, преди да заподозрат, че сте жена. Дори капитанът няма да може да ви спаси, ако ви отведат на пазара за робини. — Майър кимна с глава към издигнатата дървена платформа, приличаща на ешафод в края на пристанището. — Нищо чудно да свършите в харема на пашата или като любовница на някой пират.

— Странно, че той все още не ме е предоставил на желаещите с доволна усмивка на уста. — Сви презрително рамене, извърна се от парапета и набута дългата си плитка под гутрата. В тропическата горещина гутрата и робата й се сториха като задушаващо вълнено покривало, спиращо и най-малкия повей на вятъра. Челото й се ороси с капки пот и малки ручейчета започнаха да се стичат по гърба и гърдите й. Младата облиза потта от устните си. — Каква случайност, че само аз трябва да бъда облечена по този начин в името на моята безопасност. Дали на местните няма да им се стори странно, че на кораба има само един бедуин?

— Не, госпожице. Капитанът е помислил и за това.

Доминик не можа да се сдържи и язвителното сви устни.

— О, разбира се, че е помислил. — Проследи с поглед Майър, който рязко изви глава. Зяпна слисано. Преглътна и се опита да не забелязва нищо от това, което крещеше да бъде забелязано у Хоксмур, докато крачеше към нея.

Бе свалил всички дрехи на английски капитан и напълно се бе преобразил. Докато вървеше, копринените му панталони се издуваха, а в следващия миг прилепваха, очертавайки слабините и мускулестите му бедра. Краищата на панталоните бяха напъхани във високи до коленете черни ботуши, излъскани до блясък. Носеше риза с дълги ръкави и къса жилетка от същата коприна. И двете бяха разкопчани до средата на гърдите, разкривайки тежката златна верига, украсена с рубини, която висеше на шията му. Погледът на Доминик бе привлечен от огромния рубин, който се гушеше сред черните къдрави косъмчета на гърдите му. Друг скъпоценен камък, подобен на този, искреше на челото му върху снежнобелия бурнус, който носеше. Кръстът му бе опасан с широк колан, също украсен със скъпоценни камъни, на който висеше дълга сабя в ножница. В едната си ръка държеше кожена торбичка, пълна със златен пясък и диаманти. Явно откупът за „Котешкото око“ бе останал незабелязан в долното чекмедже на бюрото му от тези, които бяха претърсили кораба, точно както бе предположил Хоксмур.

— Местните го знаят като шейх Ал-Хаид Абдула — поясни Майър.

Доминик примигна. Нима Хоксмур е шейх?

— Това е титла, честно спечелена и заслужено дадена, госпожице. Преди няколко години капитанът направи пътуване до Мека, свещената земя, която е забранена за християните. За да мине през пустинята, трябваше напълно да промени външния си вид и прие името Ал-Хаид Абдула.

— Бил е изпратен там?

— Да, госпожице. За да открие дъщерята на един член па Парламента. Била е отвлечена и продадена като робиня. Той тръгна по следите й и те го отведоха до двореца на султана в Мека. Когато арабският владетел открил капитана в харема, си, бил толкова смаян от смелостта му и изпълнен с възхищение към находчивостта му, че му дал доброволно момичето заедно с малко парче земя в арабската пустиня и го провъзгласил за шейх.

— Колко удобно за капитана — промърмори Доминик, опитвайки се с все сили да прикрие собственото си възхищение от способностите на Хоксмур. Разбира се, изглеждаше смешно и нелепо, крачейки в тези дрехи като никой… някой…

Стисна устни. Е, със загорялата си от слънчевите лъчи кожа, с гъстата черна брада и очи, блестящи като острието на нож на слънце, той изцяло приличаше на някой свиреп и безмилостен арабин.

— Да вървим — изръмжа Хоксмур, мина покрай нея и без да я удостои с поглед се запъти към подвижното мостче.

Доминик стисна зъби, примигна, за да отстрани капките пот, паднали от челото й, и забърза след него.