Кит Гарланд
Пленница на вятъра (17)

ГЛАВА 16

Пуспаха котва в плитък залив, добре скрит от три островчета, които се извиваха в морето също като гигантска кука. Николас придружи Доминик до брега с най-голямата лодка на кораба, като остави Майър да командва „Мисчиф“ и екипажа. Моряците изглеждаха жадни за отдих в компанията на селските момичета с тъмни бадемовидни очи, които изникнаха на пясъка също като горски цветя и предлагаха кошници с плодове, манерки с вино и усмивки, пълни с обещания. Николас и Доминик наеха две мулета от селяните заедно с един водач, който им обеща да ги отведе до средата на пътя до вилата, но не по-далеч. Любезното напомняне на Доминик, че тя е дъщеря на Джеймс Уилъби, не предизвика дори одобрително изръмжаване от страна на стария водач с каменно изражение на лицето. Той ги остави точно там, където им бе обещал — в подножието на една тясна пътека, която водеше право в средата на високите хълмове. От едната страна на пътеката склонът се спускаше рязко към морето. От другата се простираше джунгла от гъста растителност. Напред пътеката правеше остър завой и изчезваше в плетеницата от зеленина. Беше толкова тясна, че едва можеше да мине едно муле.

Доминик изтри запотеното си чело и заби пети в хълбоците на мулето си.

— Оттук, Хоксмур.

Мулето зад нея заора с копита земята.

— Той не е певец. Той е бандит.

— Кой?

— Твоят Навара. Не се съмнявам, че е революционер, навярно един от хората на Гарибалди. Подозирам, че е затънал в неприятности до най-горните тонове на гласа си.

— Да не би да се страхуваш от него?

— Просто си помислих, че е редно да го знаеш — дошла си да търсиш помощ от един безжалостен екстремист. Обикновено се старая да ги избягвам.

— Аха. Надявам се, че си взел пистолета си.

— Да. А ти?

— Ами, не. Забравих го.

— И не си го сложила в тази голяма чанта?

Язвителността в гласа му я засегна.

— Нямаше място за пистолет.

— Прекалено много рокли и копринени чорапи. Нещо е помътило здравия ти разум. Може би страстната ти любов?

Изведнъж я осени мисълта, че Хоксмур говори като ревнив мъж. Смешно!

— Е, като те слуша човек излиза, че е трябвало да се въоръжа до зъби, така ли? Навара бил революционер, каквото и да означава това! Навара, безжалостният злодей и кръвожадния бандит! Та той е певец! Нищо повече. А дори и да е нещо друго, да не би да предполагаш, че ще се разтреперя от страх и ще скоча от края на пътеката в морето, особено след като той може би е в състояние да ни даде информацията, от която се нуждаем?

— Мога и сам да се сдобия с необходимата ми информация. Не се нуждая от помощта на някакъв лъжлив бандит!

— Какви злокобни предупреждения! — сърдечно се изсмя Доминик. — И всичко това от мъж, който ме остави в ръцете на въоръжен пират, без да си направи труда да ми каже, че е евнух? Разбира се, за теб е съвсем разумно да търсиш информация от една коварна испанска циганка, жадна за кръвта ти.

— Те ни помогнаха. Не разбирам възраженията ти.

— Защото преценяваш всичко от своя гледна точка. — Един трънлив клон се закачи за ризата на Доминик и скъса ръкава й. Пътеката рязко изви в почти непроходима растителност, която скриваше светлината. Младата жена мислеше единствено за часовете, които той бе прекарал сам с Рейна, съблазнявайки я, за да изкопчи информация от нея. — Предполагам, че измъкването на тайната на Омар е било много по-важно от мен и моите безпочвени страхове.

— Двамата е Омар винаги сме се разбирали. Освен това, както много умно се досети, авторитетът на Омар като главатар силно би пострадал, ако хората му разберат, че не е истински мъж. Предполагам, много скоро си се уверила, че няма защо да се страхуваш от него. А и не бе наранена.

Доминик прехапа устни, усещайки, че възраженията й са неоснователни.

— Истина е. Омар беше много мил. Предполагам, че си постъпил разумно. Подобна вярност се среща рядко, дори и между приятели, и струва много повече от всички съкровища на света. — Настъпи тишина. Чуваше се само звукът от копитата на мулетата, подобен на приспивния звън на черковна камбана, ехтящ над заспал град. Доминик усещаше погледа на Хоксмур в гърба си. Навярно чакаше тя да му зададе въпросите, които пареха на езика й, но потисна любопитството си. — Ти си спасил живота му — каза накрая. — Той никога няма да те нарани. Откъде го познаваш?

За миг Хоксмур се поколеба. Неохота да сподели историята? Или по-скоро неохота да признае, че е сторил нещо добро в живота си?

— Омар беше пазач на най-ценните наложници на бея на Алжир. Той купуваше, крадеше и търгуваше с едни от най-красивите жени на света и беят много го ценеше като познавач на рядката женска красота. Но когато беят умря и неговият слабоумен шестнадесетгодишен син зае престола, Рамзи много хитро и ловко успя да спечели доверието му. Той се превърна в негов довереник и съветник, завладявайки го изцяло, като по този начин се надяваше да спечели контрола над кралството. Младият бей ставаше все по-зависим от Рамзи, който непрекъснато го държеше в полузамаяно състояние, тъпчейки го с опиум, заобиколен от жени. Рамзи очевидно е смятал, че положението му дава право да си избира жени от харема и умееше да подбира. Тя бе девствената дъщеря на британски дипломат, открадната в навечерието на сватбата й с един морски офицер от кораба на баща й в Средиземно море.

— Била е отвлечена?

— Тя беше изключителна. — Гласът му стана обезпокоително дрезгав. — Омар я е видял на палубата и мигом разбрал, че беят трябва да я има. Нападнал кораба и я откраднал.

— Но това е варварство! Бедното момиче!

— Нима? Когато я намерих в харема, тя бе закръглена като прехранена котка и доволна и щастлива като всички жени, които съм познавал. У нея не бе останала никаква вярност нито към бившия й годеник, нито към Рамзи.

О! — Гласът й пресекна. Много добре можеше да си представи какво бе направила тази закръглена хубавица, когато Хоксмур е прекрачил прага на харема и я е взел в обятията си. Знаеше какво би направила самата тя. — Предполагам, че си бил изпратен, за да я отведеш. — В гласа й прозвуча язвителна нотка. — Учудвам се, че не си бил удостоен с рицарски сан за заслугите си.

— Едва не ме обесиха. Имаше малка засечка.

— Мога да си представя.

— Не е това, което си мислиш. Тъй като охраната на харема бе поверена на Омар, двамата с Рамзи влязоха в схватка. Рамзи предложи да го екзекутират. Беят се съгласи.

Доминик преглътна.

— Трябва да е била нещо наистина изключително, за да подтикне мъжете към подобна лудост.

— Рамзи бе обсебен от нея, но още повече бе обсебен от възможността да премахне всички пречки, заплашващи влиянието му върху бея. Когато аз я освободих, Рамзи насочи отмъстителността си към Омар.

— Но ти си спасил Омар, рискувайки живота си за мъж, когото почти не си познавал.

Хоксмур не отговори веднага.

— Той проявяваше голяма търпимост към мен.

— Предполагам, че заради свободата на перлата на един харем много мъже биха рискували живота си. Не се съмнявам, че момичето се е влюбило в теб.

— Нещо такова.

— Е, истинско чудо е, че не си бил кастриран от адмиралтейството, когато най-накрая си я завел на кораба на баща й.

— Според тях имаше много добри основания да ме обесят на нока на рейката. Коремът й бе доста наедрял.

Доминик почувства как се смразява,

— Била е бременна?!

— Аз нито веднъж не съм спал с нея.

— Не съм те питала.

— Тъй ли? Аз пък си помислих, че ме попита.

Страните на Доминик пламнаха.

— Изобщо не ме интересува дали си спал с нея или не си! Наистина не ме е грижа. — Но тя му повярва или поне част от нея отчаяно искаше да му повярва.

— За теб е много лесно да мислиш най-лошото за мен.

— Репутацията на един мъж говори по-красноречиво от всякакви думи.

— Започнах да осъзнавам колко потискаща може да бъде. — Думите му увиснаха горчиво във въздуха.

— Значи си избегнал бесилото?

— Дамата в крайна сметка реши, че не заслужавам да умра заради нещо, което не съм извършил.

— Колко благородно от нейна страна. — Мисълта, че Хоксмур може да умре, би тласнала много жени към благородни действия. — Откриха ли виновника?

— Накрая го откриха. Стана ясно, че тя е забременяла от първия помощник на баща си още преди да бъде отвлечена. Цялата история предизвика голям скандал в Лондон, особено след като баща й я накара да се омъжи за младежа.

— Значи ти си бил герой.

— Моята роля бе доста преувеличена от адмиралтейството.

Доминик отново усети под привидната твърдост нотка на съжаление в гласа му, сякаш идеята да бъде герой никак не му допада.

— Сигурно си получил някакво доказателство за тяхната благодарност.

— Вече имах друга спешна работа.

— Заминал си, без да могат да ти благодарят.

— Честно да си призная, не съм се замислял много за тяхната благодарност.

— Разбирам. — Доминик усети как пулсът й се учести, сякаш току-що бе направила важно откритие. — Естествено, това, че си заминал, без да ги известиш, е било с цел да им покажеш тъмната си страна. Добре замислено, Хоксмур. Сега вече ми стана съвсем ясно. Репутацията, която си спечелил — тази, която намираш за толкова потискаща — смятам, че се чувстваш много по-удобно с нея, отколкото с тази на герой. Сигурна съм, че се криеш зад лошата си слава. Нарочно позволяваш на най-скандалните и неверни слухове да процъфтяват и правиш всичко възможно, за да прикриеш доброто в себе си. Обзалагам се, че нищо не би ти било по-неприятно, отколкото да позволиш на света да зърне и една частица от теб, която ще те покаже като честен и достоен мъж.

— Няма нищо по-лошо от една жена, която мисли толкова много — изръмжа в отговор той.

— Отречи го. Освобождаваш красиви жени от жестоки тирани и се оттегляш без заслужена награда. Спасяваш евнуси от смъртта и запазваш тайните им. Обзалагам се, че не си получил нищо за смелостта си, освен приятелството на Омар. Всичко това ми звучи много благородно. Можеш ли да го отречеш?

— Ако желаете, моя скъпа госпожице Уилъби, предпочитам да ви впечатля с бездните на лошата си слава. Ще имате много добра причина да ме смятате за човек, комуто липсват всякакви благородни помисли или почтеност.

Доминик отпъди насмешливо промърморените думи с едно отмятане на глава.

— Добър опит, Хоксмур. И ако искаш да знаеш, аз те предизвиквам да ми докажеш, че греша. Обаче мога да ти заявя още сега, че няма да успееш, защото знам кога съм права, а в случая е точно така. Предполагам, че просто трябва да го докажа… — Гласът й секна. Ала бе твърде късно, за да извика. Твърде късно да се защити. Бяха уловени като слепи овце в капан. Тя тупна от мулето си на земята, съборена от силен удар, долетял от тъмнината. Чух как Хоксмур също падна на земята зад нея. Ударник на пистолет изщрака до ухото й.

— Само певец, а? — промърмори Хоксмур, поемайки дълбоко дъх, за да се съвземе от силния удар в корема.

— Почакайте! Трябва да знаете, че аз… — Тя изпищя, преди някаква кърпа да запуши устата й. Миг по-късно ръцете й бяха извити зад гърба и вързани. Те бяха трима — безформени сенки без лица, безшумни като създанията на нощта. Въздухът изскочи от дробовете й, когато я метнаха по корем върху гърба на мулето. Една ръка плесна задницата на животното и те отново поеха нагоре към планината.

 

 

Вилата на Навара бе по-строго охранявана от двореца на пашата. Входът приличаше на крепост с високи железни порти, заобиколена с каменна стена, висока приблизително четири метра и половина, покрита с гъста зелена растителност. Покрай стената на двадесетина метра един от друг стояха застрашително мъже с мургави лица, едри на ръст и въоръжени до зъби с пистолети и ножове. Николас си помисли какъв нелеп контраст представлява всичко това с тропическия рай, сред който се гушеше постройката от бял хоросан, кацнала на върха на един от хълмовете с изглед към южната част на Средиземно море.

В дърветата пееха птички. От голям кръгъл фонтан в средата на вътрешния двор ромолеше бистра вода, която падаше в изкуственото езеро, оградено с лъскави плочки. Докато мулето му минаваше покрай тях, Николас забеляза, че плочките бяха направени от лазурит, а в тях бяха инкрустирани разноцветни скъпоценни камъни. Няколко деца притичаха покрай него, удостоявайки го само с бегъл поглед, сякаш гледката на мъж, овързан и метнат върху гърба на муле, бе нещо обичайно.

Дулото на пистолет го смушка в ребрата и Николас се подчини на безмълвната заповед да слезе от мулето. Доминик стоеше до него, удивително притихнала с напъхана в устата кърпа. Пазачите явно показваха нарастващ интерес към нея, когато я видяха изправена на слънчевата светлина. Един от тях, необикновено едър и мускулест мъжага, се бе вторачил със зяпнала уста в гърдите й, сякаш от месеци не бе виждал жена.

Високите двойни врати на вилата се отвориха и един мъж се появи на прага. Беше висок, много тъмен, но с елегантна и стройна фигура — с широки рамене, тънък кръст и дълги и мускулести бедра. Той се движеше с изисканата грация на аристократ, както повечето от бандитите в околността, и бе облечен като мъж, който съзнава положението си на господар и не се бои да го покаже. Не бе въоръжен и не носеше бижута, с изключение на тежката златна верижка около китката на едната му ръка. Студените му очи мигом се насочиха към Доминик. Устните му се разтеглиха в широка усмивка, разкривайки два реда снежнобели зъби. Мъжът от километри излъчваше чувственост. Нищо чудно, че Доминик бе влюбена в него. Николас си помисли, че малко жени на този свят биха му устояли.

Мъжът се спря пред Доминик, после извърна глава към Николас. Погледите им се кръстосаха с видима неприязън. Изведнъж Николас изпита странното усещане, че гледа в собствените си очи.

— Canssima^[1]. — Гласът на Навара бе толкова дълбок и мелодичен баритон, че за миг Николас повярва, че е певец. Навара дръпна с дългите си пръсти кърпата от устата на Доминик.

Тя тутакси се озова в обятията му, шептейки:

— Себастиан, толкова ми липсваше!

Последва един кратък поглед и рязко кимване и един от охраната свали кърпата от устата на Николас и развърза ръцете му.

— Ела — рече Навара с усмивка, която накара Николас да свие гневно юмруци и да се замисли защо от пръв поглед бе възненавидил този мъж. — Предполагам, че поне тази нощ ще бъдеш моя гостенка, нали?

— О, да! задъхано отвърна Доминик, преди Николас да успее грубо да откаже. Една нощ? В тази крепост? Не разбираше защо трябва да бъде въвлечен в някакъв италиански бунт. Беше прекарал последните десет години от живота си, избягвайки всякакви политически борби. От тях нищо не можеше да се спечели, освен рани или загубата на някой крайник. Според Николас политическите битки се подклаждаха от хора с нестабилна психика. Един чужденец не можеше нито да ги контролира, нито да ги разбере и най-вероятно щеше много скоро да се окаже в ролята на пионка, използвана и от двете страни. Но разумната и толкова предпазлива госпожица Уилъби изглежда не се замисляше над подобна опасност, докато вървеше към вилата, увиснала на ръката на Навара. Чувствайки се излишен и пренебрегнат за втори път през този ден, Николас неохотно ги последва.

В салона бяха посрещнати от прелестно младо момиче с великолепна черна коса, облечено в широк бял пеньоар, очевидно облечен набързо. Тя забърза насреща им през огряното от слънчеви лъчи помещение с високи прозорци. Дългите й загорели боси крака разтваряха полите на дрехата, разкривайки стройните й бедра. С едната си ръка тя придържаше пеньоара, без да я е грижа, че той се бе свлякъл от раменете до падината между гърдите й. Смуглата й кожа блестеше като полиран махагон, явно дълго време къпана от слънчевите лъчи. Чак когато момичето се спря със звънлив смях пред тях, Николас осъзна, че не носеше нищо под прозрачната дреха. Освен това бе бременна.

— Buon giorno^[2] — изрече с дрезгав глас, а искрящите й очи се насочиха към Навара. Усмивката й излъчваше такова щастие, че Николас мигом разбра, че пред него стои искрено влюбена жена.

Навара плъзна ръка около кръста й, привлече я към себе си и се ухили с чаровната си усмивка.

— Amore mio, Мия, моята съпруга — изрече той и Николас почувства такова огромно удоволствие, че му идеше да извика от радост. Неговата съпруга! Толкова за любовта на Доминик! — Тя носи детето ми — продължи Навара, сложил голямата си длан върху корема на Мия. — Очакваме го след няколко месеца.

Лицето на Мия поруменя. Николас се почувства неудобно да бъде свидетел на подобна близост.

— Колко прекрасно! — промълви Доминик. Гласът й прозвуча странно доволно за жена, зарязана от любимия си. Николас се втренчи недоумяващо в нея. Доминик, която той познаваше, не би се примирила толкова лесно с подобна загуба. А може би да? Доминик, която познаваше, щеше да заекне смутено и да извърне глава при подобна интимна сцена. А може би не?

— Предполагам, че това е съпругът ти? — попита Мия и стрелна кокетно с поглед Николас. Последното никак не му се понрави, особено след като Навара го фиксираше с преценяващ поглед, подходящ много повече за чичо, обожаващ племенницата си.

— Съпруг? — повтори смутено Доминик, после се засмя рязко. Звукът приличаше на дращене на тъп нож по стъкло. Дори погледна към Николас и се намръщи, сякаш го намираше напълно неподходящ за подобна титла. — Той? Господи, не! Това е Хоксмур, капитанът на нашия кораб.

Мия се втренчи още по-настойчиво в отхвърления съпруг. Навара повдигна любопитно вежди.

— Голям ли е екипажът ви?

— Да — отвърна Николас и забеляза как сянка на облекчение премина по лицето на Навара. Стотина мъже, дори тежко въоръжени, едва ли биха били достойни съперници на неговата армия.

Вратата на салона шумно се разтвори.

— Ето къде сте били! — разнесе се писклив вик. Миг по-късно един дребен мъж затича към тях, отчаяно размахвайки над главата си сплесканите си с боя ръце. Спря се пред Мия, удостои с бегъл поглед Николас и Доминик бутна назад черната си барета и размаха пръст точно под носа й. — Вие сте едно непослушно момиче! — Тънките му черни мустачки щръкнаха в посока към Навара. — Тя е много непослушно момиче! Как може Джузепе да рисува жена, която не му позира? Питам ви! Джузепе е художник, а не бавачка! Плащате ми, за да я рисувам, нали така? Първо иска нещо за пиене. После нещо за ядене. След това трябва да чакаме слънцето да се появи иззад един голям облак. А накрая ми заяви, че се налагало да отиде до тоалетната.

Мия скръсти ръце пред корема си и изгледа сърдито художника.

— Вие ме карате да изглеждам твърде дебела.

Малкото човече недоволно изсумтя.

— Но вие сте бременна — разпери драматично ръце. — Значи сте дебела.

— Bastardo^[3]! — изсъска Мия през голото си рамо, тръсна глава и обърна гръб на Джузепе. Художникът възмутено вдигна глава към тавана и тупна силно с крак по пода. Доминик се престори, че разглежда с голям интерес вазата с лилии, поставена върху малката масичка наблизо. В огледалото над масата Николас забеляза, че очите й проблясват закачливо, докато поглеждаше крадешком към Мия и Навара.

С нацупена долна устна и сведена глава, Мия промърмори на Навара нещо на италиански. Той се наведе, повдигна брадичката й с пръст и й прошепна нещо, което я накара да метне гневен поглед към художника. Навара се усмихна и продължи да я увещава с най-напевния и съблазнителен глас, който някога Николас бе чувал. Загледа се в големите ръце на Навара, обхванали раменете на Мия и почувства как с гневът на жената стихва с всяко докосване на пръстите му по кожата й. Николас искаше да извърне поглед, но очите му не се подчиняваха на повика на благоприличието. Държанието на двамата влюбени изискваше да бъдат оставени насаме, но в същото време привличаше като магнит. Николас се чувстваше като натрапник, който не можеше да помръдне, хипнотизиран от силата на привързаността им един към друг.

Не можеше да не се възхити на таланта на Навара. Да съблазниш една жена и да преодолееш моралните забрани бе едно. Но да я укротиш и победиш гнева й бе нещо съвсем различно, особено когато тревогата й е свързана с теглото. Изглежда Навара бе майстор и в двете.

— Върви сега — ласкаво изрече той и докосна с устни нейните.

Мия се вкопчи с две ръце в него и пеньоарът се плъзна от раменете й надолу по гърба. Само извитото й задниче му попречи да се свлече на пода. Навара изръмжа доволно, а ръката му се спусна надолу по гърба й, хвана дрехата и я притегли нагоре върху загорялата й кожа. Мия се изкиска като немирно девойче, стрелна с поглед Николас и сви рамене. Тя отметна глава и се завъртя към него, показвайки му златистите си гърди в цялото им великолепие, преди да ги загърне с пеньоара.

Николас и Навара кръстосаха погледи. Певецът сви рамене в жест на безпомощно неудобство, докато съпругата му изчезна надолу по коридора с развени поли на дрехата си.

— Тя наистина е едно непослушно момиче, нали?

Николас се втренчи за миг в мъжа и внезапно осъзна, че по-скоро той е в плен на любовта си, а не Мия. Бедният човек. Изпита изблик на странно съчувствие към нещастника.

Навара плесна с ръце и потри длани.

— Елате. — Поведе ги през салона с високите прозорци. — Първо трябва да починете, а след това ще хапнем. Предполагам, че обичате вино, нали, капитан Хоксмур? И печено агнешко? И приятните разговори, надявам се. Изглеждате ми умен мъж. Англичанин сте, нали?

— До известна степен — саркастично отвърна Николас. Навара се засмя.

— Доминик, cara, не ми се сърди. Не можах да те дочакам. Мия… открадна сърцето ми още когато бе само на петнадесет години. Тя стана моя и ми подари трима синове. Този път се надявам да бъде момиче. Ела. Ще ти покажа стаята ти. А ти ще ми разкажеш за майка си и баща си. Надявам се, че са добре.

— Те са в Барбадос — отвърна Доминик. Замисленият й тон привлече вниманието на Николас към безценните предмети, украсяващи стените. — Намерили са ми подходящ съпруг. Някакъв аристократ, издънка на стар и благороден род.

Николас се втренчи в нея. Почувства се така, сякаш някой го фрасна със силен юмрук в корема. Съпруг? Един потискащ образ изникна в съзнанието му, отвратителен образ на мъж с благородно потекло, бледен и отпуснат, надут, набожен — характерни черти на титулуваните и богатите. Николас добре познаваше подобна порода мъже.

— Този англичанин едва ли е достатъчно добър за теб — промълви с мелодичния си глас Навара, изразявайки само част от чувствата на Николас относно въпроса.

Доминик засия срещу него с ослепителност, която би засенчила дори слънцето.

— О, аз нямам никакво намерение да се омъжвам за него.

— Да, carissima, ти се нуждаеш от мъж с гореща кръв. На теб ти трябва мъж, който се отнася със страст към живота и самата теб, нали?

Погледът на Доминик се отмести от Навара и се срещна с този на Николас за един кратък, но странно завладяващ миг. Той поиска да изкрещи нещо, нещо, което запърха като птица, пленена в гърдите му.

— Аз се нуждая от мъж, когото да обичам, Себастиан. От мъж, на когото да се възхищавам и да уважавам. Това е всичко, което ми е нужно. И съм решена да накарам родителите си да го разберат.

Навара зави в края на коридора и пое по друг дълъг коридор, който опасваше от едната страна оградения с високи стени вътрешен двор. Николас зърна под прозорците Джузепе, изправен пред статива си. Полускрита зад него, Мия се бе излегнала съвършено гола върху един диван в театрална поза.

— Аз ще ти намеря такъв мъж — произнесе Навара. — Знаеш, че бих ти поднесъл целия свят на тепсия. Кажи какво най-много желаеш в този миг? Назови го и ще бъде твое!

Николас изсумтя и изгледа продължително Джузепе, който размахваше вдъхновено четката. Това арогантно копеле Навара си въобразяваше, че може да задоволи всички прищевки на една жена. Въпреки това Николас се улови, че очаква със затаен дъх отговора на Доминик. Все едно се бе протегнал да хване нещо, което постоянно му убягваше.

Устните й се извиха в капризна гримаса, после очите й се разшириха. Николас затаи дъх.

— Една баня! — заяви пламенно младата жена. — Една топла, прекрасна… не, по-добре гореща… вана!

Навара избухна в смях.

— В такъв случай ще я имаш. Това и повече. А през това време ние двамата с твоя капитан ще си поговорим, нали?

Николас изгледа студено домакина си.

— Той ми прилича на мъж, който се нуждае от нещо — промърмори Навара и очите му внезапно се превърнаха в две безжизнени цепки.

— От информация — безгрижно отвърна Доминик. После посипа сол в раната, придружавайки думите си с престорено уплашен поглед. — Мисли, че ти си някакъв безжалостен бандит, на когото не бива да се доверяваме.

Навара се спря пред висока двойна врата.

— Той е мъж, който не се доверява лесно, нали?

— О, да — отвърна Доминик и изгледа намръщено Николас. — Освен това мрази да иска услуги от когото и да било. Нали съм права, Хоксмур?

Николас остана изненадан от липсата на желание да стисне тънката й шия с ръце.

— Не разполагам с нищо, за да се пазаря.

— Нищо ли каза? — изсумтя Навара. — Та ти доведе моята отдавна изгубена Доминик при мен и наричаш това нищо? Скъпи приятелю, ние бандитите сме хора на честта. Бихме умрели за приятелите си, така, както не се съмнявам, и ти би направил. Спокойно можеш да ме помолиш за каквато и да е услуга. — Усмихна се, но усмивката не достигна очите му. — Предполагам, че не си прекалено твърдоглав, за да ми я поискаш, нали?

Преди Николас да успее да измърмори някакъв язвителен отговор, Навара се извърна с едно презрително повдигане на раменете и отвори широко двойните врати. Доминик ахна смаяно и задъхано промълви името на Навара с прегракнал от вълнение глас. Николас наблюдаваше от прага как тя се втурна като дете в огряната от слънчевите лъчи стая, потънала в бели дантели. Той се почувства като риба на сухо. И по-объркан, отколкото през целия си живот досега. За пръв път откакто се помнеше, той забрави кой бе, забрави целите си, причините, които обуславяха действията му, работата си и предизвикателствата, които бяха движеща сила в живота му. Той беше мъж, лишен от всякаква мисъл, обсебен единствено от желанието за една жена.

Вратите се затвориха с трясък и Николас остана да се взира в махагоновото дърво, изгубил напълно дар слово.

— Сега можем да поговорим — рече Навара. — Освен ако не желаеш да останеш с нея?

Намекът бе съвсем явен и подейства на Николас като ведро със студена вода. Изгледа смразяващо италианеца.

— Водете ме. — Завъртя се рязко на пети и се помоли Богу дано не се бе издал пред този нагъл хубавец. Когато заговори, в тона му прозвуча неприкрита язвителност. — В момента ме вълнуват само делови въпроси и нищо друго. И те не могат да чакат.

Навара стрелна с поглед вратата, която се бе затворила зад Доминик.

— Трябва да са нещо много важно, тези делови въпроси, нали?

— Аз търся един мъж. Един арабин на име Рамзи, от бандата на Ел Сахиб. Корабът му плава под знаме с избродиран златен скарабей.

— Кой не е чувал за Ел Сахиб? Но нито един сицилианец не би приветствал появата му тук. Той е главатар на бунтовно арабско племе, нали? Ние водим наши битки, капитане, битки за нашата земя. От негова страна би било много неразумно, ако се появи тук.

— Неразумно, ала той се нуждае от нещо. Подозирам, че се крие с хората си някъде в Сицилия. Те са дошли с кораб… може би преди месец. Вие разполагате със собствени канали за информация, нали Навара?

Италианецът бавно кимна.

— Да разполагам. Моята мрежа от доверени хора ще ви помогне. Ще изпратя Рико в Палермо. Той е като мишка. Познава всички. Може да открие всичко и всеки на острова. Ако той не намери Рамзи, ще ви каже къде можете да го откриете.

— Ще отида с него.

— Но, капитане…

Николас пое дълбоко дъх и изгледа Навара по начин, който го накара да замълчи.

— Рамзи убива мишките за спорт и мъжете за удоволствие. Ще отида с Рико. Ако не се върна до сутринта, ще качите госпожица Уилъби на кораба й и ще я изпратите обратно в Лондон.

А ако тя откаже? Николас се поколеба.

— Господи, аз мислех, че тя ви слуша.

— Тя е жена, която се вслушва единствено в сърцето си, а не в някой мъж.

— Смятате ли, че бихте я накарали по друг начин, капитане? — Навара го изгледа пронизително и устните му леко потрепнаха, когато Николас се намръщи. — Мисля, че не. А сега, елате с мен. Нуждаете се от коне и оръжия. А ако не се върнете, аз лично ще дойда да ви потърся. В противен случай Доминик никога няма да ми го прости, нали?

— Тя може би ще предпочете да не предприемате нищо — не се сдържа да не промърмори Николас, докато двамата закрачиха един до друг по коридора.

Смехът на Навара отекна в цялата къща. Явната подигравка, скрита в него, неотлъчно преследваше Николас през остатъка от деня.

 

 

Доминик се протегна като доволна котка върху каменния корниз и извърна лице, за да улови по-добре лъчите на следобедното слънце. Стомахът й бе заситен от виното и печеното агнешко, умът й тънеше в лениво блаженство, а в душата й цареше покой. До нея Мия се бе излегнала върху диван, обсипан с възглавнички, напълно гола, с изключение на копринения шал, висящ между бедрата й, и медальона с огромен диамант, който проблясваше между гърдите й. Само преди няколко минути тя бе нахранила най-малкото си дете, момченце едва минало годинка. Детето спеше на дивана до нея, свито като малко кутре. Доминик погледна спящото дете и почувства как я обзема странна тъга. Тя се спусна над нея подобно на гъста пелена.

— Жените тук не носят дрехи, когато се пекат на слънце — с присъщата си безцеремонност заяви Мия. — Само бижута.

— Това не са дрехи. — Доминик докосна с върха на пръстите си деколтето на блузата си. Мия й бе дала една от нейните ленени блузи, която прилепваше плътно по тялото и едва покриваше гърдите. Широката пола бе дълга до глезените, а диплите й се стелеха във всички цветове на дъгата. Косата й бе разпусната и падаше свободно от края на каменния корниз, върху който се бе излегнала младата жена. Краката й бяха боси. Чувстваше се така, както си представяше, че би се чувствала някоя селянка — малко неспокойна, без особени морални задръжки и нетърпелива да направи нещо.

— Твоят капитан още не се е върнал — каза Мия, изразявайки на глас мислите на Доминик. Преди да успее да възрази, че Хоксмур не е нейният капитан и че е напуснал вилата без предупреждение, впускайки се нанякъде като побеснял бик, Мия продължи: — Себастиан е зает с хората си. Негодникът Джузепе остана да се цупи пред картините си, а готвачката си тръгна. Децата ми спят. Тук сме в безопасност. Никой няма да те види.

Доминик се подпря на лакти и изгледа недоверчиво домакинята си.

Мия се намръщи и махна нетърпеливо с ръка.

— Да не би да криеш нещо под дрехите си? Мисля, че не. Погледни ме. Дебела съм като крава, но не ме е грижа. Себастиан обича кожата ми да е златиста, с цвета на препечен хляб. Цялата, навсякъде, разбираш ли?

— Моята кожа не става с цвета на препечен хляб. Става розова. И носът ми се покрива с лунички.

— Ха! Ръцете ти, шията ти, бузите ти — те са златисти като мед. Гърдите ти — те също биха могли да станат златисти като мед.

Доминик се изчерви и извърна поглед.

— Твоят мъж може да бъде твой роб.

Неин роб. Доминик притвори очи и почувства как по цялото тяло я пробождат приятни тръпки. Запита се как ли би се държал Хоксмур като роб.

— Аз нямам мъж.

— Имаш своя капитан. Той е — как да го определя — великолепно животно.

Доминик почти потръпна.

Мия се изкиска като младо момиче.

— Той прилича на моя Себастиан, мъж, който кипи от страсти и живее заради опасността — също както и ти би живяла заради него, нали? Когато те погледне, ти изгаряш отвътре — тук. — Мия притисна длан към корема си и бавно я плъзна между бедрата си. — Той не прилича на никой друг.

— Да, не прилича — измърмори Доминик, прехапа устни и извърна поглед. Нямаше смисъл да го отрича. Мия, въпреки младостта си, надминаваше Доминик по женска хитрост и интуиция.

— Ето, опитай това. — Мия й подаде порцеланово бурканче, пълно с бял крем. — Даде ми го баба ми, когато се омъжих за Себастиан. Втрий го в кожата си. Ще помогне на слънчевите лъчи да проникнат в нея. Ще те накара да пожелаеш да свалиш дрехите си. Кожата ти ще бъде като коприна под ръцете му. Съгласна ли си?

— Да… искам да кажа, не. Аз… добре. Ще се намажа малко.

Изчервена, Доминик спусна краката си от ръба на корниза и взе бурканчето. Потопи пръстите си в крема. Беше гъст и странно студен. Започна бавно да го втрива в едната си ръка и по извивката на рамото. От топлината на кожата й кремът замириса.

— Ухае странно.

— Смачкани листенца на роза и мускус. Този крем засилва собственото ти женско ухание… за да те възбуди. Когато той те докосва, ще подивее от страст.

Пръстите на Доминик замръзнаха над бурканчето. Тя преглътна и затвори очи. Гласът на Мия бе хипнотизиращ със своята настойчивост, неустоим дори и за най-разсъдливия и разумен човек. Виното и слънцето, ленивото докосване на вятъра изглежда се бяха наговорили да я освободят от всичките й задръжки. Ароматът на крема сякаш се излъчваше някъде дълбоко от нея, където пулсът й започна да тупти. Доминик загреба малко с пръста си и го намаза в подножието на шията си. Почти мигновено кремът стана топъл. Втечни се и потече между гърдите й. Зърната й болезнено набъбнаха. Тя пое дълбоко дъх и започна да разтрива крема първо между гърдите си, после замасажира високите им извивки, едното рамо и накрая и другото. С полупритворени очи наблюдаваше как кожата й проблясва на слънчевите лъчи. Като коприна. Толкова топла… толкова чувствителна… всеки повей на вятъра бе като пръсти, които я докосваха — дълги, мъжки пръсти и широки силни ръце, с трептящи и опънати като струна мускули. Дали ще смъкне блузата от раменете й, или ще я дръпне рязко до кръста, за да освободи гърдите й?

— Мислиш за него — дрезгаво изрече Мия.

— О, Господи! — прошепна Доминик. — Опитвам се да не мисля, но не мога. Това е като някаква болест.

— Не е болест. Също като теб и аз се опитвах да не мисля за Себастиан. Беше невъзможно.

— Но защо си се опитвала? Вие със Себастиан сте… — Доминик примигна срещу Мия. — Ти си родена за него. Дори и аз го виждам. Аз си мислех — когато бях малко момиче — винаги съм си мислила, че съм влюбена в него.

— Ти обичаш само един мъж.

— Не. — Думата прозвуча като въздишка. — Не… аз не мога. Би било твърде глупаво от моя страна. Би било противоположно на всякаква логика и здрав разум.

— Ти си го чакала през целия си живот. И сега, когато той най-после е дошъл, ти не смееш да признаеш истината. Страхуваш се.

— Да — промълви Доминик, усещайки как страстта се разлива като огнена река по вените й. — Страхувам се. И би трябвало. Той е… той е…

— Той е истински мъж до мозъка на костите.

— О, да. — Гърдите на Доминик натежаха от възбуда. — Дори повече. Когато го погледна, когато съм близо до него, когато мисля за него, той ме поглъща цялата. Кара ме да чувствам неща, които никога не съм си представяла.

— Ти го обичаш.

— Не го обичам! Моето тяло жадува за него, но любов? Какво е това? Любов чувствам към родителите и брат си. Това е невидима нишка, която е свързала сърцата ни завинаги. Това е усещането за топлина и безопасност. Това е домът. Няма нищо общо с онова, което изпитвам към Хоксмур, когато влезе в стаята или ме погледне. Ако му позволя, той може да ме унищожи. И аз няма да го позволя… не мога.

— А ако той те обича?

Доминик рязко се изсмя. Извърна глава.

— Той е обичал само една жена през живота си и тя е умряла. Оттогава само използва жените и предпочита да са омъжени, но не за него. През целия си живот е избягвал всякакви постоянни връзки, дори с мъжете, които го смятат за свой приятел. Предпочита да бъде сам. Не се нуждае от никого. През последните двадесет години е изградил висока стена около себе си.

— А след като те срещна? Къде са всички онези жени?

— Сигурна съм, че е имало жени и след като ме срещна.

Мия презрително изсумтя.

— Очите му те следват като на мъж, който от месеци не е имал жена. Той ме вижда без дрехи и ме гледа така, сякаш съм баба му. Убедена съм, че за него не съществува друга жена, откакто те познава… освен във въображението ти. Мисля, че те обича, ала още не го е осъзнал. Заслепен е от гордостта и страстта си. Някои мъже не могат да допуснат жените да стигнат до сърцата им. С телата нямат затруднение. Но проблемът е много прост. Някога и моят Себастиан беше такъв. Но ти не ми вярваш. Какво ли знам за него, след като виждам за пръв път? Но аз виждам много повече от теб, глупаво девствено момиче!

— Не съм глупава! — остро отвърна Доминик.

— Но си девствена, нали?

Доминик издаде напред долната си устна и хвърли кос поглед към Мия. Другата жена й отвърна със закачлива и заразителна усмивка. Доминик сведе поглед, но усети, че едва сдържа своята. Завъртя порцелановото бурканче между пръстите си.

— Знам, че това е трудно да се скрие. Ще си призная, но само пред теб, скъпа Мия, че вече ми омръзна. Искам да кажа, че за пръв път осъзнах женствеността си едва откакто срещнах Николас. Него го привличат жени, които излъчват чувственост. Струва ми се, че жадувам да притежавам подобно излъчване.

— Тогава ще го постигнеш!

Доминик я изгледа недоверчиво.

— Просто така?

Мия сви елегантно рамене.

— Няма да ти отнеме много време, ако го искаш. Ти искаш да владееш положението!

— С Хоксмур? — Доминик изпусна шумна въздишка. — Да, предполагам, че това много би ми помогнало. Трябва да се противопоставя на чувствата, които изпитвам.

Мия и хвърли странен поглед.

— В такъв случай е по-добре да ми се довериш. За да ти помогна, ще трябва да направиш това, което ще ти кажа.

— Вярвам ти. — Тогава защо се чувстваше така, сякаш Се бе надвесила над бездънна пропаст?

— Той ще бъде твой роб.

— Е, робството не е точно това, което имам предвид.

— Преди да започнем, ще трябва да промениш намеренията си.