Катлийн Удиуиз
Сълзи от злато (9)

Глава осма

Високият мъж влезе през главната порта на замъка и виелицата се втурна заедно с него във вътрешния двор. Вихрушка от снежинки нахлу и в господарската къща, преди вратата да се затвори пред мразовитата зимна нощ. Мъжът смъкна качулката си и се обърна към камината, откъдето слисано го зяпаха Спенс и Фич. Гъстата му светла коса бе късо подстригана, брадата, която някога красеше добре очертаната му брадичка, бе изчезнала. За момент двамата до камината изглеждаха като вкаменени. Когато го разпознаха най-сетне, те скочиха и едва не преобърнаха масата, пред която бяха седнали, така бързаха да го поздравят с добре дошъл.

— Лорд Сиймур! Без брада не можахме да ви познаем! — задави се Фич с едно парче препечено заешко. Той преглътна с гримаса и продължи малко по-разбрано. — Милорд, уверявам ви, че вашето идване много ни облекчава. Носеха се слухове, че сте се удавили. — Като усети настойчивия поглед на господаря си, Фич отвърна смутено лице, за да скрие червената драскотина от бузата си. — Или поне така разбрахме.

Максим вдигна вежди, когато Спенс, с голяма цицина на челото и посиняло око, пристъпи, за да вземе вкоравилата се от снежната виелица пелерина на лорда.

— Но какво е това? — попита Максим, събличайки от раменете си пелерината. — И двамата изглеждате като жертви на улични разбойници. Пак ли сте се били? Или пък безразсъдно сте защитавали тази крепост, докато ме нямаше? Бог ми е свидетел, че щеше да е по-разумно да я бяхте оставили на врага. Ужасно място, жалък подслон. Защо сте тук, а не в господарската къща, която наех?

Кършейки ръце, Фич започна да обяснява:

— Отидохме, както ни заповядахте, да вземем ключовете от Ханс Руберт, но той каза, че вие сте безследно изчезнал в морето. Бил дал къщата на наскоро овдовялата си сестра.

— А парите, които му дадох, за да запази къщата за мен? — Максим бе ядосан. — Къде са парите?

Фич не успя да устои на пронизващия поглед на зелените му очи и неспокойно отстъпи няколко крачки назад.

— Той не ми върна никакви пари, но каза, че можем да използваме тази крепост, вместо къщата.

— Какво по дяволите ми дрънкаш? — разкрещя му се Максим и тръгна към двамата, които уплашено заотстъпваха назад.

— Не знаехме какво да правим, милорд! — побърза да успокои лорда Спенс. — Наистина тук не е подходящо място за една лейди, но едва след като капитан фон Рейн ни даде пари, можехме да наемем нещо по-добро.

— С Руберт ще се заема аз — обеща Максим. — Добре, че фон Рейн ме посрещна на пристанището и ми каза къде сте. Иначе никога нямаше да ви открия. Той не ми даде никакви обяснения. Каза само, че имало проблем. Това ли е всичко? — Лицето му помръкна. — А какво става с дамата? Добре ли е? Здрава ли е?

— Да, милорд — Фич отправи към другаря си един многозначителен поглед, сякаш му бе неприятно да говори за жената, която трябва да пази. — Можем да ви уверим, че тя е в отлично здраве.

— Да — присъедини се усърдно и Спенс, — свежа като напъпилата пролет.

— От къде тогава са вашите драскотини и подутини?

Изведнъж вниманието на двамата се насочи към други неща. Единият заотупва пелерината от снега, другият тръгна с подканящ жест към камината.

— Елате да се сгреете на огъня, милорд — рече Фич любезно. — Ще намерим и нещо за хапване, макар и да не е по ваш вкус.

Той притича през салона и избута един голям стол с висока облегалка до масата, където господарят щеше да усеща топлината на камината.

Маркизът се усъмни и не изпускаше двамата от очи, убеден, че крият нещо от него, щом се държат така като уловени в беля деца.

— Да не би да изгубихте дар слово? Искам да знам какво е станало тук.

Двамата се свиха. Пръв се предаде наплашеният Фич.

— Младата господарка, милорд. Тя се нахвърли върху ни, защото я заключихме в покоите й и не я пускахме да излезе.

— Глупости! Измислете нещо по-умно! — стори му се невероятно нежната и тиха красавица да е проявила толкова темперамент.

— Честна дума, милорд, след като в Хамбург едва не ни се изплъзна, ние я върнахме тук и я заключихме в покоите й, за да не ни избяга пак. Така, както бе обезумяла, си помислихме, че дяволът се е вселил в нея.

— Изпадна в пристъп на ярост — намеси се и Спенс. — Ругаеше и хвърляше по главите ни всичко, което й попаднеше под ръка. Когато Фич й занесе ядене, тя му тресна една цепеница по тиквата и пак се опита да се измъкне. А после аз сър… на мен ми бръкна в очите и ме блъсна с вратата по главата, когато исках да я заключа отново.

— А самата лейди? Да не сте я наранили? — попита Максим угрижено.

— Не, тя е само бясна — увери го с жар Спенс.

Максим се опита да не обръща внимание на тази история, считайки я за страшно преувеличена, но все пак искаше да си изясни нещата. Този акт на насилие не подхождаше на крехката хубавица.

— Искам да посетя дамата.

С тези думи Максим прекоси салона и се изкачи по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж, защото едва сдържаше любопитството си. На горния етаж той премина по целия коридор и спря пред тежката дъбова врата. Възмути се, като видя огромното резе, което бе поставено така, че вратата да не може вече да се отваря отвътре. Той почука тихичко.

— Милейди, облечена ли сте? Бих искал да говоря с вас.

Гробно мълчание. Когато Максим за втори път не получи никакъв отговор, той вдигна резето и бутна вратата. Помещението изглеждаше празно. Той влезе и се огледа.

— Арабела? Къде сте?

Елиза, която се бе притиснала зад вратата, за да се хвърли върху негодника, който посмее да пристъпи покоите й, се вцепени. Тя позна топлия, възбуждащ глас, който й припомни за срещата по тъмните стъпала на Бредбъри Хол. Тя излезе от скривалището си и отпусна трикракото столче, с което бе възнамерявала да се брани. Макар облечен като благородник и да нямаше брада, не можеше да има никаква грешка — това бе той.

— Какво по дяволите…? — Дълбока гънка се образува на челото му, като я съзря. — Вие какво правите тук?

— Ах, значи вие сте били! — В сапфиреносините очи блесна искра на възмущение. — Вие сте наели двамата да ме отвлекат! А аз през цялото време си мислех… о, боже!

В следващия миг тя замахна със столчето и го запрати по него, бясна от гняв. Максим ловко избягна удара и й измъкна столчето от ръцете.

— Къде е Арабела? — попита той рязко и се огледа.

— Ах, Арабела значи? — проскърца гласът й. Аха! Той бе изпратил хората си да отвлекат Арабела, а те по погрешка бяха хванали нея. Тя изкриви устни в презрителна усмивка и продължи: — Без съмнение Арабела се намира там, където е мястото на една почтена жена… при съпруга си… в Англия.

— В Англия? — Максим мигновено разбра какво се бе случило и побесня. — А вие защо сте тук?

С презрителен жест Елиза посочи към вратата.

— По-добре попитайте вашите хора. Те ме отвлякоха.

— Те трябваше да доведат Арабела — викна той. — Вие какво правите тук?

— Ама вие май трудно схващате! — кресна Елиза. — Не разбирате ли? Ако искате да получите отговор, обърнете се към вашите съучастници. Тези идиоти ме нападнаха в спалнята на Арабела и ме отвлякоха.

— Ще ги удуша собственоръчно! — изсъска Максим.

С това той се обърна и изхвърча навън. Гласът му тътнеше из целия коридор, докато той слизаше тичешком по стълбите.

— Фич! Спенс! Къде сте, по дяволите?

Двамата бяха излезли и се намираха току пред входната врата, когато чуха виковете му. Те бързо се върнаха обратно, за да дадат обяснение на маркиза, който ги гледаше със зловеща физиономия, с ръце на кръста. Техните жалки опити да изобразят усмивки пропаднаха.

Двамата се отдръпнаха боязливо. Елиза слизаше по стълбите, а усмивката й показваше дълбоко злорадство. Това не бе усмивката на влюбена, която най-сетне се е събрала със своя любим! Но какво ставаше? Маркизът беше бесен. В зелените му очи проблясваха искри, мускулите на челюстта му трепереха и предвещаваха буря.

През рамо Максим попита малко по-спокойно:

— Ще бъдете ли така любезна, мадам, да ни кажете коя сте?

С невъзмутимостта на кралица Елиза произнесе:

— Аз съм Елиза Мадзелин Редбърн. — Гласът й отекваше в голямото помещение. — Единствената дъщеря на сър Рамзи Редбърн, племенница на Едуард Стамфорд и братовчедка на дъщеря му Арабела.

Слисани, Фич и Спенс разтвориха широко уста. Те се обърнаха жално към маркиза. Сега вече знаеха причината за гнева му. Той бе втренчил поглед в момичето, сякаш това съобщение бе изненадало и самия него, но гневът му съвсем не бе отминал, когато се обърна към съучастниците си.

— Разбирате ли сега какво сте направили? — просъска той заплашително.

— Но ние не знаехме, милорд! — проплака Фич.

— Трябваше да проверите! — сряза ги Максим. — Не ви ли дадох описание?

— Да, и ние помислихме, че това е тя.

— Светлокестенява, казах.

Фич повдигна ръка, сякаш искаше да покаже на лорда дългите кичури, които се сипеха по раменете на момичето.

— Не е ли светлокестенява?

— Да не си ослепял? — избухна Максим. — Не виждаш ли, че това е меднокестеняво? И трябваше да е със сиви очи, а не със сини!

Фич, който се отказа да обяснява на разбеснелия се Максим, понечи да се скрие зад гърба на другаря си по нещастие и предостави на Спенс по-нататъшните опити.

— Милорд, нищо чудно, че се объркахме — започна той, — покоите бяха тъмни, а това бе единствената дама, която влезе, макар да чакахме дълго. Друга не се показа.

— Трябваше да вземете Арабела — крещеше Максим. — Вместо това сте ми довлекли тази побъркана драка. Едуард Стамфорд е такъв скъперник, че едва ли ще се загрижи, само защото тя е изчезнала…

Елиза прекъсна пристъпа му на ярост.

Максим я гледаше слисан, после лицето му помръкна.

— Повярвайте ми, ако беше възможно, бих го сторил, но страхувам се, че в момента не може и дума да става за връщане.

— Ако се страхувате, че ще ви издам, обещавам ви да мълча. Можете да разчитате на думата ми.

— Мадам Редбърн, обвинен съм в убийство и предателство към короната. — Той добави саркастично: — Много се съмнявам, че бихте могли да навредите още повече на името и репутацията ми. А и имайте предвид, че властта на Елизабет не се простира до Хоенщайн и че тук съм на сигурно място, далеч от палача.

— Но аз не съм ви нужна тук — поласка го тя. — Моля, пуснете ме.

— И въпреки това ще останете, мадам.

Елиза тропна с крак.

— Трябва да ме освободите! Трябва да се върна и да потърся баща си. Може би е ранен… или още по-лошо. А аз съм единствената, която въобще иска да го намери. Той има нужда от мен… Не разбирате ли?

— Знам със сигурност, че сър Рамзи Редбърн е заловен — забеляза Максим, — ако наистина сте негова дъщеря, трябва за жалост да ви кажа, че се говори, че е бил отвлечен от Англия с някакъв кораб. Ако това е истина, завръщането ви е напълно безсмислено.

Елиза го гледаше слисана.

— Къде са го закарали? И защо?

— Някъде. Някъде по света — отвърна Максим.

— Няма да остана! — викна Елиза, готова да заплаче. Как можеше да се надява, че ще намери някога баща си, щом трябва да го търси по целия свят?

— В момента нямате друг избор, освен да приемете гостоприемството ми — каза Максим и й се поклони. — Моите извинения.

— Но аз не мога да бъда спокойна, докато не намеря баща си — проплака Елиза. — Не разбирате ли? В Англия поне бих имала възможността да потърся някой, който знае къде са го отвели. Трябва да ме върнете по най-бърз начин.

— Невъзможно е.

Прямият му отговор отново събуди у Елиза желанието да му противоречи.

— Сър, предупреждавам ви, внимавайте! Докато съм тук, няма да намерите покой в тая съборетина. Така ще ви отровя живота, че ще проклинате деня, в който сте заповядали да отвлекат Арабела. Братовчедка ми може и да ви е обещала любов и вярност, но от мен можете да очаквате само омраза и презрение.

— Вразумете се — отвърна Максим, развеселен от сприхавостта й. — Ако ми досаждате прекалено много, ще наредя да ви заключат отново, и никой от нас…

— Само през трупа ми! — Елиза замахна и се опита да го удари по лицето, но той успя да хване здраво ръката й.

— Сега виждате колко са глупави вашите заплахи — предупреди я той и гласът му звучеше почти благо.

Когато Елиза отново се опита да удари, той се сниши, обхвана с ръка хълбоците й и я повдигна нависоко. Тя усети топлината му през тънката си дреха и се смути.

— Какво ще кажеш сега, момиче? — Максим отпусна назад глава, при което погледът му премина по буйно напращелите гърди, преди да я погледне усмихнато в сините очи. — Кой е лисицата и кой заекът? За мен ще си една хапка, пикантна при това.

Изведнъж Максим усети как женствеността й събуди прегладнелите му сетива и Елиза използва този миг на слабост и го захапа за ухото.

Максим изкрещя, пусна я, а Елиза отскочи като подплашен заек, за да потърси защита зад масата, докато маркизът се държеше за кървящото ухо.

— Хвани ме, лисо — подигра му се тя и добави, преструвайки се, че му съчувства: — Бедна лисо, да не ти причиних болка?

— Стига вече, чудовище такова! — Яростта му я подплаши и тя хукна към стълбите, защото забеляза, че с него вече нямаше шега.

— Милорд, пощадете момичето! — извика Спенс, кършейки ръце.

Максим искаше да се втурне след нея, но тя вече бе изчезнала в стаята си и бе залостила вратата отвътре.

— Изчезвай! — сгълча го Максим и махна с ръка. Той мрачно загледа към горния етаж. Тя не бе така безпомощна, както той си бе помислил в началото. Какво ти зайче, цяло зверче!

Подръпвайки нараненото си ухо, той насочи сега яростен поглед към двамата слуги.

— Е, какво ще кажете за свое оправдание?

— Какво можем да кажем, милорд? — отвърна Фич тихо. — Направихме ужасна грешка и ако заповядате да ни отрежат ръцете, ще сме си го заслужили.

— Спенс? — Маркизът още не бе доволен.

Спенс прокара палеца на крака си по каменния под, по който само преди седмица още имаше дебел слой прах. Ако не беше момичето, нищо нямаше да се е променило.

— Наистина ми е жал за младото създание, особено защото ние сме виновни за всичко. Ако ми дадете отпуска, ще я върна на вуйчо й.

Максим размишляваше. Той разбра, че Спенс наистина иска да поправи грешката си.

— Има още един проблем.

— Какъв, милорд?

— Баща й беше отвлечен и аз мисля, че тя ще изпадне в голяма беда, ако я върнем в Англия, преди да го пуснат на свобода. Тя няма там друг, който да я пази, освен Едуард, а аз познавам характера му.

— Тогава трябва да я задържим тук заради собствената й сигурност.

— Точно така.

— Ще обясните ли на момичето това?

— Тя ще ми повярва ли?

— Не, милорд, ще ви намрази, защото не я пускате да си върви.

Максим разтъркваше болящото ухо.

— Но какво ще стане с годеницата ви, милорд? — поинтересува се Спенс.

Максим мисли дълго, после въздъхна отчаяно.

— Изглежда, че съм я загубил. Не мога да се върна в Англия, за да я взема. Едуард спечели. Той сега има дъщеря си, имота ми и състоянието на Риланд. Ще минат много месеци, преди да се върна и да подема отново борбата.

— Да, милорд, плановете понякога се провалят — присъедини се Спенс съчувствено. — Но може би се е намесила висша сила. Ако поради нашата заблуда аз и Фич сме спомогнали да спасим момичето от голяма опасност, то аз съм горд заради нея и нещастен заради вас.

Максим замълча. Не би могъл да се противопостави на тези думи, но болката бушуваше в сърцето му. Той бавно изкачи стълбите.

— Донесете ми нещо за ядене, бира и топла вода в стаята, и ме оставете да си почина до утре. Нуждая се страшно от една хубава постеля.

— Ами, Ваша Милост… — подвикна притеснено Фич след него.

Максим спря и се обърна наполовина. Усети, че предстояха още обяснения.

— Еее, ние започнахме веднага да чистим. Изтъркахме подовете, после доста време ни отне, докато се справим с покоите на мадам… е, бяхме така ангажирани, че не можахме да приготвим вашата стая.

— Е, добре, ще почака до утре. Искам само да си отспя.

— Но… — отвърна жално Фич.

Максим стана нетърпелив.

— Какво има Фич?

— Таванът! — изтърси Фич. — Още не сме го ремонтирали.

— Какво му има на покрива?

— Има голяма дупка. Не бихте ли искали да прекарате нощта тук при огъня?

Максим му отправи студен поглед.

— Колко време ще ви отнеме да ремонтирате тавана и да ми оправите стаята?

— Ами, може би един ден. Трябва да стегнем прозорците и вратата. И после още два-три дни, докато оправим и тавана. А после трябва да почистим.

Максим се обърна и бавно заслиза.

— Ще ям тук долу при камината, но преди да се оттегля, очаквам покоите ми да са готови криво-ляво, за да прекарам в тях нощта, даже и да трябва да закриете дупката с одеяла. Ако не се справите, ще прекарате зимата в обора при Еди. Ясно ли е?

— И още как, милорд — увери го Фич. В мислите си той вече обмисляше работата. Нямаше и секунда време за губене. — Набързо ще ви сервирам нещо за хапване.

— Сам ще се обслужа. Имате малко време на разположение.

— Прав сте, милорд — съгласи се Фич.

Спенс носеше вече метла и кофа, защото нямаше желание да прекара зимата в компанията на Еди в обора. Тъй като не се знаеше как изглежда студеният сезон в тази страна, във всеки случай топлината на камината и мекият сламеник бяха за предпочитане.