Катлийн Удиуиз
Сълзи от злато (35)

Глава тридесет и четвърта

Метален звън наруши тишината и с напредването на следобеда се приближаваше все повече към онзи хълм, върху който се извисяваше Кенсингтън Кип. Любопитството тласна обитателите на кулата към дупките в зида, откъдето можаха да огледат околността и съзряха трима ездачи, насочили се към развалините. Куентин не можа да издържи на напрежението. И без това не беше в добро настроение, защото завръщането на неговото семейство му бе отнело добрия сън. Този път роднините му не се оставиха да бъдат отпратени. Куентин тихо прокле и скочи на жребеца си. Миг след това препусна към групата ездачи. Скоро можа да установи, че последният ездач предизвиква този шум, тъй като якият му кон носеше кухненска посуда и инструменти от всякакъв вид. Ездачът, който беше начело на групата, бе стар и сбръчкан, косата му бе сплъстена, а гърбът — приведен. Като се приближиха, Куентин видя, че старецът имаше нервен тик, от който дясното му око непрекъснато намигаше. Вторият ездач бе млад и силен, но широката превръзка, която носеше на очите си, налагаше конят му да бъде воден от стареца.

— Добър ви ден — извика старецът към Куентин.

— Какво ви води насам? — попита Куентин рязко. Наистина не можеше да се предположи, че тези три жалки създания имат нещо общо с Максим, но не беше излишно да се прояви бдителност. Кой можеше да знае дали не са крадци, които отмъкват всичко, което им попадне?

Старецът вдигна рамене.

— Само минаваме оттук. Позволено е, нали?

— Само минавате? Няма ли да спирате? — Съмнението на Куентин още не се бе напълно разсеяло.

— Нямам представа защо би трябвало да спираме — отвърна старецът.

— Кои сте вие? От къде идвате?

— Ами това е внук ми — старецът посочи яздещия непосредствено зад него. — Ослепиха го при бой с един проклет ирландец. — Старецът изправи глава и спря поглед на третия. — А това е племенникът ми Дийт. — Той чукна с пръст по слепоочието си. — Не е наред. Не може да говори, но затова пък може да готви.

— Може да готви ли? — На Куентин междувременно му бе станало ясно, че положението с прехраната им е много тревожно. — Да не търси работа?

— Ами би могло… искам да кажа, ако имате достатъчно търпение да обяснявам на племенника си какво желаете. Казвам му с жестове какво да прави.

— Разбрано — каза Куентин кратко, но вече взел решение да ги наеме. Но почти веднага отново се усъмни: — Но ако си ме излъгал и той въобще не може да готви, още преди да се стъмни ще ви изритам и тримата. Хората ми не обичат шегите!

— Вие ще ни дадете продуктите, а добрият Дийт ще сготви. — Гласът на стареца звучеше уверено.

— А ти как се казваш? — попита Куентин.

— Викат ми Шърб. А внук ми се казва Джъстин.

Куентин посочи с глава кулата.

— Там някой от моите хора ще ви покаже кухнята. Храната не е много, но ще трябва да стигне.

— Какво говорите, Дийт от нищо прави нещо. Ще видите.

Куентин дълго гледа след тях, а после обходи околността, за да се увери, че тримата не са само част от по-голяма група скитници, която дебне някъде в гората. Като не успя да открие нищо съмнително, той се върна обратно и бе много приятно изненадан, когато подуши апетитен аромат, който вече се носеше из старата сграда. Лигите му потекоха, когато влезе в кулата и завари двамата скитници да готвят и да слагат масата. Слепият бе клекнал пред огъня, топлеше се и пиеше от една кана.

— Искате ли малко грог, Ваше Благородие? — попита Шърб. — Носехме го със себе си.

Поел една голяма кана, Куентин се наслади за миг на благоуханието, преди да отпие глътка. Той кимна с благодарност към готвача, който му подаде една палачинка, изпържена в гореща мазнина. Той доста се учуди, като забеляза колко е вкусна, в същото време осъзна колко бе прегладнял.

— Страхотна е — възхити се Куентин. От дни наред това бе първото нещо, което той одобри.

Старецът се изкикоти.

— Помислих си, че трябва да ви дадем да опитате нещо, преди да преговаряме за заплащането на Дийт.

— Кажи една сума и ако не е безбожна, ще я платя — обеща Куентин. — Добрият готвач не бива да се изпуска… — Поне не за краткото време, което възнамеряваше да остане тук още. — Тримата може да спите тук долу в кухнята — даде им той нарежданията си. — Какво има вътре? — Погледът му бе попаднал на дългия сандък, който новодошлите бяха поставили до печката.

— Ах… това са ножовете на Дийт — отвърна Шърб с дрезгав глас. Той отиде до сандъка, отвори капака и показа най-горния ред. На една плоска табличка бе положена редица дълги ножове с широки остриета, прилежно подредени в различни преградки. — Трябват му за месото.

Куентин, който с наслада облизваше пръстите си, не видя причина да проучва по-обстойно съдържанието на сандъка. Готвачът има нужда от ножове, съвсем естествено.

— Долу има няколко гости, които ще оценят добрата кухня. Ще те придружа до долу, когато яденето е готово. — За да предотврати неудобни въпроси, той обясни бегло: — Пленници на короната, които държим тук, докато дойдат упълномощени от кралицата хора, за да ги отведат. Никой не влиза и не излиза от килията, ако не я отворя аз.

— Какво ми влиза в работата кого държите тук? — отвърна равнодушно Шърб. — Аз съм тук, за да давам указания на племенника си да може да готви.

— Добре тогава, разбрахме се.

— Куентин! — Жалният вик идваше от едно малко, разположено точно отгоре помещение, което Куентин всъщност бе запазил за себе си. — Къде си, сине? Гладна съм!

Повиканият отправи умолителен поглед към небето и после грубо нареди на Шърб:

— Кажи на племенника си да сготви достатъчно, че да мога да затворя устата на тези жалки отрепки. Бог да ти е на помощ, ако не побърза.

Когато малко по-късно Шърб пристигна с една табла, Касандра и синовете й така жално се нахвърлиха върху й, че видът на тази жалка пасмина напомни на Шърб за разкъсващи плячката си вълци.

Затворените в тъмницата се държаха по-достойно. Елиза спеше на нара до баща си, когато я събудиха стъпки. Тя примигна, чу се шум от превъртане на ключ в килията, вратата се отвори, за да пропусне сивокос старец, който влезе, накуцвайки. Като положи товара си на примитивната маса до нара, той косо погледна Елиза и избърса една сълза. Окото му се отвори и затвори — той й намигаше. Елиза го огледа по-внимателно. След миг объркване и несигурност тя разпозна мъжа, макар и да бе преоблечен. Той излезе и се изкачи по стълбите. Елиза разбра какво означаваше появата му. Максим знаеше къде се намират и вече бе започнал да внедрява във вражеския лагер свои верни хора.

Когато вратата се затвори отново, Арабела изтича към железните решетки и извика:

— Куентин! Отново затваряш вратата! Изглежда не мислиш за мен! Ти просто се правиш на глух за молбите ми и ме държиш като пленница.

— Само те пазя от хората си — опита се да се оправдае Куентин. — Човек никога не може да бъде сигурен какво правят, когато им обърне гръб.

— Как не! — иронично отвърна любимата му. — Ти просто ме затваряш тук. Лека-полека разбирам какво означавам за теб.

— Жалби, само жалби! Откак съм тук, само стоновете ти слушам — смъмри я той, сочейки към таблата: — Виж! Заповядах да ти донесат нещо за ядене. Опитай го, де! Може би тогава настроението ти ще се подобри.

— Съмнявам се — отвърна Арабела с леден тон. — Като си помисля само, колко дълго се оставях да се разпореждаш с живота ми. Татко беше прав! Ти искаше само състоянието ми!

— Твоето състояние? — Куентин презрително се изсмя. — Аз имам повече заслуги за твоето състояние от самата тебе.

— Какво искаш да кажеш? Баща ми сам организира всичко.

— Този лапнишаран! Той би се задоволил и с една частица от сегашното ти състояние. Но аз знаех, че с твоята красота ще хванеш някой граф или дори херцог. Организирах за теб една много по-изгодна връзка с граф Чедуик. Би трябвало да си ми благодарна.

— Какво? Нищо не разбирам! — отвърна объркана Арабела.

Куентин сложи ръце на хълбоците си и присмехулно я изгледа от глава до пети.

— Скъпа моя, наистина ли мислиш, че животът ти е прокълнат? Не, красавице моя, твоите женихи ставаха жертва на една по-силна ръка… Естествено, състоянието на Сиймур също ме привлече, но агентът на кралицата разбра, че съм съзаклятник, така че не ми оставаше друго, освен да го убия и да припиша убийството на Максим.

— Ти си убил агента на кралицата? — възкликна стреснато Елиза. Тя се обърна веднага, като усети ръката на баща си върху своята.

— Куентин издаде на Ханзата, че ги шпионирам — пошепна дрезгаво Рамзи Редбърн. — Разбрах го от самия Хилърт. На него му се стори много забавно, че един англичанин е способен да подложи собствения си чичо на мъчения и гладна смърт.

Елиза бавно извърна глава и погледна братовчед си с очи, изпълнени с омраза.

— Куентин, въобще не си въобразявай, че си по-добър от Форсуърт. И ти си затънал в същата кал като него.

Презрението й изглежда само го развесели и той отново се обърна към Арабела, която продължаваше да му додява.

— Ти само си ме използвал! През цялото време само си ме използвал!

— Арабела, бих се оженил за теб — изрече той неохотно и отправи към нея ленив поглед. — Казах ти, че бих се оженил за теб. Наистина имах твърдото намерение, след като получи състоянието на Хъксфорд. И след като изтече траурът, разбира се.

— И колко скоро щеше да ме убиеш, за да вземеш състоянието? — попита тя саркастично.

Той сви устни замислено.

— Трябва да ти кажа, че ти винаги си ми харесвала като жена. Наслаждавах се на любовните ни игри. Значи със сигурност щях да ти оставя малко време.

— Като си помисля само, че ти помогнах да убиеш съпруга ми! — изкрещя Арабела измъчено.

Елиза мигновено вдигна поглед.

— Арабела, ти си му помогнала да убие Риланд?

— Не съвсем — прекъсна я Куентин и от гласа му Елиза почувства тръпки по гърба. — Риланд беше още жив, когато го измъкнах от обора. Той наистина беше само в безсъзнание. Затова го удавих в реката, без да може да се съпротивлява.

— Ти си чудовище! — извика Арабела с погнуса.

— Стига вече! Писна ми от вашите обвинения! — С тези думи той се отдалечи и те чуваха известно време тропота на токовете му по каменния под, който отекваше в стените.

— Каква глупачка съм била! — простена Арабела. — През всичките тези години вярвах, че ме обича, както го обичам и аз!

Елиза не намери утешителни думи за братовчедка си, защото в мислите си тя беше вече при Максим, който може би беше наблизо.