Катлийн Удиуиз
Сълзи от злато (31)

Глава тридесета

Пролетта беше обкичила полето около Бредбъри Хол с безброй цветя. Те цъфтяха във всички градини и покрай всички пътища. От шест дни Елиза се намираше тук и все още не беше се наситила на красотата на имението. Макар че къщата беше подслонила Николаус, Джъстин и рицарите Шербърн и Кенет, тя всяка сутрин намираше по един час, за да се занимава с градината. За тази цел си обличаше поли, блузи и елеци, които наподобяваха обикновеното селско облекло. Широкополи шапки, украсени с панделки, я предпазваха от слънцето и привличаха учудените погледи.

Максим установи, че напрежението му отстъпва място на едно свободно, радостно настроение. Той се наслаждаваше на компанията на своите приятели, на изпълненото с любов внимание на своята съпруга и се радваше, че си е отново у дома. Много често той предприемаше с Елиза разходки в градината, но и през останалото време те бяха почти неразделни. Ако дългът го отделяше от нея, той бързаше скоро да се върне отново вкъщи. Никога по-рано не беше изпитвал такава всепоглъщаща любов, такъв копнеж да й я доказва непрекъснато.

Беше сряда сутрин, когато една карета, теглена от четири коня и с двама ездачи, следващи я от двете страни, спря пред къщата на господаря. Елиза точно береше букет цветя. Веднага един лакей скочи от каретата, отвори вратата и помогна на една стара дама да слезе. Тя беше с побелели коси, с нежно лице и се подпираше на бастун. Твърда, обшита с дантели яка украсяваше тъмнозелената й рокля, а обкичена с пера шапка бе прикрепена върху прелестната й фризура. Нейните големи сини очи гледаха съсредоточено и будно и когато Елиза се приближи, дамата я погледна любопитно.

— Аз съм Ани Хол, графиня Ръдърфорд, а вие сте?

— Аз съм Елиза Сиймур, маркиза Бредбъри — каза Елиза и направи лек поклон.

Сините очи запримигваха срещу нея.

— Казаха ми, че вие притежавате огърлица, която трябва да ми е позната. Мога ли да я видя?

— Естествено, графиньо — отвърна Елиза и посочи към входа на къщата. — Желаете ли да дойдете с мен вътре?

— С удоволствие, скъпа моя.

Елиза мина напред и отвори вратата на своята гостенка, която я последва, подпирайки се на бастуна. Старата дама се спря, засмя се и хвърли поглед към прелестното лице на Елиза.

— Мила моя, вие имате много приятно излъчване. Положително вашият съпруг е много щастлив.

— Надявам се, милейди — отвърна тя със срамежлива усмивка.

Старата дама я потупа по ръката.

— Не е необходимо да питам дали мъжът ви е щастлив. Достатъчно е човек да види вас.

— Да, милейди.

— Казвай ми Ани, скъпа моя. — Жената посочи с бастуна си към вратата. — Ще влезем ли?

— Да, разбира се. — Елиза въведе графинята в къщата, където поръча на един от слугите да донесе чай и нещо освежително, докато тя изтича в стаята си, за да вземе огърлицата. Толкова бързаше, че когато се върна долу, едва дишаше. Когато постави огърлицата в ръката на графинята, дъхът й направо спря. С треперещи пръсти старата дама извади от чантичката си инкрустирана със злато лупа и започна да разглежда скъпоценното миниатюрно портретче от емайл. След това тя притисна украшението в двете си ръце, сложи ги на гърдите си и отправи радостен поглед към небето.

— Най-после! — каза тя през сълзи. — Намерили са майка ти като малко момиче с тази огърлица на врата? — попита тя.

— Така ми разказаха. Тя лежала в един кош пред параклиса в имението на Стамфорд.

— Огърлицата принадлежеше на дъщеря ми — промълви Ани развълнувана. — Ти много приличаш на нея и аз вярвам, че ти си дъщерята на моята внучка, която преди много години беше открадната.

Цялото лице на Елиза сияеше.

— Баща ми беше запазил един портрет на моята майка, който се намира в малка селска къща недалеч оттук — каза Елиза развълнувано. — Веднага ще изпратя някого там, за да го донесе. Той ще се върне много скоро. Когато ми съобщиха за посещението ти, аз си помислих, че ти ще искаш да знаеш как е изглеждала внучката ти Деидре.

— Ах, така се е казвала твоята майка? Ние я бяхме кръстили Катерина.

— Не искаш ли да останеш при нас? — попита Елиза, изпълнена с надежда.

— Да, с удоволствие бих останала известно време — прие Ани поканата. — Бих желала да те опозная по-отблизо, а това изисква време. Имаме толкова много неща за обсъждане.

Дочуха се нечии стъпки и Елиза стана.

— Идва съпругът ми. Ти трябва да се запознаеш с него.

Ани посочи с усмивка портрета на Максим, който висеше на стената до камината.

— Нито една жена в кралския двор не би пропуснала възможността да се запознае с такъв красив мъж като лорд Сиймур. Аз не съм все още чак толкова стара, за да не мога да очаровам кавалерите, които се въртят около Елизабет. Всички знаят, че тя гледа с добро око на представителните мъже.

Смехът на Максим се разнесе от вратата.

— Графиня Ани, ето че отново се срещаме!

— Ах, ето идва измамникът, който отвлече моята внучка и после се ожени за нея! — скара му се тя с усмивка. — Какво ще кажете за свое оправдание?

— Ще кажа само това, че щастието ме споходи. Сега зная на кого Елиза дължи красотата си — отговори Максим.

— А какво ще предприемете, за да продължите тази семейна традиция? — попита Ани, поглеждайки го косо.

Максим се засмя, отмятайки назад глава, при което Ани погледна въпросително Елиза. Нейното смутено изчервяване й показа, че желанията й са на път да се осъществят.

— Аз имам голяма слабост към момиченцата — сподели старата дама.

— Но имаме нужда и от едно-две момчета, които да пазят момичетата от нехранимайковците, които ще ги преследват — пошегува се Максим.

Ани се съгласи с него.

— Да, едно или две най-малко.

Елиза се остави в прегръдките на Максим и се засмя весело.

— Ако трябва да изпълним тези амбициозни планове, аз ще трябва доста да си седя вкъщи.

— Точно такива са моите намерения — увери я Максим.

 

 

На следващия ден Спенс се върна с портрета на Деидре и го занесе горе по желание на Елиза, тъй като тя искаше да си го окачи над камината. Когато Спенс се залови за работа, Максим се върна вкъщи, целият покрит с прах след ездата около имението. Той избърса челото си с ръка и хвърли на Спенс такъв многозначителен поглед, че той щеше да падне от камината.

— Каква работа имаш тук? — попита го той с тон, който не търпеше възражения.

Елиза отпрати беззащитния Спенс с едно движение на ръката.

— Кажи да приготвят на лорда вода за къпане. Лорд Сиймур ще ми помогне да закача портрета.

— Добре, госпожо — с тези думи Спенс излезе от стаята.

— Ти, чудовище такова — му каза Елиза весело. — Мисля, че изпитваш удоволствие да всяваш страх със своя свиреп поглед.

— Това е една възможност да отпратя хората, след като имам нещо друго предвид.

— Например?

— Ти знаеш много добре — неговият пламтящ поглед я възбуди. — Имаш ли възражения, скъпа моя?

— В никакъв случай, милорд — каза Елиза и го целуна. Тогава тя насочи вниманието му към портрета. — Не би ли могъл да почакаш малко с банята? Искам да закача портрета на майка ми, за да може Ани да я види.

— Първо искам малко да се измия — отвърна той.

Когато тя се засмя одобрително и се отдалечи, Максим свали кожения колан и ризата си, хвърли дрехите си и отиде в спалнята. Там той наля в един леген вода и си изми лицето, врата и ръцете. Когато посегна зад себе си, за да вземе кърпа, усети, че Елиза се приближи към него. Той се обърна към нея и тя започна да бърше лицето и раменете му. Устните й следваха кърпата и покриваха кожата му с топли, нежни целувки. Погледът му търсеше очите й и откри в тях огъня на желанието. От друга покана той не се нуждаеше. Притегли Елиза към себе си и я целуна страстно по устата. Острите ръбове на корсажа й възпираха търсещите му ръце. Той повдигна полите й и сграбчи съблазнителните й полукълба, за да я повдигне и сложи върху себе си.

— Всеки миг ще донесат водата ти за къпане — шепнеше Елиза, останала без дъх.

— Да, зная — въздъхна Максим и я погледна с подканящ поглед. — Искате ли да споделите ваната с мен, милейди?

— Би било възможно, милорд — каза тя многозначително.

Устните на Елиза се разтвориха под неговата целувка и мина доста време, докато се отделят един от друг и отидат в другата стая. Докато Максим подготвяше мястото над камината, Елиза внимателно разопакова портрета. Очите й се разшириха, когато видя навити на руло пергаменти, прикрепени към гърба на картината.

— Какво може да е това! — измърмори тя и сядайки на едно плюшено канапе, развърза панделката, която прикрепяше рулото.

Максим застана зад нея и запрелиства пергаментите, наведен над рамото й. Обзет от любопитство, той издърпа документите от ръцете й, за да ги разгледа по-обстойно, при което забеляза, че всеки един от тях се отнася до различни части от владенията на Редбърн.

— Елиза, имаш ли представа какво е това?

— За първи път в живота си виждам тези ръкописи. Какво може да е?

Той постави листовете на скута си и седна до нея на канапето.

— Е, моя мила, това са документи за цялото състояние на баща ти. Те ти дават право да наследиш всичко.

— Касандра и синовете й обърнаха всичко с главата надолу, за да открият завещанието.

— Преровиха ли и къщата, в която се намираше портретът на майка ти?

— За тази селска къщичка те изобщо не знаят. Такава беше волята на баща ми.

— Ето защо той е скрил документите там. Може би е смятал, че това скривалище е най-сигурно.

— Но защо не ми е казал нищо?

— Сигурна ли си, че не ти е дал някакъв знак?

Елиза се замисли. Спомни си, че баща й я беше помолил след смъртта му да претърси къщата и да намери портрета на майка си.

— Може би ми е направил някакъв знак, без да забележа. Сигурен ли си, че това са важни документи?

— Да, съвсем сигурен. Дали баща ти е още жив, не зная, но тези документи без съмнение те правят единствена наследница. Те са подписани лично от кралицата и удовлетворяват молбата на Рамзи Редбърн ти да наследиш всичко, в случай, че при изпълнение на дълга му с него се случи нещо. Сигурно Уолсигъм има пръст в тая работа, тъй като баща ти работеше специално за него.

— Значи е истина — установи замаяна Елиза, изненадана от начина, по който баща й е запазил документите. — Той се е пазел много повече от Касандра, отколкото тя е предполагала.

— Погледни това — каза Максим и показа с пръст един от пергаментовите листа. — Тук се казва, че по времето, през което е изчезнал, баща ти продължава да е във владение на състоянието си: една къща в Бат, един дворец в Лондон, заедно със земите, в които е построил къщата, където беше скрил портрета.

— Но тогава какво продаваше баща ми в Стилярдс? Казаха, че отнесъл сандък със злато. Така твърдеше и Едуард.

— Аз не бих бил толкова сигурен, скъпа моя. Уолсигъм знаеше какво е имал предвид баща ти. А сега е ясно, че баща ти е искал да те осигури. Той е направил всичко това със знанието на кралицата. — Той постави ръката си върху корема й. — И аз не бих направил по-малко за своята дъщеря.

Елиза притисна бузата си до ръката му.

— Моят живот е тройно благословен — каза тя замислено. — Първата благословия беше моят баща, сега дойде Ани, но най-скъп ми е моят съпруг. Ако бъдещето ми готви все такива радости, с нетърпение ще очаквам всеки следващ ден.

 

 

В петък пристигна нареждане от кралицата Максим да се яви при нея. Една от придворните дами била намерена мъртва в подножието на дълга стълба. Нямаше свидетели на нещастния случай, но затова пък бяха открили следи от насилие върху шията й. Плачещи камериерки бяха издали тайната, че тяхната господарка, четиридесет и три годишна, през последните месеци многократно се е срещала тайно с един любовник.

Освен това съобщиха на Максим, че в затвора в Нюгейт Хилърт е станал жертва на нападение. Бил е намерен рано сутринта с прерязан гръклян. Никой не знаеше кой е убиецът, тъй като всички затворници стояха в една килия и се кълняха в своята невинност. Между тях имаше и такива, които за пари можеха да намушкат надзирателите. Шушукаше се обаче, че богат адвокат, чието име никой не знаеше, бил посетил в затвора един крадец, за да му съобщи, че е наследил свой богат чичо. Стана ясно, че завещаната сума е била изплатена скоро след убийството на Хилърт.

Елиза остана в Бредбъри, тъй като си мислеше, че Максим ще се върне скоро. През неговото отсъствие Ани беше за нея голяма утеха, тъй като между двете жени, освен семейната връзка, се беше установило и сърдечно приятелство.

Николаус, Кенет и другите двама гости си тръгнаха няколко дни след Максим. Те напуснаха Бредбъри Хол с различни цели. Николаус и Джъстин се върнаха обратно на кораба, за да охраняват товаренето на новата стока, докато Кенет и Шербърн се отправиха към родните си места в покрайнините на Лондон. Преди раздяла те обещаха на Елиза да се отзоват на помощ веднага, щом тя има нужда от тях. С малко тъга тя махаше след тях, тъй като знаеше, че доста дълго време няма да види отново Николаус и Джъстин.

В тяхно отсъствие Елиза прекарваше много часове в градината заедно с Ани. Двете се смееха и приказваха, обменяха мисли или бърбореха празни приказки за времето и за други незначителни неща.

Беше в ранния следобед на четвъртия ден, откакто замина Максим. Елиза сложи градинската ножица в една кошница и отиде заедно с Ани в градината, за да изреже изсъхналите цветя и клони. След един час тя направи почивка, свали си шапката и ръкавиците, и седна заедно със старата дама на чай в градината. Техният оживен разговор изведнъж беше смутен от тихо скимтене.

— Интересно, това прилича на куче — забеляза Елиза, поставяйки ръка на ухото си. — Какво може да търси тук това куче?

— Не зная, но ми се стори, че идва от градинката под езерцето. — Елиза стана и остави салфетката на масата. — Ще отида да погледна.

— Вземи ножицата със себе си — извика Ани. — Бедното животинче сигурно се е оплело в храстите.

С ножица в джоба на престилката си Елиза се промъкваше покрай причудливите форми на живия плет, опасващ градината. Изплашеното скимтене я насочи към една голяма поляна и когато се приближи към мястото, където бяха засадени храсти, стори й се, че кучето е в непосредствена близост.

Елиза тръгна по една дълга, тясна пътечка, покрита с шума, в края на която джафкаше и скимтеше едно малко кученце. Щом като я видя, животното понечи да изтича към нея, но беше задържано от каишка, вързана на шията му. Елиза се наведе, за да го освободи и забеляза, че каишката беше нарочно вързана за един клон близко до земята. Учудена, тя смръщи чело, тъй като не можеше да си представи по каква причина някой би вързал тук кучето.

— Ти винаги си обичала животните — чу внезапно глас зад себе си Елиза.

Уплашена, тя се обърна и се изправи…

— Форсуърт!

— Я виж, това не е ли братовчедката Елиза? — каза той подигравателно. — И толкова далеч от къщи! Мислех си, че твоят мъж би издигнал каменни стени, за да те опази.

Елиза не искаше да пилее ценно време в приказки, тъй като веднага й стана ясно в каква опасност се намира. Тя се обърна, готова да побегне, но се спъна в кучето, което скочи срещу нея.

Форсуърт веднага я достигна, сграбчи я за ръката и я изви. Той се озъби насреща й и я удари силно по бузата.

— Ти, гадино, няма да ми избягаш повече!

Елиза беше зашеметена от удара и мина известно време, докато се съвземе. Изпълнена с отвращение, тя го гледаше, изтривайки с ръка кръвта от устната си. Това не беше случайна среща. Форсуърт умишлено я беше примамил далеч от къщи. От покритите му с прах дрехи ставаше ясно, че той дълго е яздил дотук.

— Какво искаш от мен, Форсуърт? — попита Елиза студено.

Устата му се разтегна в самодоволна усмивка.

— Но Елиза, как може да забравяш така бързо? — попита я той с престорено учудване. — Искам да зная от теб само едно — къде е скрито съкровището?

— Колко пъти трябва да ти казвам? — каза тя, скърцайки със зъби. — Не зная къде е съкровището. Баща ми не ми е издал скривалището. Може би изобщо не съществува никакво съкровище.

— Значи отново същата игра. Ти и аз. Размяна на думи и хватки — въздъхна той. — Но този път няма да е така лесно за тебе. Аз не съм така снизходителен, както преди.

— Снизходителен? Разсмиваш ме! Ти, змия такава! Когато ти изпълзиш от гадното си гнездо, човек трябва да бъде нащрек.

— Змия? — изпищя той. — Сега ще ти покажа! — Ръцете му се протегнаха към раменете й и той започна като побеснял да я удря. Кученцето уплашено се скри в храста. Елиза се отбраняваше, стараейки се да не загуби съзнание от жестоките удари. Тя усети кръв в устата си и стисна зъби, но разбра, че дълго няма да издържи на побоя. Отчаяно тя извади ножицата от джоба на престилката си и я заби в ръката, която я беше стиснала. С пронизителен вик Форсуърт отскочи назад. Той стисна ръката си, устремил обезумял поглед в ножицата, стърчаща от ризата му. Едно бавно уголемяващо се червено петно оцветяваше ленената материя. Най-накрая той хвана ножицата и я издърпа от плътта с нов болезнен вик.

Елиза знаеше, че само бързината може да я спаси и вече бягаше, повдигнала високо полите си, чувайки след себе си тежките стъпки на своя противник. Ако не беше наранен, той би я настигнал веднага. Тя зави зад един ъгъл и изведнъж се озова пред една огромна, яка фигура, която препречваше пътя. С панически страх тя извика и удари заслепена мъжът, който я хвана и в този момент тя чу запъхтяното дишане на приближаващия се Форсуърт.

Елиза позна гласа и когато погледна нагоре, видя над главата си лицето на Куентин.

— Какво става тук? — попита той, насочил поглед към кървящата й буза.

— Пусни я! — заповяда му Форсуърт сурово и го хвана за ръката. — Тя е моя!

Куентин удари брат си по ръката и застана срещу него, предпазвайки Елиза. Когато Форсуърт посегна към нея, Куентин го отблъсна.

— Назад! — изръмжа той. — Няма да я докосваш повече!

— Ще я размажа! — извика по-малкият му брат. — Писна ми вече от тази фурия. — Той протегна ръката си напред и показа раната, при което опръска с кръв кадифения му жакет. — Виж какво ми направи.

Куентин погледна с отвращение кръвта, изцапала дрехата му и започна да я бърше.

— Като гледам лицето на Елиза, ми става ясно, че си го заслужил — каза той хладно. — Не може да й се сърди човек, че се е защитила. Ти се държиш като говедо.

Форсуърт замахна с юмрук, но Куентин със светкавично движение извади камата си и насочи острието й към кожения колан на брат си.

— Форсуърт, помисли за живота си — предупреди го той. — Ако тук се пролее още твоя кръв, то знай, че сам ще си си виновен.

— Ще ми я оставиш ли?

— Елиза сега е под моя закрила и ако й направиш нещо, ще те разпоря, заклевам ти се!

— Ти, предател такъв! — посегна Форсуърт към него, но после отстъпи назад с вулгарни ругатни. — Нека да ти е ясно, аз ще се върна и пак ще я пипна, братче.

— Както искаш. Ще те прежаля. Между другото, винаги съм бил на мнението, че ние с тебе сме само полубратя — пошегува се Куентин.

— Какво означава това? — изръмжа Форсуърт.

— Това означава, че те смятам за незаконно родено дете, за копеле, което няма нищо общо с кръвта на Бардолф Редбърн — отбеляза Куентин. — Винаги съм имал чувството, че дължиш бавната си мисъл на някой глупак. А че моят баща е бил умна глава, е всеобщо известно.

— Защо тогава се е оставил да го отровят, щом като е бил толкова умен? — каза подигравателно Форсуърт.

— Какво имаш предвид? — тръгна Куентин заплашително към него.

Форсуърт направи злобна физиономия и посочи към Елиза.

— Попитай нея.

Куентин обърна бавно глава и погледна през рамо братовчедка си.

— Какво говори тоя?

Елиза скърши отчаяно ръце, тъй като знаеше, Куентин има много високо мнение за баща си.

— Хайде, говори!

Неговият заповеднически той я принуди да заговори:

— Преди много години в бащината ми къща се шушукаше, че Касандра е отровила майка ми — бавно произнесе тя.

— Тези изверги! Ще ги убия!

Форсуърт се засмя гръмко, но Куентин така го сграбчи за кожения елек, че той едва не се строполи. Той разтърси брат си с всички сила и видя как зъбите му затракаха.

— Ти, копеле, ако не престанеш да се хилиш, така ще те цапардосам в лицето, че ще се търкаляш през глава до края на пътя. А сега изчезвай!

Сумтейки презрително, Форсуърт отстъпи назад, качи се на коня си и го пришпори, без да се обръща повече назад.

Елиза си отдъхна. Когато Куентин се обърна към нея, изпълненият му с болка поглед издаваше колко много е наранен.

— Много съжалявам за историята с Касандра и чичо Бардолф — опита се да го успокои тя.

— Можех да си го помисля — въздъхна той, овладял се донякъде. — В някои моменти съм си пожелавал тя да не ми е майка.

Елиза постави нежно длан върху ръката му.

— Благодаря ти, че се появи точно навреме — промълви тя, изпълнена с най-дълбока признателност.

Куентин се наведе към нея.

— Мадам, беше удоволствие за мен.

— Но по какъв случай си тук? — искаше да знае тя. — Как ме намери?

— В къщата ми казаха, че си в градината. И когато тръгнах да те търся, чух лая на кучето. — Усмивката на Куентин изчезна. — Дойдох, за да ти кажа, че съм разбрал къде държат баща ти — обясни той сериозно.

— Къде? — почти безмълвно прошепнаха устните й.

— Не е трудно да ти опиша пътя, но ти трябва да дойдеш с мен.

— Максим не е тук, а аз съм му обещала да не напускам къщата без придружител — обясни Елиза.

— Според слуховете, похитителите се канят да отведат Рамзи оттам и да го изпратят може би извън страната. Времето не работи за нас. Сега той може вече да е на път към някой кораб. Ако се забавиш, докато си осигуриш ескорт, би могло да стане твърде късно. Изпратих до лорд Сиймур съобщение в Лондон, в което съм му описал всичко.

— Но откъде ще знае Максим къде съм, ако сега тръгна с теб?

— Той познава местността така добре, че сам ще намери посоченото място. През останалата част от пътя аз ще го водя.

— Но с какво ще помогне на баща ми моето отиване. Как бих могла да му помогна?

— Ти би могла да кажеш на похитителите му, че съкровището е вече на път, че твоят съпруг ще го донесе, за да откупи баща ти.

Елиза почувства странни тръпки по гърба. Отдалеч тя дочу гласа на Ани, която я викаше. Подозрително тя попита:

— А защо Максим трябва да донесе съкровището?

— Смята се, че би трябвало да знае къде се намира съкровището. Само че не ми се вярва да успее да откупи Рамзи с него.

Елиза бе обзета от силни подозрения. Как е станало така, че Куентин е научил всичко това? Откъде знае той за Максим и за съкровището, ако не от някоя придворна дама?

— Ани ме вика. Трябва да отида при нея. — Замислена, тя се отдалечаваше крачка по крачка, съвсем бавно от Куентин. — Освен това трябва да се преоблека и да наредя да оседлаят коня ми. Ще се срещнем пред къщата.

Куентин я следваше по петите.

— Елиза, аз си позволих да наредя да оседлаят твоята кобила. Тя е там, до моя кон. Ти трябва моментално да дойдеш с мене.

— Не, Куентин, първо трябва да се преоблека — настоя тя, опитвайки се да прикрие трептенето на гласа си. — Ани ще се безпокои за мен.

Тогава тя почувства твърдата му ръка върху рамото си. Сърцето й биеше чак в гърлото.

— Елиза, аз трябва да съм сигурен, че ще дойдеш.

Тя изведнъж побягна, така че в първия момент Куентин остана на мястото си като закован. Когато разбра, че тя иска да му се изплъзне, изруга полугласно и хукна след нея. Стигна я бързо. Затиснал устата й с ръка, той шепнеше в ухото й.

— Елиза, независимо дали се съпротивляваш или не, все едно, ти трябва да дойдеш с мен. Трябва да вразумиш баща си. Той се държи по-твърдоглаво, отколкото е полезно за него.

Отговорът й беше заглушен от ръката му. Тя отново започна да се съпротивлява с всичка сила. Сега й беше ясно, че Куентин е омразният похитител. Тя беше проявила симпатия към него и едва сега разбра колко жестоко се беше излъгала.