Катлийн Удиуиз
Сълзи от злато (26)

Глава двадесет и пета

Югозападният вятър бързо заличаваше зимния пейзаж наоколо и обещаваше пролет в Хоенщайн. Два дни бушуваха силни бури. През нощта се чуваше тътенът на гръмотевиците. Светкавици прорязваха разкъсаните облаци и осветяваха околността. Елиза, която разресваше косите си край камината, подскочи уплашено, когато една от светкавиците освети с призрачна светлина ъглите на стаята. Разтревожена, тя изтича долу и попита дали пътищата пак са станали непроходими. Фич и Спенс вече бяха отнесли сандъците с вещите й в Хамбург, където Николаус стягаше кораба си. След завръщането им небето притъмня и над земята се изсипа истински порой. Обитателите на крепостта отново бяха затворници на стихиите. Единственото успокоение беше фактът, че дъждовете, които им пречеха да напуснат тази обител, пречеха и на Хилърт.

Това очакване беше изпитание за нервите на всички. Максим ставаше все по-раздразнителен, докато дните минаваха под гърма на бурите и плющенето на дъжда. Надеждата на Елиза да се измъкнат навреме гаснеше.

Най-накрая слънцето се показа иззад облаците и хвърли мъжете в трескава работа. Вече не мислеха за пътищата, а укрепваха зидовете за бъдещата атака. Носеха талаш и стърготини под казаните с разтопената мазнина. Складираха малки и големи стрели, камъни, гюллета, бурета с барут, сандъци с метални отпадъци. Портата беше затворена, желязното резе беше пуснато, а след него и решетката.

Елиза си беше в стаята, когато силна експлозия накара прозорците да затреперят. Сърцето й заби в гърлото, тя се втурна към прозореца и вече очакваше да види Хилърт и хората му. Но вместо това видя само малко фонтанче от кал и камъни да се спуска по хълма. Видя Максим, наведен зад едно оръдие. Прицелвайки се, той даваше указание на Джъстин и на другите двама как да го настроят. Те бавно преместиха топовете, заредиха ги и запалиха фитили. Пак се чу оглушителен гръм, същото прашно фонтанче се вдигна нагоре, но този път в средата на тясната пътека.

Мъжете радостно завикаха и се втурнаха отново да зареждат. Максим отново се наведе да уточни мерника. И това продължи докато целият път бе прорязан от такива малки експлозии на всеки двадесет крачки до края на моста. Накрая нагласиха и един друг топ от другата страна на крепостта. Те бяха заети повече с това да я укрепят, отколкото да мислят за своята атака.

Вечерта Елиза нетърпеливо чакаше Максим. Мисълта дали тяхната малка бойна група ще издържи нападението на Хилърт, не й даваше покой през целия ден. Най-после той се върна и я прегърна. След една дълга целувка той взе ръцете й, взря се в очите й, като че ли искаше да запомни всяка подробност от красивото й лице.

— Искам да обсъдя нещо много важно с теб, мила. — Гласът му звучеше сломено.

Тя го погледна питащо. Чувстваше, че се касае за нещо важно.

— Кажи, мили, какво те тревожи?

Той смутено потърка брадичка, като търсеше подходящи думи.

— Моля те, повярвай ми, че наистина исках да те изпратя за Англия с кораба на Николаус…

— Да ме изпратиш? — хвана се тя за думите му. — Грешиш, ако мислиш, че можеш да ме отпратиш от тук. Как мога да те напусна, когато ти си всичко за мен?

Максим видя, че очите й се напълниха със сълзи и помилва бузата й.

— Сълзите ти ми разкъсват сърцето, но съм още по-нещастен да ти призная, че подходящият момент за бягство е вече пропуснат. Ако тръгнем, ще бъдем заловени от Хилърт на открито и тогава сме загубени. Той трябва да дойде тук и да се бие на наша територия.

— Ще издържим ли? Николаус ни извести, че Хилърт е напуснал Любек с над осемдесет войници. Какво ще правим?

— Изгледите за успех ще бъдат лоши, ако той успее да влезе в крепостта. Но ако плановете ми се осъществят, той трябва да бъде разбит още преди да стигне стените й. Но вече е невъзможно да те отведа на сигурно място. Ще трябва да издържиш с нас зад зидовете. И затова те моля да ми простиш.

— Значи това те безпокои, че ще остана?

— Вярвах, че ще мога да осигуря надеждно убежище за теб — прошепна той. — Боли ме, че се провалих.

— Провалил? Ами дъждовете? Бурите? Ти не си всемогъщ, за да им забраниш, да ги спреш. Ти не би могъл да направиш нищо повече.

Тя го прегърна и положи главата му на гърдите си, за да чуе той спокойните удари на сърцето й.

— Нали знаеш, че те обичам. Дори и в смъртна опасност не бих те напуснала.

Максим повдигна брадичката й с ръка и потърси очите й.

— Любовта ми беше чужда, докато ти не влезе в живота ми — прошепна той до устните й. — Но сега съществото ми е изпълнено от радостите на любовта и аз виждам как ти ме промени. Вие сте моят живот, мадам.

Целувката му беше нежна и изпълнена с любов. Топлина обгръщаше телата и сърцата им и Хилърт бе забравен.

 

 

Слънцето изгряваше пурпурночервено изпод разкъсаните облаци. Сред тишината на ранното утро прозвуча предупредителен сигнал, който вдигна на крак обитателите на крепостта.

— Хилърт идва!

Елиза потисна вика си. Максим скочи от масата. Бързо се качи в стаята, дръпна завесите, откъдето можеше да наблюдава. По средата на пътя, който пресичаше хълма, той видя Хилърт, възседнал едър кон, с войници от двете му страни, подредени в двойни редици, готови за нападение.

Фич и Спенс се втурнаха към казаните с мазнина, запалиха огън, Максим пробяга през двора и се изкачи на стената, за да е по-близо до едно от оръдията. Кенет вече беше заел позиция до другото и Шербърн стоеше до него. Джъстин се отправи към Максим.

Хилърт, следван от още двама с бяло знаме, се приближи на разстояние, от което можеха да се чуват.

— Лорд Сиймур — изрева той. — Откажете се от тия глупости! Превъзхождаме ви числено и ще щурмуваме. Зад мен стоят осемдесет войници. А какво можете вие? Една жалка групичка и една жена. Предайте се и аз ще освободя другите безнаказано.

— Този мръсник ще ни накълца на парчета преди още да сме отворили вратите — подхвърли Джъстин.

— В Любек ние ви го върнахме тъпкано — предизвика го Максим. — А колко пратихте тогава по нас? Мисля, че днес сте даже малко.

По месестите бузи на Хилърт избиха червени петна. Искаше му се в тоя момент да размаже лицето на Сиймур. Той пришпори коня си и се върна обратно при войниците. Застана в средата и вдигна ръка за атака. Със здрава ръка държеше нервно танцуващия си кон и наблюдаваше настъпването от две страни към Хоенщайн.

Кенет изчака, докато те наближат до необходимото разстояние и запали фитила. Той заискри и се чу гръм. Изсипа се дъжд от метални късчета. Пръст и кал се разхвърчаха под ударите им. Четирима или петима от войниците бяха засегнати и рицарите триумфиращо размахаха юмруци. Само един от улучените стана, повлече се към възвишението, като притискаше с ръка едната си страна, от която стърчеше метален къс. Шербърн помагаше на Кенет да зареди отново, а Максим запали другия фитил. Той отстъпи, оръдието изтрещя, отскочи назад и Джъстин веднага се приготви да го зареди отново, преди димът да се беше разсеял. След малко те видяха, че в редиците на нападателите се бе открило голямо празно пространство. Един мъж, който лежеше в калта, помръдна още няколко пъти и застина. Войниците на Хилърт спряха, объркани и изплашени. Те бяха очаквали копия и стрели, а не оръдия, заредени с метал. Второто оръдие изгърмя отново и остави след себе си диря от прах, кал, камъни и безжизнени тела. Следващото точно попадение оголи още повече редиците на и без това плахо пристъпващите войници. Линията на нападение беше разбита. Разколебани от болка и страх, те се заоттегляха.

Хилърт заудря бягащите с камшика си и им крещеше да му се подчинят. Кенет отново запали фитила, за да ги накара окончателно да се разбягат.

Едно от железните парчета улучи коня на Хилърт по хълбока. Раздразнен от оглушителния шум на оръдията, бойният кон се изправи на задните си крака и Хилърт излетя от седлото, като падна надалеч в една локва. Мъжете от крепостта избухнаха в гръмък смях. Той се изправи побеснял, хората му трябваше да треперят от вида му, както и ония в крепостта. Нямаше съмнение, че се канеше да просне всеки, който напусне бойната линия.

Защитниците на Хоенщайн можеха да си отдъхнат, тъй като Хилърт ругаеше войниците си.

Този Сиймур наистина притежаваше всички достойнства, за които Николаус го хвалеше, а може би и още много други. Само глупак би го подценил втори път.

На възвишенията се строи отряд стрелци и обсипа двора на крепостта със стрели. Веднага бяха грабнати щитовете. В това време Хилърт подготвяше атака с друга стратегия. Те тръгнаха силно раздалечени един от друг, като мъкнеха със себе си примитивни стълби за щурмуване на стените. Притиснати плътно към зида, Джъстин и Шербърн от своя страна изпращаха стрели срещу нападателите, но щом поваляха някого, друг изникваше на мястото му.

Оръдията прогърмяха отново, но ударите им улучиха само един или двама от отчаяно втурналата се орда.

Когато нападателите се доближиха до стените, Хилърт напусна възвишението с един от хората си и ги последва. Войниците бяха вече толкова близо, че оръдията не ги засягаха. Хората на Максим заеха друга позиция. Фич, Спенс, Дитрих и младият слуга от обора чакаха вече нападателите, готови зад казаните с вряща мазнина. Първите стълби се опряха вече на стената и мъжете отдолу се заизкачваха. Върху тях се изля сякаш поток от нагорещена лава. Крясъци и писъци раздраха въздуха, попарени тела тупнаха на земята. И в следващия миг те лумваха в огън под изпратените отгоре запалени копия и изгаряха като напоени в мас факли. В панически ужас подпалилите се искаха да избягат, но разпалваха огъня още повече.

В яростта си Хилърт не смяташе да щади войниците си, но виждаше, че мъките им са ужасни и един изстрел от пушката му би бил спасение за тях. Той разбираше, че отрядът му е разбит и че предстои масово бягство.

Заповяда да се съберат на възвишението за ново прегрупиране, а и искаше да им вдъхне повече смелост и да им обещае по-голямо възнаграждение. Беше поразен от размера на загубите. Бе дошъл с осемдесет наемници, сега имаше само около двадесет годни за бой мъже. Той се проклинаше, че не беше взел сериозно описанието на госпожа Ханц за въоръжението на защитниците.

Елиза използва затишието, за да се увери, че никой от малката група не е пострадал сериозно. Само една стрела беше одраскала бузата на Шербърн. Докато почистваше раната и я превързваше, тя се шегуваше, че този белег сигурно ще предизвиква любопитството и възхищението на английските момичета. Дитрих донесе на воюващите да хапнат и да утолят жаждата си. Спокойни, те очакваха следващата атака.

Пламъците около зидовете изгаснаха чак на другия ден следобед. Овъглените тела на някои войници попарваха всяко желание за ново щурмуване на стените.

Но въпреки това отрядът отново тръгна напред, като войниците крачеха на големи разстояния един от друг. Безполезно беше да се използват оръдията, затова мъжете грабнаха арбалетите, но скоро и те не вършеха работа. Враговете вече бяха поставили стълбите си на защитени ъгли по зидовете. Първият качил се беше посрещнат от силен удар с копие. Максим сечеше на ляво и дясно, но скоро осъзна, че при бой всеки срещу всеки числеността на врага ще надвие. Той заповяда на хората си да се спасяват във вътрешността и сам заотстъпва, като нанасяше удари на противника. Миг след това видя няколко мъже да вдигат решетката. Хилърт всеки момент щеше да бъде в двора, имаше време само да се влезе в сградата и да се спусне резето.

— Хората на Хилърт скоро ще влязат в залата. Да се оттеглим на горния етаж — обърна се Максим към приятелите си. — Не унивайте, възможностите ни още не са изчерпани.

Той кимна на Кенет да преведе думите му на готвача и на момчето от обора, а сам се обърна към Елиза, която беше на края на стълбата.

— Скъпа, Хилърт не подозира за плана ми. Ще го победим. Не се страхувай!

Елиза мислено го погали и каза:

— Щом съм при теб, никога не се страхувам.

— Моментът е подходящ да му дадем заслуженото. Вземи момчето, качете се и чакайте, докато дойдем. Няма да трае дълго.

Елиза събра смелост и изпълни нарежданията му. Мъжете заеха позиции и зачакаха щурмуването на вратата. Дитрих, въоръжен с тежък железен тиган дебнеше край стълбите. Джъстин взе брадвата и застана до Максим. Шербърн, Кенет, Спенс, Фич бяха близо до вратата с готови за стрелба арбалети.

Дрезгавият глас на Хилърт се чуваше вече отвън. Той раздаваше заповеди. Малко след това започна щурмуването. При четвъртия удар резето беше разбито. При петия вратата се отвори. Стрели посрещнаха първите стъпили вътре и ги отблъснаха. Следващата група нападатели не се спряха пред това и прескочиха падналите си другари. Максим, който се видя пред четирима наведнъж, отстъпи назад. Най-напористия от нападателите той посрещна с удар между краката и го прободе с меча си. След малко заби острие в следващия и остана срещу двама, но скоро единият от тях падна, пронизан от стрелата на Кенет.

През вратата продължаваха да проникват нови противници и Максим и приятелите му биваха притискани все повече към стълбите. Хилърт стоеше отзад и крещеше заповедите си. Когато един от наемниците, ударен от брадва, се опита да избяга от сражението, крещейки от болка, Хилърт хладнокръвно го довърши с боздугана си, целия в шипове. След това му нанесе последен удар с веригата в лявата си ръка. Беше ясно, че той няма да търпи никакво отстъпление от тук нататък.

Това изглежда предизвика бойната стръв на Джъстин. Той се хвърли към Хилърт с вик, но огромният мъж издържа нападението, без да помръдне. Брадвата отскочи от гърдите му. С един замах на ръката той отхвърли младежа и дебелите му устни се разтеглиха пренебрежително. Хвърли боздугана си към мястото, където младият мъж току-що беше стоял, но Джъстин пъргаво му избяга. Едва отървал се, той измъкна оръжието си и замахна към Хилърт. Ватираната му връхна дреха беше разсечена, но отдолу Джъстин се натъкна на метал.

Колкото и да удряше Джъстин, брадвата му все отскачаше от Хилърт. Джъстин се прицели в едно незакрито място, но Хилърт, усетил това, завъртя веригата, обви я около брадвата на младия мъж и му я изтръгна от ръката. Джъстин залитна и Хилърт с все сила замахна с боздугана си. Той улучи рамото му и го запрати в стената. Доволен от делото си, той се опита да избегне тялото на един от своите войници, когото Максим току-що бе промушил.

— Жалък страхливец! — предизвика го Максим, за да му отвлече вниманието от жертвата. — Кога най-после ще се биеш като мъж? Криеш се зад хората си и изискваш от тях смелост, а на тебе тя най-много ти липсва.

Тези хули наистина го накараха да забрави за Джъстин и той незабелязано се промъкна към стълбите. С отскок назад Максим избегна стоварващия се боздуган. Но в същото време той трябваше да се справи и с още петима, освен Хилърт. Отстъпвайки към стълбището, Максим с облекчение забеляза, че Кенет и Шербърн вече се притичат на помощ. Кенет грабна един свещник, завъртя го и с невероятна сила го запрати срещу Хилърт. Дебелакът, залитайки, увлече няколко от хората си и заедно се търкулнаха на земята. Това даде на Максим и бойците му време да се качат на горния етаж.

Те изтичаха по коридора и се барикадираха в помещението, където вече бяха другите. Максим опря ухо на вратата, докато чу стъпките им нагоре по стълбите. После отвори тайната врата, без да оставя време на мъжете да се чудят, запали свещ и направи знак Кенет да преведе първо Елиза. Войниците отвън вече блъскаха по вратата.

Максим разтвори всички прозорци, за да ги заблуди. После тръгна след другите по тайните стълби, като внимателно затвори вратата в ламперията.

Всички бяха живи и здрави, поне засега.

Отгоре се чуваше шум, топуркане и сърдитите викове на Хилърт. Това означаваше, че вратата все още не е поддала.

— Трябва да ги удържи още няколко минути — отбеляза Максим.

Той се обърна към Елиза, лицето му стана сериозно. Хвана ръцете й и каза:

— Сега няма време за обяснение, миличко, но когато стигнем двора, ти с Фич и Спенс трябва бързо да изчезнете. Дитрих и момчето ще ви съпроводят, докато ние тук задържаме Хилърт и войниците му. Еди ще носи и двама ви. Николаус обеща да вземе и конете в Англия.

— Какво говориш? Не мога да те напусна. Не, никога!

Той затисна устните й с пръст. С едно намигване се опита да скрие сълзите си. Наведе се и я целуна за сбогом.

— Разбери, че не мога да дойда. Трябва да отплаваш с Николаус. Аз ще дойда по-късно с друг кораб.

— Не мога да те напусна — хълцаше тя, — не ме насилвай!

— Трябва — шепнеше той в косите й. — Ако тук победим, трябва да се промъкнем към реката. А в открито поле нямаме никакво прикритие. А сега върви, за да ми отпадне грижата за твоята сигурност.

Когато накрая тя склони, Максим направи знак на Кенет и той отвори вратичката. Оглеждайки се, те се измъкнаха предпазливо, докато на горния етаж нападателите още вилнееха. Незабелязано стигнаха до двора. Кенет и Шербърн се изкачиха на стената и обърнаха оръдията срещу изхода на сградата. Слугите изтичаха към обора и изведоха оседланите коне. Дитрих се качи на Еди, а момчето — зад него. Спенс доведе коня на Елиза и Максим я повдигна на седлото.

— Обещай ми, че ще се върнеш жив и здрав — молеше тя през сълзи.

— Мадам, мислете винаги за това, че аз имам твърдото намерение да се завърна в Англия.

Като държеше ръцете й в своите като за молитва, той каза:

— Ако всичко се развива по плана, ще доведа и Хилърт.

Един вик от прозорците на горния етаж показа, че войниците вече са нахлули в стаята. Хилърт и някои от хората му се навеждаха от прозорците. От въпросите и отговорите беше ясно, че претърсват безуспешно стаята. Чудеха се как е възможно групата да се измъкне от такава височина. Скърцайки със зъби, Хилърт последва хората си, които се втурнаха обратно по стълбите.

Максим тупна леко коня на Елиза и той подскочи в галоп, напускайки двора. От стената той проследи с поглед малката кавалкада и после зае позиция до оръдието. Моментът не беше подходящ за тъга. Остатъкът от ордата на Хилърт излезе на открито и бе атакувана от две страни. Измина доста време и Хилърт развя бялото знаме.