Катлийн Удиуиз
Сълзи от злато (22)

Глава двадесет и първа

На запад слънцето потъваше в сивото като блато вечерно небе, върху което се открояваха високите кули и островърхи покриви. Ветровете от север носеха студ, който бързо прогонваше и малкото топлинка, която беше донесъл денят. Започваше да вали сняг. Елиза се отдръпна от прозореца. Кръгчето, което беше изчистила току-що на стъклото, веднага се заледи. Гредите на покрива стенеха под напиращия вятър.

И Елиза изстена угрижено и започна да снове напред-назад из тясната си стаичка. Това, което Николаус каза за Хилърт, я плашеше. Без съмнение той беше мъж, в чиято власт беше да се справи с Максим както си пожелае. О, веднъж само Максим да си дойдеше. Тогава пък трябваше да се изясни другото с Николаус. Тя беше готова сама да му каже истината, но до сега нямаше тази възможност, защото Николаус отбягваше да се прибира в къщи.

Изведнъж нещо на покрива изскърца и малко след това откъм улицата се дочу шум от нещо счупено. Нов порив на вятъра разтърси къщата. Изплашена, Елиза избяга долу, където намери Катарина и майката на Николаус да бродират. Малко след това влезе и Джъстин.

— Сигурно вятърът е съборил някоя керемида от покрива — каза той, после притисна лице към прозореца и се взря напрегнато в тъмното.

Една неясна сянка се приближаваше към къщата. Мъжът се бореше с бурята, хлъзгаше се, и балансирайки, се насочи към входната врата.

— Някой идва — извика Джъстин възбудено. — Някакъв непознат.

Елиза отново въздъхна и погледна часовника върху масата.

Беше малко преди осем. Максим отдавна трябваше да се е прибрал.

— Отвори му вратата, Джъстин, преди да е измръзнал бедният — разпореди се Тереза.

Джъстин изтича в преддверието и отвори вратата, тъкмо когато непознатият се канеше да почука. С повдигнат юмрук той стреснато изгледа момчето, после дръпна покритата си със сняг качулка, изкашля се смутено и рече:

— Името ми е Шефилд Томас. — Гласът му трепереше от студ. — Дойдох да говоря с Елиза Редбърн по един въпрос. Господин Сиймур ме уведоми, че има да урежда нещо важно с господин Хилърт. След това щял да дойде да се срещне с мен в моята хижа. Но тъй като не дойде, помислих, че е тук.

— Лорд Сиймур го няма, но госпожица Редбърн е тук. Влезте да се сгреете на огъня, докато я повикам.

Мъжът пристъпи, подаде палтото си на Джъстин и беше въведен в приемната, където гореше огън. Скоро Джъстин доведе и Елиза.

— Да ви представя госпожица Редбърн — каза той.

Вече немладият, плешив мъж се поклони сковано.

— Удоволствието е мое.

— Имате ли вест за мен? — тихо попита Елиза.

Неговият глас събуди спомените й за Англия.

— Да, лорд Сиймур ме помоли да ви разкажа за един случай, на който бях свидетел преди месеци. Както разбрах, лорд Сиймур не е тук.

— Беше възпрепятствуван — промърмори Елиза и се опита да скрие безпокойството си. Дано непознатият й носи вести от баща й, или поне й каже къде се намира сега.

Джъстин затвори вратата и покани мъжа да седне.

— Госпожица Редбърн ме помоли да присъствам на разговора като свидетел. Имате ли нещо против?

— Разбира се, че не.

Шефилд отказа да използва предложения му стол и отиде до огъня да стопли ръцете си.

— Аз съм английски търговец. Преди време пристигнах с кораба си в Бремен. После продължих към Нюрнберг и към панаира в Лайпциг, защото исках да купя чуждестранни стоки. Хилърт ме покани в Любек. Преди да се завърна в Англия, трябвало да огледам скъпоценния му склад. Затова преди четири месеца дойдох да завържа търговски връзки с него. Пренасях скъпи товари и богатства, заради които и крале биха се пазарили с мен. Бях убеден, че Хилърт и аз ще сключим сделка, но за съжаление корабът ми изгоря. Беше в нощта, когато взех някои мостри от стоките, за да ги покажа на Хилърт.

Спомените предизвикваха видимо тъгата му.

— Загубих капитана и дузината моряци, които трябваше да охраняват кораба. На другата сутрин от водата стърчеше само парче обгоряла мачта. Управителят на пристанището трябваше да измъкне остатъците от кораба изпод водата. Само че това не бяха остатъците на моя кораб. И нито едно парченце от моите скъпоценни товари не можеше да бъде оприличено на намерените овъглени отломки. Като че ли подлеците бяха отвлекли кораба ми, а на негово място бяха изгорили някое старо корито.

Шефилд беше втренчил отсъстващ поглед в огъня.

— На следващата сутрин — продължи той след пауза, — останалите моряци от екипажа бяха намерени в една кръчма мъртво пияни. Никой не беше чул нищо за произшествията от предната нощ, макар че тези момчета никога дотогава не се бяха оставяли да бъдат напити. Когато поисках обяснения от кмета на Любек за случилото се, той ми изказа само плахи извинения. Твърдеше, че ще се заеме със случая, но и до ден-днешен не съм видял нито кораба си, нито екипажа.

Разказът на Шефилд беше приковал вниманието на слушателите.

— Междувременно научих малко немски и от различни места подразбрах, че английски моряци, оковани във вериги, биват товарени на корабите на Хилърт. Но когато се опитах да задам уточняващи въпроси, ме отбягваха.

— Господин Томас, съжаляваме, че сте претърпели такива големи загуби — каза Елиза. — Но какво общо има това с баща ми?

— Да… всъщност… преди няколко месеца ми хрумна идеята да наблюдавам корабите на Хилърт при пристигане или при товарене… надявах се, че така ще открия случайно част от моите стоки. При това станах свидетел на една много странна сцена, в която си мислех, че е забъркан някой от моите хора. Големият кораб на Хилърт „Сивият сокол“ току-що беше пристигнал от Лондон — продължи той. — Отдалече наблюдавах как един мъж, окован в тежки окови беше отведен на сушата.

— И той беше англичанин? — попита Елиза.

— Да. Така беше.

— Откъде сте сигурен? — на свой ред попита Джъстин.

— По-късно влязох в една кръчма и разпознах един от охраняващите го. Почерпих го няколко бири и го разпитах за мъжа: „Чувам, че имало бунт“ — казвам му, на което той отвърна с пронизващ поглед. „Целият град говори, че сте довели един метежник, за да бъде обесен“ — блъфирах аз. „Тогава сте чули нещо погрешно — просъска той. — На ханзейските кораби няма бунтове, никога. Доведохме само един английски глупак, когото Хилърт заловил да шпионира.“ „Ще хванете Дрейк и хората му за гушите, след като отвличате англичани от собствената им страна“ — допълних аз. „О, едва ли, те никога няма да забележат, че го няма“ — учуди се той. Повече не пожела да каже и се измъкна.

Елиза седеше на самия ръб на стола.

— Какво ви направи впечатление у окования. Висок ли беше? Строен? С тъмни коси, правилни черти ли имаше?

Шефилд потвърди всичко и Елиза започна да усеща надежда.

— Кажете ми, не забелязахте ли случайно дали мъжът не носеше голям пръстен с оникс?

Шефилд се замисли и поклати отрицателно глава.

— Това не мога да ви кажа. Той държеше ръцете си отпред и доколкото си спомням, нямаше пръстен.

Елиза отново бе обхваната от несигурност. Пръстенът би бил най-добрият различителен белег.

— Сигурно са му взели пръстена — предположи Джъстин.

— Разбира се — съгласи се Шефилд.

— Ако баща ми наистина е там… и все още жив — Елиза произнасяше думите бавно, сякаш трябваше да воюва с тях срещу съмнението, — тогава той е в някоя тъмница на Ханзата.

— Николаус би могъл да го намери — вметна Джъстин.

В сините й очи подскочи пламъчето на предпазливостта. Максим я беше предупредил да не въвличат Николаус в тази афера и тя трябваше да внимава да не позволи на Джъстин да предприеме нещо в тази насока.

— Можете ли да ми кажете още нещо, мистър Томас?

— Не — поклати глава Шефилд. — Бих желал да можех да ви дам основание за още надежда, тъй като това, което ви казах, е много малко.

Елиза извади от джоба на роклята си един суверен и го подаде на Шефилд.

— Вземете за времето и усилието, което ви струваше. И защото сте се решили да излезете от къщи в такава студена вечер.

— Не, не, моля ви. Не ме обиждайте — възрази Шефилд. — Не би било справедливо да вземам пари. Това, което ви предложих, беше само една бледа надежда. Затова пък аз се сгрях на вашия огън и чух гласа от родината. Желая ви приятна вечер, а сега трябва да тръгвам.

Джъстин изпрати мъжа и се върна. Той остана облегнат на рамката на вратата и наблюдаваше Елиза, която бе вперила поглед в огъня и по лицето й се четеше борбата между безпомощността и съмнението.

— Елиза, какво обмисляте? — попита той тихо.

Елиза вдигна поглед към него и за пръв път забеляза зад фасадата на момчешкото лице угрижения млад мъж в него.

— Има моменти, скъпи Джъстин, когато една жена трябва да запази мислите си за себе си — усмихна се тя леко.

Двамата продължиха хода на своите мисли.

Чрез Ханзата Хилърт без съмнение държеше в ръцете си управниците на града. Следователно беше безсмислено да се търси справедливост чрез тях. Джъстин отдавна знаеше това. Толкова по-силно растеше в него от ден на ден желанието да опре нож в сърцето на Хилърт, понеже вече беше загубил надежда да го види на бесилката или на ешафода.

Елиза сепнато прекрати мисълта си и скришом наблюдаваше Джъстин. Като го гледаше така скръстил ръце на гърба си пред камината, тя трудно откриваше прилика с момчето, готово винаги да се пошегува. Не можеше да се освободи от подозрението, че поведението на Джъстин като безгрижно момче беше само една преструвка; по този начин той си осигуряваше безпрепятствено достъп навсякъде, като подвеждаше началниците си с вида си. Той знаеше учудващо много за Ханзата, поне що се отнася до Любек и Хилърт. А това, което знаеше, предполагаше не само повърхностен интерес.

— Какво мислите — поради каква причина Максим се среща с Хилърт? Дали ще го попита нещо за вашия баща? — попита Джъстин внезапно.

Елиза отвърна с повдигане на раменете, твърдо решена да играе на неинформираното момиченце.

— Може би, но и при най-добра воля не бих могла със сигурност да кажа, че посещението му е с такава цел. Той не ми назова причината и аз не сметнах за нужно да попитам.

Джъстин видя, че тя беше готова да се разплаче.

— Извинете, Елиза, не исках да ви засегна — каза той съчувствено и като че ли говорейки на себе си, продължи: — Хилърт отделя от времето и благоразположението си само за тези, от които би могъл да има изгода. Но какво ли би могъл да иска от Максим?

— Мисля си, че много малко — отвърна тя предпазливо. — Максим изгуби имот и състояние, той е почти без средства, и доколкото знам, освободен от всякакви задължения, освен от едно — да възвърне честта си.

— И все пак Хилърт го е извикал при себе си. Само за да отговори на въпросите за вашия баща? Не, трябва да има нещо друго зад всичко това.

— Може би вие сте в състояние да ми обясните, Джъстин — отвърна Елиза раздразнено. — Вие самият изглежда познавате Хилърт много добре. Какво мислите, защо е повикал Максим при себе си?

Джъстин седна на един стол срещу нея. Той изпитателно се вгледа в лицето й, което излъчваше крайна предпазливост, и чак тогава заговори:

— В последно време пристъпите на гняв при Хилърт зачестиха, защото Дрейк му ограбва корабите. Елизабет е издала разрешителни писма на Дрейк за залавяне на чужди кораби и с това подстрекава пиратството в открито море. И изведнъж Хилърт кани един чужденец при себе си… Естествено, тук става дума за лорд, чиито права са били отнети… но все пак това е човек, който е имал достъп до двора.

Елиза повдигна обидено брадичка, понеже посоката на неговите заключения не й харесваше.

— От къде познавате Хилърт толкова добре? За да направите такива заключения, трябва да сте много близък с него.

Джъстин, който търпеливо изслуша негодуванието й, се усмихна снизходително. От първия миг на тяхната среща красотата й му направи впечатление и в същото време той почувства, че между нея и маркиза има нещо. Не беше ли този мъж, осъден заради държавна измяна, забъркан в нещо по-страшно и по-лошо, отколкото те двамата можеха да си представят?

— Познавам Хилърт, защото от години го наблюдавам внимателно. Определени обстоятелства сочат, че между смъртта на баща ми и него има определена връзка. Убеден съм, че Хилърт или неговата дясна ръка Густав са извършили убийството.

След това разкритие Елиза повече не се преструваше.

— Тогава разбирате грижите ми.

— Опасявам се, че твърде добре.

Джъстин продължаваше да гледа надолу. Макар и след толкова години смъртта на баща му го сломяваше.

— При Хилърт англичаните рядко остават живи. Каквито и да са намеренията на Максим, той е нагазил в много опасна територия.

— Мислите, че вече може да е мъртъв — закърши Елиза ръце отчаяно.

— Баща ми е бил намерен удавен във винено буре — мрачно сподели той.

— Престанете! — извика тя, скачайки, като го гледаше с очи, плувнали в сълзи. — На вас ви доставя удоволствие да ме плашите. Няма да търпя повече това.

— Успокойте се, Елиза — благо заговори Джъстин. Той пристъпи към нея и му се искаше да я прегърне.

— Какво трябва да направя — хълцаше тя, — каза, че днес ще има събрание на Съюза. Хилърт също трябва да е там. Разговорът с Максим отдавна трябва да е свършил.

Джъстин пристъпи към огъня. Това, че този Максим беше завъртял главата на момичето, беше очевидно. Но на чия страна беше той? Като оставим на страна въодушевените описания на Николаус, Джъстин не знаеше почти нищо за мъжа. Непоколебимото доверие на Елиза в Максим пораждаше у него нещо като ревност. Освен това го мъчеше и едно друго съмнение…

Той се поклони набързо и попита:

— Бихте ли ме извинили сега, трябва да изляза.

— Но къде? — попита тя уплашено.

В такава студена нощ никой не би излязъл навън, освен ако нямаше да урежда нещо спешно.

Джъстин спря за момент, като обмисляше какво да й отговори. Не можеше да й каже, че ще се опита да измисли повод, за да се вмъкне в кантората на Ханзата и да се опита да разбере за истинските намерения на Максим.

— Има неща, скъпа Елиза, които един мъж е по-добре да запази за себе си — каза той и се усмихна леко.

Елиза се вслушваше в стъпките му, когато той тръгна към стаята си. После се обърна и загледа пламъците. Сянка премина през лицето й, понеже не можеше да се освободи от подозрението, че внезапното му заминаване не предвещава нищо добро за Максим. Тя ясно усети неговото недоверие спрямо Максим.

Елиза изтича от стаята и се втурна нагоре по стълбите, придържайки полите си. Тя беше решила нещо и нямаше да се остави да й бъде попречено. Щеше да проследи Джъстин, за да разбере плановете му. В стаята на Максим беше видяла сандък с дрехи, които смяташе да използва за целта.

Съблече се бързо, скри своите неща в раклата. С една кърпа, която обви около себе си, пристегна бюста си, за да го направи плосък, облече една свободна риза и отгоре вълнено елече. Дебели чорапи и панталони до коленете й помогнаха да скрие закръглеността на ханша, а и бяха добре дошли в тоя студ. Косите си прибра в една стегната кожена шапка и я закопча под брадичката. Старите й кожени ботуши бяха подходящи за целта.

В съседното помещение се отвори една врата. Елиза не помръдваше. Чуваше се скърцането на дървения под при предпазливите стъпки на влизащия. Това не можеше да бъде Максим. Нямаше причина да се промъква тайно в стаята си.

Бавно и предпазливо тя достигна до свързващата врата и надникна през процепа. Дъхът й спря като видя един стар мъж с плоска шапчица, от която се подаваха два сиви кичура. Едва когато той се обърна и постави свещта на масата, срещу светлината тя разпозна профила на Джъстин. Изкуствени мустаци и брада скриваха лицето му. Устата му изглеждаше изкривена в постоянна презрителна гримаса. Движеше се сковано и провлачваше левия си крак.

Джъстин извади едно дървено сандъче от гардероба, отвори го и взе от там тънък шнур със завързани на възел краища, на който висеше бронзов печат. Пъхна го в джоба си, метна едно палто на раменете си и напусна стаята.

Елиза грабна късо наметало и побърза да го последва. Пред входната врата се спря за малко. Вятърът се беше уталожил. Джъстин никъде не се виждаше, но следите му личаха в снега.

Търсейки от толкова време баща си, Елиза се беше научила да се оправя бързо сред лабиринта от улици на някой непознат тъмен град, беше се осмелявала да ходи на какви ли не места. Тя забърза като призрак, с поглед, прикован в следите пред нея. Ловец и преследван. Напред и все напред. Елиза вече нямаше представа къде се намират и в каква посока вървят. Като излезе от една тъмна уличка, тя видя, че следите свършват. Върна се бързо назад по своите собствени стъпки и забеляза, че от там се отделят много пътечки, но следи на Джъстин нямаше, като че ли се беше изпарил.

Сърцето й биеше лудо в гърлото, когато на уличката се появиха три фигури. Пътят й назад беше отрязан. Предпазливо заопипва стената зад себе си, търсейки отчаяно скривалище. Изведнъж една ръка затвори устата й и я дръпна в тъмното.

— Нито звук. В опасност сме — прошепна в ухото й познат глас.

Разпознавайки Джъстин, уплахата й премина. Тримата се приближаваха и Елиза и Джъстин затаиха дъх в очакване. Първият спря в средата на уличката: странен на вид, огромен, всяващ страхопочитание. Той се ослуша, преди да продължи. В скривалището си те чуваха скърцането на стъпките му в снега да ги отминава. В края на улицата той спря още веднъж и изчака другарите си. След това тримата продължиха по един по-широк път.

Джъстин въздъхна облекчено.

— От Новгород са — шепнешком обясни той. — Казват, че наскоро пристигнали цяла група. Аз съм виждал само някои от тях в кантората. Малко диви хора, които не се смесват с другите, респектират дори Хилърт. Трябва да са боляри, изгонени от Новгород, когато цар Иван е опустошил града. След неговата смърт през пролетта те се стремят отново да възвърнат властта си там. В източните пристанища чакат с нетърпение да възстановят търговските си връзки с тях. Затова ги приемат с добре дошли.

— А сега къде отиват?

— На събранието… да се огледат, да се ослушат.

— И вие ли… отивате там? — полугласно попита Елиза.

— Да, това е намерението ми, но не мога да ви оставя тук сама. Но и да ви върна обратно нямам време. Какво да правя с вас?

— Не бих ли могла да дойда? Или да ви… следвам както преди?

Джъстин сбърчи чело и заобмисля.

— Струва ми се, че не ми остава нищо друго, освен да ви взема със себе си. — Той я хвана за ръката. — Хайде!

Двамата стигнаха до края на улицата, отново спряха предпазливо и видяха как тримата боляри стигнаха до една масивна постройка с безвкусна фасада. Пред входа й стоеше на пост снажен войник, който, респектиран от тримата мъже, зае подобаваща стойка. Той ги пусна да влязат, като само бегло погледна показания му печат.

— Когато аз си показвам печата, винаги ме проверяват основно — каза Джъстин ядосано и хвърли поглед към Елиза. — Ако ви попитат за името, кажете просто, че сте чирак на Ду Волетад. Но си нахлупете качулката и сведете поглед, ако някой ви погледне. Като момче не сте много убедителна.

Джъстин искаше на всяка цена да избегне внимателното взиране на часовоя в лицето на момичето, затова, когато си показваше печата, той ритна силно Елиза, като ругаеше. Тя се прекатури през глава, и търкаляйки се, мина през входа, което силно развесели войника. Той кимна и пусна няколко неодобрителни забележки по отношение на сегашните чираци. Проверката беше ограничена до едно бегло поглеждане на печата.

Елиза изтърсваше гърба си и мрачно поглеждаше Джъстин, който си проправяше път през осветената с факли зала, препълнена с мъже. Миризмата на пушек, печено, пот и бира я задушаваше. След като закачи палтото си до това на Джъстин, тя го последва с повдигнати рамене и с поглед в пода. Около дървените маси плътно бяха насядали членовете на Ханзата и ядяха и пиеха. Други се събираха встрани от масите и разговаряха високо на групи.

На подиума около една дълга маса седяха група внушителни мъже. Макар че Елиза никога не беше виждала Карл Хилърт, веднага го разпозна. Той беше в средата и демонстрираше арогантно ранга, силата, авторитета си. На врата му висеше златна верига с неговия служебен печат и знакът на Ханзата. Недалеч от Хилърт седеше мъж с необичайно широки рамене и мускулести ръце, който не участваше в разговорите, а наблюдаваше залата. Задачата му очевидно беше да се грижи за реда и спокойствието. Мечът му и закривената кама в колана доказваха предположенията на Елиза.

Звуци на цимбал, гръмки смехове и песни на груби мъжки гласове се смесваха в тътен, разтърсващ цялата сграда. Сред шума Елиза чу гласове високо да броят. Тя се повдигна на пръсти и видя едно момче между две редици ревящи мъже, които държаха къси камшици в ръце и го налагаха. Тя се спотаи и се промъкна в края на залата.

Елиза разбираше, че става дума за ритуал, вид изпитание за новоприетите в Ханзата.

За да не бъде открита, тя се сгуши зад една стена от широки рамене и се опитваше да поглежда през пролуките. За момент видя Николаус в една от групите, задълбочен в сериозен разговор.

Въпреки сумрака и дима тя откри и грамадния мъж от Изтока с неговите приятели. Видът му беше княжески и Елиза не сваляше очи от него като омагьосана. Тъмната кожа, изтеглените очи, увисналите краища на мустаците му придаваха почти монголоиден вид. Но само привидно. Тя не можеше да си го обясни, но чувството, че е срещала това лице, не я напускаше.

Един лакът се вряза в гърба й толкова силно, че тя блъсна стоящия пред нея. Той залитна и като стъпи отново на краката, се обърна и й зашлеви такава плесница, че Елиза видя звезди и едва не падна.

— Внимавай, идиот такъв! — чу тя силен глас.

Думите още кънтяха, когато една груба ръка я сграбчи. Тя се опита да се освободи, но напразно. Мъжът вече я тикаше през залата към едно празно пространство. Пред очите й всичко се разми. Ревейки от смях, мъжът изкара един камшик, докато държеше Елиза все още за яката. Изведнъж елечето и ризата бяха разкъсани на гърба й. В следващия момент прокънтя висок, типично женски писък от ужас и болка. Мигновено настъпи тишина и всички впериха учудени погледи в нея. Елиза се опита да задържи свличащите се дрехи, но гладките й бели рамене като че ли магнетично привличаха оскъдната светлина в залата. Изведнъж тя срещна бледосините, разширени от изненада очи на Николаус, който бавно схващаше ситуацията.

Лицето под малката кожена шапка му беше познато, но какво правеше тя тук и то в този вид. Като вкаменен Николаус стоеше, без да помръдва. Какво трябваше да направи?

Мъжът подхвана Елиза отново и я обърна към себе си, със свободната си ръка той дръпна шапката от главата и с това освободи кафявия водопад от коси, които безпрепятствено покриха раменете й. Той пое въздух, преди да изкрещи с оглушителен глас:

— Какво е това пред нас? Младо момиче?

Хилърт скочи като ужилен. Той се подпря с дебелите си ръце на масата и изхриптя:

— Момиче?

Зачервен като пуяк, той се приближи и когато съзря женската фигура изрева, като я сочеше с пръст:

— Да се арестува!

Разгневени от нечуваното й нахалство, към нея тръгнаха мъже и Елиза с ужас видя, че те не биха се спрели пред нищо и биха я убили. Тя стисна зъби и реши да не се даде без битка. Ритна силно мъжа, който все още я държеше, в корема и се освободи. Удари един друг в гърлото и се опитваше да избягва ръцете, които се протягаха към нея. Дрехите й бяха разкъсани около превръзката, с която беше пристегнала бюста си, висяха само парчета. Джъстин се опитваше да й се притече на помощ от другата страна, но напразно.

Пръсти вече се забиваха в раменете й, едно едро лице, цялото на петна от ярост беше толкова близо до нейното, че тя не виждаше нищо повече. Малко оставаше да се разплаче. Но като от небето се появи острие на сабя и кървава рязка разцепи бузата на мъжа. Острието проблесна отново и се насочи към гърлото му. Уплашеният поглед проследи ужасено метала, после ръката, която го държеше и накрая стигна до лицето на източния болярин. Писъкът на ужас замръзна в гърлото на Елиза, когато разпозна зелените искрящи очи, които пронизваха натрапника. Това беше Максим.

— Ако не искаш да каниш приятелите си на погребение днес, трябва веднага да пуснеш дамата, приятелче — заповяда той.

Изплашен, мъжът я пусна и тя се скри зад Максим, чийто спътници я обградиха, готови за бой.

Мъжете напираха наоколо, метал звънтеше о метал, болярите отбиваха ударите и държаха нападателите настрана.

Николаус, който отначало беше гледал бъркотията безучастно, сега се проклинаше, че се е поколебал да спаси Елиза. Сега трябваше да попречи тя да попадне в ръцете на Ханзата или на мъжете от Новгород. Той си проправяше път през плътната стена от тела, разбутваше, блъскаше. Някои падаха като кегли при схватката с него. На последния той взе оръжието и вдигна сабя над болярина. Слисан, се вкамени щом погледна в зелените очи.

— Максим!

— Е, Николаус, и ти ли желаеш смъртта ми? — прошепна без дъх Максим.

— Ах, по дяволите! — издаде Николаус разочарованието си. Беше загубил в турнира за сърцето на дамата от един достоен противник.

— Изведи я навън! — изрева той и замахна с меча си.

Максим посрещна фалшивия удар със сабята си и изби оръжието на Николаус от ръката му. То издрънча на пода, но тъкмо тогава се появи огромната фигура на Густав. Всички побързаха да се отдръпнат, щом той вдигна рапирата си.

— Значи отново се срещаме, мистър Сиймур — поздрави той саркастично. На него не му беше убягнало, че Николаус позна Максим.

— Господин Хилърт сигурно ще иска да знае кой се крие зад това облекло. И той ще го научи от мен. — Хилейки се самоуверено, Густав замахна с меча си. — Вие бяхте глупак да се разкриете заради момичето. Сега това ще ви струва живота.

Отново зазвънтяха саби. Елиза ужасено стаи дъх, когато Максим отстъпи назад под мощното нападение. Мъжете наоколо злорадо наблюдаваха сцената и бутайки се един друг, оформиха встрани кръг, където Густав можеше да се разгърне. Наред с другите свои таланти той неведнъж беше доказвал бойното си майсторство, затова никой от присъстващите не се съмняваше, че той скоро ще се справи с тримата от Изтока.

Елиза трепереше от ужас. Густав постепенно притискаше Максим. Той блокираше, парираше, нападаше, но това не стигаше, за да се противопостави достатъчно убедително на Густав. Максим отстъпваше все повече. Кръгът около вълнуващия спектакъл беше в постоянно движение.

Елиза видя как Николаус хвана Джъстин за ръката и посочи към изхода. Джъстин грабна техните и на новгородците палта от закачалките и се запромъква през навалицата към вратата. Повдигайки глава, Николаус стрелна с очи другите двама мъже от Изтока, които стояха от двете й страни и направи същото движение към вратата. Тя разбра, че те трябваше да избягат с нея.

— Не — изстена тя, когато една ръка я хвана. — Не мога да тръгна без Максим.

— Моля ви — чу тя настоятелен шепот в ухото си. — Трябва да се измъкнем… заради мъжа ви.

Елиза се разхълца и започна да се отбранява, когато я затеглиха.

— Не, няма да го изоставя.

— Бързо, Елиза, изчезвай! — извика Максим през рамо.

Тя се подчини с нежелание.

Густав, който печелеше все повече пространство, се хилеше самодоволно.

— Любовницата ви може да заминава, господин Сиймур, но тя няма да ми се изплъзне. Бие също. Свършен сте.

— Възможно е, Густав. Но може и да грешите. — С поглед през рамо той се увери, че Елиза и придружаващите я са вече почти до вратата; тогава изведнъж, с умение, което досега не беше проявил, премина в стремителна атака. Вече не се задоволяваше само да се отбранява и да парира. В очите на Густав се изписа изненада, когато повторно се видя принуден да отстъпи. Нарастващата ярост, че противникът му досега само си е играл с него, ускори пулса му. Движенията му ставаха все по-бързи, концентрацията му намаляваше — и изведнъж той почувства една рязка на бузата си.

— Няма страшно, Густав, това е дреболия — раздразни го Максим.

Елиза, спряла за момент на вратата, учудено забеляза обрата. Сега Максим си играеше като котка с мишка с противника. Изглеждаше, че отстъпването му досега е било само финт, за да им позволи да се оттеглят. Противно на Николаус и другите, тя разбра това чак сега.

— Трябва да тръгваме — чу тя глас до себе си и веднага след това беше поведена от някого.

— Лорд Сиймур не би желал да видите това.

Не само студът отвън караше Елиза да трепери. Тя се досещаше, че Густав няма да остане жив след този двубой. Джъстин вече чакаше в края на стълбите, след като беше обезвредил дремещия часовой.

Във вътрешността на залата битката продължаваше. Пот беше покрила челото на Густав, отбраната му отслабваше, по тялото си усещаше все по-често пробождания и резки, дрехите му бяха вече напоени с кръв и силата му отслабваше. Когато противникът му се наведе за нападение, той откри слабо място в защитата му и замахна с все сила с меча си, но Максим го блокира и Густав видя усмивка по устните му, преди да усети острието на меча в гърдите си. После почувства силна болка между ребрата.

Максим отстъпи, сабята му беше наполовина в кръв. Густав се олюля, с ужас гледаше гръдта си, на която едно червено петно ставаше все по-голямо. Дъхът му сякаш секна, хриптейки той се опита да поеме въздух, мечът се изплъзна от ръката му и той рухна на пода.

Максим използва момента, в който всички смаяно бяха вперили поглед в убития, за миг беше вече на вратата, затръшна я след себе си и сложи резето. Знаеше, че тя няма да издържи на напора отвътре, но можеше да им осигури поне малък аванс.

Джъстин го чакаше и му махна да побърза, макар че Максим не се нуждаеше от такава подкана, понеже вече вземаше по три стъпала наведнъж надолу по стълбите. Пристигнал при приятелите си, той навлече набързо подаденото му палто от овчи кожи, хвана Елиза за ръката и те потънаха тичешком в тъмнината.

Силен шум от пращене им подсказа, че вратата е разбита. Викове прокънтяха в нощта и членовете на Ханзата, спускайки се по стълбите, се разбягаха в различни посоки.

— Насам! — извика Джъстин с приглушен глас, сочейки една тясна уличка. — От тук по-лесно ще им се измъкнем.

Мракът ставаше все по-непрогледен. Чуваше се само скърцането на замръзналия сняг. Петте фигури бързаха през лабиринта от виещи се улички и сокаци, на които само Джъстин знаеше края. Елиза упорстваше да издържи наравно с мъжете, но накрая се свлече, напълно изтощена, без дъх. Джъстин също спря да поеме въздух, Максим провери къде свършва улицата и се върна.

— Е, господин Кенет, какво ще кажете? — прошепна той, отправил поглед в тъмното към един от мъжете. — Имате ли представа къде сме?

— Да, милорд — отвърна Кенет. — Досещам се за какво мислите и съм на същото мнение. Най-добре е да се разделим.

— Тогава вземайте Шербърн и бягайте, имам нужда от Джъстин, за да ни помогне. Ще се видим в крепостта.

Кенет пристъпи напред и стисна ръката на Максим.

— Ако някой от нас не успее да достигне крепостта, трябва да знаете, че за мен беше чест да се бия на ваша страна. Лека нощ — поздрави той кратко и се обърна към Елиза: — За мен беше удоволствие, милейди. На вас и лорд Сиймур желая дълъг живот.

— Благодаря за всичко — тихо отвърна тя.

Тя изстена като гледаше след отдалечаващите се, осъзнавайки в каква ужасна опасност беше въвлякла всички със своята неразумност.

Джъстин беше обезпокоен от последните думи на Кенет и отправи питащ поглед към двамата, но Максим не му остави време да задава въпроси. Той хвана Елиза за ръката и я поведе по уличката.

— Защо беше дошла? — прошепна той. — Защо се промъкна в кантората преоблечена? Нямаше ли представа от опасността? Хилърт мрази жените, особено англичанките.

— Страхувах се за теб и исках да се уверя, че не те заплашва опасност — засрамено каза тя.

Гласът му нежно прозвуча в ухото й:

— Любима моя, кълна се, че образът ти е винаги пред очите ми. Единственият ми копнеж беше да се върна тази нощ при теб и да я прекарам в прегръдките ти като твой съпруг.

Той свали палтото си и й го подаде.

— Подръж го да си сваля ризата. Облечи я.

Елиза замислено поглаждаше палтото от овчи кожи.

— Без малко да не те позная в него.

— И аз без малко нямаше да те позная — засмя се той тихо.

Елиза бързо навлече през глава ризата и потърси отново топлината на палтото си. Тогава Максим махна на Джъстин да се приближи.

— Трябва да вървим. Хилърт няма да намери покой, докато не ни залови.

— Но къде? — попита отчаяно Елиза. — Не можем да се върнем обратно в къщата на Николаус и да изложим на опасност цялото му семейство. Хилърт сигурно ще претърси всички странноприемници и хижи.

Очите на Джъстин проблеснаха.

— Знам едно по-сигурно място, елате, ще ви заведа. Никой не би се усъмнил да търси там.

Максим се съмняваше дали да се довери на момчето, но тръгна след него.

Мъглата беше станала още по-плътна, когато доближиха пристанищния квартал. В нощната тишина се чуваше поскърцването на високите мачти и на леда около корабите. Оглеждайки се непрекъснато, тримата се промъкнаха предпазливо по кея. Джъстин вървеше пред тях по заледената пътека; гушейки се в тъмното той им посочи името на големия кораб в пристанището и се усмихна. Беше корабът на Хилърт „Сивия сокол“.