Катлийн Удиуиз
Сълзи от злато (20)

Глава деветнадесета

Откакто пристигна в Любек, Николаус трябваше да се бори с усещането си за някаква надвиснала опасност. Чувстваше, че Ханзата крои нещо, по-точно Хилърт и неговите приближени. Тъй като властта на Хилърт стигаше до най-висшите кръгове на Лигата, не беше изключено той да е привлякъл целия съюз на своя страна. Кой би се осмелил да му се противопостави.

Един вестоносец беше донесъл на Николаус покана от Хилърт за среща, която тревожеше капитана, понеже той предусещаше, че това е свързано по някакъв начин със Сиймур. Не беше тайна, че Хилърт е отявлен враг на английската кралица и би направил всичко, за да помогне за свалянето й от власт, или за нейната смърт. Затова интересът му към Максим може би означаваше, че той би се опитал да спечели англичанина на своя страна. Ако Максим се възпротивеше, то много лесно би могъл да бъде отстранен и по този начин да се спечели благоволението на Елизабет. От друга страна пък, ако се стигнеше до разбирателство с Максим, той би бил жертвеното агне при всяко престъпление. Така или иначе животът на Максим беше в опасност. Като че ли самият Максим беше сляп за нея. Как тогава да постъпи като негов приятел?

Тъмните тухлени кули на кметството се изправиха пред очите му на фона на утринното небе, когато той прекрачи портала. Бързо се изкачи по стълбището, което водеше към стаите, които Хилърт заемаше понякога. Подаде шапката и наметалото си на един среден на ръст мъж на име Густав, който се считаше за дясната ръка на Хилърт в Ханзата. След това Николаус влезе в стаята, където го очакваше Хилърт.

— Добро утро, капитане. — Хилърт дружелюбно поздрави посетителя си и тръгна към него.

Едрият пълен мъж се движеше с полюляващата се походка на моряк. Гладката му коса беше един тон по-светла от кафявите му кожени ботуши. Под дебелите гъсти вежди гледаха сиви очи, торбичките под които обезформяха лицето му, както и отпуснатата двойна брадичка, която при всяко движение потрепваше. Веднъж Николаус видя със собствените си очи как той се отнесе към двама моряци, които се противопоставиха на авторитета му. Хилърт ги хвана с по една ръка и удари главите им една в друга.

— Добро утро — отвърна Николаус на поздрава.

Усмивка откри раздалечените, криви и захабени зъби на Хилърт.

— Добре че идвате толкова бързо.

— Нареждането ви ми се стори спешно.

— Да, има неща, които искам да обсъдя с вас.

Хилърт се заклатушка към камината и вдигна димящия чайник.

— Чай?

— Да, с удоволствие — прие капитанът с благодарно кимване. Той сръбна от подправената с ароматични подправки напитка и одобри вкуса й.

Хилърт седна отново на стола си, скръсти ръце на корема си и заоглежда капитана. Той познаваше Николаус от дълго време вече. Макар че нямаше причина да му отказва доверие, крайно непринуденото поведение на младия мъж го караше да допусне, че той принадлежи към малцината, които не се впечатляват от неговата слава.

— Какво знаете за маркиз Бредбъри?

— В момента няма човек с такова име. — Николаус отпи глътка чай и го задържа в устата си, за да усети вкуса напълно. — Титлата беше отнета от притежателя й. Засега няма друг, който да е заел неговото място. Британската корона е всеизвестна с мудността си по подобни дела.

— Николаус, играете си с думите, понеже знаете, че говоря за Максим Сиймур. Чух, че ви е приятел.

— Ах, той ли? — Николаус напълни отново чашата си. — Да, Максим от години е мой приятел. Бил съм му на гости по неговите земи и той е пътувал на кораба ми. Доста сме пили заедно.

— Не сте ли вие този, който го доведе в Германия?

— Да, той избяга на моя кораб. Може да се каже, че се изплъзна от палача на Нейно Величество.

— Чувам, че го обвиняват в държавна измяна — продължи Хилърт право към целта.

— Да. — Николаус подухваше чая, за да го охлади. — Той беше обвинен в съзаклятие в полза на шотландската кралица Мария и в убийство на един от шпионите на кралицата.

— Казват, че се е измъкнал от ескорта на кралските часови по пътя към Тауър. — Тонът на Хилърт подсказваше, че той не вярва в това.

— Да — усмихна се Николаус.

— Значи е закален в битки.

Капитанът кимна предпазливо.

— Такъв е той. Не се дуелира за дреболии. В бой е добил знание и умение. Неговата шпага решава боя по възможно най-бързия начин. Бил е дори капитан на свой собствен кораб. — Николаус отпи една глътка, преди да продължи: — Ако беше по-привързан към морето, можеше да се мери лично с Дрейк.

— Ах, празни приказки — каза презрително Хилърт. Брадичката му се разтресе, сивите му очи гледаха в пространството, докато той обмисляше казаното. Чутото беше само потвърждение на това, което вече знаеше. Следващият му въпрос беше насочен към същността на срещата: — А какви са отношенията на Сиймур с Елизабет?

Сега Николаус трябваше да обмисля всяка своя дума. След още една глътка той остави чашата, скръсти ръце и каза:

— Хм, в това отношение не съм много сигурен. — Той говореше предпазливо, като гледаше Хилърт право в лицето. — Но ще ви кажа каквото знам. Максим Сиймур е мъж, който се отнася сериозно към задълженията си. За приятел той би жертвал живота си, но никога не би действал необмислено. Винаги преценява шансовете си. Като противник заслужава уважение. Като приятел го ценя повече от всичко… Но той беше много унижен… що се отнася до имотите му, състоянието му, положението му в обществото, честта, достойнството. Той жадува отмъщение и има нужда от пари. Затова вече обмисля да предложи услугите си на Вилхелм Мъдрия в Хесен, защото като офицер би имал право на държавни доходи.

Очите на Хилърт придобиха пресметлив израз.

— Значи считате, че той би станал наемник?

— Съответства на неговите намерения. Все още не е съвсем без средства, защото разполага с приходи от инвестиции, върху които Англия няма право да слага ръка. Ала тези средства бързо се топят. Но аз мисля, че той в действителност се готви да се завърне в Англия. Ако Елизабет падне, той би се завърнал в родината.

 

 

Максим тичаше нагоре по стълбите, като вземаше по три стъпала наведнъж. Пристигнал на последния етаж, той се втурна към вратата на Елиза, свали шапката си със замах и издърпа ръкавиците си, преди да почука.

— Момент — чу се гласът й.

След това вратата се отвори. Пред него застана Елиза в синя рокля, като се опитваше да се справи с маншета си. В очите на Максим се четеше нескрито удивление от вида й, а усмивката потвърждаваше това. Елиза се изчерви.

— Вашата красота е като слънцето, което дарява тази замръзнала земя с топлина и светлина — галантно каза той, сложи ръка на гърдите си и направи дълбок дворцов поклон.

Роклята, дискретно украсена, й придаваше царственост. Богатите бухнали ръкави бяха обточени с тъмносини кадифени ивици и копринени рюшове, които проблясваха във всички тонове на синьото — от най-тъмно до сребристо. От лакътя надолу ръкавите обхващаха плътно ръката и завършваха с колосани маншети. Украсеният с рюшове корсет подчертаваше тънката й талия, полите надолу буйно се стелеха в променливо синьо. Широката ветрилообразна яка от скъпа дантела се издигаше високо зад врата й; един съвършен фон за красивото й лице. Под модната, обкичена с пера малка шапчица се виждаше високата й елегантна фризура.

— Най-после — извика с триумфираща усмивка Елиза, след като беше закопчала твърдоглавото копче. Тя се завъртя в малък пирует да му покаже новата рокля и после, повдигайки се на пръсти го целуна леко по бузата.

— Ах, Максим, днес чувствам, че наистина живея.

— Да, скъпа — съгласи се той и я притегли към себе си. — В моите ръце ще разцъфнеш.

Тя се засмя щастливо, и изведнъж станала сериозна, се облегна назад в ръцете му.

— Госпожа фон Рейн ми предаде, че искаш да направиш един излет с мен. За съжаление не си казал накъде ще ходим. Имаш ли новини от баща ми? Ще се срещнем ли с някой, който да ми разкаже за него?

Максим се засмя.

— Изглежда не допускаш, че просто бих искал да бъда насаме с теб. А трябва и да разменим пръстени, скъпа. Искам да бъда с теб и да знам, че си моя.

Тя не отговори, но възхитеният й поглед издаваше дълбока привързаност.

— Имам уговорка с Шефилд Томас — продължи той усмихнат, — той е един англичанин, който е бил тук, когато са откарали баща ти. След като говориш с него, сама ще прецениш, дали наистина е видял баща ти. Тази вечер ще го доведа тук, но сега искам да излезем. Копнея да прекарам целия следобед с теб.

— Но къде отиваме — настоя тя.

— Скоро ще видите, мила госпожице. — Той я целуна и се наслади на начина, по който тя му отвърна.

— Ако останем още малко тук, ще заключа вратата и ще се забавляваме.

Елиза положи с любов ръка на бузата му.

— Милорд, ще видите, че ще бъда съгласна. Радвам се вече на деня, в който ще се оженим.

— Да, това ще бъде един прекрасен ден — прошепна той. — След това ще се наслаждаваме заедно цяла вечност.

С усмивка той я отдели от себе си и каза:

— Взимай палтото си и да тръгваме, преди да съм изпълнил заканата си.

С негова помощ Елиза облече палтото, и хванала го за ръка, излезе от стаята. Двамата се спуснаха по стълбите. Тя беше горда да върви до него. Колкото и елегантно да изглеждаше той в ежедневното си облекло, днес, с официалните дрехи, беше възхитителен. Носеше сиво-син кадифен жакет и панталони в същия цвят. Късото палто, което бе сложил отгоре, беше тъмночервено, и във високата му яка имаше втъкани златисти нишки.

На вратата Тереза им пожела успех. Радостната й усмивка беше помрачена от лека загриженост.

— Внимавайте да не се загубите из улиците.

Досещайки се, че с тези думи тя не изразява истинските си страхове, Максим взе престарелите ръце в своите, погледна весело в светлосините й очи и каза:

— Не се страхувайте, госпожа фон Рейн, ще се грижа за Николаус.

Тя кимна, като че ли разбираше истинския смисъл на думите му. Сключила ръце пред себе си в тихо примирение, тя гледаше след тях.

Оседланите коне бяха готови. Максим повдигна Елиза на седлото и подпъхна наметалото й. След като и той възседна Еди, тръгнаха по калдъръмената улица.

Денят беше студен и леденият вятър зачервяваше страните на Елиза. След малко спряха пред малка, неугледна църквица и Максим скочи от коня. Той помоли Елиза да почака, изтича в църквата и след малко отново се появи. Застана до коня и свали шапката си.

— Елиза… — Той заговори като момче, на което му е трудно да изрази това, което чувства в сърцето си.

— Какво има, Максим?

— Вчера… те попитах нещо… и тогава за моя голяма радост ти каза да. — Той въртеше шапката си в ръце. — Елиза, вътре чака един духовник, който може да ни венчае сега… ако ти си съгласна.

Държанието му я учуди. Максим, който беше толкова силен и самоуверен, никога не би помислила, че може да бъде така несигурен. Може би женитбата означаваше за него много повече, отколкото тя допускаше.

Усмивката, която разцъфна на лицето й, разпръсна всяко съмнение. Елиза протегна ръце и ги сложи на раменете му, за да я свали от седлото. Максим я прегърна и задържа, сякаш за да се наслади на светлината от любов в очите й. След това и двамата бяха обладани от силна радост. Той я пусна на земята и хвана ръката й. Смеейки се, те се завтекоха към църквата, вътре спряха и се целунаха. Свещеникът ги поздрави приятелски и ги поведе към обикновения параклис.

Елиза забрави всичко около себе си. Заклевайки се във вечна вярност, тя си пожела нейната малка бледа ръка да лежи в неговата, докато са живи.

Свещеникът ги обяви за мъж и жена и положи пред тях документа, който трябваше да подпишат. Елиза стоеше до Максим, когато той вписваше името си с перото. Може би бавното осъзнаване, че той е вече неин съпруг, правеше този момент толкова вълнуващ и прекрасен. Като си помислеше за обстоятелствата, които доведоха до това развитие на нещата, тя не можеше да повярва, че те сега са едно цяло. А също и това, че някога мислеше, че го мрази.

— Ако някога се завърна в Англия — прошепна Елиза, — ще се постарая да издействам аудиенция при кралицата. Ако тя те е осъдила за всичко, в което те обвиняват, това е било една погрешна и несправедлива присъда.

Искрящият й поглед подсказваше на Максим колко много доверие има тя в него и в съвместното им бъдеще. Може би беше много егоистично от негова страна да я направи своя жена, когато пред тях имаше толкова неясноти. Но той не искаше да я загуби. Ухажването на Николаус го накара да осъзнае колко много я желаеше той самият.

— Представям си как Елизабет ти казва, че си сляпа за грешките на съпруга си — подхвърли той.

— Мисля, че ще мога да й докажа обратното. Не забравяй, че баща ми е бил на служба при кралицата и винаги се е ползвал с добро име. Би било несправедливо тя да не изслуша дъщерята на един от своите най-верни поданици.

Максим я прегърна.

— Разбира се, че трябва да го направи, скъпа. Мисля, че ти си най-подходящата да й кажеш това.

Той отстъпи встрани да й направи място и тя да подпише брачното свидетелство на масата. Буквите се занареждаха красиво изпод перото и завършиха със смел замах. Погледите им се срещнаха и тя престана да вижда как свещеникът поръсва мастилото с пясък и прибира документа. Двамата потънаха в друг свят, когато Максим притисна устни до нейните и скрепи брачния съюз с целувка.

Отвън силен вятър подхвана дрехите им и почти им отне дъха. Максим повдигна жена си на седлото и я загърна с наметалото.

— Наблизо има една гостилница, там можем да хапнем — прибави той весело, — а и да прекараме няколко мига сами.

Елиза се изчерви и сърцето й заби по-силно. Възможността да бъде с него сама в Любек й се струваше толкова неосъществима; но всъщност трябваше да я допусне. Трябваше да знае, че Максим може да уреди всичко.

Малко след това те вече бяха в една малка странноприемница и той попита за стая. Собственикът беше впечатлен от изискано облечените гости и помоли за малко търпение, докато подготви подходящи помещения. В това време момичето побърза да сервира нещо за ядене. Масата беше заобиколена от дървени пейки с високи облегала, така че те бяха защитени от любопитните погледи на другите посетители.

— За нашия брак — прошепна той, като вдигна чашата си.

С грейнала усмивка Елиза също вдигна своята.

— Да бъде вечно с любов благословен…

— И с много деца — допълни той.

Те пиха до дъно и скрепиха наздравицата с дълга целувка.

— Едва издържам да дочакам момента, в който ще те направя наистина своя жена — въздъхна той страстно.

— Още мъничко… — прошепна тя зачервена.

— Когато мигът изглежда като вечност, не се издържа, милейди.

— Милейди? — учуди се тя.

— Да — стисна той ръката й. — Лейди Елиза Сиймур и когато след време си възвърна титлата, ти ще бъдеш прекрасната маркиза Бредбъри. Но дотогава — той поднесе ръката й към устните си, — любов моя.

Тя се изчерви още по-силно.

— Последната титла поставям над всички останали… любов моя. Когато бях отвеждана от Лондон, не си и представях, че ще преживея този ден.

Максим я гледаше с любов.

— А когато изля ведрото студена вода върху мен, не съм си и помислял, че ще бъда благодарен за това, че стана объркването с Арабела.

— Само като си помисля, че те мразех…

— А какво казва сърцето ти сега?

— Влюбих се в теб толкова силно, че бих се поболяла, ако ме беше отблъснал.

Той целуна отново ръката й.

— Не се безпокой. Това никога няма да стане.

Тогава вратата изведнъж се отвори, нахлу силен вятър и към тях се приближиха тежки стъпки.

— Ах, ето те и теб — прокънтя гласът на Николаус и Елиза без малко да се задави с виното си. Тя ужасено притисна кърпичка до устните си и погледна към мъжа си, който, проклинайки наум, се облегна назад.

— Как е могъл да ни открие? — пошушна тя.

— Нямам представа — каза Максим през стиснати зъби.

Николаус съблече палтото си и го закачи; след това приветливо тръгна към тях.

— Като минавах от тук, големият Еди се изправяше на задни крака и не искаше да влиза в обора. Тогава си казах: Аха, моят приятел се подкрепя в гостилницата. Ще седна при него да му правя компания — разправи със смях.

На Елиза й идеше да се скрие под масата. Костваше й усилие да срещне погледа на стрелкащите я сини очи.

— О, ти не си толкова сам — забеляза Николаус сърдито.

— Искаш ли да седнеш при нас? — спокойно го подкани Максим.

С досада капитанът седна на пейката отсреща и изгледа Максим ядосано.

Не беше най-подходящото време да признаят пред Николаус за сватбата, каза си Максим на ум, но друго не му оставаше. Той подбираше думите си и щеше да започне, ако не беше Елиза, която го спря с предупредително поклащане на глава. Едва сега той се обърна и забеляза мъжете, които ги бяха придружавали като ескорт до Любек и които сега се събираха около една маса наблизо. Бяха поне половин дузина, все сънародници на капитана, така че Максим не хранеше никакво съмнение на чия страна ще бъдат симпатиите. Въпреки това числено превъзходство, Максим не се считаше за страхливец, но той трябваше да мисли за младата си съпруга.

Мъжете наблюдаваха с интерес как капитанът подпря ръце на масата и измерваше с поглед приятеля си.

— Би ли ми обяснил защо си тук с Елиза?

— Е, не е ли ясно? — Максим посочи ястията. — Отбихме се да се насладим на прекрасната храна.

— И може би да изпитате и някои други радости. Креватните например — просъска Николаус.

Максим изправи гръб на твърдата облегалка и очите му засвяткаха.

— Приятелю, това е несправедливо спрямо дамата и не мога да търпя подобни обиди. Аз бях този, който изведе днес Елиза и аз ще я защитавам. Нашите намерения са честни и аз те предупреждавам да внимаваш за името й и да почакаш с обвиненията си, докато я отведа обратно в къщи. Тогава можем да продължим спора на четири очи.

— Аз сам ще я отведа в къщи — изстреля Николаус, — а ти… приятелю — последните думи прозвучаха пренебрежително, — спази уговорката си с Хилърт. И нека Бог се смили над безумно смелата ти душа.

— Хилърт? — Максим гледаше учудено към капитана.

— Поиска да ти предам, че трябва да отидеш при него — хладно отговори Николаус. — И ако той не те убие — Николаус не обърна внимание на уплашения вид на Елиза, — то тогава може би аз ще го сторя. — После той посочи към ескорта си. — И то без тяхна помощ.

— Ще определиш ли часа на срещата? — попита Максим почти сърдечно. — Не бих искал да я отлагаме.

— Ако след разговора с Хилърт си още жив, още утре можем да се срещнем…

— Защо толкова късно? Да изясним нещата още тази вечер.

— Тази вечер имам среща в кантората — отвърна Николаус, — иначе бих ти доставил това удоволствие.

— А кога трябва да бъда при Хилърт?

— В четири.

Максим замислено прокара ръка по брадичката си.

— Исках да се срещна с един мъж, който може би знае нещо за бащата на Елиза. — Той срещна за миг угрижения поглед на момичето, преди да се обърне към капитана: — Има ли някаква възможност срещата с Хилърт да се отложи за друг път?

— Хилърт не чака. Или спазваш уговорката, или възможността е проиграна.

Максим въздъхна примирено.

— И къде трябва да се състои срещата?

— В къщата на Хилърт на доковете. — Николаус му подаде веднага лист хартия, където беше начертал скицата. — Ето това е мястото.

Максим разгледа скицата и посегна към ръкавиците си.

— Все пак ми остава малко време да отведа дамата в къщи, преди да отида там.

Николаус ядосано вдигна юмрук над масата.

— Ти няма да я отведеш в къщи.

Елиза пребледняваше все повече с всяка следваща дума на разярения капитан. Максим се изправи усмихнат.

— Приятелю, за да ме спреш да сторя това, трябва да насъскаш хората си по мен. Аз доведох дамата тук и аз ще я върна.

Той подкани Елиза да стане и я загърна с наметалото. Тя хвърли уплашен поглед към Николаус и забеляза облекчено, че той се отказа от по-нататъшни сцени и се ограничи с поток от полугласни ругатни. Максим придърпа Елиза към вратата. На собственика, който се беше въздържал от каквато и да е намеса, той пъхна в ръката няколко монети, и двамата с Елиза напуснаха гостилницата.

— Трябва да побързаме — промърмори той, прегърнал я, на път към обора. — Трябва да отида при Хилърт.

— Максим, излагаш се на опасност. — Тя потърси погледа му, когато той спря и хвана ръцете й. — Би могло да ти струва живота! Трябва ли да ходиш?

— Повярвай ми, нямам друг изход. И първата ни брачна нощ си представях по друг начин. Но съдбата не пожела така. Затова мога само да те помоля да имаш търпение и да ми повярваш, че не успях да те направя щастлива, но няма да бъде за дълго.

Той се наведе, и я целуна в уста, без да се смущава от евентуални свидетели. След това я въведе в обора.

Максим затегна колана на седлото — повдигна я на коня и когато тя посегна за юздите, той притисна устни до ръката в кожена ръкавица с тайна молитва наистина да може да спази обещанието си.