Катлийн Удиуиз
Сълзи от злато (18)

Глава седемнадесета

Укрепленията, издигнати от гражданите на Любек няколко века преди това, го превръщаха в трудно превземаем пристанищен град. Пред огромните градски стени стояха на пост кулите-близнаци, чиито оръдия преграждаха пътя на врага. Под небето, пламтящо в лъчите на залязващото слънце, градът блестеше като украшение, отрупано със скъпоценни камъни. Островърхите покриви и високите църковни кули отразяваха последните слънчеви лъчи и изпъстряха настъпващото смрачаване.

— Любек, най-главният сред всички градове! — извика Николаус, когато малката група, яздейки, се приближаваше към градските стени.

— Царицата на Ханзейските градове — усмихна се той на Елиза, която яздеше до него на новия си кон. — Нима не е истинска перла?

— Да, наистина е така — отвърна тя, изпълнена с възхищение.

Веднага щом преминаха през градските порти Холстентор, Николаус ги поведе през лабиринт от улици и улички, докато накрая спря пред една внушителна къща в старонемски стил. На един от прозорците на долния етаж млад мъж се взираше през стъклото. Като видя пристигащите, лицето му грейна и той веднага изчезна. Малко след това се чуха радостни викове и вратата се отвори. Две жени и младият мъж излязоха от къщата, махайки с ръце.

Николаус, който бързо се спусна от седлото, поздрави високо с широко разтворени ръце. Двете жени, развълнувани като деца се втурнаха към него, говорейки възбудено и се хвърлиха в прегръдките му, а младият мъж потупваше капитана сърдечно по рамото. За момент Николаус изглеждаше попаднал във водовъртеж от ръце и прегръдки.

— Семейството на Николаус изглежда толкова жизнерадостно, колкото е и той — отбеляза, смеейки се, Максим, като помагаше на Елиза да слезе от седлото. Колкото и поведението му да беше безукорно що се отнася до етикета, очите му я зовяха и обещаваха непознати радости. Внезапно през главата й мина мисълта, че има един начин да уталожи страстта си: тя би могла да му се отдаде…

Елиза сама се изненада от посоката на мислите си. Но как така Арабела бе предпочела едно невзрачно същество пред този мъж? Сигурно братовчедка й е от камък…

— Арабела е глупачка — промърмори тя, без да иска.

— Моля? Какво те кара да мислиш за Арабела? — попита учудено Максим.

Елиза въздъхна и потръпна с цялото си тяло:

— Съмнявам се, че би разбрал. Само една жена може да разбере това, което току-що си мислех.

— Опитваш се да отклониш отговора.

— Женски трик. — Тя му хвърли кос поглед и добави: — Това е нашето единствено оръжие.

— Вероятно никога няма да разбера какво става в твоята прекрасна главица. — Погледът му, изпълнен с любов, галеше лицето й и това я накара да се изчерви. — Може би не споделяш напълно чувствата ми — прошепна й той, — но аз бих могъл да те науча на нещичко.

Елиза вдигна рязко глава. Максим беше произнесъл на глас нейните тайни желания и изведнъж тя се уплаши, че той може да чете мисли. Тя облекчено пое въздух, когато една млада руса жена на около двадесет години се отдели от групата на Николаус и с лъчезарна усмивка тръгна към Максим.

— Вие трябва да сте лорд Сиймур — поздрави го тя на изряден английски. — Николаус толкова ми е говорил за вас, че не бих могла да очаквам някога да се запозная с вас. Аз съм Катарина Хамилтън, негова братовчедка… т.е. всъщност нашите майки са били далечни братовчедки, така че ние не сме много близки роднини.

Максим се поклони.

— Удоволствието е мое, госпожице Хамилтън.

— А това трябва да е Елиза — каза Катарина, отбелязвайки красотата й. Добре можеше да се разбере защо Николаус беше толкова привлечен от това момиче. — Николаус ни писа, че ще доведе и вас. Приятно ли беше пътуването?

— Благодаря, много приятно — отвърна Елиза мило. — Много се радвам, че тук срещам хора, с които да разговарям. Вече се опасявах, че няма да мога да разбера нито дума.

— Сигурно не е лесно да отиде човек в чужда страна, особено ако не знае езика, но вие изглежда сте се справили добре. Със сигурност лорд Сиймур и Николаус са били добри покровители.

— За известно време имах чувството, че съм прекалено много наблюдавана и покровителствана — пошегува се Елиза, поглеждайки към Максим. — Но вие откъде знаете толкова добре английски?

— Баща ми беше англичанин и предпочел да остане тук, след като се оженил за майка ми — обясни Катарина. — Брат ми Джъстин и аз бяхме деца, когато майка ни почина. Малко след това и баща ми ни напусна и тогава майката на Николаус ни взе при себе си и се грижеше за нас като за свои деца.

Тя сви тесните си рамене и продължи:

— Откакто Николаус замина, тук е доста пусто. Трябва да призная, че ви завиждам.

— На мен? — попита изненадано Елиза. — Но за какво?

— Ами, всяко младо момиче си мечтае да бъде заобиколено от толкова красиви мъже. Ако имах такива придружители, веднага бих напуснала Любек, но както виждате, аз съм вече стара мома.

— Катарина! Какво ще си помисли лорд Сиймур за теб?

Пълната белокоса жена, която сърдечно беше поздравила Николаус, идваше към тях, опряна на ръката му. Гледайки към Максим, тя извика:

— Не трябва да вярвате на всичко, което Катарина казва, млади господине! Понякога и тя не знае какво говори.

— Доколкото си спомням, Катарина никога не е била вързана в устата — подхвърли шеговито Николаус.

— Николаус! — дръпна го възрастната дама за ръкава и го смъмри: — Трябва да се срамуваш, защото ти я предизвикваш така. Откакто е дошла при нас, само Господ знае какви идеи си пуснал в главата й. Ако не беше мой син, щях да ти покажа вратата.

Джъстин се включи в шегите:

— Ако го нямаше братовчеда Николаус, Катарина и аз щяхме да бъдем истински светци за леля Тереза…

Николаус обгърна майка си с ръка и я притисна до себе си:

— Ах, каква радост е да те видя отново — целуна я той по побелелите слепоочия. — Но аз забравих нашите гости. — Той посочи Елиза, която усмихвайки се, слушаше семейната препирня. — Майко, това са двама много добри приятели, госпожица Елиза Редбърн и лорд Максим Сиймур.

— Колко мило, че ни посетихте — отвърна майката на Николаус и мило пое ръката на Елиза. — Добре дошли… госпожице… господине… — С подканящ жест тя помоли: — Влизайте, стоплете се на огъня.

Тя прихвана полите си и ги поведе към къщата. В коридора повика едно момиче от прислугата да помогне на гостите. След това плесна с ръце и нареди на други две момичета да приготвят храна в съседната голяма стая.

— Сигурно нашите гости са много гладни — каза тя съчувствено. — Ще седнем на масата веднага щом сте готови.

Максим се огледа и попита капитана:

— Мога ли да се измия някъде и да се пооправя? След един ден път се чувствам всичко друго, но не и свеж.

— Да, ще ти покажа стаята — каза Николаус, посочвайки с ръка към стълбището. — Нашите хора ще качат багажа, докато си на масата.

— Може би и госпожица Елиза би искала да се освежи — предложи домакинята.

— Добре би било — отвърна Елиза с благодарност.

— Николаус ще ви покаже стаята за гости. — Майката се обърна към сина си и попита тактично: — Съгласен си да дадем на госпожица Елиза стаята за гости, нали?

Капитанът кимна, като не допусна да се прочете нищо по лицето му. Да възрази против това, че Елиза и Максим ще обитават един и същ етаж съвсем сами, би означавало да им няма доверие, а неговата гордост не позволяваше да изрази подобно нещо.

Тримата заедно се изкачиха на последния етаж, като Николаус вървеше пред тях. Горе той ги поведе по един широк коридор. В дъното капитанът отвори една тежка врата и с кратко движение на ръката покани Елиза да влезе в топлата светла стая.

— След малко ще дойда, госпожице — каза той учтиво.

Елиза кимна и влезе в стаята, а Николаус поведе Максим към една стая, обзаведена с подбрани, изискани мебели. По стените на преддверието висяха етажерки с безброй томове в кожена подвързия. Пред един изкусно изработен шкаф имаше голямо бюро и стол в испански стил.

— Баща ми обитаваше преди тези помещения — обясни Николаус. — Сега Джъстин живее тук, защото никой от нас не искаше да изкачва стълбите. Той често се оттегля тук и се задълбочава в книгите и картите на баща ми. Е, може някой ден от него да излезе голям учен. Докато си тук помещенията са изцяло на твое разположение. Засега Джъстин ще спи в една стаичка до кухнята.

— О, на мен не ми е необходимо чак толкова много място — възрази Максим. На него не му бяха убягнали погледите, които Николаус и майка му си размениха. Възможността да бъде толкова близо до Елиза му беше приятна, но същевременно знаеше и за изкушенията, които би донесла тази близост. Предпочиташе да ги избегне, за да не злоупотреби с гостоприемството на този дом. — Една малка стая би ми била достатъчна.

Николаус поклати глава:

— Не, приятелю. Майка ми би била дълбоко засегната, ако настаня някой гост там. Освен това Джъстин е свикнал от време на време да нощува там.

Максим трябваше да се примири. Той пристъпи към прозореца, дръпна завесата и се взря през стъклото навън, във все по-непрогледния мрак.

— Николаус, трябва да използвам престоя си в Любек, за да уредя нещо — каза той през рамо. — Семейството ти би ли имало нещо против, ако от време на време излизам?

Николаус сбърчи чело, леко изненадан — какво може да урежда един непознат в Любек.

— Максим, ти можеш свободно да се движиш, но внимавай. В Любек човек лесно може да се обърка. Най-добре е да си вземеш водач.

Максим се засмя на съвета му.

— Добре, ще внимавам.

— Ако мога да те придружа до някъде… — Капитанът не довърши изречението си.

— Сигурно имаш да уреждаш свои лични дела. Моите, напротив, не са толкова важни. Всъщност, бих искал да опозная града малко по-добре.

Този отговор не задоволи съвсем Николаус, но в това той видя възможност да използва отделянето на Максим от Елиза в своя полза.

— Приготви се за вечеря — прибърза той. — Умирам от глад.

— Искам само да се измия и веднага слизам.

Николаус тръгна към вратата, спря се и хвърли поглед назад.

— Няма да бъдеш толкова глупав да търсиш Карл Хилърт, нали? — каза той изведнъж.

— Е, не е съвсем изключено. Той предизвика любопитството ми — отвърна Максим замислено.

Николаус се сепна. Обърна се и изгледа приятеля си.

— Максим, Хилърт е много опасен. Далеч по-заможни и по-влиятелни от тебе мъже се страхуват от него. Моля те, не се занимавай с него. Само ако не му излизаш на пътя можеш да си спасиш живота.

— Нямам намерение да умирам — засмивайки се, Максим отхвърли загрижеността на приятеля си. — Повярвай ми, има толкова прекрасни неща, за които трябва да живея.

— Живееш твърде опасно — промърмори Николаус. — Човек не бива да се сърди на Арабела, че преди да се ожени за другия, не е проверила достоверността на съобщението за твоята смърт, понеже в твоя случай е малко допустимо новината за смърт да се окаже невярна.

С това капитанът излезе и затвори вратата.

Мислейки още върху думите на приятеля си, Максим отиде до умивалника, където имаше кана и леген, и си изми ръцете. След като отвън не се чуваха вече нито гласове, нито стъпки, той взе една свещ и се приближи до прозореца. Дръпна завесата отново и настрани и раздвижи свещта пред тъмното стъкло от ляво на дясно. Повтори това движение няколко пъти и след това духна пламъчето. После остана така в сянката на нощта и изчака, докато видя в далечината отговор по същия начин.

Максим току-що се беше появил в приземния етаж и домакинята дойде да определи реда в трапезарията:

— Катарина, ти ще придружиш Николаус на неговата маса и ще бъдеш негова дама, докато аз ще се посветя на моите гости. Бих искала да знам какво са преживели по време на пътуването госпожица Елиза и лорд Сиймур.

С Катарина под ръка Николаус се приближи към Елиза.

— Ако на света има по-добър готвач от Дитрих, той е в дома на майка ми. — Той вдигна ръка като за клетва. — Не знаете какво ви очаква.

— Капитане, с вас трябва да съм нащрек — засмя се тя сърдечно. — Не знам дали да ви вярвам.

— Ще ви дам добър съвет. На Николаус не бива да се вярва — издаде го майка му полугласно. — Катарина сигурно ще се съгласи с мен. Той е едно лошо момче.

— Умолявам ви, скъпа госпожице, не слушайте тези жени — молеше Николаус. — Виждате как се отнасят към мен. С удоволствие биха ме изпекли на шиш.

— О, това звучи интересно и сигурно е приятно занимание за прекарване на времето — пошегува се тя.

Николаус изстена театрално:

— Как можах да ви доведа в тази лудница.

— Капитане, сега едно ми е ясно — каза Елиза с чаровен глас. — За мен вие вече не сте властният ханзейски капитан, който дълго време е трябвало да се лишава от семейство и родина, понеже, както виждам, вие носите в сърцето си любимите си същества, без значение на време и място.

Майка му засия.

— Да, така е. Николаус е винаги при нас, в мислите си, където и да се намира.