Катлийн Удиуиз
Сълзи от злато (17)

Глава шестнадесета

Из въздуха се рееше вихрушка от снежинки, спираше по широките клони на иглолистните дървета и покриваше в бяло хълмове и долини. Край едно бълбукащо, полузамръзнало поточе една сърна вдигна влажен нос и задуши въздуха. Дългите й уши потрепнаха, когато слаб звън проникна отдалеч в тишината на ранното утро. Сребърни звънчета прозвънваха из гората и издаваха приближаването на нещо непознато. Високо извикване и приглушен тропот на копита — и сърната се изгуби в гората, бягайки на зигзаг. Малко след това се появи впряг с четири коня. Други три коня бяха завързани на задната част на великолепна шейна. Ескортът от шестима мъже в сини пелерини с червена подплата бе красиво зимно петно сред зимните тонове на гората. Впечатляващото им облекло бе типично за вкуса на Николаус фон Рейн.

В този ден Николаус си достави удоволствието да прави впечатление на Елиза. Той лично бе наредил да се изработи това луксозно превозно средство, за да могат пътуващите да изминат пътешествието си помпозно. Една карета, която граф фон Аридел бе закарал няколко години преди това в Англия, му бе послужила за идея. През лятото на превозното средство можеха да се поставят големи колела, а сега окованите с желязо плъзгачи осигуряваха придвижването по сняг и лед.

Вътрешността не можеше да бъде по-помпозна. Украсените с богата дърворезба кепенци можеха да се разтварят широко през по-топлите сезони, за да пропускат свежия въздух, или пък да се затворят като сега плътно срещу ледените ветрове. Срещу течение каретата бе уплътнена отвътре с кадифена тапицерия. Върху тапицираните седалки бяха пръснати множество възглавнички и кожени завивки, които предвещаваха топло и уютно пътуване. На специални поставки между седалките на пода бяха разположени грейки, за да могат пътуващите да си топлят краката.

Николаус, който непрестанно мислеше за всякакви приумици на изисканата кухня, бе наредил да се изработи една сгъваема маса, която можеше при необходимост да се разпъва между седалките. Освен това за удобството на пътниците допринасяше голям набор от вина и претъпкана с провизии кошница.

Още от самото начало Николаус бе поел ролята на домакин и бе избрал местата така, че Елиза да седне до него, а Максим трябваше да седне срещу тях. Капитанът се наслаждаваше на правата си спрямо Елиза и я разсейваше с една лекция за историята на Ханзата още от самото й основаване, когато група немски търговци се съюзили срещу беззаконията на уличните разбойници. Тя научи за трите столетия на възход, за господарското, почти кралско поведение на едрите търговци от Ханзата в чуждите пристанища и в открито море. Но отслабването и замирането на опорите й в Новгород, по Темза и в Дания изпълваше Николаус с такова притеснение, че той поставяше под съмнение бъдещето на съюза.

— Понякога се питам дали насреща ни вече не повява дъхът на упадъка, а ние да сме прекалено горди, за да го усетим.

Елиза се опита да го ободри.

— Кажете, има ли Ханзата обичай да взима заложници и да иска за тях откуп?

Николаус се облегна назад.

— От време на време Ханзата наистина е взимала заложници, когато са й причинявали щети. Имате ли предвид нещо конкретно?

— Да, естествено — призна доброволно Елиза. — Баща ми. Той много пъти е бил в Стилярдс, преди да го отвлекат, затова се носят слухове, че Ханзата го е отвлякла. Питам се дали е възможно?

— Ние търгуваме със стоки, госпожице, а не с хора — отвърна Николаус.

Но Елиза не се остави да я отрежат така лесно и продължи да дълбае.

— Освен това се говори, че баща ми е заменил част от състоянието си срещу злато на Ханзата. Един скрин, пълен със злато сигурно би събудил интереса на някои от вашите едри търговци.

— Алчни хора има, разбира се, навсякъде. Хора, които жадуват за богатства. Но тъй като аз самият не зная нищо за това, за съжаление не мога да ви помогна, колкото и да ми се иска. Ако ми се удаде да ви върна бащата, сигурно бих спечелил любовта ви завинаги.

— А кой би могъл да знае? — попита Елиза, без да се поддава на опита му да измести темата на разговора. — Кого бих могла да попитам?

Капитанът посочи към Максим.

— Може би приятелят ми би могъл да ви помогне. Той си има навсякъде шпиони.

Максим вдигна поглед и погледна скептично Николаус.

— Николаус, не схващам шегата ти. За какви шпиони говориш?

— За Фич и Спенс естествено — отвърна Николаус в отлично разположение на духа. — Две печени момчета. Ти ги изпрати да доведат Арабела, а те се върнаха с тази перла на женствеността. Ако и за в бъдеще проявяват такава сръчност, спокойно можеш да ги изпратиш да търсят бащата на Елиза… кой знае кого ще ти доведат.

— Няма да им се доверя никога вече. Междувременно имам чувството, че двамата са пропътували до другия край на света, за да доведат една истинска вълшебница. — Максим посочи към сияещата Елиза. — Това не е обикновено момиче, тя е достойна за дворец. Честно казано, дори Арабела не би била в състояние да бъде толкова привлекателна и мила.

Без да се замисли, Елиза изтърва:

— Арабела е прекалено плаха за мъж като…

На Максим не му убягна колебанието й.

— За мъж като мен? Това ли искате да кажете?

— Исках просто да кажа, че вие сте така… че понякога можете да сте истински смел — отвърна смутено тя.

Максим бе очаквал пътуването до Любек с известно предубеждение, тъй като знаеше, че ухажването на Николаус ще постави на голямо изпитание самообладанието му, но поведението на Елиза, което ставаше все по-интимно, му даде повод да се надява на по-приятно пътуване.

— И вие мислите, че едно по-смело момиче би ми подхождало повече?

— Коя съм аз, че да си позволя да кажа такова нещо? — попита тя, преструвайки се на учудена. — Познавам ви едва от няколко месеца, сигурно не достатъчно дълго, за да мога да преценя правилно.

— И все пак… — той особено натърти тези думи, — вие сте си съставили мнение. Наистина съм много любопитен да го чуя. Значи мислите, че Арабела и аз не бихме си подхождали. Но не казахте кой, според вас, би бил по-добрият избор за мен. — Той втренчи настойчиво поглед в нея. — Момиче с вашия темперамент по-подходящо ли е?

Елиза отвори уста, но не можа да изрече ни звук. Можеше ли да му признае чувствата си?

— Не, не! — извика Николаус и с това я спаси. Не му харесваше обратът на разговора. От години наблюдаваше как около Максим се тълпят жени от всякакъв произход. Не би го учудило, ако и Елиза паднеше в капана на неговия чар. — Максим, ти си целеустремен и имаш силна воля. Спокойно, кротко момиче би било за теб най-подходящо, защото ще ти се подчинява. По тази причина Арабела е идеалният избор за теб.

— А какво ще кажете за себе си, капитане? — попита Елиза малко подразнена от неговата забележка.

Как си позволяваше да твърди, че Арабела, това колебливо и нерешително създание, което изглежда бе лишено от дълбоки чувства, би подхождала повече на Максим Сиймур от нея самата? О, не, мислеше си Елиза. Максим имаше нужда от жена с темперамент и плам, а не от някоя плашлива църковна мишка.

Тя замислено погледна Николаус.

— А какво момиче би подхождало на вас? Някое благо създание с меланхоличен поглед?

— Но отговорът е ясен, любима моя — отвърна Николаус и взе ръката й.

Сега Елиза съжаляваше, че някога бе насърчила капитана. Ако в началото неговото внимание бе за нея добре дошло, за да подразни Максим и да му покаже колко е желана, сега тя искаше от капитана само приятелство и нищо повече. И въпреки това се колебаеше да изясни отношението си към него, защото той изглеждаше по-решен от всякога да иска ръката й.

Максим се сви дълбоко в ъгъла, без да отмества поглед от прозореца. Въпреки външното спокойствие, той беснееше вътрешно. Николаус му бе приятел от години, но тяхното все по-очебийно съперничество представляваше заплаха за дългогодишната им дружба. Той си мечтаеше Елиза да изясни отношението си към капитана, за да може да се отърси от ревността.

На обед пътуващите спряха да отдъхнат. Конете се нуждаеха от малка почивка, а те самите имаха нужда да се подкрепят с провизиите от добре натъпканите кошници. Запалиха огън на едно закрито място и след кратка разходка кочияшът и ескортът седнаха край огъня, да залъжат глада си, а капитанът и неговите гости се оттеглиха в уединението на шейната.

След като се нахраниха, Николаус се извини и отиде в гората, за да се поосвежи малко, защото беше пил повечко вино. В негово отсъствие Максим неприкрито наблюдаваше Елиза, докато тя вече не можеше да издържа на погледа му.

— Какво има, милорд? Да не са ми поникнали изневиделица брадавици?

— Има нещо, което много ме занимава в последно време — отвърна той открито, — и искам да ви го кажа.

— Кажете, милорд. Направила ли съм нещо, което ви е обидило? — попита любопитно тя.

Максим, който си бе обмислил внимателно думите, изрече по-бурно, отколкото бе възнамерявал:

— Единствената обида се крие в колебанието ви да разкриете на Николаус, че не го обичате.

Елиза го зяпна слисано.

— Милорд, вие говорите твърде дръзко за нещо, което за вас преди бе по-скоро повод за забавление. Как така вие сте наясно с чувствата ми, преди аз да съм ги изразила?

— Както вече споменах, аз съм решен на брак…

— С всяка жена? — попита тя подстрекателски.

Без да обръща внимание на иронията й, той продължи:

— И бих забелязал, ако се държах като глупак.

— Сега на мен се полага да ви уверя, че не сте такъв, така ли?

— Да, прелестна Елиза, като ми кажеш, че не съм си въобразил това, което твоите целувки ми разкриха. Ти си играеш с мен и аз все повече се приближавам до мига, когато вече няма да мога да се преструвам на буца лед и ще те отвлека в леглото. Ако не искаш да бъдеш моя съпруга, или моя любима, кажи ми направо и аз няма да те безпокоя повече, нито пък ще преча на Николаус. Имай милост и не ме води за носа, както водиш него.

— А Арабела? — възкликна възбудено Елиза. — Не изпитвате ли вече симпатия към нея?

Максим се приведе напред и подпря лакът на коленете си.

— Тя вече избледня и се превърна в смътен спомен. Не мога вече да си спомня лицето й. Виждам винаги само твоето лице в мислите си, Елиза.

Щастие огря сърцето й, да, тя едва не се олюля от това опиянение — но той не говореше за любов, а само за страстно желание, а това не й стигаше. Тя искаше сърцето, разума и страстта му само за себе си. Никога не би се задоволила с това да дели любовта му с някоя друга.

— Може би става дума само за една преходна страст — предизвика го тя.

— Не съм непостоянен младеж — отвърна й той уверено, — познавам се твърде добре.

— Но познавате ли така добре и сърцето си? Бяхте толкова сигурен, че обичате Арабела, а сега казвате, че сте я забравили. Можете ли да ми се закълнете, че ще ме обичате през всичките дълги години занапред?

— Елиза, не знаех колко бяха сложни чувствата ми към Арабела.

— Но какво говорите? Не бяхте ли влюбен в нея?

Той се позабави, преди да отговори.

— Полудявам, когато ми вземат нещо, което ми принадлежи. Когато си мисля за нея, ми се струва, че на първо място е стояло желанието ми да отмъстя на Едуард.

— Преди не говорехте така. Бях сигурна, че причината за отвличането е била любовта ви към Арабела — отвърна учудено Елиза.

Максим вътрешно изруга. Той страстно желаеше Елиза и бе разочарован, че тя не му вярва. Затова опита по друг начин.

— Елиза, предлагам ти закрилата и името си. Няма ли да е разумно да сключим брак? В края на краищата аз нося отговорност за отвличането ти и хвърлих сянка върху репутацията ти.

— Спомняте ли си, че ме мразехте?

— Никога!

— Бях съвсем сигурна в това — настояваше Елиза.

Максим се ядоса.

— За да ме приемеш, не е наложително да ми извадиш сърцето, за да го огледаш внимателно! Не сме ли и двамата сами на този свят? Аз нямам семейство, а и ти нямаш никого, на който да можеш да се довериш. Никой не знае какво се случи с баща ти. Няма ли да приемеш предложението ми, пък макар и само, за да си помагаме взаимно?

Елиза се бореше с логиката на думите му. Тя очакваше от един брак много повече от една просто подходяща и разумна връзка.

— Максим, сигурен ли сте, че го искате — попита тя сдържано. — Може би ще срещнете някоя друга, която да желаете повече от мен?

— Никога не съм срещал жена — той замълча и я загледа втренчено, — която да ме е огорчавала като теб!

Елиза, която бе очаквала, че той ще започне да я уверява в страстите си, се опита на няколко пъти да проговори, но не намираше думи. Накрая се облегна назад и каза:

— Ако ме намирате така досадна, защо искате да се ожените за мен?

— Защото още не съм желал друга като теб — отвърна той и се усмихна измъчено.

Малко поуспокоена, Елиза отвърна колебливо:

— Предложението ви много ме изненадва. — Тя изрече това предпазливо и добре обмисляйки думите си, не защото не беше сигурна, а от предпазливост. Той бе така привлекателен и мъжествен, че винаги е бил уверен в благоразположението на жените, дори и само за мимолетни приключения. Елиза с огромно удоволствие би приела предложението му, ако не съществуваше опасност с течение на времето той да срещне някоя друга и да съжали, че се е оженил. — Преди да ви дам отговор, трябва да попитам сърцето си.

— Както желаеш Елиза, но моля те… моля те… мисли бързо. Боли ме, че трябва да стоя настрана и да гледам как те ухажва друг.

— Ще помисля — промърмори тя тихо.

Тя посегна към старите си ботуши, защото усети нужда да излезе на чист въздух.

— Извинете ме сега, искам малко да се поразходя. Веднага ще се върна…

Максим коленичи пред нея, взе от ръката й ботуша, и внимателно й го обу.

— Съмнявам се, че тези обувки ще са достатъчни да ти пазят топли краката. Ако непременно трябва да излезеш, остави ме да ти помогна — помоли я той.

— Щом желаете — отвърна тя с усмивка.

Максим й свали и другата обувка, положи крака й върху бедрото си и й обу ботуша. Неговата готовност да й помогне й бе направила впечатление още през изминалите седмици, както и многото дребни услуги, които двамата си бяха правили. Те ги обвързваха приятно в една общност. Може би бе глупаво от нейна страна да иска всичко наведнъж?

Максим се надигна и взе ръката й. Вдигайки я от мястото й, той здраво я обгърна, без да отмества поглед от очите й.

— А сега не ми казвайте, че не изпитваш същото, което изпитвам и аз, като те прегръщам.

Само тонът му бе достатъчен, за да ускори пулса й. Тя можеше да го чуе, види и помирише. Оставаше само да му се наслади.

— Не казвай, че не потръпваш, когато те докосвам — пошепна той дрезгаво, — и не се опитвай да ми разправяш, че не искаш да те любя.

Бездиханна, Елиза се бе взряла в него. Тя знаеше, че сега всъщност би трябвало да му противоречи. Но укорът й бе доста сдържан.

— Максим, не бива да говориш така с мен.

Погледът му сякаш я пърлеше, когато прочете в очите й отговора на своя копнеж.

— Защо? Страхуваш ли се да чуеш истината? Мадам, вие имате нужда от любов! — Той се изправи. — По дяволите, цяло мъчение е да те желая така страстно и то тук и сега.

От неговата близост й секваше дъхът, сърцето й биеше лудо, когато пошепна с остатъка от достойнство, който успя да съхрани.

— Ще съм ви благодарна сега, ако ми помогнете да мина по снега, милорд.

Максим се подчини с въздишка и слезе. Пред шейната той спря за миг, за да проясни главата си на студения вятър. Ескортът бе обградил огъня и си грееше ръцете, но когато той свали Елиза и я вдигна възторжено на ръце, усети погледите на мъжете по себе си. Николаус не беше крил претенциите си към момичето. Следователно нямаше да мине много време и той щеше да научи за тази сцена.

Носейки Елиза на ръце, той стъпваше тежко в снега, докато достигна една спокойна, оградена от високи борове просека. Тук дърветата изграждаха като че ли покрив и само тънък снежец покриваше земята. Едно място, което излъчваше спокойствие и сигурност. Природата изглеждаше като омагьосана заради снега, който блещукаше по клоните на дърветата и скърцаше при всяка стъпка.

Изведнъж той се засмя, воден от желанието малко да поразведри атмосферата и я завъртя в кръг така бързо, че Елиза остана без дъх.

— Моля, спрете, замая ми се главата. Освен това искам да остана за миг сама.

Максим посочи с усмивка към близкия гъсталак.

— Това уединено място подходящо ли е за вашите потребности?

— Много сте безсрамен — каза Елиза укоризнено.

— Скъпа моя, нямам какво да ви предложа, освен самия себе си — пошепна той и я целуна по челото, — макар и да имам много недостатъци…

Сърцето й щеше да изскочи, когато прочете откровеност в очите му. Те се гледаха дълго, много дълго, и им се стори, че светът е спрял. Тогава откъм огъня проехтя един вик и развали магията.

— Максим? Елиза? Къде сте?

Максим пусна с неохота Елиза на земята, защото стъпките на Николаус вече се чуваха. Наблизо се чуваше пращенето на счупени съчки.

Максим обгърна раменете на Елиза и я обърна с лице към гъсталака.

— Насам, мадам, насам… Откриха ни.

Той гледаше след нея и усети как магията бавно го напуска. Едва тогава се обърна към Николаус.

— Ах, ето ви! — извика капитанът, останал без дъх от бързото тичане през дълбокия сняг. Припряността му издаваше, че са му описали обстоятелствата около малкия им излет.

— Къде е Елиза? Мислех, че сте заедно — рече той и се огледа.

Максим посочи следите, които водеха към дърветата.

— Веднага ще се върне.

Николаус се вгледа в малките следи.

Максим, който не обичаше увъртанията, обясни, свивайки рамене:

— Не можех да допусна момичето да върви само по снега. Не искаше да си опропасти роклята и аз й предложих помощта си.

— И аз бих могъл да й направя тази услуга.

— Но ти също бе изчезнал в гората — напомни му Максим. — Дамата бе притеснена.

Капитанът още не се бе успокоил.

— Няма защо да я чакаш. Сам ще върна Елиза обратно.

— Както искаш — спокойно отвърна Максим.

Николаус гледаше умърлушено след него. Понеже не бе наясно с чувствата на Елиза, той започна да се съмнява дали бе разумно, че бе взел за компания и Максим. Не бе така наивен да подценява притегателната сила на Максим и пристрастието му към жените. Но докато двамата непрекъснато се караха, той си бе въобразявал, че е сигурен.

Елиза бе разочарована, когато, излизайки от гъсталака видя, че вместо Максим я чака Николаус. Внезапното чувство за вина, което изпита в негово присъствие, силно я потисна. Тя знаеше, че трябва да попречи на ухажването на Николаус, но понеже ценеше приятелството му, а и не можеше да признае чувствата си към Максим, искаше да го отхвърли по възможно най-тактичен начин. Ала не намираше точните думи и понеже не й хрумна нищо по-добро, каза:

— Изглежда вече не вали така силно.

Николаус погледна към небето, което се бе смръщило, и отвърна:

— Мисля, че още известно време ще вали. — После се обърна към нея. — Дойдох, за да ви отнеса до шейната, госпожице.

— Ах, няма нужда — побърза да го увери Елиза. Поколеба се да приеме от него тази услуга, особено щом търсеше начин да охлади симпатията му. — Обичам да ходя пеш.

— Жал ми е да не повредите роклята си в снега — възрази той и пристъпи крачка напред.

Спокойствието на гората бе нарушено от конско изпръхтяване. Елиза напрегнато се взря между дърветата и разпозна Максим, който водеше след себе си врания си жребец. Тя въздъхна с облекчение.

— Мъжете са готови да тръгваме — осведоми ги Максим в отговор на въпросителния поглед на Николаус. — Искат да знаят дали да яздят напред и да проправят пътя или да придружават шейната. Чакат разпорежданията ти. Бихме могли да пояздим малко край шейната — отбеляза той с поглед през рамо, докато качваше Елиза на седлото.

Жребецът направи няколко игриви стъпки, тъй че Николаус трябваше да се отдръпне. Той обузда нарастващия си гняв и замълча, дори когато му се наложи да види как Елиза се отдалечава, обгърната плътно от ръцете на Максим.

— Не бих понесъл да ви прегърне някой друг — пошепна й Максим.

Елиза положи ръката си върху неговата. Тя за малко не му каза с какво облекчение бе посрещнала появата му.

— Николаус ми е добър приятел. Не бих искала да бъде обиждан.

— Елиза, ако го обичаш, кажи ми го и аз ще се отдръпна. Не ми дължиш никакво обяснение. Но ако това, което вярвам, че усещам, наистина е вярно, и между нас има нещо, то в този момент трябва да кажеш истината. По-добре ще е, отколкото да даваш после закъснели обяснения.