Метаданни
Данни
- Серия
- Бюканън-Ренард (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Shadow Dance, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Диана Кутева, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 165гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джули Гаруд. Танц в сенките
Редактор: Даниела Атанасова
Коректор: Недялка Георгиева
Оформление на корицата: Борис Стоилов
ИК „Хермес“, 2008
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация
ТРИДЕСЕТА ГЛАВА
— Заявявам ти направо, че ако ресторантът е пълен, ще вляза през задната врата и ще ям в кухнята.
— Защо? — зададе очевидния въпрос Ноа.
Джордан го погледна така, сякаш и отговорът бе не по-малко очевиден.
— Нямам намерение да ме подлагат на поредната инквизиция. И определено нямам желание да ме зяпат втренчено, докато се храня. Отразява се зле на храносмилането.
— Хората са любопитни, това е всичко — опита се да я умилостиви Ноа. — Не можеш да го отречеш, сладурче. Ти си знаменитост.
— О, голяма знаменитост, няма що! Откакто пристигнах, умряха трима души. Ако сметнеш колко пъти съм била тук и го съпоставиш с броя на жителите, броя на неочакваните смъртни случаи, отчитайки и статистическата грешка…
— Която, предполагам, си ти.
— Точно така. Аз съм грешката в изчисленията.
— Разбира се, че си ти — подразни я Ноа.
— Можеш да стигнеш до едно-единствено заключение.
— Което е?
— Аз съм причина за епидемия.
Той я привлече в обятията си.
— Това е моето момиче!
— Не е смешно.
— Напротив, сладурче.
Джордан въздъхна. Не можеше да повярва колко лесно излизаше от равновесие напоследък.
— Добре, може и да не се държа съвсем разумно и да преувеличавам нещата, което, между другото, не е типично за мен. Аз винаги съм разумна. Но тук… не мога да мисля правилно. — Особено в твое присъствие, отбеляза наум.
Двамата завиха зад ъгъла и пресякоха улицата. Заведението на Джафи беше точно пред тях и Джордан видя, че има няколко клиенти, но повечето маси бяха празни.
— Ще влезем, ще хапнем и веднага си тръгваме. Става ли?
— Звучи вълнуващо. Дали да седнем край някоя маса, или да останем прави, докато се храним? — попита той, докато отваряше вратата.
Анджела се зарадва да ги види.
— Здрасти, Джордан! — извика тя.
— Здрасти, Анджела. Спомняш си Ноа, нали?
— Разбира се — усмихна се жената. — Вашата маса ви очаква. С големите събития през днешния ден, сигурно сте изгладнели като вълци. — Тя прие поръчката им за напитките и добави: — Идвате съвсем навреме. Тъкмо се канех да събирам покривките.
— По-спокойна вечер? — попита Джордан.
— Винаги е така, когато е ден за покер — осведоми я сервитьорката. — Затваряме с час по-рано, за да може Джафи да почисти кухнята. Той мрази да закъснява за покера си.
Ноа отиде в мъжката тоалетна, за да се измие, а когато се върна, питиетата вече бяха на масата и Анджела чакаше.
— Не ми се ще да ви пришпорвам и обещавам да ви оставя на спокойствие, след като взема поръчките, но Джафи наистина би искал да започне да приготвя вечерята.
Даде им няколко препоръки и след като си избраха, забърза към кухнята.
Джордан се отпусна. Последните клиенти си бяха тръгнали и двамата с Ноа бяха сами в ресторанта. Нито Анджела, нито Джафи ги прекъснаха.
Ноа вдигна бутилката бира.
— Пия за последната ни вечер в Серенити.
Тя вдигна колебливо чашата си с вода и лед.
— Надявам се наистина да е последна.
Той отпи щедра глътка от бирата.
— Още няколко убийства — и ще им се наложи да сменят името на града[1].
Тя се усмихна.
— Май преувеличих, нали? Бях сигурна, че отново ще ни заобиколи любопитна тълпа и всички ще се надпреварват да задават въпроси за пожара и Джей Ди. А я ни погледни. Целият ресторант е на наше разположение и явно ще се нахраним на спокойствие. Късметът ни най-после проработи, нали?
Ноа й се усмихна, но не каза нищо. Анджела беше заета да сгъва покривки, но той забеляза, че току-що е оставила върху една от масите табла, пълна с тестета карти. Джафи очевидно организираше своята вечер за покер в ресторанта. Той се запита колко ли време ще е нужно на Джордан, за да се досети.
Тя не обръщаше внимание на Анджела. Явно мислеше за списъка на агент Стрийт.
— Какво ще стане с онези записи, които е направил Джей Ди? — шепнешком попита младата жена. — Дали ще станат публично достояние?
— Вероятно не.
— Знаеш ли какво не мога да разбера? След като всички в този град познават и кътните си зъби и знаят всичко един за друг, как е успяла Чарлин да опази в тайна своето малко… хоби?
Той се засмя.
— Хоби? Никога досега не бях чувал да го наричат така.
— И как всички онези хора в списъка са успели да скрият извънбрачните си занимания? — попита тя.
Ноа сви рамене.
— Ако много искаш нещо, все ще намериш начин да го постигнеш.
Джордан наклони глава и го изгледа изпитателно.
— Искал ли си нещо толкова силно, че да си готов да рискуваш всичко заради него?
Ноа се взря продължително в нея.
— Да, предполагам, че се е случвало — отвърна тихо.
И двамата млъкнаха, когато Анджела се върна, за да отнесе празните им чинии в кухнята. Джафи дойде, за да ги поздрави и да помоли Джордан да хвърли един поглед на Дора.
Тя стана и Ноа също се изправи.
— Коя е тази Дора? — попита той.
— Компютър — отвърна Джордан. — Сега се връщам. Довърши си питието.
— Аз ще му правя компания — обеща Анджела. — Искаш ли още една бира?
— Не, тази ми стига — поклати глава Ноа. — Кога започва покерът?
— След петнайсет минути. Мъжете скоро ще започнат да пристигат. Ето, погледни. Дейв Тръмбо тъкмо слиза от събърбана си. И Илай Уитакър е с него. Те винаги пристигат най-рано. Двамата са първи приятели — обясни тя. — Илай е най-богатият мъж в Серенити. Някои казват дори, че бил най-богатият в цял Тексас.
Жената издаде единия си крак напред и сложи ръка на кръста.
— Обзалагам се, че се питаш откъде са дошли всички тези пари. Никой не знае със сигурност, но всички обичаме да гадаем. Мисля, че може да ги е наследил. Макар че никой от нас не смее да го попита. Той не идва често в града. Предпочита да е сам. Наистина е срамежлив, пълна противоположност на Дейв, който е общителен и всички го харесват.
— Вие, жените, не играете ли покер?
— Разбира се, че играем, но не обичаме да играем с мъже. Те приемат всичко твърде навътре и гледат на всяка цена да спечелят. Не обичат като нас да си гостуват един на друг. Ние си имаме наша вечер за покер. Ето, идва и Стив Нелсън. Не си спомням дали онази вечер се запозна с него. Той има застрахователна агенция.
Джордан бе зад компютъра на Джафи, без да подозира за пристигането на покерджиите. Седнал на тяхната маса, Ноа се чудеше дали тя чува шума и гласовете. Ресторантът доста бързо се бе напълнил с хора.
Джордан бързо реши последния проблем на Джафи. Той беше объркал две различни команди. Тя търпеливо му обясни какво да прави, за да не повтаря грешката си.
— Запомни — рече младата жена, — че Дора не хапе.
Джафи избърса ръцете си с кърпа и кимна.
— Но ако имам проблеми…
— Можеш да ми пратиш имейл или да ми се обадиш.
Младата жена му даде няколко съвета как да работи с програмите, но като видя безизразния поглед на Джафи, разбра, че той не разбира нищо от това, което му говори. Имаше чувството, че известно време ще й се обажда всеки ден. Мисълта я накара да се усмихва, докато се връщаше на масата. Вечерта в крайна сметка се оказа отморяваща. Сега най-големият й проблем бе десертът. Да си поръча ли, или да се въздържи? Шумът прекъсна мислите й и тя се спря като закована на прага, щом видя тълпата.
Ноа я наблюдаваше, докато влизаше в салона. За нищо на света не би пропуснал да види изражението на лицето й.
Насъбралото се множество притихна и всички погледи се насочиха към нея.
— Какво е всичко това? — едва чуто прошепна младата жена.
— Вечер за покер.
— Тук? Вечерта за покер ще бъде тук? Аз помислих… предположих, че… Мислиш ли, че ще можем веднага да си тръгнем?
— Съмнявам се.
— Бихме могли да се измъкнем от задната врата…
Той поклати глава:
— Няма да стане.
Тя го разбра, когато се огледа наоколо. Всички мъже бяха станали, а тези, които още не се познаваха с нея, чакаха да бъдат представени.
Джафи се зае с почетната задача. Имаше толкова много желаещи да й стиснат ръката, че тя не можа да запомни имената им. Всеки мъж й казваше „здрасти“, а след приключването на формалностите я бомбардираха с въпроси.
Не само искаха да узнаят всичко за пожара и ужасната смърт на Джей Ди. Искаха да чуят отново историята как е намерила труповете на професор Макена и Лойд в багажника на колата си. Джордан нямаше да се изненада, ако пожелаят от нея да възстанови сцената. Тя отговори на всеки въпрос — понякога по два пъти, — опитвайки се да задоволи нездравото им любопитство. Дори успя да се засмее един-два пъти, а между въпросите Дейв, търговец до мозъка на костите си, се опита да й продаде нова кола.
Ноа също трябваше да отговори на доста питания.
— Според Джо, дали Джей Ди е убил двамата мъже? — попита Джафи.
— Той е голям хитрец — заяви Дейв. — Обзалагам се, че го е направил.
— Чух, че Джей Ди бил изчезнал — намеси се мъж на име Уейн.
— Дали Джо е разполагал с достатъчно улики, за да го арестува? — попита Дейв.
— Това вече няма значение, нали? Мъжът е мъртъв — напомни Стив Нелсън на групичката. — Я ни кажете, агент Клейборн, вие двамата с Джо претърсихте ли къщата на Джей Ди?
Ноа доста трудно сдържа усмивката си. Отлично знаеше защо Стив толкова се интересува. Искаше да разбере дали Джей Ди е пазил сведения за него.
— Да, претърсихме я. Двама други агенти от ФБР опаковаха всичко и го отнесоха. Макар че нямаше кой знае какво.
Стив не умееше да прикрива чувствата си. Ноа видя облекчението в очите му и знаеше защо. Той фигурираше в списъка на Джей Ди не само заради връзката си с Чарлин, но и с някои факти, уличаващи дейността му на застраховател.
— Смятате ли, че някога ще се разбере защо Джей Ди е убил онези мъже? — поинтересува се Дейв.
— Джо ще ни каже, когато разбере нещо — увери го Стив.
— Мъчно ми е за Ранди Дики. Той се оказа свестен шериф. Това ще бъде тежък удар за него. Мисля, че Джей Ди беше единственият му близък роднина.
Ноа забеляза, че Илай Уитакър стоеше и слушаше разговора, но почти не взе участие в него.
— Ти с какво си изкарваш прехраната, Илай? — попита го агентът.
— Отглеждам коне, имам и стадо говеда — отвърна мъжът.
— Каква порода?
— Дългороги. Изглежда, те са най-подходящи за развъждане в тази част на страната.
Ноа му зададе още няколко въпроса за работата му и не след дълго двамата се отделиха от групичката, потънали в разговор за отглеждането на добитък.
Дейв се усмихна.
— Никога не съм виждал Илай толкова дълго да говори с непознат.
Останалите мъже също го забелязаха и кимнаха.
Стив се обърна към Джордан:
— Знам, че вие двамата сте отскоро в града, но не ви възприемам като чужденци. Станахте причина за голямо оживление. Кога напускате Серенити?
— Утре — отвърна тя.
— За мен беше истинско удоволствие да се запознаем — увери я Дейв.
— Мисля, че доста ги разпитвахме за една вечер — намеси се Джафи. — Защо не си вземете по едно питие от бара и да заемете местата си?
Останалите мъже се разпръснаха, но Дейв и Илай останаха с Джафи, за да си вземат довиждане с Джордан.
— Определено ще ми липсваш — каза Джафи. — И наистина съжалявам, задето си изгубила историческата документация. Разбрах, че си я оставила в къщата на професора. Направи си целия този труд да я копираш, а накрая всичко е изгоряло при пожара.
— Истинско безобразие. Да не би да искаш да кажеш, че си дошла чак от Бостън заради тези проучвания? — попита Дейв.
— Наистина ли всичко е изгоряло? — учуди се Илай.
Джордан най-после успя да вземе думата:
— Имам копия. Те не бяха в къщата, вече бях изпратила голяма част от документите в Бостън, преди оригиналите да изгорят. Ако Джо или двамата агенти, които водят разследването, имат нужда от тях, ще им ги изпратя обратно.
— Е, това наистина са добри новини — зарадва се Джафи. — Значи пътуването ти не е било напразно. Вечерята днес е за сметка на заведението и не си помисляйте да спорите. Двамата с Дора сме изключително благодарни за помощта ти. Искрено се надявам, че някой ден пак ще дойдеш да ни кажеш „здрасти“.
Той я прегърна на сбогуване и стисна ръката на Ноа.
— Ако някой от двама ви има нужда от нова кола, си спомнете за мен. Лично ще ви я докарам до Бостън — предложи Дейв.
— Не се съмнявам, че ще го направи — подкрепи го Илай и се запъти към масата си.
Ноа остави щедър бакшиш на Анджела и поведе Джордан към вратата, съпроводен от дружно „довиждане“.
Никой от двамата не продума нищо цяла пресечка. Джордан първа наруши тишината:
— Хм. Вечер за покер. Изобщо не подозирах какво се задава.
Ноа се засмя.
— Никога досега не бях виждал онова изражение на лицето ти… когато съзря цялата тълпа.
— Вечерта не беше толкова лоша. Нахранихме се на спокойствие и се запознахме с някои очарователни господа — рече тя. — Очарователни… и доста интересни — отбеляза и кимна.
— Знаеш ли какво още е интересно?
— Какво?
— Половината от тези очарователни господа бяха в списъка.