Джули Гарууд
Танц в сенките (21)

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

За пръв път в своя нещастен живот Джей Ди изпитваше истински страх. Сякаш бе паднал в толкова дълбок гроб, че се чудеше дали някога ще успее да се измъкне оттам.

Проблемът беше работодателят му. Мъжът го плашеше до смърт. Само като го погледнеше по своя особен начин и Джей Ди усещаше как кръвта му се вледенява. Беше виждал такъв поглед в затвора. Осъдените до живот, които нямат какво да губят, гледаха така. Убий или ще те убият. Това означаваше.

Кал го бе научил да стои по-далеч от онези мъже и в много случаи го бе защитавал от тях. Никой не смееше да се изправи срещу Кал, не и този, който имаше поне капка здрав разум в главата.

Но сега Кал не можеше да го защити. Джей Ди трябваше да се оправя сам, а шефът му не бе по-различен от убийците, от които се криеше в затвора. Приличаше на тях и дори бе по-жесток и коварен от повечето. Джей Ди го бе видял да вдига професора и да го запраща като фризби към стената. Беше го уплашила не толкова физическата сила, а погледът в очите му, докато изстискваше последната капка живот от нещастника. Никога нямаше да забрави този поглед — щеше да го преследва в сънищата му, докато е жив.

Алчността бе убила Макена и алчността бе превърнала Джей Ди в съучастник на убиец. Сега вече бе твърде късно да съжалява. Беше на дъното на гроба и усещаше пръстта, която се сипеше отгоре му, за да го затрупа.

Шефът бе заповядал на Джей Ди да се отърве от трупа и да задържи жената в града, докато открие какво знае. Джей Ди успя да измисли само един начин да го стори. Постара се да я обвинят в убийства. Така брат му щеше да я арестува и пъхне в затвора. Поне такъв беше планът, но всичко се издъни, когато тя откри трупа, докато беше на територията на друг окръг. Знаеше, че си бе изпуснал нервите, когато видя телефона в ръката й, но в онзи миг мислеше само как да й го измъкне. Не, не беше вярно. Тогава изобщо не мислеше. Ако го бе направил, никога нямаше да я удари.

И като последен глупак вярваше, че Маги ще успее да оправи нещата. В крайна сметка тя беше шеф на полицията и той бе сигурен, че ще направи всичко, за което я помоли.

Но една беда никога не идва сама, както казваше Кал. Сега Джей Ди разбираше какво е искал да каже. Маги не можеше да оправи нищо, след като я уволниха. Властта й се бе изпарила. И сякаш не му стигаше това, ами и жената се оказа свързана с ФБР.

Ужасяваше се да каже на шефа си за брата и другия агент, който се бе лепнал за нея като долнопробен парфюм към нова риза.

За късмет шефът му вече знаеше. Каза на Джей Ди, че няма значение колко агенти на ФБР има в града, задачата му е да я задържи тук, докато намери удобен момент да си побъбри насаме с нея. Начинът, по който бе казал побъбри, го бе изпълнил с желанието да побегне, накъдето му видят очите. Но вече бе късно за това. Прекалено късно. Инцидентът с Лойд беше последната капка.

Не беше случайност, че Джей Ди се натъкна на Лойд, докато механикът товареше багажа си в колата с намерението да напусне града. Маги му бе подшушнала, че Джордан Бюканън разправяла на всички, че Лойд се е държал много подозрително, когато отишла да си прибере колата от гаража му. Дори смятала, че Лойд е знаел, че трупът е в багажника.

Джей Ди искаше само да си поговори с Лойд и да разбере какво е видял, но в мига, в който го зърна, Лойд се втурна към къщата и опита да се барикадира отвътре.

— Искам само да поговорим, Лойд! — извика Джей Ди.

— Върви си или ще извикам шерифа! — изкрещя на свой ред Лойд. — И не се шегувам, наистина ще го направя!

— Забрави ли къде живееш?

— Какво искаш да кажеш?

— Ти живееш в Джесъп Каунти, глупако, а това означава, че ако позвъниш на шерифа, ще се обадиш на брат ми. А ти отлично знаеш, че той ще направи всичко, за което го помоля — излъга Джей Ди.

Лойд изруга.

— Точно така! — кресна отново Джей Ди. — Пусни ме вътре, искам само да поговорим. Ще чакам търпеливо тук, докато се решиш. Няма да те нараня, Лойд.

— Ти нарани онзи човек.

— Не, не съм. Кълна се, че не съм! Той беше вече мъртъв, когато го намерих. Някой… няма да кажа кой, ми каза да го сложа в колата на онази жена. Само това съм направил.

— Ако ти повярвам, ще ме оставиш ли да замина от града? — попита Лойд. — Само докато всичко отмине и ФБР напусне Серенити.

— Точно това се надявах, че ще направиш. Ако искаш, можеш да ми се обадиш и да ми кажеш къде си се скатал, а аз ще изпратя едно от най-добрите си момичета да ти прави компания. Ще прекара с теб поне една цяла нощ. Мога да ти дам…

— Добре, ще ти се обадя — нетърпеливо се съгласи Лойд.

Джей Ди знаеше, че Лойд го гледа през шпионката, затова не се усмихна. Доволен, че няма да се обади на началник Дейвис или на шерифа, той се запъти обратно към пикапа си. След това зави зад ъгъла, изключи двигателя и зачака Лойд да потегли, за да го проследи.

Не го беше убил. Просто се обади по телефона и каза на шефа си къде може да открие Лойд. Не бе направил нищо лошо. Просто бе споделил малко информация.