Джули Гарууд
Танц в сенките (20)

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Професор Макена бе живял на тиха задънена улица, намираща се на километър и половина от главната улица на града. Мястото бе мрачно и неприветливо. Нямаше дървета, нито храсти или трева, които да смекчат грозотата на еднотипните къщи, повечето от които се нуждаеха от основен ремонт.

Началникът на полицията Дейвис ги очакваше. Ризата му бе влажна от пот, а когато Джордан и Ноа приближиха, той извади носната си кърпа и попи тила си.

— Отдавна ли ни чакаш? — попита Ноа.

— Не, само няколко минути, но е дяволски горещо. Извинете, мадам, че се изразявам така във ваше присъствие. — Джо отключи вратата. — Трябва да ви предупредя, че вътре е още по-топло. Макена е държал всички прозорци затворени, със спуснати щори и никога не е ползвал климатичната инсталация. Видях, че има такава, но не е била включвана. — Задържа вратата отворена и ги предупреди: — Внимавайте къде стъпвате. Някой вече е претърсил мястото.

Джордан едва не се задуши, когато влезе в дневната. Въздухът беше изпълнен с вонята на прегоряла риба, примесена с някаква металическа миризма.

Цялата къща бе разположена на площ от не повече от седемдесет и пет квадратни метра. Мебелировката бе оскъдна. До стената се виждаше диван със сива дамаска, толкова стар и разнебитен, че Джордан се зачуди дали професорът не го е намерил захвърлен на някой тротоар. Диванът бе с лице към широк прозорец, покрит с голям бял лист. Пред него имаше квадратна дъбова масичка за кафе, а отстрани се виждаше още една малка кръгла маса и лампа с прокъсан абажур. Върху кашон в ъгъла бе поставен стар телевизор марка „Филипс“.

Не можеше да се каже дали има килим или не. Подът бе покрит с вестници, някои пожълтели от времето, а навсякъде бяха пръснати разкъсани тетрадки и бележници. Някои купчини хартия бяха с височина към половин метър.

Тримата прегазиха боклуците и стигнаха до трапезарията в дъното. Единствената мебел тук бе голямо бюро. Професорът беше използвал сгъваем дървен стол, но някой го бе хвърлил в стената и отломките му лежаха пръснати по пода.

В разклонителя, поставен върху бюрото, се виждаха включени пет зарядни устройства за мобилни телефони. Самите телефони липсваха. Джордан едва не се спъна в дългия кабел. Ноа я сграбчи за кръста, преди да се просне по лице върху бюрото.

— Внимавайте! — обади се Джо.

Тя кимна, освободи се от Ноа и се запъти към тъмната кухня. Неприятната миризма ставаше по-силна и още по-противна. Мивката бе пълна с мръсни чинии — истинско пиршество за хлебарките, които шестваха по плота. До задната врата бе подпряна пазарска кесия, преливаща от разлагащи се отпадъци. Явно професорът я бе използвал вместо боклукчийско кошче.

Джордан се върна в дневната и излезе в коридора. От едната страна имаше баня — изненадващо чиста, имайки предвид състоянието на останалата част от къщата, — а отсреща бе разположена малка спалня. Чекмеджетата на скрина бяха издърпани, а съдържанието им — изпразнено на пода. Двойният матрак на леглото бе преобърнат и изтърбушен с нож.

Ноа влезе зад нея, взира се около пет секунди в бъркотията, сетне се върна обратно в трапезарията.

— Мислиш ли, че този, който е преровил мястото, е намерил това, което е търсил? — попита Джордан, която го бе последвала.

— Той? Не е изключено да са били повече — отбеляза Дейвис.

— Какво липсва според теб, Джордан? — попита Ноа.

— С изключение на почистващи препарати ли? Компютърът на професора.

— Правилно — кимна агентът.

— Кабелите са все още тук — рече Джо. — Виждате ли? На пода зад бюрото. И погледнете всички тези зарядни устройства. Обзалагам се, че е използвал телефони еднодневки, които не могат да се проследяват.

На Джордан й се стори, че под вестниците нещо помръдна. Сигурно някоя мишка. Не изпищя. Искаше, но се сдържа.

— Аз ще изляза малко навън… на чист въздух.

Не дочака разрешение. След като се озова на тротоара, разтри ръцете си и потръпна при мисълта за гадините, които може би се бяха заврели по дрехите й.

Ноа и Джо се появиха след десет минути. Ноа приближи към нея и прошепна:

— Мишката те изплаши, нали, сладурче?

Понякога й се щеше да не е толкова наблюдателен.

— Хей, Джордан, искаш ли да отвориш багажника? — подвикна той иззад колата.

— Не е смешно — отвърна му тя.

Но усмивката му говореше обратното. След като го отвори, се обърна към Джо:

— Сигурен ли си, че искаш да оставиш тези кутии вътре? Само за секунди ще бъдат нападнати от всевъзможни буболечки.

— Ще ги запечатам добре — отвърна началникът на полицията. — Двама полицаи ще ми помогнат да прегледам всичко в къщата, в това число и кутиите, страница по страница. Не съм сигурен какво ще търсим, но се надявам да се натъкнем на нещо.

Джордан изведнъж си спомни.

— Началник Дейвис, у мен е флаш драйвът, който ми даде професорът. Дали ще ви бъде от полза?

— Всичко, което би могло да ни даде информация за професора, ще ни е от полза — отвърна той. — Ще се погрижа да ви се върне.

Взе една от кутиите и се запъти към къщата.

— Предполагам, че след като свършим с тях, ще ги изпратя на роднините му. При условие че успея да ги открия — добави полицаят.

— Той е част от клана Макена — обади се Джордан, — но не ми се вярва някой от тях да е бил близък с професора. Той не беше съвсем в ред.

Изпита вина, че говори по този начин за един мъртвец, но просто искаше да бъде честна.

Джо се спря на прага.

— Успяхте ли да прочетете някои от тези документи?

— Не. Прочетох само по няколко листа от всяка от кутиите, но това е всичко.

Ноа отвори вратата на колата и й подаде ключовете.

— Ти влез и пусни климатика. Аз ще дойда след минута.

— Струваш ми се ядосан.

— Не съм ядосан, а раздразнен. Наистина се опитвам да се съобразявам и нагаждам към доста неща, което е доста необичайно за мен, но все пак се справям, нали?

Тя не се усмихна, макар че й се искаше.

— Да.

— Знам, че Джо е говорил с шериф Рандал Дики, но още не ми е казал нито дума. Това означава, че е сключил някаква сделка. Затова…

— Ъхъ.

— Дотук със съобразяването. Качвай се в колата. В този момент Дейвис излезе от къщата.

— Не забрави ли да ме информираш за разговора си с Ранди Дики? — попита го Ноа, докато мъжът заключваше входната врата.

— Не, не съм забравил. Мислех, че по-късно можем да поговорим за това на чаша бира.

— Кажи ми сега.

— Трябва да се опиташ да разбереш. Преди да пуснат брат му условно, Ранди вършеше добра работа като шериф. Но Джей Ди е луда глава, а Ранди би искал да му даде втори шанс да се поправи. Аз се съгласих с него.

— Това не го решаваш ти.

— Да, аз го решавам. Освен ако Джордан не повдигне обвинение срещу Джей Ди, задето я е ударил, нито ти, нито тя можете да направите нещо. Не се опитвам да се опълча срещу теб. Просто ти обяснявам как стоят нещата. Както ти казах и преди, аз трябва да живея в този град, а това означава, че се налага да се разбирам с хората, които имат власт. Шериф Ранди може да ми стъжни живота. Няма значение, че е в друг окръг. Пак има влияние.

— О, да. Както го описа, явно е страхотен шериф, няма що!

— Нямах това предвид. Той просто ме моли за услуга, това е всичко.

— И ако не получи тази услуга, ще ти стъжни…

— Добре, добре — вдигна ръце Дейвис. — Помня какво съм казал. Но Джей Ди му е брат — повтори — и ако тя повдигне обвинение, ще го вкарат в затвора, преди да щракнеш с пръсти. Ранди ще ми е задължен, ако тя не го направи.

— Мислех си, че искаш да те назначат за постоянно за началник на полицията.

Джо се смути.

— Жена ми казва, че не бива да позволявам на егото си да ми пречи. Преди го правех, но сега съм шеф и бих могъл да приема работата, ако градският съвет пожелае.

— Искам да говоря с Ранди.

— Споменах му за желанието ти и той каза, че няма нищо против.

— Няма нищо против, така ли? — Ноа усети как кръвта му кипва. — И къде е той сега?

— Истината ли искаш?

— Не, Джо, излъжи ме.

— Хей, не е нужно да се впрягаш. В момента Ранди търси брат си. Честно, закле се в Бог, че не знае къде е Джей Ди и е много разтревожен, че може да направи някоя глупост.

— Джей Ди вече е минал етапа на глупостите.

— Той ще се появи и когато това стане, Ранди ще го доведе в участъка, за да седнем заедно и да изясним цялата работа.

— Да изясните заедно цялата работа? Джей Ди е заподозрян в разследване на убийство.

— Но това е моето разследване — изтъкна Дейвис.

Ноа не обърна внимание на забележката му.

— Срокът си остава същият, Джо. Ранди трябва най-късно до утре да доведе Джей Ди.

— А ако не може да го открие?

— Тогава аз ще го направя.