Джули Гарууд
Танц в сенките (17)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Лойд бе сгънат като акробат — единият крак под него, а другият — притиснат към тила. Върху лицето му бе застинал израз на безкрайна изненада, не болка, а просто удивление. Приличаше на огромен шаран с изцъклени очи, висящ в края на рибарска кука. Джордан бе убедена, че това изражение щеше да я преследва дълго, много дълго време.

— Права си, Джордан. Лойд наистина е бил едър мъж. — Ноа стоеше пред отворения капак и се взираше в трупа. Извърна глава и я погледна.

Тя седеше на каменната стена и го чакаше да свърши с огледа на мъртвеца. За нищо на света не можеше да гледа бедния Лойд и секунда повече.

— Не е в найлонов чувал — отбеляза с немощен глас. Не можеше да си представи защо в момента това е толкова важно за нея.

— Не, не е — съгласи се Ноа.

Началник Дейвис беше застанал до него. Двамата мъже вече си говореха на малки имена. Убийството имаше свойството да преодолява официалностите.

— Значи сме единодушни? — попита Дейвис, след като се облегна на багажника. — Един удар в тила. След това е бил напъхан в багажника, нали така?

Ноа кимна:

— Така изглежда, Джо.

— Ударът е строшил черепа — продължи със заключенията Дейвис. — Този, който го е направил, трябва да е бил доста силен. Някой наистина много силен.

Сякаш по даден знак, двамата мъже се извърнаха едновременно и погледнаха към Джордан. Нима се чудеха дали е достатъчно силна, за да убие Лойд? Тя скръсти ръце и изгледа намръщено Ноа. По-добре да не му минава подобна налудничава мисъл.

Джо се извърна отново към Лойд.

— Какво става? — попита объркано. — Два трупа за колко? Два дни? Или три?

— Това първото ти убийство ли е? — попита го Ноа.

— Второто, ако броим и това на професор Макена — отвърна новият началник на полицията. — Въпреки че не съм видял тялото, сега аз водя разследването. Това е второто убийство, извършвано някога в Серенити. Ние сме мирна общност. Поне бяхме такава, преди гаджето ти да се появи в града и мъжете да започнат да мрат като мухи.

Ноа не обори предположението на Джо, че Джордан му е гадже.

— Знаеш, че тя не го е направила. Не е убила нито един от двамата.

— Лойд беше главният ми заподозрян. Колата й е била в сервиза му и е имал възможност да го извърши.

— А мотивът? — подсети го Ноа.

Дейвис поклати глава.

— Все още не съм го установил. Ще ми е нужна помощ. Насам идват двама заместник-шерифи, които имат много повече опит.

— С убийства?

Новоизпеченият шеф на полицията вдигна рамене.

— Не знам. Освен това от Бърбън ще дойдат детективи.

— Къде е съдебният лекар? — попита Ноа и погледна часовника си. — Чакаме го вече четирийсет и пет минути. И къде са криминалистите?

— Знаеш, че нещата в малките градове стават по-бавно. Всички трябва да дойдат в Серенити от други места. Вече пътуват насам — увери го Джо.

— Знаеш, че имам приятели, които могат да помогнат.

Дейвис кимна.

— Знам също, че ако се нуждая от помощта на ФБР, ще я поискам.

— Ами шериф Ранди?

— Ще се срещна с него този следобед. Трябваше да се видим сутринта. Той ми се обади снощи — поясни Джо. — Но сега ще трябва да се оправям с тази каша — прибави и кимна към Лойд. — Наложи се да отложа срещата с него, както и с теб, която имахме в къщата на професор Макена.

— Искам да дойда — рече Ноа.

Джо поклати глава:

— Не. Ранди ме познава. А пред теб няма да каже нищо за брат си.

— Къде е брат му? И не ми казвай, че не бива да говоря с него.

— Не знам къде е Джей Ди, но Ранди ще ми каже. След това ще решим какво да правим.

Какво имаше да се решава? Джей Ди бе нападнал Джордан. Той трябваше да бъде арестуван и заключен в килия. Нямаше какво толкова да се решава.

— Ако ти не откриеш Джей Ди, аз ще го направя.

Джо наклони глава и смръщи вежди.

— Това заплаха ли е?

— Дяволски си прав — заплаха е — отсече Ноа.

Дейвис вдигна ръце в жест на помирение.

— Добре, добре. Разбрах те. Но моля те, позволи ми да поговоря с Ранди насаме. Все пак аз живея в този град — напомни му. — Опитвам се да постъпя правилно, затова ми позволи да действам по моя си начин.

За разлика от Джо, Ноа не бе длъжен да се съобразява с никого. Тъкмо се канеше да заяви на шефа на полицията, че няма намерение да проявява търпение и по един или друг начин ще разговаря с братята Дики, когато вниманието му бе привлечено от Джордан.

Тя бе скочила от стената и сега вървеше към тях. Докосна ръката му и рече:

— Джо, двамата с Ноа бихме искали да помогнем с каквото можем. Нали така, Ноа? — Той сведе поглед към нея. Тъй като не отговори, Джордан се облегна на него и повтори: — Нали така?

— Разбира се — отвърна накрая агентът. Това бе една от най-абсурдните ситуации, в които се бе озовавал. В багажника на колата му имаше труп, а един неопитен и вероятно неспособен полицай водеше разследването. На всичкото отгоре жената, която бавно го подлудяваше, сега искаше от него да бъде мил и любезен.

— Предполагам, че вие двамата ще останете малко по-дълго в Серенити — обади се Дейвис. Беше заключение, а не въпрос.

— Да, ще останем — кимна Ноа. — Засега Джордан е единствената връзка между професора и Лойд.

— Ще отида да кажа на Амилия Ан, че стаите ще са ни нужни за довечера — предложи тя.

Ноа сграбчи ръката й и я дръпна.

— Ти ще стоиш близо до мен.

— Смятам да…

— Тя вече знае — прекъсна я той, като наклони глава към един от прозорците на сградата. Амилия Ан и Канди ги наблюдаваха с широко отворени очи. За щастие от мястото си не можеха да видят какво има в багажника на колата.

Джо предложи двамата да се върнат в мотела.

— Няма защо да чакате с мен. Ще ви се обадя, когато свърша с огледа на колата и след като говоря с Ранди.

Ноа сложи ръка върху рамото на Джордан и я поведе към стаята.

— Ноа? — извика Дейвис.

— Да?

— Ще ти трябва друга кола.

— Така изглежда. — Ноа усети как раменете на Джордан се отпуснаха под ръката му. — Добре ли си, сладурче?

— Добре съм — отвърна с въздишка младата жена. — Но започвам да си мисля, че този дружелюбен малък град изобщо не е толкова дружелюбен.