Джули Гарууд
Танц в сенките (5)

ПЕТА ГЛАВА

Сигурно се е побъркала. Явно съвсем бе изгубила здравия разум, с който толкова се гордееше. Да търси съкровище? Наистина къде й беше умът? Явно се оказваше, че за нея е по-важно да докаже на Ноа Клейборн, че не е чак толкова скучна и безинтересна, отколкото да използва по предназначение сивите си мозъчни клетки.

Джордан знаеше, че сама си е виновна за настоящата ситуация, но предпочиташе да обвинява Ноа, защото това я караше да се чувства по-добре.

Тя се облегна отстрани на раздрънканата кола, взета под наем. Беше спряла край покритото с дупки двупосочно шосе в някакво затънтено място в Тексас, докато чакаше двигателят да се охлади, за да налее още вода в радиатора. Слава богу, че се бе отбила на бензиностанцията край магистралата, преди да пресече границата на щата и си бе купила няколко бутилки минерална вода. Беше напълно сигурна, че в радиатора има теч, но трябваше някак да успее да стигне до следващия град и да потърси механик, който да го погледне. Беше най-малко 42 градуса на сянка и разбира се, климатикът издъхна още преди час заедно с уж страхотната сателитна система, която й бяха дали в агенцията за коли под наем като компенсация, задето бяха объркали резервацията й и съвсем съзнателно й бяха натресли тази скапана кола.

Потни ручейчета се стичаха между гърдите й, подметките на сандалите направо се топяха върху асфалта, а защитният крем против слънце, с който обилно бе намазала лицето и ръцете си, явно сдаваше багажа. Джордан имаше тъмнокестенява коса, но тенът й беше типичен за червенокосите и затова не й бе нужно много слънце, за да изгори и да се покрие с лунички. Пред нея се очертаваха две възможности. Можеше или да седне в колата и да умре от обезводняване, докато чака двигателят да се охлади, или да остане навън и бавно да се кремира.

Добре. Май започваше малко да драматизира. Ето какво прави от теб жегата, помисли си тя.

За щастие мобилният й телефон беше у нея. Никога не излизаше от къщи без него. Обаче за съжаление, в момента се намираше сред някаква огромна пустош, където нямаше обхват.

До Серенити оставаха още около осемдесет или деветдесет километра. Не бе успяла да открие кой знае каква информация за града, знаеше само, че е толкова малък, че бе отбелязан върху картата на Тексас само с една микроскопична точица. Професорът бе нарекъл Серенити „очарователен оазис“. Но когато се запозна с него, той бе облечен в дебело вълнено сако посред лятната жега. Какво ли знаеше той за очарованието?

Преди да тръгне от Бостън, Джордан направи справка за професора и въпреки че бе странен и ексцентричен, той се оказа съвсем истински. Мъжът имаше много научни степени и беше пълноправен преподавател. Административната секретарка на колежа „Франклин“, жена на име Лорейн, се изказа много възторжено за преподавателските му умения. Според нея, професорът карал историята да оживее. Класовете му винаги били пълни.

На Джордан й бе трудно да повярва.

— Наистина ли?

— О, да. Студентите нямат нищо против акцента му и навярно попиват всяка негова дума, защото никой от тях не е късан на изпит.

А, сега вече Джордан разбираше. Лесно минаваха. Жената спомена, че той решил да се пенсионира рано, но тя се надявала да размисли и да се върне.

— Добри учители се намират трудно — отбеляза. — А и с тези заплати, които им плащат, повечето не могат да си позволят да се пенсионират толкова млади. Професор Макена наскоро прехвърли четиридесетте.

Лорейн очевидно нямаше нищо против да сподели лична информация за бивш член на факултетската общност и дори не попита Джордан защо проявява подобен интерес към професор Макена. Разбира се, Джордан беше излъгала, представяйки се за далечна роднина, но жената не й бе поискала никакъв документ, с който да го докаже.

Явно обичаше да приказва.

— Обзалагам се, помислили сте си, че е по-възрастен, нали?

— Да, така е — призна Джордан.

— И аз така мислех. Ако желаете, мога да проверя рождената му дата.

Боже, тя наистина бе твърде услужлива.

— Не, не е необходимо — възпря я Джордан. — Вие казахте, че той официално се е пенсионирал, така ли? Аз останах с впечатлението, че е в отпуск.

— Не, пенсионира се — настоя служителката. — Всички ще се радваме, ако реши да се върне. Макар да се съмнявам, че някога отново ще се заеме с преподавателска дейност. Получи такова хубаво наследство — продължи жената. — Каза ми, че изобщо не е подозирал за него и било голяма изненада. Тогава решил да си купи някакъв имот и да се махне от шума и напрежението на града. Смяташе да изучава семейната си история и искаше да се установи на тихо и спокойно място.

Докато се оглеждаше от колата, Джордан реши, че професорът съвсем точно е изпълнил намерението си. Наоколо не се виждаше жива душа, а тя имаше чувството, че Серенити е също толкова замрял, както и околният пейзаж.

Измина половин час, двигателят се охлади и тя отново потегли. Тъй като нямаше климатик, прозорците бяха отворени и нажеженият въздух обливаше лицето й като пареща струя, излизаща от пастта на огнена пещ. Теренът беше равен като някое от суфлетата й, но след като взе поредния завой, от едната страна на пътя видя огради и местността вече не изглеждаше толкова пуста и необитаема. Поне имаше някакви признаци на живот. Ръждясала тел, имаща вид на опъната преди век, обграждаше празно пасище. Тъй като не видя посеви, Джордан реши, че сигурно е заради конете и говедата.

Тя измина още доста километри, но пейзажът не се промени особено. Накрая колата се изкачи по два не особено стръмни баира, след което пътят рязко зави. В далечината се показа някаква кула. Крайпътен знак оповестяваше, че Серенити се намира само на километър и половина. След като излезе от завоя, Джордан извади мобилния си телефон и откри, че има сигнал. Шосето продължаваше надолу, после нагоре по малък хълм, откъдето пред погледа се разкриваше западната част на града.

Приличаше на място, което е твърде уморено, за да умре.

Ограничението на скоростта беше 50 километра в час. Джордан мина с колата покрай няколко малки къщи. В предния двор на една от тях се мъдреше ръждясал пикап, вдигнат на колчета. Гумите липсваха. В страничния двор на друга се виждаха пръснати машинни части. Хилавата трева, осмелила се да поникне между плевелите, беше изгоряла. Една пресечка по-нататък тя мина покрай изоставена бензиностанция, където все още стърчеше самотна помпа. По стената на празната сграда се виеше лоза и можеше само да се гадае що за същества се бяха приютили вътре.

— Какво правя тук? Изобщо не биваше да продавам компанията си — прошепна Джордан.

Гордост. Ето какво я бе накарало да се впусне в това абсурдно приключение. Не искаше Ноа Клейборн да й се подиграва.

— Зона на комфорт — промърмори младата жена. — Какво лошо има в това да си имам зона на комфорт!

Замисли се дали да не прекоси Серенити, да продължи до следващия голям град, да върне колата в агенцията, след като им каже няколко по-соленички думи, а след това да се качи на първия самолет за Бостън. Но знаеше, че не може да го направи. Беше обещала на Изабел, че ще се срещне с професора, а след това ще й се обади, за да й каже какво е научила.

Освен това трябваше да признае, че е любопитна да научи нещо за предците си. Определено не вярваше, че всички Бюканън са били диваци, и мислеше да го докаже. А и искаше да узнае каква бе първоначалната причина за враждата между родовете. Ами съкровището? Дали професорът знаеше какво е било това съкровище?

Джордан продължи да шофира и стигна до главната улица. Къщите имаха вид на обитаеми, но моравите пред тях бяха пожълтели и изсъхнали, а щорите по прозорците — спуснати.

Серенити беше гостоприемен като чистилището.

Червената лампичка върху таблото започна да свети — индикация, че двигателят отново е загрял. Няколко пресечки по-нататък тя зърна малък магазин и отби встрани. Беше толкова горещо, че имаше чувството, че задните й части са залепнали за седалката. Паркира колата на сянка, изключи двигателя, за да се поохлади, измъкна от чантата си бележника, където бе записала телефона на професора и набра номера.

На четвъртото позвъняване се включи гласова поща. Тя съобщи името и номера си и тъкмо пъхаше обратно телефона в чантата си, когато той иззвъня. Явно професорът първо проверяваше обажданията.

— Госпожице Бюканън? Професор Макена е. В момента бързам да изляза. Кога искате да се срещнем? Какво ще кажете да вечеряме заедно? Да, вечеря. Чакайте ме в „Брандинг Айрън“. Намира се на Трета улица. Просто карайте на запад и ще го видите. Точно срещу него има доста приличен мотел. Можете да отседнете там, да се освежите и да се срещнем в шест. Не закъснявайте.

Затвори, преди тя да успее да каже и дума. Стори й се нервен и може би разтревожен. Джордан поклати глава. Имаше нещо у този мъж, което я смущаваше. Не беше сигурна дали защото е толкова изнервен и винаги се озърта през рамо, сякаш очакваше някой да му се нахвърли изневиделица, или е нещо друго, което я притесняваше, нещо, което не можеше съвсем точно да определи. Независимо каква бе причината, философията й бе съвсем проста: по-добре да е предпазлива, отколкото после да съжалява. Затова щеше да се срещне с него само на публично място.

Би предпочела да е публично място с климатик. Умираше от жега, цялата бе плувнала в пот и усилено се опитваше да не се чувства нещастна. Мисли позитивно, каза си. След като смъкнеше от себе си подгизналите дрехи и си вземеше хубав душ, щеше да се почувства много по-добре.

Все още се изкушаваше от мисълта да продължи да шофира, за да се върне колкото се може по-скоро в Бостън, но за това не можеше да става и дума. Съществуваше голяма вероятност колата, която караше, да се счупи насред пътя, а перспективата да се озове заседнала в тази пустош сама посред нощ я накара да потръпне. Не, изключено. Освен това бе обещала на Изабел и не можеше да се отметне от думата си. Щеше да се срещне с професор Шантавелник, по време на вечерята ще поговорят за проучванията му, ще направи копия на документите и рано сутринта ще напусне Серенити.

Господи, вече се чувстваше по-добре. Вече бе изпълнена с решителност, а и имаше план.

— О, не — прошепна тя.

Планът й се срина в пепелта, когато спря на паркинга пред мотела и съзря дяволската дупка, която професор Макена й бе препоръчал. Беше сигурна, че Норман Бейтс^[1] е собственик на мястото.

Алеята за коли представляваше изровена чакълена пътека и водеше до отделните помещения. Бяха осем на брой, скупчени едно до друго като кутии в склад. Бялата боя беше олющена, а единственият прозорец на всяка от стаите бе покрит с дебел слой мръсотия. Дори не искаше да си представя как изглеждат отвътре. Навярно и дървениците биха побягнали панически от подобно място. Дори те имаха по-високи стандарти.

Но все пак би могла да го преживее за една нощ. Правилно, нали?

— Грешка — каза на глас.

Сигурно би могла да намери нещо по-добро, място, където не би се страхувала да влезе в банята.

Джордан не се смяташе за разглезена или снобка. Не й пукаше дали мотелът ще е малко запуснат, но държеше да е чист и удобен. А това място не отговаряше дори на основните й стандарти. След като нямаше никакво намерение да прекара нощта тук, нямаше смисъл да разглежда стаите.

Джордан спря колата на паркинга и се надвеси през прозореца, за да огледа ресторанта от другата страна на улицата. Допусна грешката да отпусне ръка върху горещия край на прозореца. Трепна и побърза да я прибере вътре.

Заведението „Брандинг Айрън“ й напомняше влак, защото сградата беше дълга и тясна, с бъчвообразен покрив. От едната страна на пътя се виждаше билборд с яркочервена неонова подкова. Тя предположи, че трябва да изглежда като желязо за дамгосване^[2].

След като се ориентира за местоположението на ресторанта, Джордан запали двигателя и излезе от паркинга. Беше почти сигурна, че агенцията за даване на коли под наем няма клон в Серенити, което означаваше, че ще й се наложи да кара тази бричка, докато стигне до по-голям град, а най-близкият се намираше на повече от 160 километра. Младата жена реши, че след като се настани в някой хотел за през нощта, ще се обади на компанията за коли, а после ще се опита да намери механик, който да закърпи радиатора. Освен това не биваше да забравя да се подсигури с поне десетина галона вода, преди да потегли от града. Изнервяше се само при мисълта, че в тази пустош е принудена да се осланя на кола, която всеки момент може да се разпадне. Първо механикът, каза си тя. После ще реши какво да прави. Може би щеше да остави колата тук и да ползва някакъв обществен транспорт. Сигурно тук имаше автобуси или влакове… или нещо подобно.

Много скоро Джордан приближи до дървен мост с табела, от която разбра, че прекосява Парсънс Крийк. В реката не се виждаше и капка вода и докато гумите на колата трополяха по дървените греди, прочете друга табела, закачена на перилата, която гласеше, че когато реката е придошла, минаването по моста се забранява. Е, поне днес нямаше защо да се тревожи за това. Реката бе пресъхнала, както изглеждаше и градът.

От другата страна на моста я посрещна зелена табела, върху която с бели букви бе изписано: „Добре дошли в Серенити, окръг Грейди, Тексас. Население: 1968 души“. След това с по-малки букви бе добавено: „Новият дом на Грейди Хай Скул Булдогс“.

Колкото по-далеч караше на изток, толкова по-големи ставаха къщите. Джордан спря на един стоп на ъгъла, чу детски смях и викове и погледна нататък. От лявата й страна се виждаше басейн. Най-сетне, помисли си младата жена. Вече не се чувстваше като в гробище. Имаше хора и шум. Жените се бяха излегнали в шезлонгите, децата си играеха в басейна, а спасителят дремеше върху малка кула под палещите лъчи на слънцето.

Промяната след пресичането на моста бе изумителна. От тази страна на града хората поливаха моравите си. Улиците и алеите бяха чисти и наскоро асфалтирани, а къщите — добре поддържани. Имаше дори признаци на търговско оживление заради отворените врати на магазините от двете страни на главната улица. Отляво се виждаха фризьорски салон, железария и застрахователна кантора. От дясната страна имаше бар и антикварен магазин. В края на пресечката от ресторанта „При Джафи“ бяха изнесли на тротоара столове под сенника на бели и зелени ивици, но Джордан не можеше да си представи, че някой в тази жега ще пожелае да седне отвън.

Табелката върху вратата гласеше: „Отворено“. Тя мигом пренареди приоритетите си. Климатик в комбинация със студена напитка в момента бяха представата й за рай. По-късно щеше да потърси механик и мотел.

Джордан паркира колата, грабна чантата си и торбата с лаптопа и влезе вътре. Студената вълна, която я посрещна, накара коленете й да омекнат. Истинско блаженство.

До една от масите бе седнала жена и увиваше сребърни прибори с бели салфетки. Звукът от отварянето на вратата я накара да вдигне глава.

— Вече приключихме с обяда, а още е рано за вечеря. Ако желаете, мога да ви предложа чаша чудесен чай с лед.

— Да, благодаря ви. Би било страхотно — отвърна Джордан.

Дамската тоалетна беше в ъгъла. След като си изми лицето и ръцете и прокара гребена през косата си, отново се почувства човешко същество.

В заведението имаше десет или дванайсет маси, застлани с карирани покривки и възглавници със същите калъфки върху столовете. Тя си избра масата в ъгъла. Можеше да вижда през прозореца, но слънцето не грееше в очите й.

Сервитьорката се върна след минута с поднос и изпотена висока чаша с чай с лед. Джордан я попита дали би могла да й услужи с телефонен указател.

— Какво търсиш, скъпа? — попита жената. — Може би аз ще успея да ти помогна.

— Трябва да намеря механик — обясни Джордан. — И чист хотел.

— Това е лесно. В града има само двама механици и единият е затворил до другата седмица. Другият е Лойд и сервизът му е само на няколко пресечки оттук. Той е малко труден за общуване, но ще ти свърши работата. Ще ти донеса телефонния указател, ако искаш да видиш номера му.

Докато чакаше, Джордан извади лаптопа си и го разположи върху масата. Предишната нощ си бе направила списък с въпроси, които да зададе на професора, и сега реши да ги прегледа още веднъж.

Сервитьорката й донесе тънка книжка, отворена на страницата с номера на сервиза на Лойд.

— Проявих самоинициатива и се обадих на приятелката си Амилия Ан — рече жената. — Тя държи мотела „Домашен уют далеч от дома“ и в момента ти приготвя стаята.

— Много мило от ваша страна — усмихна й се Джордан.

— Мястото е хубаво. Съпругът на Амилия Ан почина преди няколко години и не й остави нищо, нито дори цент от доживотната си застраховка. Затова Амилия Ан и дъщеря й — Канди, се нанесоха в мотела и се заеха да го управляват. Спечелиха добри пари. Мисля, че ще ти хареса.

Джордан се обади по мобилния телефон в сервиза, откъдето рязко я осведомиха, че до утре никой не може да се заеме с колата й. Механикът й каза да я докара рано сутринта.

— Разбрах — въздъхна Джордан и щракна капачето на телефона.

— Само минаваш през Серенити или си се изгубила? — попита жената. — Ако нямаш против да те питам — побърза да добави.

— Не, нямам. Имам среща с един човек тук.

— О, скъпа! Не е мъж, нали? Не си последвала някой мъж чак дотук, нали? Кажи ми, че не си. Точно това направих аз някога. Тръгнах след един и от Сан Антонио се озовах тук. Нещата помежду ни не се получиха, поне не за дълго и той си събра багажа и се махна. — Тя поклати глава и изцъка. — А сега съм вързана тук, докато изкарам достатъчно пари, за да се върна у дома. Между другото, казвам се Анджела.

Джордан се представи и стисна ръката на жената.

— Приятно ми е да се запознаем. Не, не съм дошла след мъж. Наистина ще се срещна на вечеря с един мъж, но е по работа. Той ще ми донесе едни документи.

— Нищо романтично, така ли?

Джордан си представи професора и едва се сдържа да не потрепери.

— Не.

— А откъде си?

— Бостън.

— Наистина ли? Не говориш с техния акцент, поне почти не ти личи.

Джордан не бе сигурна дали последното е комплимент, но Анджела се усмихваше. Имаше хубава усмивка и явно дружелюбен и общителен характер. На младини сигурно е обичала да се пече на слънце, предположи Джордан, защото лицето й бе прорязано от дълбоки бръчки, а кожата й приличаше малко на изсушен пергамент.

— Откога живееш в Серенити?

— Почти осемнайсет години.

Джордан примигна. Жената спестяваше цели осемнадесет години и все още нямаше достатъчно пари, за да се върне у дома?

— Къде ще се срещнеш с този бизнесмен за вечеря? — попита Анджела. — Всъщност не си длъжна да ми отговаряш. Просто съм любопитна.

— Ще вечеряме в „Брандинг Айрън“. Била ли си там?

— О, да. Но там храната не е толкова хубава като тук, а и се намира в лошата част на града. Ресторантът е местна забележителност и си работи, а през уикендите въртят добър бизнес. Но след като се стъмни, не е безопасно. Този твой бизнесмен трябва да е местен или някой местен му е казал мястото. Един чужденец едва ли ще е чувал за „Брандинг Айрън“, за да го предложи като място за среща.

— Казва се Макена — обясни Джордан. — Професор по история е и разполага с документално проучване, което ме интересува.

— Не го познавам — сви рамене Анджела. — Разбира се, не познавам всички в града, но се обзалагам, че е дошъл наскоро. — Обърна се, за да се оттегли. — Наслаждавай се на чая си, а аз ще те оставя на спокойствие. Всички смятат, че говоря прекалено много.

Джордан знаеше, че сервитьорката очаква да го отрече.

— Аз не мисля така.

Анджела се извърна, а лицето й бе озарено от широка усмивка.

— Аз също не мисля. Просто се държа приятелски, това е всичко. Много жалко, че няма да вечеряш тук. Джафи ще прави специалитета си със скариди.

— Струва ми се, че професорът предложи ресторанта, защото се намира точно срещу мотела, който той ми препоръча.

Веждите на Анджела отхвръкнаха нагоре.

— „Лукс“. Той ти е предложил „Лукс“?

Джордан се усмихна.

— Така ли се казва мотелът?

Жената кимна.

— Преди имаше голям неонов надпис. Думата „луксозно“ светваше и угасваше през цялата нощ. Сега светят само първите четири букви и местните го наричат „Лукс“. Трябва да се отбележи, че през нощта правят добър бизнес. — Гласът й се сниши до шепот и тя прибави: — Онзи тип, управителят на мястото, взема на час. Схващаш ли?

Сигурно бе решила, че събеседницата й не разбира, защото побърза да поясни:

— Това е публичен дом, ето какво е.

— Да — кимна Джордан, за да не се налага сервитьорката да й обяснява какво е публичен дом.

Анджела се облегна на масата и продължи да говори с нисък глас:

— Освен това, ако ме питаш, при пожар вътре можеш да изгориш жив. — Хвърли бърз поглед наляво, след това надясно, за да се увери, че никой не се е промъкнал в ресторанта и подслушва, после продължи: — Трябвало е още преди години да го сринат със земята, но мястото е собственост на Джей Ди Дики и никой не смее да се забърква с него. Мисля, че е сводник и на някои от проститутките. Джей Ди Дики е наистина зловещ тип. От километри лъха на зло.

Анджела беше щедър източник на информация и ни най-малко не се свенеше да я споделя. Джордан я слушаше като хипнотизирана. Всъщност почти завиждаше на жената за откритостта й и непринуденото, приятелско поведение. Джордан беше пълна противоположност. Тя пазеше информацията за себе си, не я споделяше с никого. Можеше да се обзаложи, че Анджела не страда от безсъние, докато Джордан от година не бе имала спокоен сън. Мислите й винаги препускаха, а имаше нощи, в които кръстосваше апартамента си, разтревожена за един или друг проблем. На сутринта вече нищо от това не й се струваше толкова значително, но в малките часове на нощта проблемите й изглеждаха огромни.

— Защо от пожарната или полицията не са затворили мотела? Ако е пожароопасен… — зачуди се на глас Джордан.

— О, да, такъв е.

— А проституцията е незаконна в Тексас…

— Да, така е — съгласи се отново Анджела, преди Джордан да успее да продължи. — Но това няма голямо значение. Ти не разбираш какви са нещата тук. Парсънс Крийк разделя града на две отделни губернии, които се управляват по съвсем различен начин. В този момент се намираш в Грейди Каунти, но шерифът на Джесъп Каунти е от онези хора, които си мислят, че могат спокойно да си затварят очите пред това, което става. Сещаш ли се какво искам да ти кажа? Живей и остави другите да живеят. Това е неговото мото. Ако ме питаш, той се бои да се изправи срещу Джей Ди Дики. И знаеш ли защо? Сега ще ти кажа. Шерифът на Джесъп Каунти е брат на Джей Ди Дики. Правилно ме чу. Негов брат. Това говори ли ти нещо?

Джордан кимна.

— Ами ти? Ти страхуваш ли се от този човек?

— Скъпа, всеки, който има поне капчица мозък, би се страхувал.