Джули Гарууд
Списък с убийства (19)

ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Теорията й издишаше отвсякъде. Ако Шийлдс наистина стоеше зад убийството на Суини, как се бе сдобил с телефона й? Може би в крайна сметка предположението й не беше правилно. Тя си мислеше за това, докато детектив Бюканън търпеливо я чакаше да му обясни как снимката на Суини е направена с нейния телефон. Но Регън също искаше да научи отговора на този въпрос.

— Това е вашият номер, така ли?

— Да — кимна тя. — Но аз със сигурност не съм правила тази снимка.

Детектив Конъли ги прекъсна.

— Едно споразумение се е провалило — извика той, като пъхна телефона в джоба на сакото и се отправи към вратата. — Имам десет минути да стигна до съда. Да пратя ли някой друг да ти помага?

— Не, ще се оправя сам — отвърна Алек.

— Лейтенантът иска да те види в офиса си веднага щом приключиш тук — добави той.

Тази новина моментално развали настроението на Алек. Щом Конъли затвори вратата зад себе си, той отново насочи цялото си внимание към Регън.

— Добре, обяснете ми за телефона си.

Тя предположи, че той иска да знае какъв модел е. Но тъй като не помнеше такива неща, започна да изрежда възможностите на апарата си:

— Има вградена камера. Голям телефонен указател за номера и имейли. Може да се използва за интернет.

— И не помните кога сте го загубили?

Тя поклати глава.

— Мислех, че съм го оставила в колата си, но Хенри ходи да го търси и не го намери там. Не знам кога е изчезнал.

Хенри я чу какво обяснява и се втурна в стаята, за да се включи в разговора.

— Точно така е. Можете да питате момчетата от подземния гараж, всички ме видяха, а аз им казах какво търся, но те не се изненадаха. Не искам да те обидя, Регън, но ти вечно забравяш телефона си някъде. Съвсем малък е — обясни той на Алек. — И понякога изпада от чантата й. Един път го намерих между седалката и скоростния лост. Обаче днес претърсих навсякъде в колата, но липсваше.

Той пристъпи към Регън, сякаш се опитваше да я защити, и попита:

— Нали тя не е виновна само защото някой друг е използвал телефона? Няма да я обвините за това, нали?

Лоялността на младежа към шефката му бе възхитителна, но в момента намесата му само пречеше.

— Последния път, като проверявах, не беше криминално престъпление да загубиш мобилния си телефон. Ти нямаш ли някаква работа на бюрото си? — попита Алек.

Регън изчака Хенри да се отдалечи достатъчно и прошепна:

— Той вечно се тревожи. Когато започна работа тук, беше още по-зле. Постепенно се оправя, но все още е голяма паника.

Силното ръмжене на Мелиса привлече вниманието им. Жената определено беше в стихията си. Пръстите й продължаваха да танцуват върху клавиатурата и през минута въздъхваше или изръмжаваше настървено.

— Да се обадя ли да изключат телефона и да съобщя, че е откраднат? — попита Хенри от вратата.

— Не, не го прави — спря го Алек. — Ако имаме късмет, той може да опита пак да се свърже с нея.

— Няма да използва повторно този телефон — обади се Мелиса. — Той разбира от компютри и със сигурност знае, че телефонът й може да бъде проследен. Имейлът е изпратен преди пет дни и оттогава няма сигнал. — Пръстите й внезапно замряха неподвижни. — Добре, изпратих всичко на моя компютър и освен това разпечатах снимката на Суини, за да я взема със себе си. Направила съм така, че всички имейли, които Регън получава, автоматично да се препращат до мен. Нали нямате нищо против? Ще приема, че това означава съгласие.

Регън не я слушаше внимателно. Тя стоеше пред прозореца и гледайки движението по Мичиган Авеню, се мъчеше да си спомни кога за последен път бе използвала телефона си. Знаеше, че детектив Бюканън може да провери при мобилния оператор и да получи разпечатка на входящите и изходящите й разговори, но ако можеше да се досети сама, щеше да му спести ценно време. След операцията обаче дните й се сливаха в едно цяло и тя не беше си записвала нищо в електронния бележник на телефона, както правеше обикновено. Ужасната снимка на Суини също й пречеше да се концентрира. Тя не бе подозирала, че едно лице може да се подуе така, да придобие такива зловещи очертания. Този образ постоянно изникваше в съзнанието й.

Регън не чу кога Хенри се приближи зад нея и подскочи, когато докосна рамото й.

— Извинявай — прошепна той. — Не исках да те стряскам. — Хвърли поглед към Бюканън, за да се увери, че детективът още говори с Мелиса, и допълни: — Само исках да ти кажа, че пак проверих компютъра си.

— И какво установи?

— Исках да видя дали снимката на онзи мъртвец е била изпратена и на мен — прошепна той. — Но не е била. Съжалявам, че не е. Щеше ми се да е била изпратена на всички имейли в телефона ти. Не е хубаво, че е изпратена само на теб.

— Знам — кимна тя загрижено.

— Хитро е направил, като я е изпратил така — каза той — сякаш идва от моя компютър.

— Аз изобщо нямаше да отворя прикачения файл, ако беше от непознат изпращач. Сигурно е искал да бъде сигурен, че няма да го изтрия.

— Мисля, че по някаква причина това е насочено точно срещу теб — промълви Хенри. — Но защо?

Алек чу коментара и се намеси:

— Точно това ще открием.

Детективът ровеше в джоба си за визитка, която да даде на Регън, когато телефонът му иззвъня. Беше третото обаждане за последните петнайсет минути. Помощникът на Луис постоянно се обаждаше с настояването той да се прибере в участъка възможно най-скоро. Лейтенантът го чакаше да говорят. Алек знаеше защо. Луис току-що бе открил, че Бюканън го е прескочил и е говорил с шефа на полицията, за да спаси от уволнение младия полицай, който бе прекъснал операцията по залавянето на двамата братя.

— Няма ли да вдигнеш? — попита Регън.

— Май ще трябва. — Той отвори рязко телефона, слуша една минута и каза: — Ще дойда, когато свърша тук.

Преди секретарката да започне да спори, той прекъсна и се обърна към Регън. Намери визитките си и й подаде една. Тя му благодари с усмивка. „Страхотно красива жена“ — помисли си той. На друго място и в друго време със сигурност щеше да я покани на среща, но сега не можеше да го направи. Не и при разследването, което се очертаваше. Освен това, дори и да не приемеше работата във ФБР, до месец-два щеше да си подаде молбата за напускане и да замине от Чикаго. Така че не можеше да става и дума да се обвързва. Освен ако не се касаеше за секс без ангажименти. А с Регън Мадисън това беше невъзможно. Можеше да го прецени дори само след половин час с нея.

Той мислено се наруга: не трябваше да си мисли такива неща сега! Странно как работи мозъкът. Сигурно брат му Дилън беше прав, като му казваше, че е с извратено мислене.

— Детектив Уинкът води разследването на убийството на Суини — обясни той. — Аз му помагам, но той ръководи нещата и скоро ще дойде да говори с вас. Ще трябва да останете в хотела.

— Да, разбира се.

— Но ако междувременно се сетите за нещо друго… — Той кимна към визитната картичка в ръката й. — … номерът ми е там.

— Имам физиотерапия за коляното след един час, но мога да я отложа.

— И на мен ми се стори, че белегът изглежда пресен. Нямаше го, когато се сблъсках с вас на улицата. Какво е станало?

Тя се изненада, че тогава е забелязал такива подробности. Сега разрезът не беше голям, но белегът беше нов и кожата бе набръчкана.

Тя неволно изрече на глас мислите си.

— Забелязали сте, че го е нямало първия път, когато се видяхме? Наблюдателността ви е впечатляваща, детектив Бюканън.

„Изобщо не е“ — помисли си той. Само евнух не би забелязал сексапилните й крака.

— От бейзбол е — продължи тя. — Усуках коляното си, докато се хвърлях към трета база. Стана миналото лято.

— Бейзбол, а? — Той се усмихна. Трудно му беше да си я представи в бейзболен екип, с шапка и бухалка. Изглеждаше прекалено крехка за този спорт.

— Беше благотворителен мач. Какво е толкова смешно?

Той не отговори. После отбеляза съвсем сериозно:

— Контузията е от миналото лято, а операцията ви е била току-що?

— Аз все я отлагах, но после пак се контузих… — Тя рязко млъкна и сетне промълви: — Каква идиотка!

— Моля?

— За себе си говоря. Аз съм идиотка! — Тъй като бързаше да обясни, думите й почти се застъпваха. — Знам у кого е телефонът ми. Поне си мисля, че знам! Но не мога да повярвам, че ми трябваше толкова време, за да се сетя. Всъщност аз изтървах чантата си и тогава телефонът е изпаднал. Съжалявам, обикновено не съм толкова хаотична. Онзи мъж, той ме преследваше, аз се качих в колата и той…

Това изречение привлече изцяло вниманието му и Алек вдигна ръка.

— Чакайте, чакайте, по-бавно! Най-добре започнете отначало.

— Да, добре. Беше петък вечер, предишната седмица. Тогава използвах телефона си за последно. Сигурна съм.

Той пак извади омачкания си бележник и затършува из, джобовете си за химикал.

— И къде се намирахте?

— На приема.

— Говорите така, сякаш трябва да знам за кой прием става дума.

— О, извинете. Мислех, че съм ви казала за него, докато ви обяснявах връзката между Суини и Шийлдс.

Той не изглеждаше щастлив от разкритието й.

— Защо не ми разкажете за този прием сега?

Тя не можеше да повярва, че е забравила за мъжа на паркинга, но пък имаше поне малко извинение — беше бомбардирана първо от имейла и после от детектив Бюканън, компютърната специалистка и детектив Конъли. И всичко това за последния час.

Регън обясни възможно най-бързо за приема, на който беше ходила с приятелките си.

— Софи ни беше записала за семинара на Шийлдс през уикенда. Казах ви, че докторът провежда по два такива в Чикаго годишно.

— Какво се надявахте да постигнете?

— И за трите ни беше очевидно, че детектив Суини няма да направи нищо по въпроса с Шийлдс, така че решихме… — Тя се поколеба за миг, преди да заяви: — Да свършим работата вместо него.

Алек се намръщи и показа, че това, което чува, не му допада.

— И как щяхте да свършите работата?

— Решихме да проучим Шийлдс, надявахме се да открием достатъчно доказателства срещу него. Софи правеше проучванията, а ние с Корди отидохме, за да й бъдем подкрепа. Всъщност искахме да измислим начин как да проникнем в компютъра му, за да научим имената на други жени, които са посещавали предишните му семинари. Надявахме се да открием съответствие между вноските…

Той спря да пише.

— Наясно ли сте, че това е незаконно?

— Разбира се — каза тя. — Но ние не се добрахме до компютъра му. Просто искахме да го направим. Поне такъв беше планът ни.

Тази жена беше честна до крайност. Впечатлен, той продължи по-меко:

— Струва ми се, че планът ви е бил недообмислен.

— Така си е — съгласи се тя. — Всъщност Софи го измисли. Склонна е да прибързва, но вярва, че нещата ще се наредят. И в интерес на истината, обикновено се нареждат.

Регън скръсти ръце и нервно закрачи пред прозорците, докато си мислеше за онази ужасна нощ.

— Помня, че мобилният ми телефон беше у мен. Закъснявахме. Но всъщност винаги, когато с Корди ходим някъде със Софи, закъсняваме. Както и да е, приемът беше в разгара си, когато ние пристигнахме, и Шийлдс беше там и говореше с хората. Той е такъв мошеник и е с адски високо самочувствие. Аз не се впечатлих, но като съдя по реакциите на хората около мен, другите бяха заслепени от него. После той ни накара да правим онова упражнение, което беше абсолютно откачено.

— А какво стана с мобилния ви телефон? — попита той, за да не я остави да се отклони от темата.

— Бях забравила да го изключа и той звънна точно когато Шийлдс говореше нещо на всички присъстващи. Аз бързо излязох навън, за да се обадя, преди някой от бодигардовете да ми го е конфискувал.

— Бодигардове ли?

— Бяха двама. Той казва, че са му асистенти, но те си бяха бодигардове. Истински здравеняци.

— Добре — каза Алек. — Значи мислите, че сте оставили телефона си в конгресния център?

— Не — възрази тя. — Сигурна съм, че го прибрах в чантата си. Мисля, че съм го загубила, когато паднах.

Детективът се стараеше да не губи търпение.

— А кога стана това?

— Когато отидох да докарам колата — обясни тя. — Валеше, така че казах на Корди да намери Софи и да ме чакат при входа, а аз отидох да взема колата. Тичах по алеята, когато ми се стори, че някой ме вика. Духаше силен вятър и валеше проливно, така че не бях сигурна. Обърнах се да се огледам зад себе си и видях онзи мъж… Струва ми се, че е минала цяла вечност оттогава. А всичко се случи толкова скоро. Когато се обърнах, изкълчих коляното си.

— И споменавате всичко това чак сега? — Алек беше ядосан и не се постара да го скрие.

— Просто не се сетих… не направих връзката. Имах късмет, че успях да избягам от него.

— Той ви е преследвал?

— Да. Нали не мислите…

— Какво да мисля? — попита детективът, когато тя замълча.

— Може би Шийлдс го е наел. Вероятно е чакал отвън, защото е знаел, че съм вътре, и е трябвало да ме изплаши, което всъщност направи.

— Наистина ли сте убедена, че Шийлдс стои зад всичко това?

— Връзва се, не мислите ли?

— Още няма да правя предположения, защото не разполагам с достатъчно факти, за да си изградя хипотеза. Но когато го направя, ще ви известя. Сега искам да знам точно какво стана от минутата, в която излязохте от Лиъм Хаус.

— Току-що ви разказах какво се случи.

— Обяснете ми пак.

Тя отново описа случката през онази нощ:

— Когато паднах, всичко се разпиля от чантата ми, но аз го напъхах обратно, поне така си мислех тогава. Явно телефонът ми е останал на земята. Отчаяно се опитвах да стигна до колата си и да се заключа вътре. Мъжът държеше нещо и ми викаше да спра, но аз не се подчиних. Лицето му никак не ми хареса…

— Защо?

— Никога не бях виждала такава ярост в нечий поглед — обясни тя. — И после стана нещо много странно.

— Какво? — заинтересува се Алек.

— Може да съм си въобразила. Изпитвах силна болка в коляното и бях мокра до кости от дъжда, но когато се качих в колата и погледнах, той стоеше под една лампа и продължаваше да се взира в мен. Аз плачех — призна тя. — И мисля, че той ме видя, че плача. Тогава изражението му се промени.

Детективът рязко вдигна глава.

— Как се промени?

— На лицето му се изписа съчувствие — каза тя. — Мисля, че той ме съжали.