Джули Гарууд
От милост (45)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Беше още една великолепна нощ в рая. Въздухът бе чист и ясен, небето бе обсипано със звезди, които блестяха над обгърнатия в златисто сияние град.

Облечен в копринен халат и велурени чехли, Джон стоеше на терасата в просторния си мезонет и се наслаждаваше на нощната панорама. Животът не можеше да бъде по-хубав. Отпи от топлото бренди в кристална чаша и въздъхна от удоволствие. Сладките ухания на нощта се носеха около него.

Това беше утопия. Имаше нов живот, нова самоличност и толкова пари, че можеше да живее царски дори само от лихвите. А това го радваше още повече от прекрасното обкръжение.

Чу зад гърба си шумолене от дрехи — жената се обличаше. Тя го повика. Той я погледна през рамо и видя как му изпраща въздушна целувка и тръгва към вратата. Тази беше по-добра от всички останали, помисли си Джон и реши, че ще я повика отново. Беше толкова изобретателна в леглото, толкова дръзка и лишена от всякакви задръжки. Може би щеше да й се обади още утре, но после се сети, че вече има уговорка с блондинката. Как се казваше тя? Не можа да си спомни. Обаче помнеше как го бе заинтригувала. Напомняше му малко за Далас, може би точно заради това я желаеше. Спомен от миналото. Струваше му се, че е минала цяла вечност, а всъщност се беше качил на онзи самолет едва преди шест месеца. Далас и Престън бяха мъртви. Беше прочел за тях във вестниците и често се улавяше, че се чуди как точно бяха умрели. Дали Бюканън ги беше убил или онзи, другият? Как впрочем се казваше той? Клейборн. Да, точно така.

Каква ирония, че най-уязвимият член на Клуба бе оцелял. Горкият, горкият Камерън. Джон знаеше, че Камерън страда от клаустрофобия. Как ли понасяше живота в затвора, запита се той и се усмихна. Дали не се беше побъркал?

Мънк вероятно беше мъртъв. Джон бе видял кръвта по ризата му. Не би рискувал да потърси медицинска помощ, сигурно се бе заврял в някоя дупка като ранено животно и бе умрял скрит и самотен.

Допи брендито си и остави чашата на масата. Прозя се, влезе в дневната и тръгна по коридора. Жената го беше изморила, а утре му предстоеше тежък ден. Искаше да стане рано, за да бъде на яхтата си в девет. Щеше да приготви багажа си набързо сутринта.

Отвори вратата на спалнята, влезе вътре и светна лампата. Подуши мириса на женски парфюм. Отново се усмихна. Не, животът просто не можеше да бъде по-хубав.

Обърна се към леглото, мързеливо се протегна и развърза халата си. Направи една крачка напред, после отскочи назад.

— Не! — изкрещя. — Не!

В средата на леглото, върху сатенените чаршафи, имаше една червена роза.