Джули Гарууд
От милост (3)

ВТОРА ГЛАВА

Тео Бюканън още не можеше да се отърве от вируса. Усещаше, че не е добре, защото всеки мускул от тялото му го болеше и от време на време го втрисаше. Обаче отказваше да признае, че е болен — просто имаше леко неразположение, нищо повече. Можеше да се справи с него. Освен това бе сигурен, че е преминал най-тежката фаза. Ужасната режеща болка отстрани бе заглъхнала до тъпо пулсиране и Тео бе убеден, че вече се оправя. Ако бе същият вирус, който бе заразил повечето от колегите му в офиса в Бостън, щеше да мине за двайсет и четири часа и той щеше да се чувства като нов още на следващата сутрин. Само дето пулсиращата болка отстрани продължаваше вече няколко дни.

Брат му Дилън бе виновен за това. Здравата го бе халосал, докато играеха футбол на семейното събиране предишния уикенд. Да, разтегнатият мускул бе по вина на Дилън, но Тео реши, че ако спре да му обръща внимание, болката постепенно ще отмине.

Не мислеше, че е заразен, а и имаше твърде много работа, за да легне в леглото и да се поти, докато треската отмине. Беше долетял от Бостън в Ню Орлиънс, за да произнесе реч пред един юридически симпозиум, посветен на организираната престъпност и да получи признание, което според него не заслужаваше, защото просто си вършеше работата.

Пъхна пистолета си в кобура. Това бе досадно задължение, но засега трябваше да носи оръжието, поне докато не заглъхнеха заплахите за убийство, които бе получил покрай съдебния процес срещу членове на мафията. Облече смокинга си, влезе в банята на хотелската стая и се наведе към огледалото, за да нагласи папионката. Зърна отражението си за миг. Изглеждаше полужив. Лицето му бе плувнало в пот.

Тази вечер бе първото от трите официални събирания. Вечерята щеше да бъде приготвена от петимата най-добри майстор готвачи в града, но кулинарните изкушения не го блазнеха ни най-малко. Мисълта да преглътне каквото и да било, дори вода, караше стомаха му да се бунтува. Не бе ял нищо от вчера следобед.

Определено не бе в настроение за безцелни любезности тази вечер. Пъхна ключа за стаята в джоба си и тъкмо натисна дръжката на вратата, когато телефонът иззвъня.

Брат му Ник се обаждаше да го чуе как е.

— Какво става?

— Хвана ме на вратата — отвърна Тео. — Откъде се обаждаш? От Бостън или от Холи Оукс?

— От Бостън. Помогнах на Лорън да зазими къщата край езерото и после се прибрахме заедно.

— Тя при теб ли ще остане до сватбата?

— Майтапиш ли се? Томи ще ме убие.

Тео се засмя.

— Сигурно да си имаш свещеник за кандидат-девер внася известни неудобства в сексуалния ти живот.

— Още два месеца и ще бъда женен мъж. Не е за вярване, а?

— Не е за вярване, че някоя жена е решила да се омъжи за теб.

— Лорън е късогледа. Казах й, че съм хубавец и тя ми повярва. Ще живее при мама и татко, докато се отправим към Айова за сватбата. Ти какво ще правиш тази вечер?

— На една благотворителна вечеря съм — отговори Тео. — За нещо конкретно ли се обади?

— Просто ти звъннах да те чуя.

— Не ти вярвам. Искаш нещо. Какво е то? Хайде, Ник, ще закъснея заради теб.

— Тео, научи се да я караш по-полека. Не може цял живот да се юркаш така. Знам какво правиш. Смяташ, че като се заровиш в работата, няма да мислиш за Ребека. Минаха четири години от смъртта й, а ти…

Тео го прекъсна.

— Харесвам живота си и не съм в настроение да говоря за Ребека.

— Ти си работохолик.

— Обади се да ми изнасяш лекции ли?

— Не, обадих се да те чуя как си.

— Аха.

— Намираш се в красив град с хубави жени, невероятна храна…

— Е, какво искаш?

Ник се предаде.

— Двамата с Томи искаме да използваме лодката ти утре.

— Отец Том там ли е?

— Да, ние с Лорън го докарахме — обясни той.

— Я повтори пак. Ти и Томи искате да вземете платноходката ми, при положение, че никой от двама ви не знае как се управлява.

— Какво намекваш?

— Защо не вземете рибарската ми лодка? По-добре вземете „Мери-Бет“, тя е по-стабилна.

— Не искаме да ходим за риба. Искаме да поплаваме.

Тео въздъхна.

— Постарай се да не я потопиш, става ли? И не позволявай на Лорън да идва с вас двамата. Всички в семейството я харесват. Не искаме тя да се удави. Вече трябва да свършваме.

— Чакай, има още нещо.

— Какво?

— Лорън ме накара да ти се обадя.

— Тя там ли е? Дай да я чуя.

Седна на леглото и осъзна, че се чувства по-добре. Годеницата на Ник действаше така на всичките братя Бюканън. Караше ги да се чувстват добре.

— Не е тук. Излезе с Джордан, а нали познаваш сестра ни. Бог знае кога ще се приберат. Както и да е, обещах на Лорън, че ще те открия, за да те питам…

— Какво?

— Тя искаше да те питам, макар че според мен няма нужда — каза той. — То се разбира от само себе си.

Тео опита да прояви търпение.

— Какво се разбира?

— Нали си съгласен да ми бъдеш кум на сватбата?

— Ами Ноа?

— И той ще бъде на сватбата, разбира се, но искам ти да си ми кум. Мислех, че си се досетил вече, но Лорън смяташе, че все пак трябва да те поканя.

— Аха.

— Аха какво?

— Да, разбира се.

Брат му не си падаше по дългите словоизлияния.

— Добре, разбрахме се. Вече изнесе ли речта си?

— Не, тя е чак утре вечер.

— А кога ще получиш наградата?

— Тя е просто един плакет и ще го получа точно преди да изнеса речта си.

— Значи, ако се издъниш и приспиш с речта си всички присъстващи, няма да могат да си го вземат обратно, така ли?

— Затварям

— Ей, Тео? Веднъж поне спри да мислиш за работа. Обиколи забележителностите. Свали някоя мадама. Нали се сещаш, прекарай си добре. Знаеш ли какво, защо не се обадиш на Ноа? Той е в Билокси за няколко месеца. Може да дойде с кола до Ню Орлиънс и двамата да се повеселите.

Ако някой умееше да се весели, това бе Ноа Клейборн. Агентът от ФБР бе станал близък приятел на семейството, след като работи по няколко случая с Ник, а после помогна на Тео в разследванията му като федерален прокурор към Министерството на правосъдието. Ноа бе добър човек, но имаше изкривена представа за забавление и Тео не бе сигурен дали точно сега можеше да издържи една нощ из града с Ноа.

— Добре, може би — каза той.

Тео остави телефона, изправи се и веднага се преви надве от болката вдясно. Беше се появила в корема му, но после се бе изместила надолу и сега го пронизваше. Този разтегнат мускул сякаш го изгаряше.

Нямаше да се остави на някаква глупава футболна травма да го победи. Тео изруга тихо, откачи мобилния си телефон от зарядното, прибра го във вътрешния джоб на сакото при очилата и почти се почувства човек. Това, разбира се, само потвърди собственото му златно правило. Не обръщай внимание на болката и тя ще си отиде. А и нямаше нищо, което един Бюканън да не може да надвие.